Последна песен

10.Рони

В „Бауърс Пойнт“ се събраха доста хора, ала постепенно се разотидоха всички, с изключение на петима редовни посетители. Някои й се сториха нормални, двамина — дори интересни, но постепенно алкохолът започна да си казва думата и всички, освен Рони си въобразиха, че са по-забавни, отколкото бяха в действителност.

Стоеше сама край водата. Край лагерния огън зад нея Теди и Ланс пушеха, пиеха и от време на време си подхвърляха огнени кълба. Блейз заваляше думите и висеше на врата на Маркъс. Беше късно. Не по нюйоркските стандарти — у дома ходеше по клубове след полунощ — ала предвид ранното ставане, денят определено си беше дълъг. Чувстваше се изморена.

Утре ще си отспи. Когато се прибере, ще окачи хавлиени кърпи или някое одеяло на корниза. По дяволите, ще ги закове в стената, ако се наложи! Не възнамеряваше цяло лято да се събужда в ранни зори, дори и да прекарваше дните с Блейз на плажа. Макар и изненадващо, предложението на Блейз й се стори съблазнително. И без това нямаше кой знае какъв избор. След като излязоха от закусвалнята, обиколиха повечето околни магазини — включително музикалния, който се оказа страхотен — а после отидоха у Блейз да гледат „Бар Наздраве“, докато майка й е на работа. Вярно — филмът беше от 80-те, но Рони го харесваше и го беше гледала поне двадесет пъти. Макар и старомоден, й изглеждаше учудващо реален. По-реален от ставащото тази нощ — особено след като Блейз се напи, започна да отбягва Рони и да се върти само около Маркъс.

Рони вече нито харесваше, нито се доверяваше на Маркъс. Радарите й работеха безотказно, поне що се отнася до момчетата. Веднага долови нещо нередно у него. В очите му, докато й говореше, усещаше някаква липса. Не говореше нищо необичайно — като налудничавото предложение да заминат за Флорида, а и то може би не беше чак толкова смахнато — но колкото повече го опознаваше, толкова повече я плашеше. Не харесваше и Теди и Ланс, но Маркъс… инстинктивно чувстваше, че използва нормалното поведение като игра, с която да манипулира околните.

А Блейз…

Учуди се, че в дома й всичко изглежда толкова обичайно. Къщата се намираше в тих квартал, имаше светлосини капаци на прозорците и американското знаме се развяваше на верандата. Стените вътре бяха боядисани в свежи цветове, ваза с цветя красеше масата в дневната. Беше чисто, но не маниакално подредено. На масата в кухнята бяха оставени няколко банкноти и бележка за Блейз. Тя пъхна парите в джоба си, прочете бележката и й обясни, че майка й никога не забравя джобните. За да е сигурна, че Блейз е добре, макар да не се прибира у дома.

Странно.

Много й се искаше да си поговорят за Маркъс, но разбираше, че е безсмислено. Опитът с Кейла я беше научил — нюйоркската й приятелка мразеше да гледа истината в очите. Ала все пак не проумяваше — Маркъс не беше цвете за мирисане и Блейз щеше да е далеч по-добре без него. Нима не го съзнаваше? Може би утре щяха да го обсъдят на плажа.

— Отегчаваме ли те?

Обърна се и видя, че Маркъс е застанал зад нея. Държеше огнено кълбо и го прокарваше по опакото на дланта си.

— Просто ми се прииска да постоя край вълните.

— Да ти донеса ли бира?

Начинът, по който я попита, й подсказа, че знае отговора.

— Не пия.

— Защо?

„Защото ако пиеш, оглупяваш“, би отвърнала при други обстоятелства. Ала се въздържа. Обясненията само щяха да удължат разговора.

— Просто не пия. Това е.

— Просто „не“?

— Щом така предпочиташ.

В тъмнината различи бледа усмивка по лицето му, ала очите му си оставаха тъмни ями.

— Мислиш ли, че ни превъзхождаш?

— Не.

— Хайде тогава — махна той към огъня. — Ела при нас.

— Тук съм си добре.

Маркъс погледна през рамо. Зад гърба му Рони видя как Блейз рови в хладилната чанта за поредната бира — последното, от което се нуждаеше. Вече залиташе.

Без предупреждение Маркъс пристъпи рязко към нея и се протегна към кръста й. Стисна я и я придърпа към себе си.

— Да се поразходим по плажа.

— Не — просъска му тя. — Не искам. И си махни ръцете от мен.

Не я послуша. Очевидно му беше забавно.

— Притесняваш се какво ще си помисли Блейз?

— Просто не искам и толкоз.

— Блейз няма да се разсърди.

Рони отстъпи назад.

— На мен не ми е приятно — каза тя. — И трябва да си ходя.

Той не отлепяше очи от нея.

— Добре, ясно.

След секунда продължи с по-висок глас, за да чуят останалите:

— Не, ще си стоя тук. Но благодаря за предложението.

Твърде стъписана, Рони не успя да отговори. Просто тръгна надолу, убедена, че Блейз я следи с поглед, и изплашена, че върви прекалено бавно.

У дома баща й свиреше на пианото. Щом Рони влезе, очите му се стрелнаха към часовника. След случилото се не беше в настроение да спори с него. Тръгна безмълвно по коридора. Той обаче явно прочете нещо в изражението й и подвикна:

— Добре ли си?

Рони се поколеба.

— Да, напълно — рече след малко.

— Сигурна ли си?

— Не ми се говори.

Той я погледна изпитателно, но се съгласи:

— Така да бъде.

— Други въпроси? — попита тя.

— Почти два след полунощ е — посочи той.

— И?

Стив се приведе над клавишите.

— В хладилника има спагети, ако си гладна.

Той я изненада. Безспорно. Никакви лекции, никакви разпоредби, никакви нравоучения. Майка й би постъпила съвсем различно. Рони поклати глава и тръгна към спалнята, чудейки се дали тук има някой или нещо нормално.

Забрави да провеси чаршаф пред прозореца и слънцето влетя безпощадно в стаята, събуждайки я след по-малко от шест часа сън.

Тя изстена, обърна се към стената и зарови глава във възглавницата. Сепна се при спомена за вчерашната нощ на плажа. Седна, осъзнала, че сънят е безвъзвратно прогонен.

Маркъс определено я плашеше.

Първата й мисъл беше, че снощи трябваше да отвърне нещо. Например „Какво, по дяволите, намекваш?“, или „Да не си луд да си въобразяваш, че бих тръгнала сама с теб!“ Ала не каза нищо и мълчаливото й оттегляне май беше възможно най-лошият избор.

Наистина, наистина трябваше да поговори с Блейз.

Рони стана и с въздишка се отправи към банята. Взе си набързо душ, навлече бански под дрехите и пъхна хавлия и лосион в плажната чанта. Баща й вече свиреше на пианото. Пак. Дори навремето в апартамента не свиреше толкова. Заслуша се в музиката и разпозна една от пиесите, които тя изпълни в „Карнеги Хол“ — същата, която майка й пусна по уредбата в колата.

Сякаш проблемите й бяха малко.

Трябваше да намери Блейз и да й обясни какво е станало. Но нали Маркъс щеше да излезе лъжец? Блейз по-скоро щеше да повярва на него, а кой знае какво им е разказал, след като Рони си бе тръгнала. Ще му мисли, когато настане моментът. Надяваше се обляният в слънце плаж да посмекчи картината и да й подскаже правилните думи.

Рони излезе от спалнята и закрачи по коридора тъкмо когато музиката в дневната стихна. Баща й обаче веднага подхвана втората композиция, с която Рони се бе представила в „Карнеги Хол“.

Тя спря и намести чантата върху рамото си. Сигурно е чул душа и е разбрал, че е будна. И несъмнено е подбрал музиката в опит да намерят общ език.

„Е, не днес, татко. Жалко, но ме зоват неотложни проблеми.“

Наистина не беше в настроение.

Тъкмо се канеше да се втурне към входа, когато Джона се появи откъм кухнята.

— Не споменах ли да си вземеш нещо полезно? — обади се баща й.

— Точно така направих. Взех си „Марс“.

— Имах предвид овесени ядки.

— Това съдържа захар — сериозно обясни Джона. — Трябва ми енергия, татко.

Рони се засили да прекоси бързо дневната, надявайки се да стигне до вратата, преди брат й да я заговори.

— О, здрасти, Рони — усмихна се той.

— Здрасти, Джона. Чао, Джона!

Протегна се към дръжката на вратата.

— Слънчице? — чу баща си да казва. Спря да свири. — Ще поговорим ли за снощи?

— Нямам време — отвърна Рони, намествайки плажната чанта.

— Просто искам да знам къде се губиш по цял ден.

— Никъде. Не е важно.

— Важно е.

— Не, татко. Не е — твърдо произнесе Рони. — И бързам.

Джона махна към вратата с десертчето.

— Закъде? Къде отиваш?

Точно тази тема искаше да избегне.

— Не е твоя работа.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— За обяд или за вечеря?

— Не знам — отсече Рони. — Тръгвам.

Баща й пак засвири. Третата й композиция от „Карнеги Хол“. Сякаш наистина въртеше диска на майка й.

— По-късно ще пускаме хвърчила. С татко — обяви Джона.

Тя като че ли не го чу. Обърна се рязко към баща си.

— Кога ще престанеш? — викна му.

Той вдигна рязко ръце от клавишите.

— Какво?

— Музиката! Да не мислиш, че не я разпознавам? Разбирам какво си намислил, но вече ти казах, че не смятам да свиря.

— Вярвам ти.

— Защо тогава се опитваш да ме накараш да си променя решението? Защо непрекъснато седиш пред пианото?

Баща й изглеждаше искрено объркан.

— Няма нищо общо с теб — каза той. — Просто… така се чувствам по-добре.

— Е, на мен пък ми призлява. Не схващаш ли? Мразя пианото! Омразно ми е, че свирех по цял ден. И мразя дори да виждам проклетия инструмент!

Преди баща й да успее да отговори, Рони се обърна, грабна десертчето от ръката на Джона и излетя навън.

След няколко часа търсене откри Блейз в музикалния магазин, където се отбиха вчера — на няколко пресечки от кея. Рони не знаеше какво да очаква, когато за пръв път влязоха тук — в ерата на даунлоудите и МР3-те този тип магазини изглеждаха отживелица, ала Блейз я увери, че си струва. Излезе права.

Освен дискове в магазина бяха изложени плочи — хиляди плочи, някои очевидно колекционерска рядкост, включително неразопакован албум „Аби Роуд“. По стените висяха няколко 45-оборотни антики с подписи на Елвис Пресли, Боб Марли и Ричи Валенса. Рони се удиви, че не ги държат под ключ или в сейф. Несъмнено бяха много ценни, но управителят на магазина сякаш вчера се бе пренесъл от 60-те в наши дни — с дълга сива коса, вързана на опашка до кръста и очила а ла Джон Ленън. Освен това май познаваше всички. Носеше сандали и хавайска риза и макар да беше връстник на дядовците й, знаеше повече за музиката от всичките й познати, включително много нови ъндърграунд парчета, които не беше чувала в Ню Йорк. По задната стена на магазина бяха наредени слушалки и клиентите можеха да слушат албуми и дискове или да свалят музика.

Рони надзърна през витрината и видя Блейз — обвила слушалката с една ръка, а с другата потупваше в ритъма на музиката, която слушаше.

По никакъв начин не изглеждаше да се е подготвила за плаж.

Рони пое дълбоко дъх и влезе вътре. Колкото и зле да звучеше — честно казано, не предполагаше, че Блейз ще се напие снощи — тя се надяваше новата й приятелка да е била толкова отнесена, че да е забравила случилото се. Или още по-добре — да е била достатъчно трезва да разбере, че Рони не проявява никакъв интерес към Маркъс.

Още щом тръгна между щандовете с дискове, усети, че Блейз я очаква. Тя намали звука, въпреки че не свали слушалките, и се обърна. Рони чуваше музиката — нещо шумно и гневно, което не разпозна. Блейз събра дисковете.

— Мислех, че сме приятелки — каза тя.

— Приятелки сме — настоя Рони. — Търсих те навсякъде, понеже не исках да останеш с погрешно впечатление за снощи.

Блейз я измери с леден поглед.

— Имаш предвид поканата да се поразходите сами с Маркъс?

— Нищо подобно — умолително подхвана Рони. — Не съм го канила никъде. Не разбирам игричката му…

— Игричката му? Неговата игричка? — Блейз захвърли ядно слушалките. — Видях как го зяпаш! Чух какво каза!

— Но аз не съм казала нищо! Не съм го молила да се разходим…

— Опита се да го целунеш!

— Какво говориш? Не съм се опитвала да го целуна…

Блейз пристъпи напред.

— Той ми каза!

— Значи лъже! — отсече Рони. — Много е сбъркано това момче.

— Не… да не си посмяла…

— Излъгал те е. За нищо на света не бих го целунала. Дори не ми харесва. Дойдох само защото ти настоя.

Блейз дълго мълча. Рони се запита дали в крайна сметка ще я разбере.

— Както и да е — произнесе най-сетне Блейз със съвършено красноречив тон.

Изблъска я и закрачи към вратата. Рони я проследи, чудейки се дали се чувства обидена или ядосана от реакцията й. Накрая реши, че е по малко и от двете. През витрината видя Блейз да се отдалечава решително.

Толкова по въпроса с помиряването.

Рони се поколеба как да постъпи — не искаше да ходи на плажа, ала не искаше и да се връща у дома. Не разполагаше с кола и не познаваше никого. Което означаваше… какво? Май щеше да прекара лятото, седнала на някоя пейка да храни гълъбите като най-чудатите нюйоркски типове в Сентръл Парк. Навярно дори ще им измисли имена.

Пред изхода внезапният рев на алармата прекъсна мислите й. Погледна през рамо — първо любопитно, после объркано, разбрала какво става. Към магазина водеше само една врата.

После забеляза как мъжът с конската опашка се втурва към нея.

Не се опита да побегне, понеже не беше направила нищо. Когато мъжът с опашката я помоли да отвори чантата, не видя причина да не го послуша. Очевидно беше станала грешка. Едва когато той извади от плажната й чанта два диска и половин дузина плочи с автографи, осъзна колко правилно е усетила, че Блейз я очаква. Разпозна дисковете, които тя беше държала. Тя бе свалила и плочите от стената. Рони стъписано разбра, че Блейз е планирала всичко.

Краката й се подкосиха. Някъде отдалеч долетя гласът на собственика, който я уведомяваше, че полицаите ще пристигнат всеки момент.