Последна песен

23.Уил

Лятото на Уил отлиташе твърде бързо. Дните се изнизваха неусетно между работата в гаража и срещите с Рони. С наближаването на август все повече го тревожеше мисълта, че само след няколко седмици тя ще се върне в Ню Йорк, а той ще замине за „Вандербилт“.

Рони се бе превърнала в неотделима част от живота му — в много отношения най-добрата част. Макар невинаги да я разбираше, различията им някак си задълбочаваха тяхната връзка. Поспориха за предложението му да я придружи в съда, което тя категорично отхвърли, но Уил си спомняше как се изненада, когато го видя да я чака отпред с букет цветя. Знаеше колко е разтревожена, че не оттеглиха обвиненията — насрочиха следващото дело за 27 август, три дни след като той замине за колежа. Убеди се, че е постъпил правилно, когато Рони прие цветята му със свенлива целувка.

С изненада разбра, че са я назначили на половин работен ден в аквариума. Не беше споделила плановете си, не го беше помолила да я препоръча. Всъщност той изобщо не се беше досетил, че търси работа. Когато после я попита, тя му обясни: „Ти работиш през деня, а татко и Джона са погълнати от прозореца от цветно стъкло. Трябва ми занимание и освен това искам аз да платя за адвоката. Татко не разполага с много пари“. Уил я посрещна след първия й работен ден и забеляза, че лицето й е почти позеленяло.

— Наложи се да храня тюлените — призна тя. — Пъхал ли си ръка в кофа мъртва, слузеста риба? Отвратително е!

Разговаряха непрекъснато. Времето все не стигаше да споделят всичко, което ги вълнува. Понякога разговорите просто запълваха моментите на мълчание — тогава обсъждаха любимите си филми например и дали млякото и яйцата са забранени за вегетарианци. Друг път се впускаха в по-сериозни теми. Рони му разказа повече за детството си пред пианото и за баща си, той сподели, че понякога го измъчва необходимостта да се съобразява с очакванията на майка си. Обсъждаха брат й Джона и сестра му Мегън, както и своето бъдеще. Неговото изглеждаше стриктно планирано — четири години във „Вандербилт“, после, за да натрупа опит, ще поработи в друга фирма и накрая ще се върне да управлява бизнеса на баща си. Дори когато изреждаше какво го очаква, някъде отдалеч Уил чуваше одобрителния глас на майка си, но и усещаше колебание дали наистина мечтае за такова бъдеще. Рони признаваше, че не знае какво ще й донесат следващите година-две. Несигурността обаче очевидно не я плашеше, което го възхити още повече. По-късно му хрумна, че от двама им тя контролира по-самостоятелно съдбата си.

Въпреки клетките миещите мечки успяха да прокопаят тунели под мрежата и да опустошат шест гнезда. Рони разбра за това и настоя да се редуват да пазят гнездото зад тяхната къща. Не беше необходимо да остават по цяла нощ, но те разговаряха тихо, прегръщаха се и се целуваха край гнездото дълго след полунощ.

Скот, естествено, недоумяваше. Понякога Уил закъсняваше за тренировка и го сварваше да крачи нервно, чудейки се какво е прихванало приятеля му. В редките случаи, когато Скот питаше как вървят нещата с Рони, Уил отговаряше лаконично — знаеше, че не пита от искрен интерес. Скот се стараеше с всички сили да насочва вниманието му към предстоящия волейболен турнир и се преструваше, че Уил скоро ще отрезвее или че Рони изобщо не съществува.

Рони се оказа права за майка му. Макар Сюзън да не обсъждаше директно новата му връзка, той долавяше неодобрение в пресилените й усмивки, когато споменеше Рони, и в строго протоколното й поведение, когато я водеше у дома. Никога не питаше за нея, а когато той разказваше колко им е забавно заедно, колко е умна и как го разбира по-добре от всеки друг, майка му все повтаряше: „Скоро заминаваш за «Вандербилт», а връзките отдалеч се поддържат трудно“, или го питаше дали не прекарва „прекалено много време с нея“. Ставаше му неприятно и едва се сдържаше да не отвърне ядно на очевидно несправедливите й думи. За разлика от останалите си връстници Рони не пиеше, не ругаеше и не клюкарстваше. Освен това не бяха стигнали по-далеч от целувките, но Уил интуитивно долавяше, че това не би променило отношението на майка му. Тя оставаше заложник на предразсъдъците си и всеки опит да я опровергае би ударил на камък. Отчаян, той започна да търси извинения да се прибира възможно най-рядко у дома. Не само защото Сюзън не харесваше Рони, а и защото той самият започваше да се дразни от майка си.

И от себе си, естествено, понеже не успяваше да й се противопостави.

Ако не се броят притесненията на Рони от предстоящата повторна поява в съда, единствената сянка върху иначе идиличното им лято оставаше Маркъс. През повечето време се стараеха да го избягват, ала понякога пътищата им все пак се пресичаха и той винаги успяваше да предизвика Уил, споменавайки Скот. Поддадеше ли се, Маркъс щеше да съобщи на полицията; замълчеше ли си, го обземаше срам. Излизаше с момиче, признало вината си пред съда, и се измъчваше, че не му стига смелост да направи същото. Поговори със Скот да отиде в полицията и да си признае, но той отхвърли идеята. И по характерния си заобиколен начин припомни на Уил какво е направил за него и семейството му в ужасния ден, когато Майки загина. Уил оценяваше храбростта на Скот, но с напредването на лятото започна да се пита дали едно добро дело оневинява по-нататъшните ти простъпки и — в най-мрачните моменти — дали може да понесе истинската цена на приятелството със Скот.

Една вечер в началото на август Уил се съгласи да заведе Рони да търсят раци по плажа.

— Казах ти, че не обичам раци! — изпищя тя и се вкопчи в ръката му.

— Безобидни са — засмя се Уил. — Нищо няма да ти сторят.

Рони вирна брадичка.

— Приличат на пълзящи насекоми от открития Космос.

— Забрави ли, че ти даде идеята?

— Не, Джона е виновен. Каза, че било забавно. Така ми се пада, като се водя по ума на хора, които си изграждат представа за живота от анимационните филми.

— Нима няколко рачета могат да уплашат човек, който храни тюлените със слузеста риба?

Уил насочи фенера надолу и лъчът освети щуращите се по пясъка дребни създания.

Рони се заозърта стреснато да не би някой рак да се стрелне край крака й.

— Първо, рачетата не са няколко, а стотици. Второ, ако знаех, че по плажа е толкова оживено нощем, щях да оставя теб да спиш край гнездото на костенурката. Малко съм сърдита, задето си ме държал в неведение. И трето, макар да работя в аквариума, не обичам по краката ми да лазят раци.

Уил с всички сили се постара да остане сериозен. Безуспешно. Рони вдигна очи и забеляза изражението му.

— Спри да се подхилкваш. Не е смешно.

— Напротив… Наоколо има двайсетина хлапета с родителите си. Правят същото като нас.

— Не е мой проблем, ако родителите им нямат капчица здрав разум.

— Искаш ли да си вървим?

— Не, добре съм — отвърна Рони. — Вече ме примами в разгара на нашествието. Примирих се.

— Нали не си забравила колко често се разхождахме по плажа напоследък?

— Не съм. И отново ти благодаря, че този път взе фенерче и ми съсипа спомените.

— Добре — рече Уил и изгаси фенера.

Рони заби нокти в дланта му.

— Какво правиш? Включи го!

— Ясно даде да се разбере, че светлината не ти допада.

— Но в тъмното не ги виждам!

— Точно така.

— Тоест — сега навярно обсаждат краката ми. Включи фенера! — примоли се тя.

Уил я послуша. Закрачиха отново по плажа.

— Някой ден ще те разгадая — усмихна се той.

— Не мисля. Ако още не си успял, сигурно не е по силите ти.

— Може би — съгласи се Уил и я прегърна. — Още не си ми казала дали ще дойдеш на сватбата на сестра ми.

— Защото още не съм решила.

— Искам да те запозная с Мегън. Тя е чудесна.

— Не се притеснявам от сестра ти. Струва ми се, че на майка ти няма да й е приятно.

— Е, и? Не се жени тя. Сестра ми иска да дойдеш.

— Разказал си й за мен?

— Разбира се.

— Какво й каза?

— Истината.

— Че ме смяташ за жълтеникава?

— Още ли го помниш? — присви очи Уил.

— Не. Изтрила съм го от паметта си.

— Добре де, да се върнем на въпроса ти — изсумтя Уил. — Не казах, че си жълтеникава. Казах, че беше жълтеникава.

Рони го смушка в ребрата, а той се престори, че моли за милост.

— Шегувам се, шегувам се… Никога не бих изтърсил такова нещо.

— Какво тогава й каза?

— Истината — повтори Уил. — Че си умна, забавна, красива.

— Е, значи всичко е наред.

— Няма ли да споменеш, че ме обичаш?

— Не съм сигурна, че мога да обичам толкова претенциозен мъж — подразни го тя, после уви ръце около него. — Приеми забележката като отмъщение, задето ме доведе при раците. Обичам те, разбира се.

Целунаха се и продължиха нататък. Бяха почти до кея и тъкмо се канеха да се връщат, когато забелязаха Скот, Ашли и Кейси. Вървяха право срещу тях. Уил усети как тялото на Рони се стегна, когато Скот тръгна към тях.

— Ето те, човече! — извика той и спря. — Цяла нощ ти пиша съобщения.

Уил прегърна по-здраво Рони.

— Съжалявам. Оставих си телефона у Рони. Какво има?

Забеляза как в далечината Ашли се взира в Рони.

— Обадиха ми се пет отбора, които ще участват в турнира. Искат да потренират на местна почва. Всички са добри и искат да се подготвят да срещнат Ландри и Тайсън. Ще спят на палатки. Ще организираме общи тренировки, мачове. За всички ще е полезно, понеже играем в различни стилове.

— Кога пристигат?

— Щом сме готови. Говорехме за тази седмица.

— Колко ще останат?

— Не знам. Три-четири дни. Почти до турнира. Знам, че си ангажиран с организирането на сватбата и прочее, но все някак ще го вместим в програмата.

За кой ли път Уил си помисли, че миговете му с Рони изтичат.

— Три-четири дни?

— Хайде, човече! — намръщи се Скот. — Така ще влезем във форма!

— Не мислиш ли, че вече сме във форма?

— Какво ти става? Знаеш колко треньори от Западния бряг ще дойдат на турнира — Скот насочи показалец към Уил. — Ти ще влезеш в колежа и без волейболна стипендия, но аз — не. А това е единственият шанс да ме видят как играя.

Уил се поколеба.

— Нека помисля.

— Да помислиш?

— Първо трябва да говоря с татко. Не мога да отсъствам от работа четири дни без разрешение. Ти също.

Скот хвърли поглед към Рони.

— Сигурен ли си, че работата е проблемът?

Уил долови предизвикателството, но в момента не му се спореше със Скот. Приятелят му явно също поразмисли и додаде помирително:

— Добре де. Говори с баща си. Както решиш. Дано намериш начин да ни включиш в програмата си.

След това си тръгна, без да се обръща назад. Уил се поколеба, после поведе Рони обратно към дома й. Когато се отдалечиха достатъчно, тя го прегърна през кръста и попита:

— Става дума за турнира, за който ми разказа, нали?

Уил кимна.

— Следващата седмица. В деня след сватбата на сестра ми.

— В неделя?

— Двудневен е, но в събота играят жените.

Рони се замисли.

— На Скот му трябва волейболна стипендия, за да отиде в колеж?

— Определено ще му помогне.

Тя го спря.

— Тогава постарай се да намериш време за тренировъчните мачове. Подгответе се както трябва. Той ти е приятел. Все ще остане време да се виждаме. Дори да е само нощем край гнездото. Аз мога да работя и недоспала.

Уил я слушаше и си мислеше единствено колко е прекрасна и колко много ще му липсва.

— Какво ще стане с нас, Рони? След лятото? — взря се изпитателно в очите й той.

— Ти ще заминеш за колежа — отговори тя и сведе поглед. — А аз ще се върна в Ню Йорк.

Той улови погледа й.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Разбирам отлично какво имаш предвид. Но не знам какво очакваш да ти отговоря. Не знам какво бихме могли да кажем…

— Например — искам да продължава така.

Морскозелените й очи проблеснаха извинително.

— Искам да продължава така — нежно повтори тя.

Уил мечтаеше да чуе точно това и тя очевидно говореше искрено. Той обаче разбра какво е усетила преди него — че думите, дори и верни, не могат нито да променят неизбежното, нито да го окуражат.

— Ще идвам в Ню Йорк — обеща той.

— Надявам се.

— И искам ти да идваш в Тенеси.

— Предполагам, че ще преглътна още едно пътуване на юг, стига да си струва.

Той се усмихна. Поеха отново по брега.

— Виж какво. Ще помогна на Скот да се подготви за турнира, ако се съгласиш да дойдеш на сватбата на сестра ми.

— С други думи, ще направиш онова, което и без това трябва да направиш, а в замяна получаваш желаното.

Не би го формулирал така. Но донякъде беше права.

— Да — отвърна Уил. — Нещо такова.

— Друго? Понеже явно много те бива да се пазариш.

— Щом питаш — да. Искам да се опиташ да вразумиш Блейз.

— Вече говорих с нея.

— Знам, но преди шест седмици. Нали? Виждала ни е заедно и вече знае, че не се интересуваш от Маркъс. Разполагала е с достатъчно време да размисли.

— Няма да каже истината — възрази Рони. — За да не се забърка в неприятности.

— Че в какво ще я обвинят? Не искам ти да си навличаш неприятности заради нещо, което не си направила. Собственичката на магазина не желае да повярва, прокурорът — също. Блейз е единственият шанс да се измъкнеш.

— Няма да стане — настоя Рони.

— Може би. Но си струва да опиташ. Познавам я отдавна. Преди не беше такава. Сигурно дълбоко в себе си усеща, че е сгрешила, и трябва някой да я подтикне да поправи стореното.

Рони не се съгласи, но и не възрази. Двамата закрачиха мълчаливо към къщата. Когато наближиха, Уил забеляза, че през отворената врата на работилницата струи светлина.

— И през нощта ли работи баща ти?

— Така изглежда.

— Може ли да погледна прозореца?

— Защо не?

Запътиха се към разнебитената постройка. Влязоха. Уил забеляза голата крушка, провесена на кабел над големия дървен плот в центъра на стаята.

— Татко май не е тук — озърна се Рони.

— Това ли е прозорецът? — попита Уил и доближи плота. — Огромен е.

Рони застана до него.

— Прекрасен е, нали? Прави го за църквата, която строят наново.

— Не си ми казвала.

Дори той усети колко напрегнато прозвуча гласът му.

— Не мислех, че е важно — механично отвърна тя. — Защо? Важно ли е?

Уил отпъди от съзнанието си образите на Скот и пожара.

— Всъщност не — бързо отвърна, преструвайки се, че разглежда прозореца. — Просто не знаех, че баща ти е способен да изработи толкова сложно нещо.

— И аз. Той също между другото. Докато не започнал. Но сподели колко е важно за него, така че навярно това обяснява упорството му.

— Защо е важно за него?

Докато Рони му разказваше историята, която бе научила от баща си, Уил се взираше през прозореца, припомняйки си какво беше сторил Скот. И разбира се, какво не беше направил. Тя явно долови нещо странно в изражението му, понеже млъкна и го изгледа изпитателно.

— За какво си мислиш?

Уил прокара пръст през цветното стъкло, преди да отговори.

— Питала ли си се някога какво означава приятелството?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Уил вдигна поглед.

— На какво си готова, за да защитиш приятел?

Рони се поколеба.

— Зависи от постъпката на приятеля. Колко е сериозна — тя положи длан върху гърба му. — Какво не си ми разказал?

Уил не отговори и Рони пристъпи по-близо до него.

— В края на краищата човек винаги е длъжен да избере правилния път, независимо колко е трудно. Знам, че навярно не ти помагам особено и че правилният път не се намира много лесно. Поне на пръв поглед. Успокоявах се, че кражбата не е голям грях, но въпреки това разбирах, че греша. Усещах някакъв… мрак в себе си — приближи лице до неговото и той усети, че кожата й излъчва дъх на пясък и море. — Не оборих обвиненията, понеже дълбоко в себе си знаех, че съм постъпила лошо. Някои успяват да живеят с вината, стига тя да не ги измъчва. Те виждат в сиво, аз — в черно и бяло. Не съм като тях… И ти не си като тях.

Уил отклони поглед. Искаше да й разкаже, копнееше да й разкаже всичко, понеже наистина беше права, но думите му убягваха. Тя го разбираше както никой друг. Помисли си, че има какво да научи от нея, че ще бъде по-добър човек, ако са заедно. Нуждаеше се от нея. Когато най-сетне успя да кимне, Рони положи глава върху рамото му.

Щом излязоха от работилницата, той протегна ръка и я спря, преди да се отправи към къщата. Придърпа я към себе си и започна да я целува. Първо по устните, после — по страните, накрая — по врата. Кожата й гореше, сякаш бе лежала с часове под палещото слънце, и когато пак я целуна по устните, усети как тялото й се притиска към неговото. Уил зарови пръсти в косите й и без да отлепя устни от нейните, нежно я притисна към стената на работилницата. Обичаше я, желаеше я, усещаше как ръцете й галят гърба и раменете му. Допирът й наелектризираше кожата му, той долавяше горещия й дъх и потъваше в света на сетивата.

Ръцете му се плъзнаха по гърба, после по корема й, но тя постави длани върху гърдите му и го отблъсна.

— Моля те, трябва да спрем — прошепна тя.

— Защо?

— Защото не искам татко да ни види. Сигурно поглежда през прозореца.

— Но ние само се целуваме.

— Да. И освен това много се харесваме — засмя се тя.

По устните му заигра лека усмивка.

— Какво? Нима не беше само целувка?

— Искам да кажа… че правехме нещо, което води по-далеч — каза тя и оправи блузата си.

— И какъв е проблемът?

Изражението й му подсказа, че наистина трябва да спрат. Макар и неохотно, Уил си призна, че е права.

— Добре — въздъхна и уви леко ръце около кръста й. — Ще се опитам да се овладея.

Тя го целуна по бузата.

— Имам ти пълно доверие.

— Ооо, поласкан съм — измърмори той.

Рони му смигна.

— Ще проверя къде е татко.

— Добре. И без това утре трябва да ставам рано за работа.

— Лошо — усмихна му се тя. — Аз съм чак от десет.

— Още ли те карат да храниш тюлените?

— Ще умрат от глад без мен. Вече съм незаменима.

Уил се засмя.

— Споменавал ли съм, че според мен си закрилница?

— От теб го чувам за пръв път. Но да знаеш, че и теб си те бива.