Последна песен

21.Рони

„Е — призна си мислено Рони — бих могла да свикна с такъв живот — да се изтягам на дюшека в басейна, да отпивам от чашата със студен чай, да отхапвам от плодовете върху подноса, сервирани с прибори от истинско сребро и изискан ментов сос“.

И все пак не успяваше да си представи какво е да си отрасъл в такъв свят. На Уил обаче навярно не му правеше никакво впечатление, понеже не познаваше друг живот. Тя се припичаше върху дюшека и го наблюдаваше как застава на трапеца, готов за скок. Изкачи се като истински гимнастик, а мускулите по корема и ръцете му личаха дори отдалеч.

— Хей! — извика той. — Гледай как ще направя салто!

— Салто! Само толкова? Катери се чак дотам за едно нищо и никакво салто?

— Че защо не?

— Всеки може да направи салто — подразни го Рони. — Дори и аз.

— Ще ми се да го видя — скептично отвърна Уил.

— Не искам да се мокря.

— Но аз те поканих да плуваме!

— Момичетата плуват така. Наричат го още слънчева баня.

Уил се засмя.

— Всъщност няма да е зле да се попечеш. В Ню Йорк май не виждаш много слънце, а?

— Да не би да намекваш, че съм бледа? — намръщи се Рони.

— Не — поклати глава Уил. — Не го наричам така. Казвам му жълтеникаво.

— Колко мило! Започвам да се чудя какво намирах у теб.

— Намирах?

— Да, и ако продължаваш да ме описваш с думи като „жълтеникава“, не мисля, че имаме бъдеще.

Той я измери с поглед.

— Ако направя две салта? Ще ми простиш ли?

— Само ако се гмурнеш съвършено. Но ако след салтата се пльоснеш като чувал с картофи във водата, ще се престоря на впечатлена. Стига да не ме намокриш.

Той вдигна вежди, отстъпи назад, после подскочи нагоре. Тялото му полетя във въздуха, завъртя се два пъти и потъна във водата с изопнати ръце почти без да вдига пръски.

„Е — помисли си тя, — това беше впечатляващо, макар и не напълно изненадващо, като се има предвид колко елегантно се придвижва и по волейболното игрище“. Уил изплува до ръба на дюшека, очевидно доволен от себе си.

— Добре беше — каза Рони.

— Само добре?

— Оценявам го на четири и половина.

— От пет?

— От десет — уточни тя.

— Заслужавам поне осем!

— Е, ти си мислиш така. Затова аз съм съдията.

— Имам ли право да обжалвам? — попита той и се протегна към ръба на дюшека.

— Не. Оценката е окончателна и официална.

— Ами ако съм недоволен?

— Тогава следващия път ще размислиш дали да ме описваш като „жълтеникава“.

Уил се засмя и се надигна върху дюшека. Рони се вкопчи от другата страна.

— Хей, спри… — предупреди го тя.

— Имаш предвид… това? — попита той и наклони още по-силно дюшека.

— Казах ти, че не искам да се мокря — изпищя Рони.

— А аз искам да плуваш с мен!

Без предупреждение я хвана за ръката и я дръпна. Тя цопна с крясък във водата. Когато изплува да си поеме въздух, Уил се опита да я целуне, но тя се отдръпна.

— Не! — извика и се усмихна от приятния допир на хладната вода и копринената му кожа. — Не ти прощавам!

Отблъсна го шеговито и забеляза, че Сюзън ги наблюдава от верандата. По лицето й категорично не беше изписано доволство.

По-късно следобед се запътиха към плажа да проверят гнездото на костенурката. Пътьом се отбиха да си купят сладолед. Рони крачеше до Уил, ближеше мълниеносно топящия се във фунийката сладолед и си мислеше колко удивително е, че едва вчера се бяха целунали за пръв път. Ако снощи прекараха почти прекрасно, днес беше още по-добре. Харесваше й колко лесно преминават от сериозното към веселото, как я взема на подбив и умее да приема шегите.

Събори я обаче в басейна и затова се налагаше да бъде бдителна. Нищо сложно, понеже не беше подготвен. Когато Уил вдигна фунийката към устните си, тя я бутна рязко и по лицето му се размаза сладолед. Рони изхихика и отскочи зад ъгъла… право в ръцете на Маркъс.

До него бяха Блейз, Теди и Ланс.

— Каква приятна изненада — проточи Маркъс и я стисна по-здраво.

— Пусни ме! — викна Рони и се отврати от издайническия ужас в гласа си.

— Пусни я — повтори Уил иззад гърба й с равен тон. И много сериозен. — Веднага.

Маркъс очевидно се забавляваше.

— Внимавай къде ходиш, Рони! — предупреди той.

— Веднага! — настоя Уил ядосано.

— Спокойно, богаташче. Тя се блъсна в мен. Просто я хванах да не падне. Между другото, как е Скот? Играе ли си с фойерверки напоследък?

Рони изненадано забеляза как Уил застива. Маркъс се обърна ухилено към нея. Стисна я още по-силно и след това я пусна. Тя отстъпи бързо назад, а Блейз запали едно огнено кълбо с нехайно изражение.

— Радвам се, че те спасих от падане — заяви Маркъс. — Няма да ти е приятно да се появиш в съда във вторник цялата в синини, нали? Освен за крадла съдията може да те вземе и за побойничка.

Рони проследи безмълвно с поглед как Маркъс се обърна гърбом и си тръгна. Блейз му подхвърли огненото кълбо, той го улови небрежно и й го върна.

Седнал върху дюната пред къщата й, Уил слушаше мълчаливо разказа за всичко, което се бе случило, откакто беше пристигнала тук. Когато приключи, тя сключи ръце в скута си.

— Това е. А за кражбата в Ню Йорк… не знам защо взех онова нещо. Не ми трябваше. Приятелите ми го правеха, реших да опитам и аз. Признах си пред съдията, защото разбирах, че съм постъпила лошо и не възнамерявах да го повтарям. И не съм го правила повече — нито там, нито тук. Но ако не оттеглят обвиненията или Блейз не си признае, ме чакат много неприятности — и тук, и у дома в Ню Йорк. Звучи налудничаво и сигурно не ми вярваш, но се кълна, че не лъжа.

Той прислони ръцете й с длани.

— Вярвам ти. А колкото до Маркъс — нищо не ме изненадва. От малък е луд. Със сестра ми бяха съученици. Разказа ми как веднъж учителката открила мъртъв плъх в чекмеджето си. Всички знаели кой е виновникът, дори директорът, но нямало как да го докажат. Той продължава с номерата си, само дето сега Теди и Ланс му вършат мръсната работа. Доста страшни истории се носят за него. Но Галадриел… тя беше прекрасно момиче. Познаваме се от деца. Не знам какво й става напоследък. Родителите й се разведоха. Разказаха ми, че го понесла много тежко. Не разбирам какво намира у Маркъс обаче и защо е решила да си съсипе живота. Жал ми е за нея, но с теб е постъпила наистина несправедливо.

Изведнъж Рони се почувства изморена.

— Следващата седмица ще се явявам в съда.

— Искаш ли да дойда?

— Не. Не бива да ме виждаш, застанала пред съдията.

— Няма значение…

— Ще има, ако майка ти разбере. Усещам, че не ме харесва.

— Защо мислиш така?

„Защото видях как ме наблюдава“, прииска й се да каже.

— Просто интуиция.

— Всички остават с такова впечатление отначало — увери я Уил. — Както споменах, тя ще се отпусне, когато се опознаете.

Рони не бе убедена. Зад гърба й слънцето се снишаваше, обагряйки в яркооранжево небето.

— Защо се мразят Скот и Маркъс? — попита тя.

Уил застина.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли онази нощ на фестивала? След представлението Маркъс изглеждаше напрегнат и гледах да го избягвам. Оглеждаше тълпата и щом забеляза Скот, по лицето му се изписа… много особено изражение. Сякаш е открил каквото е търсил. Преди да се усетя, той смачка кутийката от пържени картофки и я подхвърли към Скот.

— И аз бях там, забрави ли?

— А помниш ли какво каза Маркъс? Попита Скот дали ще го замери с фойерверк. И когато повтори същото преди малко, ти сякаш застина.

Уил отклони поглед.

— Дреболия — промълви той и стисна ръката й. — Няма да му позволя да ти стори нищо лошо — Уил се наклони назад и се подпря на лакти. — Може ли един въпрос? По съвсем различна тема?

Рони вдигна вежди, недоволна от отговора му. Но реши да не настоява.

— Защо зад дървената стена у вас има пиано? — забеляза, че тя се изненада, и вдигна рамене. — Вижда се през прозореца, а и стената очевидно не се връзва с обстановката.

Сега дойде ред на Рони да отклони очи. Тя отдръпна ръката си и я зарови в пясъка.

— Казах на татко, че не искам да виждам пианото, и той направи стената.

— Толкова ли го мразиш? — примигна Уил.

— Да — отговори Рони.

— Защото баща ти те е учил да свириш на него? — тя го изгледа изненадано, но той продължи. — Нали е преподавал в „Джулиард“? Логично е той да те е учил. Готов съм да се обзаложа, че си била много добра, дори само защото трябва да заобичаш нещо, преди да го намразиш.

Уил демонстрираше нетипична за омазана със смазочно масло маймуна волейболист прозорливост. Рони зарови пръсти дълбоко в пясъка. Усети влагата и тежестта му.

— Учеше ме да свиря, откакто проходих. Свирех часове наред, по цяла седмица, година след година. Дори композирахме заедно. Това бяха нашите споделени мигове, разбираш ли? Само той и аз. И когато си тръгна… имах чувството, че е предал не само семейството, а лично мен. Бях толкова ядосана, че се зарекох никога повече да не свиря. И когато дойдох тук, видях пианото и го слушах да свири непрекъснато, ме обзе усещане, че се преструва на невинен. Все едно можем да започне на чисто. Ала няма как. Никой не може да промени миналото.

— Онази вечер се държеше мило с него — отбеляза Уил.

Рони извади бавно ръце от пясъка.

— Да, през последните няколко дни се разбираме по-добре. Но това не означава, че ми се е присвирило отново.

— Не е моя работа, но ако си била наистина добра, така само се измъчваш. Това е дарба, нали? И кой знае? Току-виж те приели в „Джулиард“.

— Нищо чудно. Още ми пишат. Обещават да ме приемат, ако си променя мнението.

Внезапно я обзе досада.

— Тогава защо отказваш?

— Има ли значение? — изгледа го гневно Рони. — Че имам талант? По-достойна ли ставам за теб така?

— Нищо подобно — отвърна Уил. — За мен ти си ти. От първия момент, когато те зърнах. И всичко останало е второстепенно.

Тя се засрами, че избухна. Усети искреността в думите му и разбра, че е откровен.

Припомни си, че се познават едва от няколко дни, но въпреки това… той беше мил и умен. И влюбен в нея. Сякаш прочел мислите й, Уил се изправи, премести се по-близо, приведе се и я целуна нежно по устните. Внезапно я обзе увереност, че не желае нищо друго, освен да се сгуши в обятията му и да остане там дълго, дълго.