Последна песен

22.Маркъс

Маркъс ги наблюдаваше отдалеч. „Така значи, а?“ Майната му! Майната й! Време беше за парти.

Теди и Ланс бяха донесли пиячката, приятелчетата вече се събираха. По-рано бе забелязал семейство туристи да пълнят багажника на окаяния си миниван, да товарят грозното си куче и още по-грозните си деца и да потеглят. Бунгалото се намираше само на няколко къщи от съборетината на Рони. Отдавна знаеше, че следващата партида туристи ще пристигне чак идния ден, след като изчистят. Значи трябваше само да отключи и мястото щеше да бъде тяхно цяла нощ.

Лесна работа, при условие че имаше ключ и знаеше кода на охранителната система. Туристите никога не заключваха вратите, когато отиват на плажа. А и защо? Носеха само храна и по някоя видеоигра, понеже идваха само за седмица. А на собствениците — навярно от Шарлът или още по-далеч — им бе писнало охранителната фирма да им звъни за щяло и нещяло, когато идиотите наематели активират алармата посред нощ, и мило бяха записали кода точно над охранителната камера в кухнята. Умно. Много умно. С достатъчно търпение Маркъс винаги успяваше да открие по някоя къща за парти, но тайната беше да не злоупотребява с късмета. Теди и Ланс непрекъснато настояваха да се събират по къщите, но Маркъс знаеше, че ако купоните зачестят, компаниите, отговарящи за отдаването под наем, ще станат подозрителни. Ще изпратят служители да проверят на място, ще съобщят на полицията да проверява и ще предупредят собствениците и туристите. Какво ще им остане тогава? „Бауърс пойнт“, където и без това киснеха постоянно.

Веднъж годишно. Веднъж на сезон. Маркъс спазваше стриктно правилото, освен ако не решеше да изгори къщата после. Усмихна се. Огънят разрешаваше проблема напълно. Никой не би заподозрял, че вътре е имало купон. Нищо не можеше да се сравнява с пожарите, понеже те бяха живи. Пожарите, особено големите, се движеха, танцуваха, унищожаваха и поглъщаха лакомо. Веднъж, когато бе на дванадесет, подпали една плевня и часове наред не отлепи поглед от пламъците, мислейки си, че никога не е виждал по-невероятна гледка. Затова не спря — последва я в един запуснат склад. През годините се нагледа на пожари. Нямаше нищо по-прекрасно, нищо по-вълнуващо от могъществото, което усещаше, когато държи запалка в ръцете си.

Но сега не беше време за това. Не тази вечер, понеже не искаше Теди и Ланс да узнаят миналото му. Освен това партито щеше да е грандиозно. Алкохол, наркотици и музика. И момичета. Пияни момичета. Първа щеше да е Блейз, после може би още няколко, ако успееше да я докара до алкохолен ступор. Защо всъщност да не забие някоя гореща мацка, дори Блейз да е достатъчно трезва да забележи? И това щеше да е забавно. О, тя, естествено, щеше да направи сцена. Той обаче нямаше да й обърне внимание и щеше да накара Теди и Ланс да я изритат. Знаеше си, че ще се върне. Тя винаги се връщаше — разплакана и смирена.

Беше отвратително предсказуема. И непрекъснато хленчеше.

Не като госпожица Малко Стегнато Тяло по-надолу на плажа.

С всички сили се мъчеше да не мисли за Рони. Не го хареса, предпочете богаташчето, принца на спирачките. Навярно не я биваше в леглото. Сигурно беше досадна фригидна кучка. Въпреки това Маркъс недоумяваше къде беше сбъркал с нея и как тя успя да прозре същността му.

Не му трябваше. Никак. Не му трябваше някоя, която го кара да се чуди защо продължава да я наблюдава и да се измъчва, че е предпочела Уил.

Е, така ставаше по-интересно, разбира се. Нали именно той знаеше слабото място на Уил?

Щеше да бъде забавно. Също като тази вечер.