Последна песен

11.Стив

След като купиха всичко необходимо — предимно пирони и дървени дъски, Стив и Джона прекараха преди обеда в преграждане на нишата в дневната. Не се получи красиво, баща му би се изчервил от срам, но Стив сметна, че ще свърши работа. Знаеше, че къщата скоро ще бъде разрушена — земята струваше повече без нея. От двете страни на бунгалото се издигаха триетажни мини имения и Стив беше сигурен, че временният му дом е трън в очите на съседите, защото подбива цената на имотите им.

Стив заби един пирон, окачи на стената снимката на Рони и Джона, която доскоро стоеше върху пианото, и отстъпи назад да я огледа.

— Как ти се струва? — попита сина си.

Джона сбърчи нос.

— Все едно сме направили грозна дървена стена и сме увесили фотография върху нея. На всичкото отгоре вече не можеш да свириш на пианото.

— Знам.

Джона наклони глава.

— Май е и криво. Стърчи тук-таме.

— Не забелязвам.

— Трябват ти очила, татко. А и не разбирам какво целиш.

— Рони каза, че не иска да вижда пианото.

— Е, и?

— Няма къде да го скрием, затова направих стена. Сега няма да го вижда.

— О! — замисли се Джона. — Аз хич не обичам да си пиша домашните, мразя купищата тетрадки върху бюрото си.

— Лято е. Нямаш домашни.

— Просто си мислех дали да не направя стена около бюрото си.

Стив потисна напушилия го смях.

— Ще трябва да го обсъдиш с майка си.

— По-добре ти поговори с нея.

— Гладен ли си вече? — засмя се Стив.

— Обеща да пускаме хвърчила.

— Дадено! Просто е време за обяд.

— Бих хапнал сладолед.

— Не съм съгласен.

— Бисквитки? — с надежда в гласа попита Джона.

— Сандвич с фъстъчено масло и желе?

— Става. Но после ще пускаме хвърчила, нали?

— Да.

— Цял следобед?

— Колкото искаш.

— Добре. Ще изям един сандвич. Но направи и за себе си.

Стив се усмихна и обгърна Джона през рамото.

— Дадено!

Тръгнаха към кухнята.

— Дневната изглежда доста по-малка — отбеляза Джона.

— Знам.

— И стената наистина е крива.

— Знам.

— И е различна от другите стени.

— Накъде биеш?

— Просто искам да се уверя, че не полудяваш — сериозно заяви Джона.

Времето беше тъкмо за пускане на хвърчила. Стив седеше върху дюната през две къщи от своята и гледаше как хвърчилото се носи на зигзаг по небето. Джона, бликащ от енергия както винаги, тичаше нагоре-надолу по плажа. Стив го наблюдаваше гордо и удивено си припомняше, че когато той самият правеше същото като дете, родителите му никога не го придружаваха.

Не бяха лоши хора. Несъмнено. Не го нагрубяваха, никога не си лягаше гладен, никога не се караха в негово присъствие. Един или два пъти годишно го водеха на зъболекар и лекар, храната беше в изобилие, в студените зимни утрини винаги имаше топла шуба, а в джоба му подрънкваха монети, за да си купи мляко в училище. Всъщност и майка му, и баща му бяха затворени хора. Може би затова останаха заедно до края. Майка му беше родена в Румъния, баща му я срещнал, докато служел в Германия. Когато се оженили, говорела лошо английски и следвала неотстъпно традициите, в чийто дух била възпитана. Готвеше и переше, а следобед работеше почасово като шивачка. Към края на живота си научи сравнително прилично английски — достатъчно, за да се справя в банката и бакалията, ала акцентът й остана толкова силен, че понякога околните едва я разбираха.

Беше ревностна католичка — странно явление в Уилмингтън по онова време. Всеки ден ходеше на църква, нощем не пропускаше молитва и макар Стив да оценяваше традиционните неделни служби, свещеникът му се струваше студен и арогантен, по-отдаден на догмата, отколкото на добруването на паството. Понякога — много често всъщност — Стив се питаше как ли щеше да се стече животът му, ако на осем години не беше чул музиката, долитаща от баптистката църква.

Четиридесет години по-късно подробностите му се губеха. Смътно си спомняше как един следобед влезе в църквата и чу пастор Харис да свири на пианото. Явно пасторът го бе посрещнал дружелюбно и той се беше върнал отново. В крайна сметка пастор Харис стана първият му учител по пиано. След време Стив започна да посещава — а по-късно да пропуска — библейското неделно училище в баптистката църква. В много отношения я чувстваше като втори дом, а пастор Харис — като втори баща.

Помнеше, че майка му не остана доволна. Понякога притеснено мърмореше нещо на румънски и поемеше ли Стив към баптистката църква, редеше непонятни думи и фрази, кръстеше се и го караше да носи верижка с разпятието. Според нея уроците по пиано с баптисткия пастор граничеха с дяволско изкушение.

Ала не го спря и това беше достатъчно. Не му пречеше, че тя не ходи на родителски срещи, че никога не му четеше, че никой никога не покани семейството му на съседско парти или барбекю на открито. Важното беше, че въпреки всички съмнения тя му бе позволила не само да открие страстта си, но и да я последва. И че някак си убеди баща му, който намираше за нелепа идеята да си изкарва прехраната с музика, да не застава на пътя му. Винаги щеше да я обича заради това.

Джона продължаваше да тича насам-натам, макар хвърчилото да си летеше и без негова помощ — бризът беше достатъчно силен, за да го държи във въздуха. Символът на Батман се рееше между два тъмни облака, които подсказваха, че идва дъжд. Лятната буря щеше да отмине бързо, сигурно след час небето щеше отново да се проясни, но Стив стана и подвикна на Джона, че е време да се прибират. Само след няколко крачки различи бледи линии в пясъка, които отвеждаха към дюната зад къщата му — като малък бе виждал същите следи повече от дузина пъти. Усмихна се.

— Хей, Джона! — викна той и последва дирята. — Ела! Искам да ти покажа нещо!

Джона изтича към него, стиснал хвърчилото в едната ръка.

— Какво?

Стив слезе по дюната до мястото, където се сливаше с плажа. Под пясъка се виждаха само няколко яйца.

— Какво гледаш? — попита Джона.

— Гнездо на гигантска морска костенурка — отвърна Стив. — Но не приближавай много. И не пипай. Да не ги безпокоим.

Джона се приведе, без да изпуска хвърчилото. Стив взе клечка и очерта голям кръг около гнездото.

— Морските костенурки са застрашен вид — обясни той. — През нощта излизат на брега да снесат яйцата си.

— Зад нашата къща?

— И на други места. Но важното е да запомниш, че са застрашен вид. Знаеш ли какво означава това?

— Означава, че умират — отговори Джона. — Гледам „Анимал Планет“.

Стив довърши кръга и захвърли клечката. Докато се изправяше, го преряза болка. Не й обърна внимание.

— Не точно. Означава, че ако не се опитаме да им помогнем и действаме неразумно, видът може да изчезне.

— Като динозаврите?

Стив тъкмо отвори уста да отговори, когато чу, че телефонът в кухнята звъни. Беше оставил задната врата отворена, за да улавя случайните пориви на бриза. Тръгна заднишком, после се затича през пясъка и стигна задната веранда. Задъхан, вдигна слушалката.

— Татко?

— Рони?

— Трябва да ме прибереш. В полицейското управление съм.

Стив прокара пръст по ръба на носа си.

— Добре. Идвам веднага.

Пийт Джонсън, полицаят, му разказа какво се е случило. Рони явно не беше готова да го обсъдят. Джона обаче невъзмутимо отбеляза:

— Мама ще се вбеси.

Стив забеляза как Рони стисна зъби.

— Не съм го направила.

— Кой е тогава?

— Не искам да обяснявам — кръстоса ръце тя и се облегна на вратата на колата.

— На мама няма да й хареса.

— Не съм го направила! — повтори Рони и изпепели с поглед Джона. — И не искам да й казваш, че съм виновна.

Увери се, че е разбрал, преди да се обърне отново към баща си.

— Не съм го направила, татко. Кълна се, че не съм. Трябва да ми повярваш.

Усети отчаянието в гласа й, ала си спомни и колко безнадеждно звучеше Ким, когато обсъждаха постъпките на Рони. Не беше забравил как се държеше, откакто бе пристигнала, и с каква компания се бе сприятелила.

Въздъхна и почувства как и малкото останала му енергия го напуска. Пред тях се блещеше слънцето — горещо и гневно оранжево кълбо. Дъщеря му трябваше да знае истината.

— Вярвам ти — каза той.

Прибраха се на свечеряване. Стив излезе да погледне гнездото на костенурката. Настъпваше красива крайокеанска нощ — с мек бриз, с обагрено в хиляди нюанси небе. Група делфини подскачаха над водната повърхност. По два пъти на ден минаваха пред къщата и Стив си напомни да каже на Джона. Видеше ли ги, синът му несъмнено щеше да поиска да отплува към тях и да ги докосне. На младини и Стив се беше опитвал, но нито веднъж не успя.

Ужасяваше го мисълта, че трябва да се обади на Ким и да й разкаже за случилото се. За да отложи неприятния момент, седна на дюната до гнездото и се взря в бледите следи на костенурката. Вятърът и хората ги бяха изтрили почти напълно. С изключение на едва забележимата издатина на мястото, където дюната се сливаше с плажа, гнездото беше практически невидимо и няколкото яйца приличаха на бледи, гладки камъчета.

Парче найлон се носеше по пясъка. Стив се протегна да го улови и забеляза Рони да приближава. Вървеше бавно, със скръстени ръце и наведена глава, а косата закриваше лицето й. Спря на няколко крачки от него.

— Ядосан ли си ми? — попита.

За пръв път, откакто бе пристигнала, му говореше без намек от гняв и напрежение.

— Не — отвърна Стив. — Никак.

— Защо тогава си тук?

Той посочи към гнездото.

— Проверявам гнездото на морската костенурка. Снощи е снесла. Виждала ли си морска костенурка?

Рони поклати глава и Стив продължи:

— Красиви създания. С червеникавокафява коруба. Някои тежат по триста килограма. Северна Каролина е сред малкото места, където гнездят. Застрашен вид са. Само една на хиляда доживява до зрялост. Не искам миещите мечки да намерят гнездото, преди малките да са се излюпили.

— Как ще познаят, че е тук?

— Когато снасят, женските костенурки уринират. Миещите мечки ги надушват. Открият ли гнездото, ще изядат всички яйца. Като малък видях гнездо от другата страна на кея. На следния ден заварих само натрошени черупки. Тъжна гледка.

— Вчера на верандата имаше една миеща мечка.

— Знам. Ровеше в боклука. Щом се приберем, ще оставя съобщение на аквариума. Надявам се утре да изпратят някого със специална клетка, която да държи настрани натрапниците.

— Ами тази нощ?

— Ще трябва да се надяваме.

Рони преметна кичур коса над ухото си.

— Татко? Искам да те питам нещо.

— Разбира се.

— Защо каза, че ми вярваш?

В профила й виждаше и младата жена, в която дъщеря му се превръщаше, и малкото момиче от спомените си.

— Защото ти вярвам.

— Затова ли направи стена да скриеш пианото? — погледна го косо тя. — Веднага я забелязах.

Стив поклати глава.

— Не. Направих я, защото те обичам.

Рони се усмихна леко и след кратко колебание седна до него. Гледаха как вълните се разбиват ритмично в брега. Скоро щеше да настъпи приливът и плажът се бе стопил наполовина.

— Какво ще стане сега? — попита Рони.

— Пийт ще говори със собственика, но не знам… Няколко от записите са много ценни. И скъпи.

Сърцето й се сви.

— Каза ли на мама?

— Не.

— Ще й кажеш ли?

— Вероятно.

Замълчаха. Група сърфисти минаха пред тях, понесли дъските си. В далечината бавно се оформяха големи вълни, блъскаха се една в друга и пак се надигаха.

— Кога ще се свържеш с аквариума?

— Ей сега се прибирам. Джона сигурно вече е гладен. Ще се захващам с вечерята.

Рони се взря в гнездото. Стомахът й беше свит от напрежение. Не би могла да хапне и залък.

— Не искам яйцата на костенурката да пострадат.

Стив я погледна.

— Какво предлагаш?

Няколко часа по-късно, след като сложи Джона в леглото, Стив излезе на задната веранда да провери как е Рони. Надвечер, след като остави съобщение на служителите в аквариума, той се бе отбил в магазина, за да купи всичко необходимо — лек спален чувал, лагерен фенер, евтина възглавница и спрей против насекоми.

Притесняваше се, че Рони ще спи навън, ала тя бе непреклонна и подтикът й да защити гнездото беше похвален. Успокои го, че няма от какво да се бои. До известна степен сигурно беше права. Като повечето отрасли в Манхатън деца, тя се бе научила на предпазливост, беше видяла и преживяла достатъчно, за да разбира, че понякога светът крие опасности. Гнездото се намираше на петдесетина крачки от прозореца на спалнята му — непременно щеше да го остави отворен — и нямаше как да не чуе, ако Рони изпадне в беда. Формата на обветрената дюна и местоположението на гнездото свеждаха почти до нула възможността някой да забележи дъщеря му.

Все пак тя беше едва на седемнадесет, а той й беше баща, което означаваше, че задължително ще я наглежда през час-два. Едва ли щеше да успее да мигне.

Луната приличаше на възтънък резен, ала небето бе ясно. Крачейки през сенките, Стив се замисли за разговора им край гнездото на костенурката. Как ли приемаше дъщеря му факта, че е скрил пианото? Дали утре сутринта щеше да се събуди в същото настроение, с което го посрещна? Не знаеше. Приближи се до заспалата Рони. На фона на играещите светлини и сенки тя изглеждаше едновременно по-малка и по-голяма, отколкото беше в действителност. За кой ли път Стив се замисли за годините, които е изгубил и няма как да върне обратно.

Огледа плажа. Не забеляза никого, обърна се и влезе в къщата. Седна на дивана и пусна телевизора, прехвърли всички канали и накрая го изключи. Отиде в стаята си и се сви в леглото.

Заспа почти мигновено, но след час се събуди. Излезе на пръсти навън и тръгна да нагледа дъщеря си, която обичаше повече от всичко на света.