Опиянена от теб

8

Открих Гидиън да крачи напред-назад зад бюрото си, приличаше на пантера в клетка. В ухото му имаше слушалка и той или слушаше, или изчакваше някого в момента, защото не говореше. Улови погледа ми, лицето му беше като издялано от камък. Дори само по боксерки изглеждаше неуязвим. Никой не би бил чак толкова глупав, че да не го забележи. Физическата му сила се виждаше във всеки добре оформен мускул. И излъчваше такава безмилостна заплаха, че по гърба ми полазиха тръпки.

Ленивият задоволен мъж, с когото бях вечеряла преди малко, беше изчезнал и на негово място се бе появил истински градски хищник, който превъзхождаше съперниците си.

Оставих го да продължи.

Всъщност търсех таблета му и го намерих в куфарчето. Беше заключен с парола и дълго време стоях, вперила поглед в него, докато в един момент усетих, че цялата треперя. Случваше се точно това, от което най-много се страхувах.

— Ангелче.

Вдигнах очи и срещнах погледа на Гидиън, който стоеше в коридора.

— Това е паролата — обясни той. — Ангелче.

О! Цялата ми трескава енергия изчезна. Изведнъж се почувствах уморена и изпразнена.

— Трябваше да ми кажеш за делото, Гидиън.

— В момента няма дело, само заплаха — каза той с равен глас. — Иън Хейгър иска пари, а аз искам да постигнем споразумение. Ще уредим нещата лично и всичко ще приключи.

Отпуснах се на облегалката на дивана и сложих таблета на бедрата си. Наблюдавах Гидиън, докато приближаваше към мен, изпивах го с поглед. Толкова лесно бе човек да се впечатли от външността му и да не забележи колко самотен е всъщност. Но вече отдавна бе време да свикне да споделя трудностите си с мен.

— Няма значение, че може да се размине — възразих. — Трябваше да ми кажеш.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Възнамерявах да го направя.

— Възнамерявал си? — възкликнах и се изправих. — Споделям с теб колко съм разстроена от това, че майка ми е премълчала нещо, а ти не казваш и дума за собствените си тайни.

За момент лицето му остана каменно и безизразно. После изруга тихо и заговори:

— Прибрах се вкъщи рано с намерението да ти разкажа всичко, но ти ми каза какво се е случило с майка ти и реших, че тези неприятности са ти достатъчни за един ден.

Отпуснах се на дивана и се предадох.

— Така не се изгражда здрава връзка, шампионе.

— Едва успях да си те върна, Ева. Не искам през цялото време, докато сме заедно, да говорим за обърканите и прецакани неща в живота ни.

Потупах възглавницата до себе си.

— Ела тук.

Вместо това той седна на ниската масичка пред мен и разтвори крака, така че да обхване моите. Взе ръцете ми в своите, повдигна ги до устните си и ги целуна по кокалчетата.

— Съжалявам.

— Не те обвинявам. Но ако имаш да споделиш с мен още нещо, сега е моментът.

Той се наведе напред и ме принуди да се облегна на дивана. Надвеси се над мен и прошепна:

— Влюбен съм в теб.

Сред цялата бъркотия в живота ни, това беше единственото хубаво нещо.

Беше достатъчно.

Заспахме прегърнати на дивана. Унасях се и се пробуждах отново и отново, неспокойна от тревожните мисли в главата ми и дългия сън преди вечеря, който тотално бе разстроил графика ми. Бях достатъчно будна, за да усетя промяната в Гидиън, учестеното му дишане и все по-здравото вкопчване на ръцете му в мен. Тялото му започна да се извива и ме разтърси. Стоновете му прободоха сърцето ми.

— Гидиън!

Завъртях се, за да се обърна с лице към него, и неспокойните ми движения го разбудиха. Бяхме заспали на запалени лампи и сега бях благодарна, че когато се събуди, около нас беше светло. Сърцето му биеше до пръсване под дланта ми, а по кожата му бяха избили ситни капчици пот.

— Какво? — попита задъхано той. — Какво става?

— Мисля, че отново започваше да сънуваш кошмар.

Покрих горещото му лице с целувки, искаше ми се любовта ми да прогони лошите спомени завинаги.

Той се опита да седне, но аз го притиснах до себе си и не му позволих.

— Добре ли си? — попита той и прокара ръка по мен, за да се увери в това. — Нараних ли те?

— Нищо ми няма.

— Господи!

Отпусна се назад и закри очите си с ръка.

— Не трябва непрекъснато да заспивам до теб. Освен това забравих да си взема лекарството. Как може да съм толкова безотговорен?

— Хайде стига — опитах се да го успокоя, подпрях се на лакът и го погалих по гърдите с другата ръка. — Нищо лошо не се е случило.

— Не се опитвай да омаловажаваш нещата, Ева. — Извърна се и ме изгледа ядосано. — Не и това.

— Не бих го направила.

Господи, колко изморен изглеждаше, под очите му имаше тъмни кръгове, а около чувствените му устни се бяха образували дълбоки бръчки.

— Убих човек — заяви той мрачно. — И преди не беше безопасно да си до мен, докато спя, а сега е още по-опасно.

— Гидиън…

Изведнъж разбрах защо кошмарите му бяха започнали да се явяват по-често. Разумът му може би приемаше извършеното, но това не намаляваше угризенията на съвестта му.

Отметнах кичурите коса от челото му.

— Говори с мен, ако нещо те измъчва.

— Искам само да си в безопасност — измърмори той.

— Никога не съм се чувствала в по-голяма безопасност, отколкото когато съм с теб. Трябва да престанеш да се самонаказваш за всичко.

— Аз съм виновен.

— Струва ми се, че животът ти беше напълно безпроблемен, преди да се появя аз?

Той ме погледна накриво.

— Изглежда, не мога да живея без проблеми.

— Тогава престани да се оплакваш. И не мърдай оттук, връщам се след малко.

Отидох в голямата спалня, свалих жартиерите, чорапите и сутиена си и облякох една широка фланелка на „Крос индъстрис“. Дръпнах кадифената покривка от леглото, отидох в стаята на Гидиън и взех лекарството му.

Той ме проследи с поглед, когато оставих покривката и лекарството и отидох в кухнята, за да взема бутилка вода. Не след дълго двамата лежахме гушнати под завивката, а повечето лампи бяха изгасени.

Сгуших се в Гидиън и прехвърлих крак през неговия. Хапчетата, които му бяха предписани за парасомнията, не можеха да го излекуват, но той много стриктно ги вземаше. Обичах го още повече за готовността, с която го правеше, защото знаех, че всичко е заради мен.

— Можеш ли да си спомниш какво сънува? — попитах.

— Не. Не знам какво беше, но предпочитам да бях сънувал теб.

— Аз също. — Сложих глава на гърдите му и се заслушах в ритъма на сърцето му. — Какво ли точно щеше да сънуваш, ако сънят ти беше свързан с мен?

Усетих, че се отпусна и потъна в дивана и в мен.

— Щях да сънувам безоблачен ден на някой плаж на Карибите — започна тихо той. — Частен плаж с беседка на белия пясък. Беседката е закрита от трите страни и пред нас се вижда само морето. А ти си легнала на един шезлонг. Гола.

— Разбира се.

— Тялото ти е топло от слънчевите лъчи, отпуснато и мързеливо, а косата ти се вее от морския бриз. По устните ти играе онази усмивка, която се появява, когато те накарам да свършиш. За никъде не бързаме, никой не ни чака. Там сме само двамата и цялото време на света.

— Звучи като истински рай — промълвих аз, усещах как тялото му се отпуска с всяка изминала минута. — Надявам се, че плуваме голи.

— Ммм… — прозя се той. — Трябва да си лягам.

— Искам и кофа с ледена бира до нас — продължих с надеждата да го задържа до себе си достатъчно, че да заспи в прегръдките ми. — И лимони. Ще изцеждам сока им върху плочките на корема ти и ще го ближа.

— Господи, обичам да усещам устните ти.

— Тогава ги сънувай. И всички палави неща, които мога да ти причиня с тях.

— Дай ми някой пример.

Дадох му повече от един. Говорех с тих и спокоен глас, докато ръцете ми се плъзгаха успокояващо по кожата му. Той въздъхна дълбоко и се унесе в сън.

Държах го в прегръдките си дълго след като слънцето изгря.

Гидиън спа до единайсет. Аз отдавна бях станала и работех върху стратегията. Завари ме в кабинета си, зад бюрото, което бях отрупала с бележки и чертежи.

— Здрасти — поздравих го и вдигнах устни, за да ме целуне, след като обиколи бюрото и дойде при мен. Беше по боксерки, изглеждаше още замаян от съня и ужасно секси.

— Добро утро! — Погледна към нещата, върху които работех. — Какво правиш?

— Имаш нужда от малко кофеин, преди да ти обясня — отговорих аз и потрих ръце със задоволство. — Искаш ли да вземеш един бърз душ, докато аз ти направя кафе? След това се захващаме за работа.

Погледът му се плъзна по лицето ми и той се усмихна закачливо:

— Добре. Но все пак предлагам да взема под душа и теб. След това ще пием кафе и ще се захванем за работа.

— Запази мисълта и либидото си за довечера.

— Така ли?

— Забрави ли, че ще излизам — подсетих го аз. — Смятам да пийна доста, а алкохолът винаги ужасно ме възбужда. Затова не забравяй да си вземеш витамините, шампионе.

Той изкриви устни:

— Така значи…

— О, да. И ще трябва да се чувстваш късметлия, ако утре сутринта успееш да изпълзиш от леглото — предупредих го аз.

— Тогава ще се постарая да поема достатъчно количество вода.

— Правилно.

Насочих отново вниманието си към таблета, но вдигнах поглед да го проследя, докато изнасяше от стаята прекрасния си задник. Когато отново се появи, косата му беше влажна, а долнището на анцуга му висеше толкова ниско, че веднага ми стана ясно, че е без бельо. Наложих си да се съсредоточа върху записките, отстъпих му стола и застанах права до него.

— И така — започнах, — придържайки се към поговорката, че нападението е най-добрата защита, погледнах как стоят нещата с публичния ти имидж.

Той отпи от кафето.

— Не ме гледай така — смъмрих го аз. — Не съм обръщала никакво внимание на личния ти живот, защото аз съм личният ти живот.

— Браво на теб! — каза той и одобрително ме тупна по дупето.

Изплезих му се.

— Това, върху което се съсредоточих, е как да се противопоставим на кампания в пресата, целяща да покаже необуздания ти нрав.

— Ще ми помогне фактът, че преди никога не съм имал такъв — отвърна той сухо.

„Докато не се запозна с мен…“

— Действам ти ужасно.

— Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми.

Заслужи си бърза целувка по слепоочието, преди да продължа:

— Трябваше ми ужасно много време, за да открия нещо за фондацията „Кросроудс“.

— Не си знаела къде да търсиш.

— Оптимизацията на сайта ти е ужасна — възразих аз и влязох в сайта му. — Освен това виж началната страница, хубава е, но е много празна. Къде са линковете и информацията за благотворителната ти дейност? Къде е страницата на фондацията и целите, които си е поставила?

— Подробна информация за всичко, което правим, се изпраща два пъти в годината до болници, университети и всички, които могат да се възползват от благотворителната ни дейност.

— Чудесно. А сега ми позволи да те запозная с интернет. Защо фондацията по никакъв начин не се свързва с теб?

— „Кросроудс“ не е за мен, Ева.

— Друг път не е!

Отвърнах на въпросителния му поглед с вдигната вежда и му връчих списък със задачи, които трябваше да се изпълнят.

— Опитваме се предварително да обезвредим бомбата, която Диана възнамерява да хвърли. Сайтът трябва да бъде преработен до понеделник, като се добавят тези страници и информацията, която съм подчертала.

Гидиън хвърли бегъл поглед към листа, след това отпи от кафето си и се облегна назад. Съзнателно опитах да съсредоточа погледа си върху чашата с кафе, а не върху прекрасното му тяло.

— В секцията с биографията ти в сайта на „Крос индъстрис“ трябва да има линк към фондацията — продължих. — А и самата биография също трябва се преработи и обнови.

Поставих пред него друг лист.

Той го взе и започна да чете биографията, която бях нахвърляла.

— Съвсем ясно става, че авторът на този текст е влюбен в мен.

— Не бъди толкова скромен, Гидиън. Понякога човек трябва директно да заяви: „Аз съм върхът“. Ти си много повече от красиво лице, неустоимо тяло и страхотен сексуален апетит. Но нека се съсредоточим върху онова, което съм готова да споделя с останалата част от света.

— Колко кафета изпи тази сутрин? — попита Гидиън с усмивка.

— Достатъчно, за да те хвърля на пода, затова внимавай — предупредих го аз и бутнах ръката му с бедро. — Освен това смятам, че трябва да изпратиш до пресата информация, че си придобил „Черната роза“, така че името ти да се свърже с това на Жиро. Напомни на хората, че Корин, с която толкова често са те виждали напоследък, си има съпруг, така че Диана да не може да те обвини, че безсърдечно си зарязал Корин. Ако изобщо реши да се захване с тази тема.

Завари ме неподготвена, когато ме придърпа към себе си и ме сложи да седна в скута му.

— Направо ме убиваш, ангелче. Ще направя всичко, което пожелаеш, но трябва да разбереш, че Диана не разполага с нищо срещу мен. Иън Хейгър няма да рискува солидна сума пари, за да разкаже историята си в пресата. Ще подпише необходимите документи, ще си вземе парите и ще се махне от живота ми.

— Ами…

— „Сикс-Найнтс“ няма да искат тяхното „Златно“ момиче да се окаже свързано с някой друг. Това ще сложи край на любовната история в песента им. Ще разговарям с Клайн и ще се разберем.

— Ще разговаряш с Брет?

— Имам бизнес отношения с него — посочи той и сви устни. — Така че, да, ще разговарям с него. А Диана просто блъфира, като спомена нападението срещу Кари. И двамата знаем, че в думите й няма нищо вярно.

Премислих всичко, което ми каза преди малко.

— Значи според теб тя само се заяжда с мен? Защо да го прави?

— Защото ти принадлежа и ако е имала пропуск за някое от събитията, на които сме били заедно, тя много добре го знае — отговори той и допря челото си в моето. — Не мога да крия чувствата си, когато съм близо до теб, и това те превръща в мишена.

— Доста добре успя да ги скриеш от самата мен.

— Собствената ти несигурност те беше заслепила.

Не можех да възразя срещу това.

— Значи тя се опитва да ме побърка, като ме заплашва да напише нещо по твой адрес. Какво ще постигне?

Той се облегна назад.

— Само помисли. Очаква се да избухне скандал, в който сме въвлечени двамата. Кой е най-бързият начин да се потуши скандалът?

— Да стоиш далеч от мен. Така ще те посъветват. Дистанцирай се от причината за скандала, това е правило номер едно при управлението на кризи.

— Или трябва да направя точно обратното и да се оженя за теб — отвърна той тихо.

Замръзнах.

— Това… Какво? Ти… — започнах аз, преглътнах трудно и прошепнах. — Не сега. Не по този начин.

— Не, не по този начин — съгласи се Гидиън и потърка устни в моите. — Вярвай ми, ангелче, ще разбереш, когато ти направя предложение.

Гърлото ми беше стегнато. Успях само да кимна.

— Дишай — нареди ми той нежно. — Още веднъж. А сега ме успокой, че това не е паника.

— Не съвсем.

— Кажи нещо, Ева!

— Аз просто… — изломотих бързо. — Искам да ми направиш предложение в момента, в който съм готова да го приема.

Усетих как тялото му веднага се напряга. Той се облегна назад, намръщи се, а в погледа му се четеше болка.

— Не би могла да го приемеш?

Поклатих глава.

Той стисна силно устни.

— Кажи какво е необходимо да направя, за да се случи.

Обвих ръце около раменете му, за да почувства връзката между нас.

— Има толкова много неща, които не знам. Не че имам нужда да науча още нещо, за да взема решение, защото нищо не може да ме накара да спра да те обичам. Нищо. Просто имам усещането, че твоята нерешителност да споделяш с мен означава, че ти не си готов.

— Мисля, че те разбирам — каза той тихо.

— Не мога да поема риска да не искаш да сме заедно завинаги. Аз също не бих могла да преживея раздяла с теб, Гидиън.

— Какво искаш да научиш?

— Всичко.

Той издаде някакъв отчаян звук.

— Бъди по-конкретна. Започни с нещо.

Изрекох първото, което ми дойде на ум, защото цяла сутрин се бях занимавала с бизнес делата му.

— „Видал рекърдс“. Защо притежаваш контролния пакет от компанията на втория си баща?

— Защото компанията западаше — отговори той със сериозно изражение. — Майка ми вече беше преживяла един финансов срив, не можех да позволя да й се случи същото отново.

— И какво направи?

— Успях да я накарам да убеди Крис и Кристофър да пуснат акции на компанията на борсата, след това тя ми продаде акциите на Айрланд. Прибавих ги към тези, които успях да закупя, и станах мажоритарен собственик.

— Божичко! — възкликнах аз и стиснах ръката му.

Познавах както Кристофър Видал-старши — Крис, така и Кристофър Видал-младши. Двамата много си приличаха на външен вид, имаха тъмночервеникава къдрава коса и сиво-зеленикави очи, но подозирах, че по характер са съвсем различни. Със сигурност знаех, че Кристофър е мръсник. Мисля, че баща му не беше такъв. Поне се надявах да е така.

— Как приеха ситуацията?

Повдигнатите вежди на Гидиън бяха достатъчно красноречиви:

— Крис се съветва с мен, но Кристофър никога не се вслушва в думите ми, а баща му отказва да вземе страна.

— Значи си направил каквото е било необходимо. — Целунах го по брадичката. — Благодаря ти, че ми каза.

— Това ли е всичко?

Усмихнах се:

— Не.

Точно щях да го попитам още нещо, когато чух, че телефонът ми звъни, по мелодията разбрах, че е майка ми. Учудих се, че не е звъннала по-рано, бях включих телефона си още към десет.

— Трябва да се обадя — изпъшках аз.

Гидиън ме пусна и плъзна длан по дупето ми, докато се отдалечавах. Когато стигнах до вратата на кабинета и се обърнах, видях, че е съсредоточил цялото си внимание в листа с бележките и предложенията ми. Усмихнах се.

Докато стигна до телефона си в кухнята, той вече бе спрял да звъни, но само няколко секунди по-късно иззвъня отново.

— Здравей, мамо! — обадих се аз и заговорих бързо, за да не й дам възможност да откачи. — Ще мина да те видя днес, става ли? Тогава ще поговорим.

— Ева! Нямаш представа колко се разтревожих. Не можеш да постъпваш по този начин!

— Ще мина след около час — прекъснах я аз. — Трябва само да се облека.

— Цяла нощ не съм спала, толкова бях разстроена.

— Е, и аз не спах особено много — отвърнах й троснато. — Не може всичко да се върти само около теб, мамо. Аз съм тази, чието лично пространство беше нарушено. Ти просто беше заловена да го правиш.

Мълчание.

Рядко се бе случвало да отстоявам правата си така настойчиво пред майка ми, защото тя винаги ми изглеждаше толкова крехка. Сега обаче беше крайно време да въведем нови правила в отношенията си, иначе имаше риск да нямаме никакви отношения. Погледнах към китката си, за да видя колко е часът, спомних си, че вече нямам часовник, и отместих поглед към приемника до телевизора.

— Ще дойда при теб към един.

— Ще изпратя кола да те вземе — отвърна тя тихо.

— Благодаря. Доскоро!

Затворих и точно щях да пусна телефона си в чантата, когато той изпиука. Бях получила съобщение от Шона: „Какво ще облечеш довечера?“.

През главата ми минаха няколко идеи — от небрежни до крещящо екстравагантни. Въпреки че по-скоро клонях към второто, мисълта за Диана ме възпря. Трябваше да се съобразя как ще изглежда снимката ми в таблоидите. „Малка черна рокля“ — отговорих. Неслучайно черната рокличка се бе превърнала в класика. — „Впечатляващи токчета. Твърде много бижута“

„Ясно. Ще се видим в 7“ — написа в отговор тя.

На път за банята спрях до вратата на кабинета, облегнах се на рамката и се загледах в Гидиън. Можех да го наблюдавам с часове, беше толкова приятна гледка за окото. Заключих, че е много секси, когато е съсредоточен върху нещо. Той вдигна поглед към мен и ми се усмихна леко, през цялото време е знаел, че го наблюдавам.

— Това е изключително добро — похвали ме той и посочи към десктопа. — Особено като се има предвид, че си го направила само за няколко часа.

Надух се леко, развълнувана от това, че съм успяла да впечатля бизнесмен, чиято прозорливост го бе превърнала в един от най-успелите хора в света.

— Искам те в „Крос индъстрис“, Ева.

Тялото ми реагира на непоколебимата решителност, която се усещаше в гласа му, спомних си как ми беше казал: „Искам да те чукам, Ева“, в онзи асансьор.

— И аз те искам там — отвърнах аз. — Върху бюрото ти.

Очите му заблестяха.

— Можем да го отпразнуваме по този начин.

— Харесвам работата си. Харесвам колегите си. Приятно ми е да знам, че си проправям път сама.

— Мога да ти осигуря всичко това и дори нещо повече. — Пръстите му започнаха лекичко да почукват по чашата с кафе. — Според мен си избрала да се занимаваш с реклама, защото обичаш динамиката. Защо не се захванеш с връзки с обществеността?

— Там има прекалено много пропаганда. При рекламите още от първия момент знаеш каква е уловката.

— Тази сутрин спомена нещо за управлението на кризи. И очевидно — продължи той и посочи с жест материалите по бюрото си — имаш способности в това отношение. Искам да се възползвам от тях.

Скръстих ръце.

— Управлението на кризи е пиар и ти много добре го знаеш.

— Ти си човек, който решава проблеми. Мога да те направя човек, който решава кризи. Ще ти възлагам истински проблеми, чието решаване не търпи отлагане. Така непрекъснато ще си в движение и под напрежение.

— Наистина ли? — попитах и започнах да потрепвам с крак. — Колко такива кризи за решаване възникват средно на седмица?

— Няколко — отговори той весело. — Хайде, признай си, че се заинтригува. Виждам го по изражението на лицето ти.

Изправих рамене.

— Вече имаш хора, които да се занимават с тези проблеми.

Гидиън се отпусна в стола и се усмихна.

— Искам повече. Ти също. Защо да не го направим заедно.

— Знаеш ли, че си същински дявол? И освен това си невероятен инат. Пак ти казвам, че идеята да работим заедно не е никак добра.

— В момента работим чудесно.

Поклатих глава.

— Това е така, защото се съгласи с преценките и предложенията ми, освен това бях седнала в скута ти и можеше да усещаш дупето ми. Ситуацията ще стане съвсем различна, когато не сме на едно и също мнение по даден проблем и започнем да спорим в офиса пред очите на чужди хора. Ще пренасяме споровете и вкъщи и ще трябва да ги разрешаваме тук.

— Можем да се разберем вкъщи никога да не говорим за работа — не се предаде той, погледът му се плъзна по тялото ми и се задържа на голите ми крака, които се подаваха под копринения халат. — За мен не е никакъв проблем да си мисля за доста по-приятни неща.

Вдигнах очи нагоре и се дръпнах от вратата.

— Сексманиак.

— Обичам да правя любов с теб.

— Не е честно — оплаках се аз, защото бях напълно беззащитна пред подобни думи.

Бях напълно беззащитна пред него.

— Никога не съм казвал, че играя честно — ухили се Гидиън.

Почувствах се доста странно, когато петнайсет минути по-късно влязох в собствения си апартамент. Разположението на стаите беше съвсем същото като в апартамента на Гидиън, само че обърнато огледално. Съчетанието между неговите и моите мебели ми беше помогнало да почувствам апартамента му като наш, но имаше и страничен ефект — сега моят апартамент ми се струваше… чужд.

— Здравей, Ева!

Огледах се и видях Трей в кухнята, наливаше мляко в две чаши.

— Здрасти — отвърнах на поздрава му. — Как си?

— По-добре.

Личеше му. Русата коса, която обикновено беше тотално разрошена, сега бе оформена в стилна прическа — един от многото таланти на Кари. Светлокафявите очи на Трей сияеха, а по устните му, под някога чупения нос, грееше очарователна усмивка.

— Хубаво е, че те виждам все по-често тук — казах.

— Попромених малко графика си. — Вдигна кутията с мляко, аз поклатих отрицателно глава и той я върна обратно в хладилника. — А ти как си?

— Опитвам се да се покрия от репортерите, надявам се шефът ми да се сгоди, възнамерявам да влея малко ум в главата на единия си родител и да намеря време да звънна на другия и чакам с нетърпение да обиколим баровете с момичетата довечера.

— Ти си невероятна!

— Старая се! — усмихнах се аз. — Как върви учението? А работата?

Знаех, че Трей следва ветеринарна медицина и едновременно с това работи, за да може да плаща обучението си. По едно време помагаше на някакъв фотограф и така се бе запознал с Кари.

Трей присви очи.

— И на двете места е ужасно натоварено, но се надявам един ден да се окаже, че си е струвало.

— Трябва някой път отново да се съберем на филми и пица, стига да успееш да се освободиш.

Нещо отвътре ме караше да застана на страната на Трей в битката с Татяна. Може би само така ми се струваше, но имах чувството, че е настроена доста враждебно към мен. А и не ми хареса начинът, по който се опита да изпъкне, когато видя Гидиън.

— Разбира се. Ще видя кога е свободен Кари.

Забелязах как пламъчето в очите на Трей угасна и съжалих, че му предложих да се видим, без преди това да съм разговаряла с Кари. Знаех, че в момента мисли за това, че Кари го вмъква между срещите с Татяна.

— Ако той е зает, ние двамата винаги можем да организираме нещо и без него.

— Уговорихме се — отвърна той с крива усмивка.

В един без десет излязох от фоайето на сградата и видях, че Кланси вече ме чака. Той направи знак на портиера и сам ми отвори задната врата на колата, но никой не би повярвал, че е просто шофьор. Имаше вид на добре смазано оръжие и всъщност беше точно това. През всички години, откакто го познавах, не го бях виждала да се усмихва.

След като седна зад волана, включи радиото, което обикновено слушаше, и смъкна тъмните си очила достатъчно, за да улови погледа ми в огледалото за обратно виждане.

— Как сте?

— Предполагам по-добре от майка ми.

Беше прекалено добър професионалист, за да позволи изражението на лицето му да издаде каквото и да било. Вместо това намести обратно очилата си, синхронизира телефона ми през блутуута на колата, за да пусне моята музика. След това бавно отдели лимузината от бордюра. Жестът с музиката ми напомни за обичайната му вежливост, затова казах:

— Виж какво, съжалявам, че така ти се нахвърлих. Знам, че просто си си вършел работата, затова не трябваше да крещя на теб.

— Вие не сте просто работа, госпожице Трамел.

Замълчах за миг, опитвах се да проумея думите му. Отношенията ми с Кланси бяха сдържани и любезни. Виждахме се доста често, защото той ме караше на тренировките по крав мага в Бруклин. Но никога до този момент не бях помислила, че възприема въпроса със сигурността ми лично, въпреки че в това имаше смисъл. Кланси беше от хората, които се гордеят с работата си.

— Но не беше само заради последната случка — опитах се да му обясня. — Много неща се случиха в живота ми, преди вие със Стантън изобщо да се появите в него.

— Приемам извиненията.

Резкият отговор беше толкова типичен за него, че ме накара да се усмихна.

Настаних се по-удобно на седалката и се загледах през прозореца в града, който бях приела като свой и вече страстно обичах. На тротоара до мен непознати хора бяха застанали пред една малка будка и ядяха пица. Макар да се намираха толкова близо, бяха тотално отдалечени един до друг — всеки от тях олицетворение на типичната за нюйоркчанина способност да е самотен остров сред море от хора. От двете им страни се движеха пешеходци, които ловко заобикаляха мъж, опитващ се да натика в ръцете им религиозни брошури, и дребното кученце в краката му.

Животът в този град пулсираше на толкова бързи обороти, че човек имаше чувството, че времето минава много по-бързо, отколкото където и да е другаде по света. Атмосферата беше съвсем различна от мързеливата чувственост на Южна Калифорния, където живееше баща ми и където бях учила самата аз. Ню Йорк беше садистична господарка, излязла на лов за поредната си жертва, плющеше жестоко с камшик и изкушаваше с многобройни пороци.

Усетих, че телефонът в чантата ми вибрира и го извадих. Погледнах дисплея — беше баща ми. Чувахме се всяка събота и с нетърпение очаквах разговорите ни, за да разбера как е и какво прави, но в момента се поколебах дали да не оставя да се включи телефонният секретар и да звънна, когато съм в по-добро настроение. Бях прекалено ядосана на майка ми, а баща ми и без това си беше тръгнал доста разтревожен след гостуването в Ню Йорк.

Бяхме заедно, когато детективите дойдоха вкъщи, за да ми съобщят, че Нейтън е в Ню Йорк. Пуснаха тази бомба, преди да кажат, че е бил убит, и аз не успях да прикрия страха си при мисълта, че е толкова близо до мен. Оттогава баща ми непрекъснато ме разпитваше защо съм реагирала толкова бурно.

— Здрасти! — обадих се накрая, не исках да съм скарана и с двамата си родители едновременно. — Как си?

— Липсваш ми — отвърна той с онзи дълбок, вдъхващ доверие глас, който толкова много обичах.

Баща ми беше най-прекрасният мъж, когото познавах — мургав и красив, самоуверен, умен и твърд, и сигурен като скала.

— А ти как си?

— Не се оплаквам много.

— Добре, оплачи се малко. Целият съм в слух.

— Майка ми леко ми играе по нервите.

— Сега пък какво е направила? — попита той, но в гласа му прозвуча топлота и снизхождение.

— Непрекъснато си вре носа в моите работи.

— Е, понякога ние, родителите, правим подобни неща, когато сме разтревожени за децата си.

— Ти никога не си постъпвал така — подчертах аз.

— Все още не съм постъпвал така — уточни той. — Това не означава, че няма да го направя, ако нещо ме разтревожи истински. Просто се надявам, че ще успея да те убедя да ми простиш.

— Сега пътувам към майка ми. Ще видим колко убедителна ще бъде тя. Достатъчно ще е поне да си признае, че е сбъркала.

— Май ще имаш нужда от късмет!

— Знаех си — въздъхнах аз. — Мога ли да ти се обадя утре?

— Разбира се. Всичко наред ли е, миличка?

Затворих очи. Като прибавим инстинкта на ченгето към инстинкта на бащата, нямах почти никакъв шанс да скрия нещо от Виктор Рейъс.

— Да, наред е. Просто вече пристигам при майка ми. Ще ти разкажа как е минал разговорът. О, и шефът ми сигурно ще се сгодява. Както и да е, имам толкова много да ти разправям.

— Сигурно утре сутрин ще трябва да се отбия до управлението, но можеш по всяко време да ме намериш на мобилния. Обичам те.

Изведнъж ме обзе носталгия. Въпреки че много обичах Ню Йорк и новия си живот, баща ми ужасно ми липсваше.

— И аз те обичам, татко. Ще се чуем утре.

Затворих телефона, погледнах към часовника си и като видях, че го няма, отново се сетих за сблъсъка, който ме очакваше. Бях ядосана на майка ми заради постъпките й в миналото, но повече се тревожех от това, което може да направи в бъдеще. Толкова дълго беше бдяла над мен заради Нейтън, че според мен не знаеше друг начин, по който да се държи.

— Ей — обърнах се към Кланси и се наведох напред, трябваше да изясня един въпрос, който ме безпокоеше. — Онзи ден, когато с майка ми и Мегуми се връщахме към „Кросфайър“ и тя изведнъж изпадна в паника… Нейтън ли видяхте тогава?

— Да.

— Той и преди е ходил там и Гидиън Крос го е изритал от офиса си. Защо му е било отново да се връща?

Кланси ми хвърли поглед в огледалото.

— Питате за моето мнение ли? Според мен е искал да бъде видян. След като веднъж се е показал, е решил да продължи да упражнява натиск. Вероятно е очаквал да ви изплаши, но вместо това успя да стресне госпожа Стантън. И в двата случая постигна целта си.

— И никой не ми каза за това — отбелязах аз тихо. — Все още не мога да повярвам!

— Той е целял да ви изплаши. И никой не е искал да му доставя това удоволствие.

Не бях поглеждала ситуацията от този ъгъл.

— Най-много съжалявам — продължи Кланси, — че не държах и Кари под око. Не прецених нещата правилно и той плати.

Гидиън също не бе успял да предвиди нападението на Нейтън над Кари. И Бог ми е свидетел, аз също се чувствах виновна — Кари беше пострадал заради приятелството си с мен.

Но загрижеността на Кланси наистина ме трогна. Долових я в грубия му глас. Прав беше — за него не бях просто работа. Той беше добър човек, който влагаше цялото си сърце във всичко, което вършеше. И тава ме накара да се запитам, доколко работата е изместила всички останали важни неща от живота му.

— Имаш ли приятелка, Кланси?

— Женен съм.

Почувствах се ужасно глупаво, че не знаех. Каква ли беше тя — жената, омъжена за такъв суров и мрачен мъж? Мъж, който носеше сако през цялата година, за да прикрива оръжието, без което не излизаше? Дали се променяше пред нея, дали беше нежен? Готов ли бе да я защитава на всяка цена? Би ли убил заради нея?

— Докъде би стигнал, за да я предпазиш от опасност? — попитах.

Той спря пред светофара и се извърна към мен.

— Докъде не бих стигнал?