Последна песен

1.Рони

Шест месеца по-рано

Рони седеше сгушена на предната седалка на колата и се питаше защо, за бога, майка й и баща и я мразят толкова.

Само така можеше да си обясни защо я принуждават да гостува на баща си в това забравено от Бога южно градче, вместо да се забавлява с приятелите си в Манхатън.

Не, грешка. Нямаше да гостува на баща си. Гостуването означава два-три дни, най-много седмица. Все някак се преживява. Ала до края на август? Цялото лято? Истинско заточение и през деветте часа пътуване, Рони се чувстваше като затворник, когото откарват в провинциален затвор. Не можеше да повярва, че майка й е решила да й причини такова нещо.

Потънала в скръбни мисли, не успя веднага да разпознае шестнадесетата Моцартова соната в ми мажор — беше я свирила в „Карнеги Хол“ преди четири години. Майка й явно я беше пуснала, преди тя да се разбуди. Лошо. Рони се протегна и изключи уредбата.

— Защо го спря? — намръщи се майка й. — Обичам да те слушам.

— Аз не обичам.

— Ако намаля звука?

— Престани, мамо. Не съм в настроение.

Рони се взря през прозореца. Прекрасно знаеше, че устните на майка й са оформили плътна бразда. Често се случваше напоследък. Сякаш бяха магнити.

— Май видях пеликан, като пресичахме моста към Райтсвил Бийч — с пресилена ведрост констатира майка й.

— Чудно! Защо не повикаш Ловеца на крокодили?

— Той умря — долетя гласът на Джона откъм задната седалка, примесен със звуците от електронната игра, към която досадният й десетгодишен брат бе направо пристрастен. — Не помниш ли? Тъжна работа.

— Помня, разбира се.

— Стори ми се, че си забравила.

— Е, не съм.

— Тогава защо говориш така?

Не си направи труда да му отговори. Брат й винаги държеше да има последната дума. Направо я подлудяваше.

— Успя ли да поспиш? — попита майка й.

— Музикалното ти оформление ме събуди. Много ти благодаря. Главата ми едва не излетя през стъклото.

Майка й не отлепи очи от шосето.

— Радвам се, че дрямката те е поосвежила.

Рони пльокна с дъвката. Майка й мразеше този звук. И именно затова тя го издаваше почти непрекъснато, докато се движеха по магистралата — според скромното й мнение най-скучното шосе на света. Освен ако не си страстен привърженик на мазни бургери, мръсни тоалетни и милиарди борове, които те приспиват с хипнотичната си монотонност.

Сподели впечатленията си в Делауеър, Мериленд и Вирджиния, но майка й не обърна внимание на коментарите. Тя се въздържаше да говори в колата — подмяташе само приятелски реплики, за да разведри обстановката. А и нали щяха да бъдат разделени доста време? Не беше добър шофьор — нищо чудно, понеже обикновено пътуваха или с метрото, или с таксита. В апартамента обаче далеч не беше мълчалива… Е, това беше друга история. У дома крещеше на воля, та на домакина му се наложи на два пъти да идва да въдворява ред. Майка й навярно си въобразяваше, че с колкото по-висок глас обсъжда приятелите на Рони, оценките и вечерния й час, о, да не забравяме и Инцидента — най-вече Инцидента — толкова по-голяма е вероятността Рони да се вслуша.

Е, не беше най-лошата майка на света. Наистина. И когато беше във великодушно настроение, Рони признаваше, че е що-годе поносима — доколкото е възможно за една майка. Просто живееше в някакъв пашкул извън времето, в който децата никога не порастват. За стотен път Рони си пожела да се беше родила през май, а не през август. Тогава щеше да е навършила осемнадесет и майка й нямаше да може да й заповядва. Щеше да бъде достатъчно голяма да решава самостоятелно. А пътуването насам далеч не бе в списъка с желани начинания.

Уви, беше родена през август и все още нямаше думата. Понеже бе едва на седемнадесет. Какви ли не номера е способен да изиграе календарът! И сърцераздирателните молби, и яростните възражения и викове се оказаха безсилни да променят плановете за лятото. Рони и Джона щяха да прекарат ваканцията при баща си и толкова. Не се приемат никакви „ако“ и „но“. Така се изразяваше майка й. Рони намрази до дъното на душата си тези думи.

След моста летният трафик забави движението до пълзене. Между къщите Рони зърна океана. Ура! Да бе…

— Пак ще попитам защо ни причиняваш това? — изхленчи тя.

— Вече обясних — отвърна майка й. — Трябва да поостанете при баща си. Липсвате му.

— Но защо цяло лято? Защо не седмица-две?

— Не е достатъчно. Не сте се виждали от три години.

— Да не би аз да съм виновна? Той си тръгна.

— Да, но ти не си вдигаш телефона. И всеки път, щом дойде в Ню Йорк да ви види, ти си намираш извинения и предпочиташ да излезеш с приятели.

Рони пльокна пак с дъвката. С ъгълчето на окото забеляза как майка й примигна.

— Не искам да го виждам. Не искам да разговарям с него — заяви Рони.

— Е, опитай се да превъзмогнеш тези чувства. Баща ти е добър човек. Обича ви.

— Затова ли ни изостави?

Майка й не отговори. Погледна в огледалото за обратно виждане.

— Очакваш ваканцията с нетърпение, нали, Джона?

— Майтапиш ли се? Ще си прекараме страхотно!

— Радвам се, че поне ти си настроен положително. Може би ще помогнеш на сестра си?

— О, да — измърмори Джона.

— Просто не разбирам защо да не прекарам лятото с приятелите си — изхленчи Рони. Не искаше да се предава. Макар да разбираше колко минимални са шансовете й, все пак не губеше надежда, че може да убеди майка си да обърне назад.

— Да висиш по цели нощи в клубовете, това ли искаш да кажеш? Не съм толкова глупава, Рони. Знам какви свърталища са тези места.

— Нищо лошо не правя, мамо.

— Ами оценките ти? А вечерният час? И…

— Да сменим темата — прекъсна я Рони. — Би ли ми обяснила например защо е толкова важно да отделям време за баща си?

Майка й не си направи труда да отговори. Рони добре разбираше защо. Вече го бяха обсъждали стотици пъти, макар да не приемаше доводите й.

Колите най-сетне се пораздвижиха. Изминаха една пресечка. После пак спряха. Майка й свали стъклото и огледа върволицата отпред.

— Какво ли става? — измърмори тя.

— Заради плажа е — предположи Джона. — Винаги е претъпкан.

— Три часът е. Неделя. Няма логика.

Рони сви крака. Мразеше живота си. Мразеше всичко.

— Мамо! Знае ли татко, че арестуваха Рони? — попита Джона.

— Да. Знае.

— И какво ще направи?

Този път му отговори Рони:

— Нищо. Вълнува го само пианото.

Рони мразеше пианото. Беше се зарекла повече никога да не свири — решение, което учуди дори най-зрелите й приятели, понеже животът й се въртеше около него, откакто я помнеха. Баща й — бивш преподавател в „Джулиард“, дълго време й беше наставник. Тя мечтаеше не само да свири, но и да композира музика с него.

И беше добра. Много добра всъщност, а понеже баща й работеше в „Джулиард“, администрацията и преподавателите бяха запознати с възможностите й. Из кулоарите на тайната ложа на отдадените на класическата музика, която съставляваше живота на баща й, бавно се понесе слухът за талантливата му дъщеря. Последваха няколко статии в музикалните списания и сравнително дълго резюме в „Ню Йорк Таймс“, довели в крайна сметка до лелеяното представяне на концерта на младите дарования в „Карнеги Хол“ преди четири години. Това беше кулминацията на кариерата й. Несъмнено. Рони оценяваше постижението си. Знаеше какъв рядък шанс е получила. Напоследък обаче все по-често се питаше струва ли си усилията. Сигурно никой, освен родителите й не помнеше концерта. И защо ли? Ако видеото ти в „Ю Тюб“ не грабне публиката, ако не ти се удаде възможност да свириш пред хилядна аудитория, музикалната дарба се оказва безсмислена.

Понякога й се щеше баща й да я бе научил да свири на електронна китара. Или поне да я беше записал на уроци по пеене. Какво ще постигне с пианото? Ще преподава музика в местното училище? Или ще свири в някое хотелско фоайе, докато гостите се регистрират на рецепцията? Или ще тръгне по стъпките на баща си, който не бе стигнал доникъде? Напусна „Джулиард“, за да стане концертиращ пианист, а всъщност излизаше на второкласни сцени пред два-три реда публика. Пътуваше по четиридесет седмици годишно, с което рискуваше да изгуби семейството си. После майка й започна да крещи, а той да се затваря по стар навик в черупката си. Накрая просто не се завърна от поредното дълго турне на юг. Доколкото знаеше, сега баща й изобщо не работеше. Дори не даваше частни уроци.

„Как ти се отблагодари пианото, татко?“

Рони поклати глава. Наистина не искаше да е тук. За нищо на света!

— Хей, мамо! — извика Джона и се наведе напред. — Онова там виенско колело ли е?

Майка й проточи шия, понеже ванът в платното до нея закриваше гледката.

— Струва ми се, че да, скъпи — отвърна тя. — В града навярно са устроили увеселителен парк.

— Ще отидем ли? След като вечеряме заедно?

— Попитай баща си.

— А после може да си запалим лагерен огън — вметна Рони. — Като голямо, щастливо семейство.

Този път никой не й обърна внимание.

— Дали има и гондола? — поинтересува се Джона.

— Сигурно. И ако баща ти не иска да се качи с теб, сестра ти ще ти прави компания.

— Великолепно!

Рони потъна в седалката. Има си хас майка й да не й измисли забавление. Ама че отчаяние!