Последна песен

37.Рони

След по-малко от седмица баща й почина в съня си. Рони лежеше до него върху матрака на пода. Никому не беше разказала всичко. Разбираше, че майка й очаква да чуе края на историята. Говореше от три часа, а Ким я слушаше мълчаливо, както правеше той. Ала миговете, когато Стив поемаше последните си глътки въздух, й се струваха твърде лични. Знаеше, че никога няма да ги сподели с друг. Да бъде с него, докато напуска този свят, беше дар, който баща й посвети само и единствено на нея. Никога нямаше да забрави тази паметна нощ.

Вгледа се в ледения декемврийски дъжд отвъд прозореца и разказа за последния си рецитал, най-важния в живота й.

— Свирех с цялото си сърце, мамо. С всички сили се стремях да звучи прекрасно, защото знаех колко се радва. Но той беше толкова слаб — прошепна Рони. — Накрая не бях сигурна дали изобщо ме чува.

Притисна чело, питайки се дали са й останали още сълзи. Напоследък си беше изплакала очите.

Майка й разтвори ласкаво обятия. И в нейните очи просветваха сълзи.

— Убедена съм, че те е чувал, скъпа. И знам, че си свирила прекрасно.

Рони се отпусна в прегръдката на майка си, сгушила глава върху гърдите й, както правеше като малка.

— Не забравяй колко щастлив беше с теб и Джона — прошепна Ким и я погали по косата.

— И аз бях щастлива с него — отвърна Рони. — Толкова много научих от татко. Ще ми се да се бях сетила да му го кажа. Това и още милион неща — тя затвори очи. — Но е твърде късно.

— Той е разбрал — увери я майка й. — Винаги разбираше всичко.

Погребението беше скромно. Събраха се в отворилата наново врати църква. Баща й бе пожелал да го кремират. Съобразиха се с волята му.

Пастор Харис произнесе прощалното слово — кратко, но изпълнено с искрена скръб и бащинска обич. Рони не се сдържа и се разплака като Джона. Прегърна жално хлипащия си брат и се опита да не мисли как ще запомни той тази загуба, сполетяла го толкова рано.

На службата присъстваха само неколцина. На влизане забеляза Галадриел и полицай Пийт. По-късно чу вратата на църквата да се отваря още веднъж-дваж. Повечето места обаче стояха празни. Заболя я при мисълта, че толкова малко хора знаят колко забележителен човек е баща й и колко й е скъп.

След службата Рони остана на пейката с Джона, а майка й и Брайън излязоха навън да поговорят с пастор Харис. Четиримата отлитаха за Ню Йорк само след няколко часа. Оставаше й съвсем малко време.

Не искаше да си тръгва. Проливният дъжд, който се лееше от сутринта, беше спрял и небето се проясняваше. За това се молеше Рони. Впери очи в прозореца от цветно стъкло на Стив и си пожела облаците да се разпръснат. И когато те наистина пропуснаха слънцето, стана точно така, както го описваше баща й. Лъчите заструиха през прозореца, хвърляйки ореол от стотици великолепно обагрени снопчета светлина. Водопад от ярки цветове обля пианото и Рони си представи как баща й стои пред него, обърнал лице към светлината. Образът се стопи бързо, но тя стисна ръката на брат си в безмълвно благоговение. Усмихна се въпреки безкрайната скръб, уверена, че Джона усеща същото.

— Здравей, татко — промълви тя. — Знаех, че ще дойдеш.

Когато светлината избледня, Рони се сбогува мълком с баща си и стана. Обърна се и забеляза, че с Джона не са сами в църквата. До вратата, на последния ред седяха Том и Сюзън Блекли.

Тя обгърна Джона през рамо.

— Ще отидеш ли да кажеш на мама и Брайън, че идвам след минутка? Трябва да поговоря с някого.

— Добре — разтърка подутите си от плач очи той и се запъти към вратата.

Когато излезе, Рони тръгна към Том и Сюзън. Те се изправиха да я посрещнат.

За нейна изненада Сюзън проговори първа.

— Съжалявам за сполетялата те загуба. Пастор Харис ни каза, че баща ти е бил забележителен човек.

— Благодаря, че дойдохте — отвърна Рони и се усмихна. — Признателна съм ви и за всичко, което направихте за църквата. Доставихте огромна радост на татко.

Том Блекли сведе поглед и тя разбра, че е права.

— Трябваше да остане в тайна — измърмори той.

— Знам. Пастор Харис не ми каза. Нито пък татко. Но се досетих, когато те видях на строежа. Направихте истинско добро.

Том кимна почти срамежливо. Рони видя как очите му се стрелват към прозореца. И той бе забелязал нахлулата в църквата светлина.

Във възцарилата се тишина Сюзън махна към вратата.

— Един човек иска да те види.

— Готова ли си? — попита майка й, щом Рони излезе от църквата. — Закъсняваме.

Вперила поглед в Уил, Рони сякаш не я чуваше. Беше облечен в черен костюм и с по-дълга коса. Първата й мисъл беше, че така изглежда по-възрастен. Говореше с Галадриел, но когато видя Рони, вдигна пръст, сякаш помоли да отложат разговора.

— Само няколко минути още? — помоли майка си тя, без да отлепя очи от Уил.

Не очакваше да дойде, не очакваше да го види отново. Не знаеше как да тълкува присъствието му, не знаеше дали да се радва, или да скърби. Или и двете. Пристъпи към него и спря.

Не успя да разчете изражението му. Когато той тръгна към нея, си спомни как първия път, когато го видя, Уил сякаш се плъзгаше по пясъка. Спомни си как се целуваха на кея в нощта на сватбата на сестра му. И си припомни думите, които изрече на сбогуване. Обзе я буря от противоречиви чувства — желание, съжаление, копнеж, страх, тъга, любов. Толкова думи се блъскаха в главата й, ала откъде да започне сега, след всички изминали дни?

— Здравей.

„Иска ми се да съм телепат, за да разчетеш мислите ми“.

— Здравей — поздрави и той. Изучаваше лицето й, сякаш търсеше знак, но какъв — Рони не знаеше.

Не пристъпи към нея, тя също стоеше като закована.

— Дойде… — каза само, неспособна да прикрие удивлението си.

— Естествено. Съжалявам за баща ти. Той беше… чудесен човек — за миг сянка премина през лицето му и Уил добави: — Ще ми липсва.

Рони си спомни вечерите в къщата на баща й, аромата, който долиташе от кухнята, и радостните възгласи на Джона, когато играеха покер на надлъгване. Призля й. Толкова сюрреалистична беше срещата им в този ужасен ден. Искаше да се хвърли в обятията му и да се извини за грубите думи на раздяла. Част от нея обаче — парализирана и смълчана от загубата на баща й, се питаше дали все още е онова момиче, в което се беше влюбил Уил. Много неща се бяха случили след края на лятото.

Пристъпи смутено от крак на крак.

— Как е във „Вандербилт“? — попита най-после.

— Както очаквах.

— Добре или зле?

Вместо да отговори, той кимна към колата под наем.

— Заминаваш у дома, нали?

— Самолетът излита скоро — тя отметна кичур коса зад ухото си. Стана й неприятно, че се държат така, сякаш са непознати. — Завърши ли семестъра?

— Не, изпитите са идната седмица. Връщам се довечера. По-трудно е, отколкото очаквах. Май ще се наложи да будувам няколко нощи.

— Скоро ще се прибереш за ваканцията. Две-три разходки по плажа и ще си като нов — усмихна се окуражително Рони.

— Всъщност родителите ми искат да ме водят в Европа веднага след изпитите. Ще прекараме Коледа във Франция. Смятат, че е важно да видя света.

— Звучи забавно.

Той вдигна рамене.

— А ти?

Тя отклони очи, в ума й неволно изникнаха последните дни с баща й.

— Май ще се явя на прослушване в „Джулиард“ — бавно рече тя. — Ще видим дали ще ме вземат.

За пръв път Уил се усмихна и Рони се припомни спонтанната му ведрост. Колко й липсваха веселието и топлотата му през безкрайната есен и зима!

— Браво на теб! Убеден съм, че ще се представиш отлично!

Неприятно й стана, че и двамата избягват същината. Беше толкова… лошо — след изпълненото с искреност и споделени премеждия лято. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Никак не беше лесно — чувстваше се безкрайно изтощена. Думите се изплъзнаха почти неволно от устата й.

— Искам да се извиня за всичко, което ти наговорих. Не мисля така. Бях излязла от кожата си. Не биваше да си го изкарвам на теб…

Той пристъпи към нея и протегна ръка.

— Няма нищо — отвърна. — Разбирам. Допирът му пробуди всички потискани чувства, крехкото й самообладание се изпари. Рони стисна очи да възпре сълзите.

— Но ако беше постъпил, както те съветвах, Скот щеше…

Уил поклати глава.

— Скот е добре. Осигури си стипендията. А Маркъс е в затвора…

— Не биваше да ти говоря така! — прекъсна го Рони. — Лятото не биваше да свършва така. Не биваше да се разделяме по този начин… Аз съм виновна. Не знаеш колко ме боли, задето те отблъснах…

— Не си ме отблъснала — меко каза Уил. — Трябваше да замина. Знаеш го.

— Но не си пишехме, не говорехме по телефона… Толкова трудно ми беше заради случилото се с татко, исках да те чуя, но знаех, че ми се сърдиш…

Разплака се. Уил я притисна в обятията си. Прегръдката му я успокои и същевременно я изпълни с тъга.

— Шшш… — прошепна той. — Няма нищо. Не съм ти се сърдил.

Тя се притисна по-силно към него, за да си припомни споделените през лятото мигове.

— Но ти се обади само два пъти.

— Защото знаех, че баща ти има нужда от теб, и не исках да те разсейвам. Помня как след смъртта на Майки съжалявах, че не съм му отделял повече време. Не исках да ти причинявам това.

Рони зарови глава в гърдите му. Усещаше само колко й е необходим. Искаше да я прегръща, да й повтаря успокоително, че ще намерят начин да бъдат заедно.

Уил се приведе и зашепна името й. Тя го пусна и вдигна очи. Той й се усмихваше.

— Още носиш гривната — промълви и я докосна по китката.

— Завинаги в мислите ми — усмихна се плахо тя.

Той повдигна брадичката й, за да се вгледа отблизо в очите й.

— Ще ти се обадя. Веднага щом се върна от Европа.

Рони кимна. Само това им оставаше, но то не й стигаше. Животът разделяше пътищата им, сега и завинаги. Лятото свърши. Трябваше да продължат нататък.

Затвори очи, осъзнала жестоката истина.

— Добре — отрони тя.