Последна песен

9.Стив

— Хей, татко! — подвикна Джона, застанал зад пианото в нишата на дневната, докато Стив оставяше чиниите със спагети върху масата. — С дядо и баба ли си тук?

— Да, това са майка ми и баща ми.

— Не си спомням тази снимка. От апартамента, искам да кажа.

— Държах я в кабинета си в музикалното училище.

— Аха — Джона се наведе към снимката да я разгледа отблизо. — Приличаш на дядо.

Стив не знаеше дали да се радва.

— Може би… малко.

— Липсва ли ти?

— Беше ми баща. Ти как мислиш?

— Ти ще ми липсваш.

Когато с Джона седнаха край масата, Стив си помисли, че макар и без забележителни събития, денят беше чудесен. Цяла сутрин останаха в работилницата и той научи Джона как да реже стъкло. Хапнаха сандвичи на верандата, а в късния следобед събираха миди край брега. Стив обеща на Джона през нощта да се разходят по плажа с фенери, за да погледат как раците се стрелкат край пясъчните си леговища.

Джона дръпна стола и седна. Отпи от чашата с мляко и около устата му остана бял мустак.

— Дали Рони ще си дойде скоро?

— Надявам се.

Джона избърса уста с опакото на дланта си.

— Понякога доста закъснява.

— Знам.

— Полицаят ще я доведе ли пак в къщи?

Стив се взря през прозореца. Свечеряваше се, водата потъмняваше. Почуди се къде ли е Рони и какво прави.

— Не. Тази вечер не — отвърна той.

След разходката по плажа Джона се изкъпа и си легна. Стив го зави и го целуна по бузата.

— Благодаря за прекрасния ден — прошепна той.

— Няма проблем.

— Лека нощ, Джона. Обичам те.

— И аз те обичам, татко.

Стив стана и се запъти към вратата.

— Хей, татко?

— Да?

— Твоят баща водеше ли те да търсите раци?

— Не — отговори Стив.

— Защо не? Беше чудесно.

— Той не беше такъв баща.

— А какъв?

Стив се замисли.

— Имаше труден характер — рече накрая.

Седнал пред пианото, Стив си припомни следобеда преди шест години, когато за пръв път в живота си улови баща си за ръката. Каза му, че разбира колко се е старал да го отгледа, че не го вини за нищо и най-вече — че го обича.

Баща му го погледна съсредоточено — големите дози морфин не бяха помътили съзнанието му. Дълго не отлепяше очи от Стив и накрая дръпна ръката си.

— Говориш като жена — каза той.

Намираха се в самостоятелната стая на четвъртия етаж на болницата, където преди три дни бяха настанили баща му. От ръцете му стърчаха тръбички, повече от месец не бе вкусвал твърда храна. Страните му бяха хлътнали, кожата — прозрачна. Дъхът му миришеше на разложение — поредният знак, че ракът напредва победоносно.

Стив се обърна към прозореца. Навън се виждаха само сините небеса — светъл безкраен мехур около стаята. Никакви птици, никакви облаци, нито едно дърво. Зад гърба си дочуваше ритмичното пиукане на сърдечния монитор — звучеше силно и отмерено, сякаш баща му щеше да живее още двадесет години. Ала не сърцето го убиваше.

— Как е той? — попита Ким по-късно през нощта, когато й се обади по телефона.

— Не е добре. Не знам колко му остава, но…

Стив замълча. Представяше си как тя стои пред печката, бърка спагетите или доматения сос, притиснала слушалката между ухото и рамото. Не я свърташе на едно място, когато говореше по телефона.

— Намина ли и някой друг?

— Не — отвърна Стив. Не й каза обаче, че според сестрите той е единственият, посетил болния.

— Успяхте ли да си поговорите? — попита Ким.

— Да, но за кратко. Цял ден ту се събуждаше, ту се унасяше.

— Каза ли му каквото те помолих?

— Да.

— И какво отвърна той? Каза ли ти, че и той те обича?

Стив знаеше какъв отговор очаква Ким. Намираше се в дома на баща си, вперил поглед в снимките на полицата над камината — семейството след кръщенето на Стив, сватбена фотография на Ким и Стив, Рони и Джона като малки. Рамките бяха прашни, недокосвани от години. Знаеше, че майка му ги е подредила там. Запита се какво ли си е мислел баща му, когато ги е гледал, и дали изобщо ги е забелязвал, дали изобщо е видял, че са там.

— Да — рече най-сетне той. — Каза ми, че ме обича.

— Радвам се! — възкликна доволно и с облекчение Ким, сякаш отговорът му е затвърдил вярата й в света. — Разбирам колко важно е това за теб.

Стив израсна в бяла къща в стил американско ранчо в квартал от бели къщи в стил американско ранчо във вътрешната част на острова. Домът им беше малък, с две спални, една баня и гараж, където баща му държеше инструментите си и постоянно миришеше на дървени стърготини. Задният двор тънеше в сянката на стар дъб с целогодишно зелена корона, затова майка му садеше зеленчуците отпред. Отглеждаше домати и лук, ряпа и боб, зеле и царевица. През лятото от прозореца на дневната не можеше да се види шосето пред къщата. Понякога Стив дочуваше съседите да мърморят тихомълком как се съсипва имотът, ала майка му засаждаше градината всяка пролет и никой не се оплака открито на баща му. Знаеха, както знаеше и Стив, че от това няма да излезе нищо добро. А и харесваха съпругата му и разбираха, че все някой ден ще прибегнат до услугите му.

По занаят баща му беше дърводелец, но имаше дарба да поправя всичко. През годините Стив го беше виждал да ремонтира радиоапарати, телевизори, косачки за трева, двигатели на коли, протекли тръби, увиснали капаци за прозорци, счупени стъкла, а веднъж дори хидравличните преси на малкия завод за инструменти край щатската граница. Не беше завършил гимназия, но имаше вроден инженерен талант. Звъннеше ли телефонът вечер, винаги вдигаше баща му — обикновено търсеха него. Говореше малко, изслушваше каква е повредата, записваше старателно адреса на парче стар вестник, оставяше слушалката и тръгваше към гаража. Напълваше кутията с инструменти и поемаше — обикновено, без да спомене къде отива и кога ще се върне. На сутринта чекът бе пъхнат внимателно зад статуята на Робърт И. Лий, издялана от дърво лично от него. Баща му закусваше, а майка му разтриваше врата му и обясняваше, че ще внесе парите в банката. Това беше единствената проява на нежност, която показваха пред Стив. По правило не се караха и отбягваха конфликтите. Личеше си, че им е приятно да са заедно, и веднъж Стив ги свари да гледат телевизия, хванати за ръце. Но през всичките осемнадесет години той така и не видя родителите си да се целуват.

Страстта на баща му беше покерът. През вечерите, когато телефонът не звънеше, той поемаше към някоя от ложите да поиграе. Членуваше в братствата не заради близостта със сродни души, а заради играта. Сядаше край масата с масоните или ветераните от войната и покерът го поглъщаше за часове. Играта го омагьосваше. Обичаше да изчислява вероятностите — ще спечели ли, ако блъфира само с две шестици, или е по-добре да се откаже. Описваше покера като наука, сякаш късметът не играе никаква роля. „Тайната е да знаеш как да излъжеш — казваше той — и да разбираш кога другите лъжат“. В крайна сметка сигурно е знаел как да лъже. Когато навърши петдесет и ръцете му се изкривиха от тридесетте години дърводелство, той престана да изработва рамки за врати и дървени корнизи за никнещите по крайбрежието нови къщи, а вечер не вдигаше телефона. Продължаваше обаче да си плаща сметките и накрая влоговете му се оказаха достатъчни да покрият медицинските грижи, за които застраховката му не стигаше.

Никога не играеше покер в събота и неделя. Съботите бяха запазени за къщна работа и макар съседите да недолюбваха градината в предния двор, отвътре къщата изглеждаше образцово. Баща му сам изработи корнизи и ламперия, облицовка за камината от яворово дърво, кухненски шкафове и паркет — гладък и здрав като билярдна маса. Преустрои банята, а след осем години я ремонтира отново. Всяка събота слагаше сако и вратовръзка и извеждаше съпругата си на вечеря. Неделите бяха запазени за него. След църква се занимаваше в работилницата, докато жена му печеше пай или затваряше консерви в кухнята.

В понеделник колелото се завърташе в отъпканата рутина.

Баща му не го научи да играе покер. Стив беше достатъчно умен да схване основните правила сам и го блазнеше мисълта, че усеща кога противникът блъфира. Изигра няколко игри с колеги от колежа и откри, че не превъзхожда по нищо останалите. След като завърши, и се премести в Ню Йорк, от време на време идваше на гости при родителите си. Първия път не ги беше виждал от две години. Когато пристигна, майка му го прегърна силно и го целуна по бузата. Баща му протегна ръка за поздрав и каза: „На майка ти й беше мъчно за теб“. Хапнаха ябълков пай и пиха кафе. После баща му стана и си взе сакото и ключовете за колата. Беше вторник — тоест ред на масонската ложа. Играта приключваше в десет, а баща му се прибираше вкъщи в десет и петнадесет.

— Не… никакво ходене днес — настоя майка му с привичния си тежък европейски акцент. — Стив тъкмо се прибра.

За пръв път чуваше майка си да моли баща му да не излиза. Дори и да се изненада, баща му не го показа. Закова се пред прага и се обърна с неразгадаемо изражение.

— Или го вземи с теб — предложи майка му.

Баща му преметна сакото си през ръка.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той.

— Разбира се — Стив забарабани с пръсти по масата. — Защо не? Звучи чудесно.

След секунда устата на баща му се изкриви в почти незабележима, мимолетна усмивка. Стив си помисли, че ако бяха край масата за покер, не би си позволил дори и тази семпла мимика.

— Лъжеш — заяви баща му.

Майка му бе починала внезапно от инсулт няколко години след тази среща. В болницата Стив тъкмо си припомняше грубоватата й нежност, когато баща му се събуди с тихо хриптене. Извърна глава и забеляза сина си в ъгъла. Сенките играеха по изпъкналите като на скелет кости по лицето му.

— Още си тук — отбеляза той.

Стив придърпа стола си напред.

— Да, още съм тук.

— Защо?

— Как така защо? Защото ти си в болницата.

— В болницата съм, защото умирам. И ще умра, независимо дали си тук или не. Върви си у дома. Имаш жена и деца. Не можеш да ми помогнеш.

— Искам да съм тук — отвърна Стив. — Ти си ми баща. Защо да не остана?

— Може би не искам да ме виждаш как умирам.

— Ще си тръгна, ако настояваш.

Баща му изсумтя немощно.

— Точно там ти е проблемът. Предпочиташ да реша вместо теб. Винаги това ти е бил проблемът.

— Може би просто искам да бъда край теб.

— Наистина ли? Или съпругата ти настоя?

— Има ли значение?

Баща му се опита да се усмихне, но по лицето му се изписа странна гримаса.

— Не знам. Има ли?

Седнал пред пианото, Стив чу ръмжене на двигател, фаровете просветнаха през прозореца и се втурнаха през стените. За миг си помисли, че Рони може би се връща с кола. Ала светлините се стопиха в мрака, а дъщеря му така и не се появи.

Минаваше полунощ. Дали да я потърси?

Преди няколко години — преди Рони да спре да разговаря с него — с Ким посетиха брачен консултант, чийто офис се намираше в обновена сграда в съседство с Грамърси Парк. Стив помнеше как седна до Ким на кушетката срещу кльощава, кокалеста жена на около тридесет, която носеше сиви панталони и често-често събираше върховете на пръстите си. Забеляза, че не носи брачна халка.

Усещаше неудобство, идеята да потърсят съвет беше на Ким и тя вече бе идвала сама. За пръв път посещаваха консултантката заедно и вместо въведение Ким обясни на жената, че Стив не излага на показ чувствата си, но вината не е негова. И двамата му родители не изразявали открито емоциите си, не бил отрасъл в семейство, което обсъжда проблемите си. Използвал музиката като убежище и само посредством пианото се учел да чувства.

— Така ли е? — попита консултантката.

— Родителите ми бяха добри хора — отвърна Стив.

— Това не осветлява въпроса.

— Не знам какво очаквате да кажа.

Консултантката въздъхна.

— Добре… Да започнем така. Всички знаем какво се е случило и защо сте тук. Мисля, че Ким иска да споделите какви чувства са се породили у вас.

Стив обмисли предложението. Дощя му се да каже, че намира за излишни всичките тези приказки за чувства. Че емоциите идват и си отиват и не се поддават на контрол, затова няма какво да ги обсъждаме. Че в крайна сметка трябва да съдим за хората по действията им, понеже именно те ги определят.

Ала не го каза. Сплете пръсти и повтори:

— Искате да разберете как съм се почувствал…

— Да. Но не аз — посочи жена му. — Разкажете на Ким.

Той се обърна към съпругата си, усетил нетърпението й.

— Почувствах…

Стояха в кабинета на непознат, въвлечени в разговор, който на младини би му се сторил немислим. Беше десет сутринта, беше се върнал в Ню Йорк само за няколко дни. По време на турнето бе обиколил над двадесет града, а Ким работеше като асистент в адвокатска кантора на Уолстрийт.

— Почувствах… — повтори отново той.

Когато часовникът отмери един след полунощ, Стив излезе на задната веранда. Сред черното небе сияеше моравата луна и осветяваше брега. Не беше виждал Рони от шестнадесет часа; беше притеснен, дори разтревожен. Вярваше, че е достатъчно умна и предпазлива да се грижи за себе си.

Добре де, май все пак беше малко разтревожен.

И с неохота се питаше дали и утре дъщеря му ще изчезне като днес. И дали това ще се повтаря всеки ден. През цялото лято.

С Джона сякаш бе преоткрил забравено съкровище, искаше да споделя времето и с нея. Обърна се и се прибра вътре.

Седна пред пианото и го обзе същото чувство, което сподели пред брачната консултантка тогава.

Празнота.