Опиянена от теб

21

Двамата с Гидиън седяхме по анцузи в хола и ядяхме пица, когато, малко след десет часа, Кари се прибра. Татяна беше с него. Протегнах се пред Гидиън, за да взема пармезана, и прошепнах:

— Майката на бебето.

Той се намръщи.

— Опасна е. Горкото момче.

Точно това си мислех и аз, когато високата блондинка влезе и грубо сбърчи нос при миризмата на пицата ни. След това забеляза Гидиън и веднага му се усмихна съблазнително. Поех дълбоко дъх и си казах, че не трябва да й обръщам внимание.

— Здрасти, Кари! — Гидиън поздрави най-добрия ми приятел и след това ме прегърна през рамото и зарови лице във врата ми.

— Здравейте — отвърна Кари. — Какво гледате?

— „Краят на смяната“ — отговорих. — Много е добър. Искате ли да седнете при нас?

— Разбира се.

Кари хвана Татяна за ръка и я поведе към дивана.

Тя дори не си направи труда да прикрие разочарованието си.

Настаниха се, преплели тела един в друг, очевидно това беше обичайната им поза, когато са заедно.

Гидиън бутна към тях кутията с пица.

— Вземете си, ако сте гладни.

Кари си взе едно парче, а Татяна се оплака, че я бута. Ядосвах се, че не е по-приятна компания. Ако роди бебето на Кари, щеше да се превърне в част и от моя живот, и не ми се искаше отношенията ни да са конфузни.

В крайна сметка двамата не останаха много дълго в хола. Тя се оплака, че й се вие свят от заснетите с ръчна камера кадри във филма, и Кари я заведе в стаята си. Стори ми се, че малко по-късно чух смеха й и това ме накара да помисля, че всъщност проблемът е бил желанието й да задържи Кари само за себе си. Можех да разбера чувството й за несигурност. Аз самата го познавах много добре.

— Отпусни се — каза Гидиън и ме накара да се облегна на гърдите му. — Ще се разберем с тях. Необходимо е само малко време.

Взех лявата му ръка, която висеше на рамото ми и започнах да си играя с пръстена.

Той притисна устни до слепоочието ми и догледахме филма.

Гидиън спа в съседния апартамент, но дойде при мен достатъчно рано, за да ми помогне да закопчая ципа на роклята си и да направи кафе. Точно си бях сложила перлените обици и излизах в коридора, когато Татяна се появи откъм кухнята с две бутилки вода в ръцете. Беше напълно гола.

Кипнах, но успях да запазя спокоен тон. Бременността не й личеше, но тъй като знаех за нея, се въздържах и не й се развиках.

— Извинявай, но трябва да си облечена, ако смяташ да се разхождаш из апартамента ми.

— Апартаментът не е само твой — сопна ми се тя, отметна дългата си коса през рамо и се опита да ме подмине.

Протегнах ръка и й препречих пътя.

— Съветвам те да не играеш игрички с мен, Татяна.

— Или какво?

— Или ще загубиш.

Тя впери поглед в мен и ме изгледа продължително.

— Той ще избере мен.

— Ако се стигне дотам, ще те намрази и така или иначе ще загубиш — казах и дръпнах ръката си. — Помисли си добре върху това.

Вратата на Кари се отвори зад гърба ми.

— Какво, по дяволите, правиш, Тат?

Извърнах глава и видях най-добрия си приятел застанал само по боксерки до рамката на вратата.

— Дава ти повод да й купиш някой красив халат, Кари.

Той стисна зъби и ми направи знак с ръка да тръгвам, след това отвори широко вратата и мълчаливо прикани Татяна да вкара голия си задник в стаята.

Продължих към кухнята, скърцайки със зъби от яд. Настроението ми още повече се развали, когато заварих Гидиън там. Облегнат на плота, той спокойно пиеше кафето си. Беше облякъл черен костюм и светлосива връзка. Изглеждаше невероятно красив.

— Хареса ли ти шоуто? — попитах нервно.

Беше ми ужасно неприятно, че е видял друга жена гола. И не просто друга жена, а манекенка с високо слабо тяло, към каквито беше известно, че има пристрастия.

Той сви безгрижно рамене.

— Не особено.

— Знам, че харесваш високи и кльощави жени — заявих аз и се протегнах към чашата с кафе, която ме чакаше на плота до него.

Гидиън постави лявата си ръка върху моята. Рубините на венчалната халка заблестяха на ярката светлина в кухнята.

— Доколкото знам, съпругата ми, на която не мога да устоя, е дребничка и пищна. И много привлекателна.

Затворих очи, опитах се да потисна ревността си.

— Знаеш ли защо избрах този пръстен?

— Червеното е нашият цвят — отвърна той тихо. — Червени рокли в лимузини. Червени обувки с високи токове по градинските партита. Червена роза в косата ти, когато се омъжи за мен.

Това, че разбира, ми подейства успокояващо. Обърнах се и притиснах тялото си в неговото.

— Ммм… — измърка той и ме притисна по-силно. — Толкова си мека и прекрасна в ръцете ми, ангелче.

Поклатих глава, ядът ми се стопи до леко раздразнение.

Гидиън потърка нос в бузата ми.

— Обичам те.

— Гидиън.

Наклоних глава и му предложих устните си, исках целувката му да изтрие лошото настроение.

Допирът на устните му до моите винаги ме караше да настръхвам. Чувствах се леко замаяна, когато той се отдръпна от мен и прошепна:

— Тази вечер имам час при доктор Питърсън. Ще ти се обадя, когато приключа, и ще решим какво да правим за вечеря.

— Добре.

Усмихна се, когато чу блажено равнодушния ми отговор.

— Мога да запиша час и да отидем заедно при него в четвъртък.

— Нека бъде следващия четвъртък — отвърнах, бях започнала да идвам на себе си. — Никак не ми е приятно да изпускам още часове при него, но майка ми иска този четвъртък да отидем с Кари на благотворителна вечеря. Даже ми е купила рокля за случая. Страхувам се, че ако откажа, ще ме разбере неправилно.

— Ще отидем заедно.

— Наистина ли?

Гледката на Гидиън във фрак ми действаше като афродизиак. Разбира се, той ме възбуждаше облечен в каквото и да е или пък в нищо. Но във фрак… Господи, направо беше неустоим.

— Да. Моментът би бил подходящ да се появим отново заедно. И да обявим годежа си.

Облизах устни.

— Мога ли да се възползвам от теб в лимузината?

В очите му заиграха пламъчета.

— Непременно, ангелче!

Когато пристигнах на работа, Мегуми не беше на бюрото си, така че не разбрах как е. Това донякъде можеше да ми послужи като извинение да се обадя на Мартин и да разбера как се развиват нещата между него и Лейси след дивата вечер в „Праймъл“.

Извадих телефона, за да си запиша напомняне да му звънна, и видях, че майка ми е оставила съобщение на гласовата ми поща. Прослушах го, докато вървях към бюрото си. Питаше дали искам да ми направят прическа и да ме гримират преди вечерята в четвъртък, предлагаше да дойде вкъщи с екип козметици и двете заедно да се разкрасим преди събитието.

Седнах зад бюрото и й написах съобщение, че идеята е добра, но ще разполагам с много малко време, тъй като няма да успея да се прибера от работа преди пет часа.

Бях започнала да оглеждам задачите си за деня, когато Уил спря до бюрото ми.

— Имаш ли планове за обяд? — попита той, изглеждаше много сладък в екстравагантната си карирана риза, комбинирана с широка тъмносиня вратовръзка.

— Само да не се тъпчем отново с въглехидрати, моля те! Дупето ми не би могло да го понесе!

— Няма — обеща той и се ухили. — Най-страшната част от диетата на Натали отмина, така че нещата вече са по-добре. Мислех си за супи и салати.

— Съгласна — усмихнах се аз. — Ще попиташ ли Мегуми дали иска да дойде с нас?

— Няма я днес.

— Така ли? Болна ли е?

— Не знам. Разбрах, че я няма, защото трябваше да се обадя в агенцията и да помоля да изпратят някой да я замества.

Облегнах се назад и се намръщих.

— Ще й се обадя в почивката да разбера как е.

— Прати й много поздрави от мен. — Тропна няколко пъти с пръсти по бюрото ми и тръгна.

Останалата част от деня мина бързо. В почивката оставих съобщение на гласовата поща на Мегуми, след работа отново се опитах да се свържа с нея, докато Кланси ме караше към Бруклин за тренировка по крав мага. „Кажи на Лейси да ми се обади, ако ти не можеш — казах в съобщението. — Искам просто да разбера как си.“

Затворих телефона, облегнах се назад и се насладих на величествената гледка на Бруклинския мост. Когато минавах през огромните каменни арки, които се издигаха високо над Ийст Ривър, винаги имах чувството, че навлизам в някакъв нов, различен свят. Водата под мен бе осеяна с фериботи, които свързваха различните части на града, а една самотна платноходка се бе отправила към оживеното пристанище на Ню Йорк.

Преминахме от другата страна на моста за по-малко от минута и аз отново насочих вниманието си към телефона.

Обадих се на Мартин.

— Ева — отговори той весело, явно бе записал номера ми. — Радвам се да те чуя.

— Как си?

— Добре. А ти?

— Държа се. Трябва някой път отново да излезем заедно.

Усмихнах се на една полицайка, която с умели движения регулираше трафика на натовареното кръстовище в Бруклин. Правеше го със свирка между зъбите и с поредица от плавни движения на ръцете, които бяха доста дръзки и провокативни.

— Можем да излезем да пийнем нещо след работа или да отидем на двойна среща за вечеря — предложих аз.

— С удоволствие. Излизаш ли с някого?

— С Гидиън се опитваме да изгладим нещата.

— Гидиън Крос ли? Е, ако някой изобщо може да го хване, това си ти.

Засмях се и ми се прииска пръстенът да е на пръста ми. За разлика от Гидиън аз не носех моя през деня. Той изобщо не се интересуваше дали някой знае, че е обвързан и с кого, но аз все още не бях казала на близките си.

— Благодаря за доверието. Ами ти? Излизаш ли с някого?

— С Лейси се виждаме. Харесвам я. Много е забавна.

— Това е чудесно. Радвам се за вас. Виж, ако се чуете днес, можеш ли да я помолиш да ми се обади и да ми каже как е Мегуми? Днес не дойде на работа, защото е болна. Искам да се уверя, че всичко е наред, и да я попитам дали има нужда от нещо.

— Разбира се — обеща той и изведнъж в слушалката се чу силен шум, което ме накара да предположа, че сигурно е излязъл на улицата. — Лейси не е в града, но сме се разбрали да ми се обади довечера.

— Много ти благодаря. Явно си в движение, затова няма да те задържам повече. Хайде да се разберем да се видим другата седмица, ще уточним подробностите през следващите дни.

— Чудесно. Много се радвам, че те чух.

— Аз също — усмихнах се.

Затворих телефона, бях в подходящото настроение, затова изпратих съобщения на Шона и на Брет. Нищо специално, само им казах здрасти и пуснах по едно усмихнато личице.

Вдигнах поглед и видях, че Кланси ме наблюдава в огледалото.

— Как е мама? — попитах го аз.

— Ще се оправи — отвърна той с типичния си директен и кратък маниер.

Кимнах и се загледах през прозореца, на една автобусна спирка беше поставен билборд с лицето на Кари.

— Знаеш ли, понякога отношенията в семейството са доста трудни…

— Знам.

— Имаш ли братя или сестри, Кланси?

— Един брат и една сестра.

Какви ли бяха те? Дали бяха решителни и опасни като него? Или може би той беше черната овца в семейството?

— Извинявай, че ти задавам такъв личен въпрос, но близки ли сте помежду си?

— Близки сме. Сестра ми живее в друг щат, така че я виждам рядко, но говорим по телефона поне веднъж седмично. Брат ми е в Ню Йорк, с него се виждаме доста по-често.

— Чудесно.

Опитах се да си представя един спокоен Кланси, който пие бира след бира с някого, който прилича на него. Не ми се получи.

— И той ли е в охранителния бизнес?

— Още не — отвърна Кланси и устните му се изкривиха в нещо подобно на усмивка. — Засега работи във ФБР.

— И сестра ти ли е в силите на реда?

— Тя е морски пехотинец.

— Еха! Страхотно.

— Да, наистина е страхотна!

Вгледах се в него по-внимателно, косата му беше подстригана късо като на военен.

— И ти си бил в армията, нали?

— Бях.

Не каза нищо повече.

Понечих да му задам следващ въпрос, но в този момент завихме и разбрах, че сме стигнали до бившия склад, където се помещаваше клубът на Паркър.

Грабнах сака си и слязох от колата, преди Кланси да успее да ми отвори.

— Ще се видим след час.

— Разбий ги, Ева — каза той и ме проследи с поглед, докато влизах.

Вратата едва се бе затворила зад гърба ми, когато забелязах една позната брюнетка, която бих предпочела да не виждам. Никога вече. Стоеше встрани, точно до тепиха, скръстила ръце. Беше облечена в долнище на черен анцуг с яркосиня ивица на крачолите, която подхождаше на прилепналата й блуза с дълъг ръкав. Къдравата й кестенява коса беше опъната силно назад и вързана на опашка.

Обърна се към мен. Хладните й сини очи ме огледаха от главата до петите.

Подчиних се на неизбежното, поех дълбоко въздух и тръгнах към нея.

— Детектив Грейвс.

— Ева — каза тя и кимна рязко. — Имаш страхотен тен.

— Благодаря.

— Крос ли те заведе някъде за уикенда?

Въпросът й не беше случаен. Изпънах гръб.

— Бях на кратка почивка.

Тънките й устни се изкривиха на една страна.

— Все още си предпазлива. Това е добре. Какво мисли баща ти за Крос?

— Вярва в правилната ми преценка.

Грейвс кимна.

— Ако бях на твое място, щях още да мисля за гривната на Нейтън Баркър. Но аз съм си такава, нерешените загадки ме дразнят.

Потръпнах, обзета от неприятно чувство. Цялата ситуация ме дразнеше, но с кого бих могла да разговарям за това? С никого, освен с Гидиън, а го познавах достатъчно добре, за да съм сигурна, че прави всичко по силите си да разреши тази загадка.

— Имам нужда от спаринг-партньор — каза неочаквано детективът. — Навита ли си?

— Моля? Какво? — изненадах се аз и премигнах срещу нея. — Това означава ли… Можем ли…

— Случаят вече е в архива, Ева — отвърна тя, отиде до тепиха и започна да прави упражнения за разтягане. — Хайде побързай, няма да те чакам цяла вечер.

Грейвс ми разказа играта. Беше слаба и жилава, но притежаваше неочаквана сила. Беше съсредоточена, точна и безкомпромисна. Всъщност научих доста от нея за този час и половина, в който тренирахме заедно — най-важното беше никога да не свалям гарда. Грейвс беше бърза като светкавица и умееше да се възползва и от най-малкото предимство.

Когато се добрах до вкъщи, минаваше осем. Отправих се директно към ваната. Потопих се във водата с мирис на ванилия и запалих ароматни свещи. Надявах се Гидиън да се появи, преди да съм се набръчкала като стафида.

Пристигна точно когато се завивах с хавлията си, беше обут в джинси и косата му беше влажна, което означаваше, че е взел душ след тренировката с личния си инструктор.

— Здрасти, шампионе!

— Здравей, съпруго моя!

Дойде при мен, разтвори хавлията и наведе глава към гърдите ми.

Останах без дъх, когато обхвана с устни зърното ми и започна да го смуче, докато то се втвърди. Изправи се и се възхити на добре свършената работа.

— Господи, колко си секси.

Повдигнах се на пръсти и го целунах по брадичката.

— Как мина часът при доктор Питърсън?

Погледна ме, изкривил шеговито устни.

— Доктор Питърсън ни поздрави и наблегна на това колко важна е семейната терапия.

— Мисли, че сме прибързали със сватбата.

Гидиън се разсмя:

— Та той дори не искаше да правим секс, Ева.

Сбръчках нос, загърнах се в хавлията и започнах да разресвам мократа си коса.

— Дай на мен — каза Гидиън, взе гребена от ръката ми и ме накара да седна на широкия ръб на ваната. Докато решеше косата ми му разказах за срещата си с детектив Грейвс на тренировката по крав мага.

— Адвокатите ми казаха, чу случаят е приключен — заяви Гидиън.

— Ти какво мислиш по въпроса?

— В безопасност си. Това е най-важното.

Каза го със съвсем равен глас, което ми подсказа, че за него случаят има по-голямо значение, отколкото признаваше. Знаех, че дълбоко в душата му споменът за убийството на Нейтън го измъчва. Аз самата се измъчвах от това, което Гидиън бе направил за мен, а ние бяхме две половини на една и съща душа.

Това беше причината, поради която Гидиън толкова много настояваше да се оженим. Аз бях неговата сигурност. Бях единственият човек, който познаваше всичките му тъмни, мъчителни тайни и въпреки това отчаяно го обичаше. А той се нуждаеше от любов повече от всеки друг човек на света. Усетих някакво вибриране и го подразних.

— Да не би в джоба ти да има някаква нова играчка, шампионе?

— Трябваше да изключа това проклето нещо — измърмори той и извади телефона си. Погледна дисплея и отговори рязко: — Крос.

Чух някакъв женски глас, който възбудено говореше нещо, но не можах да различа думите.

— Кога? — попита той и след като чу отговора, продължи: — Къде? Да. Идвам веднага. — Затвори и прокара ръка през косата си.

— Какво има?

— Корин е в болница. Майка ми казва, че е сериозно.

— Ще се облека. Какво се е случило?

Гидиън ме погледна. По кожата ми полазиха тръпки. Никога не го бях виждала да изглежда толкова… опустошен.

— Хапчета — каза той дрезгаво. — Изпила е цяло шише с хапчета.

Взехме астон мартина. Докато чакахме момчето от паркинга да го докара, Гидиън се обади на Раул и му каза да е пред болницата, когато пристигнем, за да вземе колата.

Когато Гидиън бе зад волана, караше с железен фокус, всяко завъртане на волана и натискане на газта беше премерено и точно. Вътре в тясното пространство на купето усетих, че се е затворил в себе си напълно. Емоционално бе абсолютно недостижим. Дори не трепна, когато поставих ръка върху коляното му, за да изразя съчувствие и подкрепа. Не знам дали изобщо ме усети.

Раул вече ни чакаше, когато спряхме пред входа на спешното отделение. Отвори ми вратата, след това заобиколи колата и седна на шофьорското място, което Гидиън току-що бе освободил. Блестящата кола изчезна от пътя още преди да стигнем до автоматичните врати на болницата.

Хванах Гидиън за ръка, но не бях сигурна дали усети и това. Вниманието му веднага се прикова в майка му, която се изправи, когато влязохме в частната чакалня, към която ни насочиха. Елизабет Видал едва ме погледна, запъти се право към сина си и го прегърна.

Той не отвърна на прегръдката, но не се и отдръпна. Само стисна ръката ми още по-силно.

Госпожа Видал се направи, че не ме забелязва. Обърна се с гръб към мен и посочи с жест двойката, която седеше наблизо. Очевидно бяха родителите на Корин. Разговаряха с Елизабет, когато двамата с Гидиън влязохме, което ми се стори твърде странно, защото Жан-Франсоа стоеше сам до прозореца и изглеждаше като външен човек, точно както Елизабет ме караше да се чувствам.

Гидиън пусна ръката ми, когато майка му го дръпна към родителите на Корин. Стана ми неудобно да стоя сама до вратата, затова отидох при Жан-Франсоа.

— Много съжалявам — казах тихо.

Погледна ме с невиждащи очи, сякаш беше остарял с десет години от вчерашната ни среща в бара.

— Какво правиш тук?

— Госпожа Видал извика Гидиън.

— Разбира се, че ще го направи. — Той погледна към местата за сядане. — Човек би си помислил, че той е неин съпруг, не аз.

Проследих погледа му. Гидиън беше клекнал пред родителите на Корин и държеше ръката на майка й. Ужасно чувство на страх се разля по тялото ми, стана ми студено.

— Предпочела е да умре, вместо да живее без него — промълви Жиро едва чуто.

Погледнах го отново. Изведнъж всичко ми стана ясно.

— Казал си й, нали? За годежа ни.

— Да, и виж как добре прие новината.

Господи! Тръгнах с треперещи крака към стената, имах нужда от опора. Нима бе възможно Корин да не знае какво би причинил на Гидиън опитът й за самоубийство? Нима е толкова сляпа? Или през цялото време целта й е била да предизвика именно подобна реакция, да го накара да се почувства виновен? Призля ми, като си помислих, че някой може да е толкова манипулативен, но резултатът беше налице. Гидиън отново бе до нея. Поне за сега.

Една лекарка влезе в стаята, беше мила жена с късо подстригана сребърноруса коса и уморени сини очи.

— Господин Жиро?

— Oui.

Жан-Франсоа пристъпи напред.

— Аз съм доктор Стайнбърг, лекуващият лекар на съпругата ви. Може ли да поговорим насаме за момент?

Бащата на Корин се изправи.

— Ние сме нейното семейство.

Доктор Стайнбърг се усмихна мило.

— Разбирам. Но искам да разговарям със съпруга на Корин. Мога да ви кажа, че Корин ще се оправи, нуждае се само от няколко дни почивка.

Двамата с Жиро излязоха от стаята, така че не чувахме разговора им, но ги виждахме през стъклената стена. Жиро беше доста по-висок от лекарката, но това, което тя му каза, видимо го сломи. Напрежението в чакалнята стана непоносимо. Гидиън стоеше до майка си, вниманието му бе съсредоточено върху покъртителната сцена, която се разиграваше пред очите ни.

Доктор Стайнбърг сложи ръка върху рамото на Жиро и продължи да говори. След малко спря и си тръгна. Той остана да стои отвън, вперил поглед в пода, беше превил рамене, сякаш му тежеше огромен товар.

Понечих да отида при него, но Гидиън ме изпревари. В момента, в който излезе от стаята, Жиро се нахвърли върху него. Шумът от сблъсъка на двамата мъже беше потресаващ. Стаята се разтресе, когато Гидиън се блъсна в дебелата стъклена стена.

Някой изпищя от ужас, после се развика за охраната.

Гидиън отхвърли Жиро и блокира удара му. След това се наведе и избегна юмрука, насочен към лицето му. Жан-Франсоа изкрещя нещо, лицето му беше сгърчено от болка и гняв.

Бащата на Корин изтича навън и в същото време се появи охраната с извадени електрошокови палки. Гидиън отново отблъсна Жан-Франсоа, през цялото време се отбраняваше и нито веднъж не посегна да го удари. Лицето му беше каменно, очите студени и почти толкова безжизнени като на Жиро.

Жиро изкрещя нещо на Гидиън. Бащата на Корин беше оставил вратата отворена и част от това, което каза, достигна до мен. Думата enfant не се нуждаеше от превод. Всичко в мен замръзна, не чувах нищо, освен бученето в ушите си.

Всички се втурнаха навън от стаята, когато охраната сложи пластмасови белезници на ръцете на Гидиън и Жиро и ги поведе към служебния асансьор. Премигнах, когато видях Ангъс пред себе си, бях сигурна, че е плод на въображението ми.

— Госпожо Крос — каза той тихо и внимателно се приближи към мен с фуражка в ръка.

Можех да си представя как изглеждах в този момент. В съзнанието ми нямаше нищо друго, освен думата бебе и всевъзможните сценарии, до които водеше тя. В крайна сметка Корин беше в Ню Йорк от момента, в който се бях запознала с Гидиън… а съпругът й не беше тук.

— Дойдох, за да ви прибера вкъщи.

Намръщих се.

— Къде е Гидиън?

— Изпрати ми съобщение и ме помоли да ви взема.

Объркването ми се превърна в болка.

— Но той има нужда от мен.

Ангъс пое дълбоко въздух, в погледа му имаше нещо, което ми заприлича на съжаление.

— Ела с мен, Ева. Късно е.

— Той не иска да съм тук — казах безизразно. Това бе единственото нещо, което постепенно започнах да разбирам.

— Иска да се прибереш вкъщи и да е сигурен, че си добре.

— Това ли ти написа в съобщението?

— Това е, което си мисли.

— Много си мил.

Тръгнах, движех се като на автопилот.

Минах покрай един от санитарите, който събираше разпилените неща, след като Жиро се бе стоварил върху една от болничните колички. Начинът, по който отбягна погледа ми, само потвърди горчивата истина. Бях отстранена.