Опиянена от теб

17

Гидиън не дойде в „Табло уан“. До известна степен бях благодарна, защото не исках Брет да си помисли, че нарочно съм организирала нещата така, че да не сме сами. Като оставим настрани надеждите му за бъдеща връзка между нас, Брет беше важна част от моето минало и ми се искаше, ако е възможно, да останем приятели.

Проблемът беше, че цялото ми съзнание бе заето с представите за това какво мисли и чувства в момента Гидиън.

Почти не хапнах от вечерята, бях прекалено разтревожена, за да ям. Арнолдо Ричи изглеждаше прекрасен и много елегантен в бялата си униформа на главен готвач, когато дойде до масата да ни поздрави. Почувствах се неудобно, че толкова голяма част от невероятно вкусната му храна все още е в чинията ми.

Известният готвач беше приятел на Гидиън. Макар този факт да не бе широко разпространен, Гидиън беше съсобственик в „Табло уан“ — една от причините да избера именно този ресторант. Ако имаше някакви съмнения относно това как е минала вечерята ми с Брет, можеше спокойно да попита някого, на когото има доверие.

Надявах се, разбира се, че Гидиън ще прояви достатъчно доверие, че да повярва на самата мен, но знаех, че във връзката ни има проблеми, а болезненото собственическо чувство и на двама ни е само един от тях.

— Радвам се да те видя, Ева — каза Арнолдо със симпатичния си италиански акцент.

Целуна ме по бузата, след това дръпна един свободен стол, седна на масата при нас и подаде ръка на Брет.

— Добре дошъл в „Табло уан“.

— Арнолдо също е фен на „Сикс-Найнтс“ — обясних аз. — Дойде на концерта ви заедно с Гидиън и мен.

Брет мрачно изви устни, докато се здрависваше с Арнолдо.

— Радвам се да се запознаем. Видя ли и двете изпълнения?

Имаше предвид сбиването си с Гидиън. Арнолдо веднага разбра.

— Видях ги. Гидиън много държи на Ева.

— Аз също държа на нея — заяви Брет и стисна изпотената си чаша с италианска бира.

— Добре тогава — засмя се Арнолдо. — Che vinca il migliore. Нека по-добрият победи.

— Ей… — обадих се аз и се облегнах назад. — Аз да не съм някаква награда. Или може би е по-добре да кажа — не съм никаква награда.

Арнолдо ме изгледа. Очевидно бе съгласен с думите ми до известна степен. Не го обвинявах — знаеше, че съм целунала Брет, и беше видял ефекта от постъпката ми върху Гидиън.

— Има ли някакъв проблем с храната ти, Ева? — попита Арнолдо. — Ако ти харесваше, чинията ти щеше да е празна.

— Сервирате големи порции — посочи Брет. — А Ева обича да похапва. — Брет извърна поглед към мен: — Така ли е?

Свих рамене. Дали в момента осъзнаваше колко малко знаем един за друг?

— Един от многото ми недостатъци.

— Не и за мен — намеси се Арнолдо. — Как мина премиерата на видеото?

— Според мен добре — отвърна Брет и впери поглед в лицето ми.

Кимнах, не исках да развалям настроението му в такъв важен за групата ден. Вече нищо не можеше да се направи. А и не можех да го обвинявам за намеренията му, само за изпълнението.

— Скоро ще станат звезди от световна величина.

— И тогава ще казвам, че съм ви познавал от самото начало — усмихна се Арнолдо към Брет. — Купих си първия ви сингъл от iTunes по времето, когато все още бе единственият ви сингъл.

— Благодаря за подкрепата, човече — отвърна Брет. — Никога нямаше да успеем, ако не бяха феновете ни.

— Нямаше да успеете, ако не бяхте толкова добри — заяви Арнолдо и ме погледна. — Нали ще хапнеш нещо за десерт? Ще поръчам и още вино.

Арнолдо се настани по-удобно на стола и ми стана ясно, че възнамерява да изпълнява ролята на мой охранител. Хвърлих поглед към Брет. Тъжната му усмивка ми подсказа, че и той е стигнал до същия извод.

— И така — започна Арнолдо, — кажи ми, Ева, как е Шона?

Въздъхнах мислена. Арнолдо поне бе бавачка, която ти е приятно да гледаш.

Малко след десет шофьорът на Брет ме остави пред къщи. Поканих Брет да се качи горе, защото иначе щеше да изглежда много грубо от моя страна. Той огледа доста изненадано фоайето на сградата, нощния пазач и рецепцията.

— Сигурно имаш страхотна работа — изкоментира, докато вървяхме към асансьорите. Чух зад гърба си потракването на високи токчета по мраморния под.

— Ева!

Намръщих се, когато разпознах гласа на Диана.

— Внимавай, репортерка е — прошепнах, преди да се обърна.

— Това лошо ли е? — попита Брет и ме погледна.

— Здравей, Диана — поздравих със сдържана усмивка.

— Добър вечер.

Погледът й бързо обходи Брет от глава до пети и в следващия момент тя му подаде ръка.

— Брет Клайн, ако не греша? Аз съм Диана Джонсън.

— Приятно ми е да се запознаем, Диана — каза той и пусна в ход целия си чар.

— С какво мога да ти помогна? — попитах, докато се ръкуваха.

— Извинявай, че прекъсвам срещата ви така. Не знаех, че двамата отново сте се събрали, докато днес не ви видях на промоцията, организирана от „Видал“ — заяви тя и се усмихна на Брет. — Както виждам, май няма сериозни последици от свадата ви с Гидиън Крос?

Брет вдигна учудено вежди.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш.

— Чух, че двамата с Крос сте си разменяли удари.

— Някои хора се радват на богато въображение.

Дали Гидиън бе разговарял с него? Или след многобройните си срещи с медиите Брет сам се бе научил да избягва капаните?

Стана ми неприятно, че през деня Диана е била някъде близо до нас и ме е наблюдавала. Или, по-точно, е наблюдавала Гидиън. Цялото й внимание беше съсредоточено върху него. Просто й беше по-лесно да се добере до мен. Тя се усмихна едва-едва в отговор:

— Вероятно източникът ми не е бил особено надежден.

— Случва се — отвърна той спокойно.

Тя отново се обърна към мен.

— Днес ви видях с Гидиън, Ева. Фотографът успя да ви направи няколко страхотни снимки. Отбих се, за да те помоля да дадеш изявление, но сега като виждам с кого си, би ли изяснила каква по-точно е връзката ти с Брет?

Въпросът й бе насочен към мен, но Брет пристъпи напред, усмихна се и очарователната му трапчинка се появи отново.

— Мисля, че „Златна“ казва всичко. Връзката и приятелството ни датират отдавна.

— От това ще стане чудесен цитат, много благодаря. — Диана ме изгледа внимателно. Аз нея — също. — Е, добре, няма да ви задържам повече. Благодаря ви за отделеното време.

— Няма защо — казах аз, хванах Брет за ръката и го дръпнах. — Лека нощ.

Заведох го бързо до асансьора и се успокоих едва когато вратите на кабината се затвориха.

— Мога ли да попитам защо някаква репортерка се интересува от това с кого излизаш?

Погледнах го. Беше се облегнал небрежно и държеше перилото с широко разтворени ръце. Позата беше провокативна и той без съмнение бе суперсекси, но мислите ми бяха насочени към Гидиън. С нетърпение очаквах да го видя и да поговоря с него.

— Тя е бивше гадже на Гидиън и търси отмъщение.

— Не ти ли звучи като предупреждение?

Поклатих глава:

— Не и в смисъла, който ти имаш предвид.

Асансьорът спря на моя етаж и аз поведох Брет към апартамента, стана ми неприятно, че трябва да минем покрай вратата на Гидиън. Дали и той се е чувствал по същия начин, когато прекарваше време с Корин? Дали е бил изпъден с чувство на тревога и вина?

Отворих вратата и съжалих, че не заварих Кари на дивана. Очевидно съквартирантът ми не беше вкъщи. Лампите бяха загасени — сигурен знак, че го няма. Когато си беше у дома, включваше осветлението навсякъде.

Натиснах ключа и се обърнах точно навреме, за да видя изражението на Брет, когато светлината от скритото осветление падна върху лицето му. Винаги ми беше странно да наблюдавам реакцията на хората, когато за пръв път осъзнаваха, че имам пари. Брет ме изгледа намръщено:

— Ще започна да се замислям за смяна на професията.

— Не плащам наема от заплатата си. Доведеният ми баща го плаща. Поне засега.

Отидох в кухнята и оставих чантата си на един от високите столове.

— В едни и същи кръгове ли се движите двамата с Крос?

— Понякога.

— Мислиш ли, че аз съм твърде различен от теб?

Въпросът му ме притесни, макар да бе съвсем логичен.

— Не преценявам хората според парите им, Брет. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Поканих го с жест да седне на дивана и двамата се настанихме там.

— Значи видеото не ти хареса — каза той и постави ръката на облегалката.

— Не съм казала такова нещо.

— Не беше необходимо. Видях лицето ти.

— Просто е прекалено… лично.

Погледът в зелените му очи ме накара да се изчервя.

— Не съм забравил нищо, свързано с теб, Ева. И видеото го доказва.

— Това е, защото нямаше какво толкова да помниш — посочих аз.

— Мислиш, че не те познавам, но съм виждал някои твои страни, които Крос никога няма да опознае.

— Точно обратното.

— Може и така да е — примири се той и пръстите му започнаха безшумно да барабанят по възглавницата. — Трябваше да летя утре много рано сутринта, но ще взема по-късен полет. Ела с мен. Този уикенд имаме концерти в Сиатъл и Сан Франциско. Ще се прибереш в неделя вечерта.

— Не мога. Имам други планове.

— Следващия уикенд ще бъдем в Сан Диего. Ела там — продължи той и плъзна пръсти по ръката ми. — Ще бъде като в доброто старо време, само че ще присъстват още двайсет хиляди души.

Премигнах. Каква беше вероятността да сме си вкъщи по едно и също време?

— И аз планирах да съм в Южна Калифорния по същото време. Ще бъдем само двамата с Кари.

— Значи имаме уговорена среща за следващия уикенд.

— Не е среща, просто ще се видим — поправих го аз и се изправих, когато той го направи. — Тръгваш ли?

Пристъпи към мен.

— Каниш ли ме да остана?

— Брет…

— Добре. — Усмихна се тъжно и сърцето ми леко ускори ритъм. — Ще се видим следващия уикенд.

Тръгнахме заедно към вратата.

— Благодаря, че ме покани днес — казах и колкото и да е странно, съжалих, че си тръгва толкова скоро.

— Съжалявам, че видеото не ти хареса.

— Хареса ми — настоях аз и го хванах за ръката. — Наистина. Свършил си страхотна работа. Просто се почувствах странно да се видя така отстрани, нали разбираш?

— Разбирам.

Сложи другата си ръка на бузата ми и се наведе да ме целуне.

Извърнах се и вместо това той потърка върха на носа си в бузата ми. Слабият аромат на одеколон се смеси с мириса на кожата му, подразни сетивата ми и събуди горещи спомени. Усещането за тялото му толкова близо до моето беше болезнено познато.

Едно време страхотно си падах по него. Исках и той да изпитва същото към мен и сега, когато това беше факт, чувството бе едновременно сладко и горчиво.

Брет ме хвана за ръката малко под рамото и тихо изръмжа. Звукът отекна в тялото ми.

— Все още си спомням усещането — прошепна той с дълбок дрезгав глас. — Спомням си какво е да съм вътре в теб. Нямам търпение да го изпитам отново.

— Благодаря ти за вечерята — казах задъхано.

Устните му, допрени до бузата ми, потрепнаха:

— Обади ми се. Аз със сигурност ще ти се обадя, но ще ми бъде много приятно, ако и ти ме потърсиш. Ще го направиш ли?

Кимнах и преглътнах, преди да отговоря.

— Ще го направя.

Миг след това той си отиде, а аз се спуснах към чантата си, за да извадя телефона, който Гидиън ми беше дал. Нямаше никаква вест от него. Нито пропуснати повиквания, нито съобщения.

Взех ключовете и бързо отидох до апартамента му, но там беше тъмно и пусто. В момента, в който влязох, разбрах, че го няма, не беше необходимо да поглеждам в красиво изрисуваната купа, в която изпразваше съдържанието на джобовете си.

Тръгнах отново към своя апартамент с усещането, че нещо не е наред. Оставих ключовете на барплота, отидох в стаята си и оттам направо под душа.

Притеснението не ме напусна дори докато измивах лепкавата пот и мръсотията от горещия следобед. Докато втривах шампоана в косата си, отново премислях случилото се през деня, гневът ми нарастваше с всеки изминал миг, защото Гидиън беше отишъл някъде да прави нещо, вместо да си дойде вкъщи при мен и да изясним нещата.

И в този момент го усетих.

Изплакнах шампоана от очите си, обърнах се и го видях да сваля вратовръзката си, докато влиза в банята. Изглеждаше преуморен и притеснението за него стана по-силно от гнева ми.

— Здравей — поздравих го аз.

Наблюдаваше ме, докато се събличаше с бързи, премерени движения. След миг великолепното му голо тяло вече бе под душа при мен и ме притискаше в силна прегръдка.

— Здравей — повторих и отвърнах на прегръдката му. — Какво има? Заради видеото ли си разстроен?

— Мразя това видео — отвърна той направо. — Трябваше да видя за какво става въпрос, още когато разбрах, че песента е за теб.

— Съжалявам.

Той се отдръпна назад и ме изгледа. Пръските от душа бяха навлажнили косата му. Изглеждаше безкрайно по-секси от Брет. И чувствата му към мен, а и моите към него, бяха безкрайно по-дълбоки.

— Корин ми се обади точно преди края на видеото. Беше изпаднала в истерия. Направо не беше на себе си. Разтревожих се и отидох да я видя.

Поех дълбоко въздух, опитвах се да потисна надигащата се ревност. Нямах право да се чувствам така, особено след като допреди малко бях с Брет.

— Как мина?

Той нежно наклони главата ми назад.

— Затвори очи.

— Кажи ми, Гидиън.

— Ще ти кажа. — Заговори, докато изплакваше пяната от косата ми: — Мисля, че разбрах какъв е проблемът. Взема някакви антидепресанти, а те не й действат добре.

— О, боже!

— Трябвало е да каже на лекаря как се чувства, след като е започнала да ги пие, но дори не е осъзнавала, че се държи толкова странно. Трябваха ми няколко часа, за да я накарам да осмисли поведението си и след това да й посоча причината за него.

Изправих се и избърсах очите си, опитвах се да потисна нарастващото си раздразнение от факта, че друга жена ангажира вниманието на мъжа, когото обичам. Започвах да си мисля, че нарочно създава проблеми, за да накара Гидиън да прекарва повече време с нея.

Двамата разменихме местата си и той застана под струята на душа. Водата се спускаше по удивителното му тяло и галеше изваяните му като от мрамор мускули.

— И сега какво? — попитах.

Сви мрачно рамене.

— Ще се види с лекаря си утре и ще обсъди с него дали да престане да пие хапчета, или да замени тези с някакви други.

— И се очаква ти да й помогнеш да се справи с това, така ли? — оплаках се аз.

— Тя не е моя отговорност. — Погледна ме право в очите, сякаш искаше да ми каже без думи, че разбира страха, безпокойството и гнева ми. Както винаги ме беше разбрал. — Казах й го направо. След това се обадих на Жиро и го казах и на него. Той трябва да дойде и да се погрижи за жена си.

Гидиън се протегна и взе шампоана си, който стоеше на стъклената полица заедно с останалата му козметика за баня. Беше си пренесъл нещата в апартамента ми почти веднага след като се съгласих да излизам с него, също както бе заредил своя апартамент с всичко, което аз използвах в ежедневието.

— Но е била провокирана, Ева. Диана я е посетила по-рано вечерта и й е показала наши снимки, направени по време на промоцията на видеото.

— Страхотно — измърморих аз. — Това обяснява защо Диана беше тук и ме дебнеше от засада.

— Била е тук? — изсъска той и за част от секундата ми стана жал за Диана. Без да го осъзнава, тя копаеше собствения си гроб.

— Вероятно те е снимала как влизаш в апартамента на Корин и е искала да ме ядоса — казах аз и скръстих ръце. — Преследва те!

Гидиън наведе глава назад, за да се изплакне, бицепсите му се раздвижиха, когато прокара пръсти през косата си.

Беше толкова откровено, сексапилно и красиво мъжествен.

Облизах устни, видът му ме възбуждаше, въпреки че бях ядосана на бившите му гаджета. Приближих и изсипах малко от душ гела в дланта си. След това прокарах ръце по гърдите му. Гидиън изръмжа и сведе поглед към мен.

— Обичам да усещам ръцете ти.

— Това е добре, защото не мога да държа ръцете си далече от теб.

Докосна бузата ми, гледаше ме нежно. Огледа внимателно лицето ми, сигурно се опитваше да разбере дали искам секс. Не мислех, че в момента е така. Желаех го — желанието никога не изчезваше, но исках и просто да се насладя на това, че съм с него. Което беше доста трудно, когато ме засипваше с оргазми.

— Имах нужда от това — каза той. — Просто да съм с теб.

— Нямаш ли усещането, че всичко е срещу нас? Не можем да си поемем дъх. Щом един проблем отмине, веднага изниква друг.

Пръстите ми се плъзнаха по стегнатите му коремни мускули. Желанието пулсираше между нас заедно с онова прекрасно чувство да си близо до някого, когото цениш и от когото имаш нужда.

— Но ние се справяме, нали?

Устните му докоснаха челото ми.

— Така е, държим се. Но нямам търпение да заминем утре. Да се махнем оттук за малко, далече от всички и да те имам само за себе си.

Усмихнах се, очарована от тази мисъл.

— И аз нямам търпение.

Събудих се, когато Гидиън се измъкна от леглото ми.

Премигнах и видях, че телевизорът все още работи, макар и без звук. Бях заспала, гушната в него, наслаждавайки се на времето заедно, след всички часове и дни, в които бяхме разделени.

— Къде отиваш? — прошепнах.

— Да си легна — отвърна той и докосна бузата ми. — Ужасно ми се спи.

— Не си отивай.

— Не ме карай да остана.

Въздъхнах, добре разбирах страха му.

— Обичам те.

Гидиън се надвеси над мен и притисна устни в моите.

— Не забравяй да сложиш паспорта в чантата си.

— Няма. Сигурен ли си, че не трябва да вземам нищо друго?

— Сигурен съм.

Целуна ме отново, устните му се впиха в моите. И след това си отиде.

В петък сутринта облякох лека рокля от трико, с която от работа можех спокойно да отида направо на летището за дълъг полет. Нямах представа къде ще ме води Гидиън, но бях сигурна, че с тази рокля ще ми е удобно.

Когато стигнах в офиса, заварих Мегуми да говори по телефона, затова двете само си махнахме и аз се отправих директно към бюрото си. Госпожа Фийлд се отби при мен точно в момента, в който се настанявах на стола.

Изпълнителната директорка на „Уотърс Фийлд & Лийман“ изглеждаше властна и самоуверена в мекия си сив костюм с панталон.

— Добро утро, Ева — поздрави тя. — Моля те, предай на Марк да се отбие в кабинета ми веднага щом дойде на работа.

Кимнах и погледнах с възхищение тройното й колие от черни перли.

— Ще го направя.

Когато пет минути по-късно предадох молбата й на Марк, той само поклати глава.

— Мога да се обзаложа, че не сме получили поръчката за „Адриана Уайнярдс“.

— Така ли мислиш?

— Мразя тези открити търгове за обществени поръчки. Там не се интересуват от качествата и опита на изпълнителя. Интересува ги само това да намерят някой, който е толкова гладен, че е готов да работи за без пари.

Бяхме изоставили всичка останало, за да се вместим в крайния срок. Представянето на проекта беше възложено на Марк, защото се бе справил отлично с кампанията на „Кингсман“.

— Те губят — успокоих го аз.

— Знам, но все пак… Искам да спечеля всички поръчки. Пожелай ми да съм сбъркал.

Вдигнах палци нагоре, а той се отправи към кабинета на Кристин Фийлд. Телефонът на бюрото ми иззвъня точно когато ставах от стола, за да отида да си направя кафе.

— Кабинетът на Марк Герити — казах аз. — На телефона е Ева Трамел.

— Ева, миличка.

Въздъхнах, когато чух сълзливия глас на майка ми.

— Здрасти, мамо! Как си?

— Искаш ли да се видим? Може да обядваме заедно.

— Добре. Днес ли?

— Ако можеш — каза тя и пое въздух така, че прозвуча като ридание. — Наистина трябва да те видя.

— Добре. — Стомахът ми се сви от безпокойство. Не обичах да чувам майка си толкова разстроена. — Къде ще се срещнем?

— С Кланси ще дойдем да те вземем. Обедната ти почивка е точно в дванайсет, нали?

— Да. Ще ви чакам пред сградата.

— Добре — каза тя, замълча и след миг добави: — Обичам те.

— Знам, мамо. И аз те обичам. — Затворих и останах с поглед, вперен в телефона.

Какво ли ще се случи със семейството ми от сега нататък?

Изпратих на Гидиън съобщение, че няма да мога да обядвам с него. Трябваше да вкарам отношенията с майка ми в релси.

Бях наясно, че ще ми е необходима доста кафе, за да се справя с всичко през днешния ден, затова отидох да си налея една чаша.

Станах от бюрото точно в дванайсет и се отправих към фоайето. С напредване на времето вълнението от предстоящото ми пътуване с Гидиън нарастваше все повече. Далече от Корин, Диана и Брет. Тъкмо минавах през въртележките, когато го забелязах.

Жан-Франсоа Жиро стоеше до бюрата на охраната, беше много привлекателен и изглеждаше съвсем по европейски. Чупливата му тъмна коса беше по-дълга, отколкото на снимките, които бях виждала, лицето му не бе така загаряло от слънцето, а линията на устните му беше по-решителна. Имаше брадичка във формата на катинарче. На живо светлозелените му очи бяха по-впечатляващи, отколкото на снимката, макар да бяха леко зачервени от умора. В краката му имаше малък куфар, затова предположих, че е дошъл тук направо от летището.

— Mon Dieu! Защо асансьорите в тази сграда са толкова бавни? — обърна се той към охраната с типичен френски акцент. — Невъзможно е на човек да са му необходими цели двайсет минути, за да слезе от последния етаж.

— Господин Крос идва насам — отговори му сухо човекът от охраната, без да става от стола си.

Жиро като че ли усети погледа ми, извърна глава към мен и присви очи. Отдръпна се от бюрото и тръгна насреща ми. Кройката на костюма му беше по-различна от тази на костюмите на Гидиън. Сакото бе по-вталено на кръста, а крачолите на панталона по-тесни. Първото ми впечатление беше за човек, който е прекалено спретнат и скован, човек, който упражнява властта си, като налага правила.

— Ева Трамел? — попита той.

Стреснах се, че ме разпозна.

— Господин Жиро — отвърнах аз и му подадох ръка.

Той пое дланта ми и за моя най-голяма изненада се наведе и ме целуна по двете бузи. Целувките едва ме докоснаха и бяха някак между другото, но това не беше най-важното. Макар че беше французин, не очаквах подобен жест от човек, който ми е напълно непознат. Отдръпна се, а аз го изгледах, вдигнала учудено вежди.

— Имате ли време да поговорим? — попита той, все още държейки ръката ми в своята.

— Страхувам се, че днес това е невъзможно — отвърнах аз и леко издърпах ръката си.

Тук анонимността ми беше гарантирана от огромното пространство, изпълнено с хора, които бързат напред-назад, но като имах предвид, че Диана дебне наоколо, трябваше много да внимавам с кого може да ме види.

— Имам среща за обяд, а след работа трябва веднага да си тръгна.

— Тогава може би утре?

— Този уикенд ще бъда извън града. Можем да се видим най-рано в понеделник.

— Извън града. С Крос ли?

Наклоних глава настрани, опитвах се да разбера какво иска от мен.

— Това изобщо не ви влиза в работата, но да, с него.

Казах му истината, за да е наясно, че в живота на Гидиън има жена и тя не е Корин.

— Не ви ли притеснява това — започна той с доста по-хладен тон, — че е използвал съпругата ми, за да ви накара да ревнувате и така да ви върне при себе си?

— Гидиън иска да е приятел с Корин. А приятелите прекарват доста време заедно.

— Блондинка сте, но не може да сте чак толкова наивна, че да повярвате в това.

— Стресиран сте — контрирах аз, — но не може да не осъзнавате, че в момента се държите като задник.

Долових присъствието на Гидиън още преди да усетя ръката му върху рамото си.

— Извини се, Жиро — намеси се той, тонът му беше опасно любезен. — И го направи искрено.

В погледа, който Жиро му отправи, имаше толкова гняв и омраза, че от притеснение запристъпвах от крак на крак.

— Много невъзпитано от твоя страна да ме оставиш да чакам толкова дълго, Крос.

— Ако исках съзнателно да те обидя, щеше да го усетиш — отвърна Гидиън и устните му образуваха линия, тънка като бръснач. — Извини се, Жиро. Винаги съм се отнасял любезно и с уважение към Корин. Трябва да се държиш към Ева по същия начин.

За страничния наблюдател позата на Гидиън би изглеждала спокойна и отпусната, но аз усещах гнева отвътре. Усещах го и в двамата мъже — кипящ в единия, а в другия — леденостуден. Напрежението нарастваше с всеки изминат момент. Имах чувството, че пространството около нас ни притиска, което беше безумно, като се има предвид колко огромно е фоайето и колко високо се издига таванът му.

Обзе ме страх, че двамата ще се сбият, без да се интересуват от факта, че наоколо е пълно с хора, затова хванах ръката на Гидиън и леко я стиснах.

Жиро погледна стиснатите ни ръце, след това вдигна глава и срещна очите ми.

— Pardonnez-moi — каза той и леко кимна. — Вината не е ваша.

— Да не те задържаме повече — каза тихо Гидиън и погали с палец кокалчетата на ръката ми.

Аз обаче се поколебах, не ми се тръгваше.

— Трябва да сте до съпругата си — обърнах се към Жиро.

— Тя би трябвало да е до мен — поправи ме той.

Спомних си, че не я е последвал, когато го е напусната. Беше предпочел да хвърли вината за всичко върху Гидиън, вместо да се опита да спаси брака си.

— Ева! — извика майка ми, беше влязла във фоайето, за да ме търси.

Приближи към нас, беше с обувки „Лубутен“ в телесен цвят и мека копринена рокля в подобен нюанс. Беше като светло петно в тъмното покрито с мрамор фоайе.

— Хайде, ще те изпратя, ангелче — каза Гидиън. — Изчакай ме минутка, Жиро.

За миг се поколебах, преди да си тръгна.

— Довиждане, мосю Жиро.

— Госпожице Трамел — каза той и откъсна поглед от Гидиън. — До скоро виждане.

Тръгнах си, защото нямах друг избор, но не ми беше приятно. Гидиън дойде с мен да пресрещнем майка ми и аз го погледнах, без да крия притеснението си.

Очите му ме успокоиха. Съзрях в тях същата сила и безкомпромисен самоконтрол, които бях видяла още при първата ни среща. Можеше да се справи с Жиро. Можеше да се справи с всичко.

— Приятен обяд — пожела ни той, целуна майка ми по бузата, след това се наведе над мен и целуна силно устните ми. Гледах го, докато се отдалечава, притесняваше ме напрежението в погледа на Жиро, който го очакваше.

Майка ми ме хвана под ръка и по този начин привлече вниманието ми.

— Здрасти — поздравих я аз и се опитах да забравя тревогите си.

Очаквах да ме попита дали господата ще се присъединят към нас за обяд, тъй като любимото й занимание бе да прекарва времето си в компанията на красиви богати мъже, но тя не го направи.

— Да не би с Гидиън да се опитвате да изгладите нещата помежду си? — попита тя вместо това.

— Да.

Огледах я, преди да мина пред нея през въртящата се врата. Изглеждаше по-крехка от всякога, кожата й беше бледа, а в погледа й не проблясваха обичайните искри. Изчаках я да дойде при мен, сетивата ми се опитваха да се приспособят към резкия контраст между прохладното и тихо фоайе и непоносимата жега и ужасния шум на забързаната улица.

Усмихнах се на Кланси, когато отвори задната врата на колата.

— Здрасти, Кланси!

Той отвърна на усмивката ми, докато майка ми се наместваше грациозно на задната седалка. Поне ми се стори, че ми се усмихва. Устните му леко се изкривиха.

— Как си? — попитах го аз.

В отговор на въпроса ми той само кимна отсечено с глава.

— А вие?

— Справям се.

— Всичко ще е наред — каза той, докато се качвах в колата при майка ми.

Беше много по-уверен в това от мен.

Първите няколко минути от обяда ни преминаха в конфузно мълчание. Слънчевата светлина навлизаше през прозорците на „Ню Американ бистро“, където майка ми беше избрала да обядваме, и правеше неудобството ни още по-осезаемо.

Изчаквах да започне, тъй като тя беше тази, която искаше да разговаряме. Имаше много неща, които трябваше да й кажа, но първо исках да разбера кое според нея е най-важното. Дали иска да говорим за това, че е предала доверието ми, като е сложила проследяващо устройство в ролекса? Или за това, че е изневерила на Стантън с баща ми?

— Красив часовник — отбеляза тя, вперила поглед в новия ми часовник.

— Благодаря. — Неволно го покрих с ръка, сякаш исках да го предпазя. За мен той бе безценен и изключително личен. — Гидиън ми го подари.

Тя ме погледна ужасено.

— Нали не си му казала за проследяващото устройство?

— Казвам му всичко, мамо. Ние нямаме тайни помежду си.

— Може би ти нямаш. Но дали и при него е така?

— Имаме здрава връзка — заявих уверена. — И с всеки изминал ден става все по-здрава.

— О! — възкликна тя и кимна, късите й къдрици леко се полюшнаха. — Това е… чудесно, Ева. Той може да се грижи за теб.

— Вече го прави, дава ми точно това, от което имам нужда, и то не е свързано с парите му.

Майка ми сви устни, когато долови горчивината в гласа ми. Не се намръщи истински, много старателно избягваше да го прави, за да запази безупречната си кожа.

— Не отхвърляй така бързо парите, Ева. Никога не знаеш кога и за какво ще ти потрябват.

В мен започваше да се надига раздразнение. През целия ми живот тя бе поставяла парите на първо място, без да се интересува от хората — като баща ми — които ще бъдат наранени от това.

— Не ги отхвърлям — възразих аз. — Просто няма да позволя парите да ръководят живота ми. И преди да ми кажеш нещо от рода на „Лесно ти е да говориш така“, искам да те уверя, че ще остана с Гидиън дори и да загуби последния си цент.

— Той е прекалено умен, за да загуби всичко — отбеляза тя сухо. — И ако имаш достатъчно късмет, никога няма да изпаднеш в ситуация, в която да останеш без пари.

Въздъхнах, темата не ми беше приятна.

— С теб никога няма да сме на едно и също мнение по този въпрос.

Пръстите й с изящен маникюр стиснаха внимателно сребърните прибори.

— Толкова си ми ядосана.

— Осъзнаваш ли, че татко е влюбен в теб? Толкова много те обича, че не може да те забрави и да продължи живота си. Мисля, че никога няма да се ожени. Никога няма да има сериозна връзка и в живота му няма да има жена, която да се грижи за него.

Тя преглътна и една сълза се плъзна по бузата й.

— Да не си посмяла да се разплачеш — наредих й аз и се наведох към нея. — Тук не става въпрос за теб. Не си ти жертвата.

— Значи нямам право да изпитвам болка? — сопна ми се тя с най-твърдия тон, който някога съм я чувала да използва. — Нямам ли право да плача, когато сърцето ми е разбито? Аз също обичам баща ти. Бих дала всичко, за да го направя щастлив.

— Не го обичаш достатъчно.

— Всичко, което съм направила, е от любов. Всичко. — Смехът й беше тъжен. — Господи… чудя се как все още си тук, след като имаш толкова лошо мнение за мен.

— Ти си ми майка и винаги си била на моя страна. Винаги си се опитвала да ме предпазиш, макар че средствата, които подбираш, невинаги са правилни. Обичам и теб, и татко. Той е добър човек и заслужава да бъде щастлив.

Тя отпи едва-едва от водата си.

— Ако не беше ти, щях да предпочета никога да не го бях срещала. Така и двамата щяхме да сме много по-щастливи. Сега вече не мога да направя нищо.

— Можеш да си с него. Да го направиш щастлив. Изглежда, ти си единствената жена, способна на това.

— Невъзможно е — прошепна тя.

— Защо? Защото не е богат ли?

— Да — отвърна тя и вдигна ръка към врата си. — Защото не е богат.

Беше до болка откровена. Сърцето ми се сви. Сините й очи гледаха мрачно, никога преди не бях виждала този поглед. Каква бе причината така отчаяно да се нуждае от пари? Щях ли някога да я разбера и проумея?

— Но ти си богата. Това не ти ли е достатъчно?

След три развода нейното лично състояние възлизаше на няколко милиона.

— Не е.

Вперих поглед в нея, не можех да повярвам на ушите си.

Тя отмести очи, светлината се отрази в трикаратовите й диамантени обици и те заблестяха в цветовете на дъгата.

— Не можеш да го разбереш.

— Тогава ми го обясни. Моля те, мамо.

Отново погледна към мен.

— Може би ще го направя някой ден. Когато не си ми толкова сърдита.

Облегнах се назад, главата започваше да ме боли.

— Чудесно! Сърдита съм, защото не те разбирам, а ти няма да ми обясниш, защото съм сърдита. Така до никъде няма да стигнем.

— Съжалявам, миличка — каза тя и ме погледна умолително. — Това, което се случи между мен и баща ти…

— Виктор. Защо никога не споменаваш името му?

Тя трепна и се намръщи.

— Докога ще ме наказваш? — попита тихо.

— Не те наказвам, просто не разбирам.

Беше лудост от наша страна да седим в ярко озарения от слънцето ресторант, пълен с хора, и да се занимаваме с помията в живота ни. Искаше ми се да ме бе поканила в дома си, домът, който споделяше със Стантън. Но предположих, че е предпочела да говорим на публично място, за да не изпусна нервите си напълно.

— Виж какво — започнах аз, почувствах се ужасно уморена, — с Кари възнамеряваме да се изнесем от апартамента, ще намерим някое друго място, където да живеем.

Изведнъж майка ми изпъна рамене.

— Какво? Защо? Не бъди безразсъдна, Ева! Няма нужда…

— Напротив, има. Нейтън вече го няма. И двамата с Гидиън искаме да прекарваме повече време заедно…

— Какво общо има това с изнасянето ти от апартамента? — попита тя и очите й се наляха със сълзи. — Съжалявам, Ева. Какво повече мога да кажа?

— Това няма нищо общо с теб, мамо. — Нервно прибрах косата зад ухото си, плачът й винаги ме разстройваше. — Добре, честно казано, след онова, което се случи между теб и татко, наистина се чувствам неудобно да живея в апартамент, за който плаща Стантън. Но има нещо повече от това — двамата с Гидиън искаме да живеем заедно. И най-разумно ще е да започнем на чисто на някое ново място.

— Да живеете заедно? — възкликна тя и сълзите моментално изчезнаха от очите й. — Преди сватбата? Не, Ева, това е невъзможно. Би било ужасна грешка. А какво ще стане с Кари? Ти го доведе в Ню Йорк.

— И той ще дойде с нас. — Не й казах, че все още не съм споделила с Кари идеята си Гидиън да ни стане съквартирант, но бях сигурна, че няма да има нищо против. Така щяхме да прекарваме повече време заедно, а и наемът щеше да е по-малък, когато го делим на три. — Ще живеем тримата заедно.

— Не можеш да живееш с мъж като Гидиън Крос, освен ако не си омъжена за него — заяви майка ми и се наведе напред. — Имай ми вяра за тези неща. Изчакай пръстена.

— Не бързам да се омъжвам — казах аз и прокарах пръст по долната страна на пръстена си.

— О, господи! — въздъхна тя и поклати глава. — Какви ги говориш? Та ти го обичаш!

— Прекалено рано е. И съм твърде млада.

— На двайсет и четири си. Това е идеалната възраст.

Майка ми се изправи, от цялата й стойка лъхаше решителност. За първи път това не ме притесни, защото, изглежда, донякъде възвърна духа й.

— Няма да ти позволя да опропастиш всичко, Ева.

— Мамо…

— Не — заяви тя твърдо и очите й заблестяха пресметливо. — Довери ми се и не избързвай. Аз ще се справя с останалото.

По дяволите! Не беше никак добре, че по отношение на брака тя е на страната на Гидиън, а не на моята.