Последна песен

4.Маркъс

Беше сигурен, че ще ги последва. Като всички останали. Особено новодошлите момичета. Така са те — колкото по-зле се отнасяш с тях, толкова повече те желаят. Глупави създания. Предсказуеми, ала глупави.

Облегна се на саксията пред хотела. Блейз го прегърна. Рони седеше на пейката срещу тях. Отстрани Тед и Ланс, заеквайки, се опитваха да привлекат вниманието на момичетата, които минаваха край тях. Вече бяха пияни — всъщност бяха подпийнали още преди шоуто — и както обикновено, само най-грозните девойки им обръщаха внимание.

Блейз го целуваше по врата. Той обаче се правеше на разсеян. Беше му писнало да му се натиска пред хората. Беше му писнало от нея въобще. Ако не беше толкова добра в леглото, ако не умееше да го възбужда като никоя друга, би я сменил още преди месец-два за някоя от трите, четирите или петте момичета, с които спеше. Ала сега не се интересуваше и от тях. Взираше се с одобрение в пурпурния кичур коса на Рони, в стегнатото й дребно тяло, в блестящия й грим. Изглеждаше стилно въпреки глуповатата тениска. Харесваше му. Много му харесваше.

Отблъсна Блейз. Щеше му се да не е тук.

— Върви да купиш малко картофки — нареди той. — Гладен съм.

Блейз се отдръпна.

— Само няколко долара ми останаха.

Маркъс долови хленчещите нотки.

— Е, и? Ще ти стигнат. И да не си посмяла да се почерпиш.

Не се шегуваше. Тя беше понапълняла — и в корема, и в лицето. Нищо чудно — напоследък пиеше колкото Теди и Ланс.

Блейз се нацупи престорено, но Маркъс я побутна и тя се отправи към сергиите за бърза храна. Когато застана на края на дългата опашка, той се запъти бавно към Рони и седна до нея. Близо, но не прекалено. Блейз беше от ревнивите. Не му се искаше да разкара Рони, преди да я е опознал.

— Как ти се стори?

— Кое?

— Шоуто. Виждала ли си такова нещо в Ню Йорк?

— Не — призна Рони. — Не съм.

— Къде си отседнала?

— Малко по-надолу. Край брега.

Усещаше, че тя се чувства неудобно, сигурно защото Блейз я нямаше.

— Блейз каза, че си се покрила от баща си.

Рони сви рамене.

— Не ти се обсъжда това?

— Няма какво да се обсъжда.

Маркъс се облегна назад.

— Може би просто ми нямаш доверие.

— Накъде биеш?

— Споделяш с Блейз, а с мен — не.

— Не те познавам.

— Не познаваш и Блейз. Току-що си я срещнала.

Рони май не оценяваше по достойнство духовитите му реплики.

— Просто не ми се говореше с него. Това е. И не искам да прекарам лятото тук.

Той отметна косата от челото си.

— Замини нанякъде тогава.

— Как не! Къде?

— Да отидем във Флорида.

— Какво? — примигна Рони.

— Едно приятелче има вила край Тампа. Ако искаш, ще те заведа. Можем да останем, колкото си щем. Колата ми е ей там.

Тя го изгледа стъписано.

— Не мога да тръгна за Флорида с теб. Аз… изобщо не те познавам. Ами Блейз?

— Какво Блейз?

— Ти си с нея.

— Е, и?

Той се постара да запази невъзмутимото си изражение.

— Гадно е — поклати глава тя и стана. — Отивам при Блейз.

Маркъс пъхна ръка в джоба и извади една топка.

— Знаеш, че се шегувах, нали?

Всъщност изобщо не се шегуваше. С предложението целеше същото като с подхвърленото към нея огнено кълбо — да види докъде ще му позволи да стигне.

— Добре. Няма значение. Все пак ще отида при нея.

Маркъс я проследи с поглед. Дребното й тяло беше истински динамит, но тя си оставаше загадка. Не изглеждаше сухарка, но за разлика от Блейз не пушеше и сякаш не си падаше по забавленията. Той усещаше, че под повърхността крие повече, отколкото показва. Почуди се дали е от богато семейство. Звучеше логично. Апартамент в Ню Йорк, къща край брега… Тогава сигурно познаваше някого от местните паралии. Кого ли? И защо го глождеше тази мисъл?

Защото не харесваше богаташчета, не харесваше как се надуват и си въобразяват, че парите ги извисяват над другите. Веднъж, докато още ходеше на училище, чу едно богаташче да се хвали каква лодка му подарили за рождения ден. Не някакъв обикновен скиф, а „Бостън Уейлър“ с навигационна система и сонар. Не му млъкваше устата как цяло лято ще плава и ще акостира пред клубовете по яхтените пристанища.

Три дни по-късно Маркъс подпали яхтата и с наслада проследи как изгаря, скрит зад една магнолия.

Никому не каза какво е направил, естествено. Споделиш ли с някого, все едно си признал пред ченгетата. Теди и Ланс бяха добър пример — задържат ли ги, ще пропеят веднага щом чуят вратата на дранголника да се захлопва. Затова напоследък ги караше да вършат всичката мръсна работа. Най-добрият начин да им запуши ушите беше да се чувстват по-виновни от него. Сега те крадяха пиячката, те пребиха плешивеца на летището и му взеха портмонето, те нарисуваха свастиките по стените на синагогата. Не им се доверяваше, дори не ги харесваше, но му играеха по свирката. Използваше ги.

Зад него Теди и Ланс продължаваха да се държат като идиоти — каквито всъщност си бяха. Рони си тръгна и на Маркъс му доскуча. Не смяташе да виси тук цяла нощ и да бездейства. Като се върне Блейз, като си изяде картофките, ще се пошляят насам-натам. Все нещо ще изникне. Човек никога не знае какво ще му поднесе място като това, нощ като тази, тълпа като тази. Едно беше сигурно — след шоу винаги го засърбяваха ръцете за… нещо повече. Каквото и да означава това.

Маркъс хвърли поглед към сергията за бърза храна. Блейз тъкмо плащаше, а Рони я чакаше по-назад. Втренчи се в Рони и си пожела да се обърне към него. В крайна сметка получи своето. Нищо особено — само един бърз поглед, но го накара пак да се почуди каква ли ще е в леглото.

Навярно необуздана, помисли си Маркъс. Повечето бяха такива, стига да ги поощриш както трябва.