Последна песен

31.Рони

Баща й лежеше на болничното легло, включен на система. Когато й каза, Рони веднага заклати невярващо глава. Не беше истина. Не можеше да е истина.

— Не — рече тя. — Лекарите сигурно са сгрешили.

— Не са — протегна ръка към нея той. — И съжалявам, че разбра по този начин.

Уил и Джона бяха в кафенето долу. Стив пожела да разговаря поотделно с децата си, но на Рони внезапно й се прииска да запуши уши. Не искаше да чува нито дума повече. В ума й се нижеха картина след картина и тя най-сетне разбра защо баща й настояваше с Джона да дойдат в Северна Каролина. И че майка й е знаела истината. Оставало му е малко време и не е искал да го губи в спорове с Рони. Усърдната работа върху прозореца също добиваше смисъл. Рони си припомни как баща й се закашля в църквата, колко често лицето му се сгърчваше болезнено. Парченцата от пъзела се подреждаха съвършено. Ала всичко се разпадаше.

Нямаше да я дочака да се омъжи, нямаше да прегърне внуците си. Мисълта, че трябва да изживее дните си без него, беше непоносима. Не беше справедливо. Никак.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш? — суховато попита тя.

— Не знам.

— На сбогуване? Или след като се прибера в Ню Йорк?

Той замълча. Рони усети как кръвта нахлува в страните й. Разбираше, че не бива да се ядосва, но не успя да се овладее.

— Какво? По телефона ли смяташе да ми съобщиш? Какво щеше да кажеш? „О, извинявай, че пропуснах да го спомена през лятото, но съм болен от рак. Ти как си?“

— Рони…

— Ако си искал да криеш, защо ме доведе тук? Да те гледам как умираш?

— Не, скъпа. Точно обратното. — Стив извърна лице към нея. — Исках да дойдеш, за да погледам как живееш.

При тези думи тя почувства как нещо дълбоко в нея се отприщва — като първите камъчета, свличащи се по склона преди лавината. Чу как в коридора две медицински сестри разговарят тихо. Флуоресцентните лампи жужаха над главата й и хвърляха синкав плащ по стените. Системата капеше ритмично — обикновена болнична обстановка, но всъщност нямаше нищо нормално. Рони усещаше гърлото си подпухнало и лепкаво като тесто. Извърна очи, молейки се сълзите да не потекат.

— Съжалявам, скъпа — продължи баща й. — Наистина трябваше да ти кажа, но исках да прекараме нормално лятото. И вие, и аз. Да опозная отново дъщеря си. Ще ми простиш ли?

Молбата му я прониза до дъното на душата й. Тя извика неволно. Баща й умираше, но искаше прошка. Стана й толкова мъчно, че не намираше думи да отговори. Стив й протегна очаквателно ръка. Рони поклати глава.

— Прощавам ти, разбира се — каза. И се разплака.

Приведе се, склони глава върху гърдите му и разбра колко е отслабнал. А тя дори не бе забелязала. Усещаше острите очертания на костите. Осъзна как тялото му месец след месец е линеело. Сърцето й се сви от угризения, че не е обърнала внимание, потънала в собствения си живот.

Баща й я прегърна и сълзите й рукнаха по-силно, защото скоро този най-обикновен жест на обич щеше да е невъзможен. Спомни си деня, когато пристигна, и гнева, който изпитваше към него. Спомни си как излетя от къщата, защото не желаеше да я докосва. Тогава го мразеше, сега го обичаше.

Радваше се, че е разбрала тайната му, макар с цялото си сърце да копнееше да не е истина. Усети как милва косата й. Скоро нямаше да може да прави това, скоро нямаше да е тук. Рони стисна очи, опитвайки се да забрави бъдещето. Имаше нужда от него. Да споделя тревогите й, да й прощава, когато греши. Имаше нужда да я обича както през изминалото лято. Искаше го завинаги, но разбираше, че скоро ще го изгуби.

Остана дълго в прегръдките му, хлипаща като малко дете.

По-късно той отговори на всичките й въпроси. Разказа й за баща си, как ракът се предава по наследство в семейството й, как болките се засилили в началото на годината. Обясни й, че химиотерапията е безпомощна, понеже болестта е поразила много органи. Рони го слушаше и си представяше как зловещите клетки се движат из тялото му — опустошителна армия, сееща смърт. Сподели с нея, че е отказал лечение, защото така болестта само ще се забави, но състоянието му няма да се подобри. Тя отново се ядоса, че не й е казал по-рано. Почувства обаче, че е постъпил правилно. Ако знаеше, лятото нямаше да е същото. Отношенията им щяха да се развият другояче, да поемат в съвсем друго русло.

Стив беше блед. Морфинът го унасяше в дрямка.

— Още ли те боли? — попита тя.

— Не както преди. По-малко — увери я той.

Рони кимна и отпъди образа на смъртоносните клетки, превземащи тялото му.

— Кога съобщи на мама?

— През февруари, веднага щом разбрах. Но я помолих да не ви казва.

Рони се опита да си припомни как се е държала майка й по онова време. Сигурно е била притеснена, но тя не беше забелязала или просто не беше обърнала внимание. Както винаги, беше мислила само за себе си. Искаше й се да вярва, че се е променила, но знаеше, че не е точно така. Заради работата и срещите с Уил почти не беше отделяла време на баща си, а никой не може да върне времето назад.

— Ако ми беше казал, щях да стоя повече вкъщи. Щяхме да се виждаме по-често, щях да ти помагам, за да не се изморяваш.

— Достатъчно беше, че си тук.

— Но така нямаше да стигнеш до болницата.

Той протегна ръка към нея.

— По-скоро това, че прекарваше безгрижно лятото, че наблюдавах как се влюбваш, ме държеше далеч от болницата.

Макар баща й да не го спомена, Рони усети, че не очаква да живее още дълго. Опита се да си представи живота си без него.

Ако не беше дошла тук, ако не му беше дала шанс, навярно по-лесно щеше да се сбогува с него. Но не стана така и нямаше да е лесно. Чуваше го как трудно си поема дъх в зловещата тишина и отново отбеляза колко много е отслабнал. Запита се дали ще доживее Коледа, дали ще дочака да му дойде отново на гости.

Беше сама, баща й умираше, а тя бе напълно безпомощна.

— Какво ще стане? — попита тя.

Стив не беше спал дълго. Събуди се след десетина минути и обърна очи към нея.

— Какво имаш предвид?

— В болницата ли ще останеш?

Въпросът, който най-много я плашеше. Когато баща й се унесе, тя го хвана за ръката, опасявайки се, че той ще прекара тук последните дни от живота си. В стаята, миришеща на дезинфектанти, заобиколен от напълно непознати медицински сестри.

— Не — отвърна баща й. — Ще се върна у дома след няколко дни — усмихна се и добави: — Поне се надявам.

Тя стисна ръката му.

— И после какво? Когато си тръгнем?

Стив се замисли.

— Искам да довърша прозореца. И песента. Все си мисля, че е някак… по-специална.

Рони придърпа стола си по-близо.

— Питах кой ще се грижи за теб.

Баща й не отговори веднага, но се опита да се поизправи в леглото.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Потрябва ли ми нещо, ще се обаждам на пастор Харис. Живее само на няколко пресечки.

Рони си представи как пастор Харис — с обгорелите си ръце и бастуна — се опитва да помогне на баща й да влезе в колата. Стив явно прочете мислите й.

— Както казах, всичко ще бъде наред — измърмори той. — Знаех какво ме чака и ако се случи най-лошото, към болницата има хоспис.

И там не искаше да си го представя.

— Хоспис?

— Не е толкова зле. Разгледах го.

— Кога?

— Преди няколко седмици. И още веднъж миналата седмица. Очакват ме, когато ми потрябват.

Поредното нещо, което не знаеше. Още една разкрита тайна. Още една истина, предричаща неизбежното. Коремът я присви, призля й.

— Но предпочиташ да си у дома, нали?

— Да.

— До последния момент.

— До последния момент — с непоносимо тъжно лице произнесе той.

Рони излезе от стаята на баща си и се отправи към кафенето. Стив поиска да разговаря с Джона.

Крачеше като в унес по коридорите. Беше почти полунощ, но приемната на спешното отделение бе претъпкана както винаги. Подминаваше стаи, повечето с отворени врати, плачещи деца и разтревожени родители вътре. Медицинските сестри се щураха забързано, пресягаха се към бележниците, товареха колички. Удиви се, че толкова хора търсят помощ посред нощ. Разбираше обаче, че повечето ще са си тръгнали преди зазоряване. А баща й просто щеше да се премести в друга стая веднага щом обработят документите му.

Проправи си път през претъпканата приемна и тръгна към вратата, която водеше към главното фоайе на болницата и към кафенето. Вратата се затръшна зад гърба й и заглуши шума. Чуваше стъпките си, чуваше сякаш и мислите си, виеше й се свят, бореше се с пристъпите на изтощение. Тук идваха болните, тук идваха умиращите. Знаеше, че баща й ще види отново това място.

Едва си поемаше дъх, когато застана пред кафенето. Разтърка зачервените си, подпухнали очи, заричайки се да запази самообладание. Барът не работеше по това време, но пред отсрещната стена имаше автомати и няколко медицински сестри пиеха кафе в ъгъла. Джона и Уил седяха на маса до вратата. Уил вдигна очи към нея. Върху масата стоеше полупразна бутилка с вода, чаша мляко и пакет бисквити за Джона. Брат й се обърна и я погледна.

— Много се забави — каза той. — Какво става? Добре ли е татко?

— Оправя се. Но иска да говори с теб.

— За какво? — Джона остави бисквитката. — Ще ми се кара ли?

— Не, нищо подобно. Иска да ти обясни какво става.

— Защо не ми кажеш ти?

Сърцето й уплашено подскочи от тревожния му глас.

— Защото иска да си поговори с теб насаме. Както с мен. Ще те заведа и ще те почакам пред вратата. Съгласен?

Джона стана и се запъти към входа. Рони го последва бавно.

— Съгласен — подхвърли той и на нея й се прииска да побегне. Но не можеше да го остави.

Уил не отлепяше поглед от нея.

— Почакай една минутка — подвикна Рони на Джона.

Уил се изправи с изплашено изражение. „Разбрал е“, помисли си Рони. Някак си беше разбрал.

— Ще ни почакаш ли? — попита тя. — Знам, че сигурно си…

— Ще ви почакам, разбира се — тихо каза той. — Колкото трябва.

Рони си отдъхна и го погледна с благодарност. После се обърна и последва брат си. Тръгнаха по пустия коридор към шумната и трескава приемна на спешното отделение.

Не беше губила близки хора. Родителите на баща й бяха починали и тя бе присъствала на погребенията им, но към тях не беше привързана. Не им беше гостувала. Бяха по-скоро непознати и така и не усети тяхната липса. Единствената й по-болезнена среща със смъртта беше, когато Ейми Чайлдрес — учителката й по история в седми клас — загина при катастрофа през лятната ваканция. Научи първо от Кейла. Почувства се по-скоро шокирана, отколкото тъжна, понеже Ейми беше много млада. Госпожица Чайлдрес беше малко над двадесетте, преподаваше едва от няколко години. Рони още помнеше колко нереална й се стори вестта, че е починала. Учителката се държеше приятелски с тях, беше сред малкото, които се смееха с пълно гърло в час. Не знаеше какво да очаква, когато се завърна в училището през есента. Как реагират хората на подобни събития? Как ли го преживяват другите учители? Крачеше по коридорите и търсеше знак за някаква промяна, но освен малката табелка, закачена на стената до директорския кабинет, всичко си беше постарому. Учителите преподаваха, а в междучасията разговаряха във фоайето. Забеляза госпожа Тейлър и господин Бърнс, с които госпожица Чайлдрес често обядваше. Двамата вървяха по коридора и се смееха.

Спомняше си колко се притесни. Вярно, инцидентът се беше случил през лятото и хората вече бяха преодолели скръбта, но когато се отби в класната стая на госпожица Чайлдрес и видя, че е преоформена като лаборатория по химия и физика, Рони осъзна колко е ядосана — не само от смъртта на учителката си, но и защото бяха заличили толкова бързо всички следи от нея.

Не искаше същото да сполети баща й. Не искаше да го забравят само за няколко седмици — той беше добър човек, добър баща и заслужаваше повече.

Докато размишляваше, прозря и още нещо — че не беше успяла да опознае баща си, докато е бил здрав. Не бяха се виждали след първата й година в гимназията. Сега беше пълнолетна — имаше право да гласува и да постъпи в армията — а цяло лято той беше крил истината от нея. Как ли би се държал, ако не знаеше какво го очаква? Какъв човек беше той всъщност?

Можеше да съди само от спомените за дните, когато я учеше да свири на пиано. Не знаеше почти нищо за него. Не знаеше кои са любимите му писатели, нито любимите му животни. Дори и животът й да зависеше от това, не можеше да каже кой цвят предпочита баща й. Не бяха важни неща, но някак си я тревожеше мисълта, че навярно никога няма да чуе отговорите.

В стаята Джона се разплака и Рони разбра, че е научил истината. Чу как брат й трескаво отказва да повярва и как баща й тихо го успокоява. Облегна се на стената със свито от скръб и за Джона, и за самата себе си сърце.

Прииска й се някак да заличи този кошмар. Прииска й се да върне времето назад към момента, когато се излюпиха костенурчетата, когато всичко си беше на мястото. Помечта си как крачи до любимото момче, а щастливите й близки споделят радостта й. Внезапно си спомни грейналото лице на Мегън, когато танцуваше на сватбата с Том. Прониза я болка, че тя няма да сподели този миг с баща си.

Затвори очи и притисна с длани уши, за да заглуши хлипанията на Джона. Той плачеше толкова безпомощно, толкова… уплашено. Едва ли щеше да осъзнае случилото се, едва ли щеше да го преодолее напълно. Рони разбра, че този ужасен ден ще се запечата завинаги в спомените й.

— Да ти донеса ли чаша вода?

Думите долетяха глухо, но тя разбра, че се отнасят за нея. През напиращите от очите й сълзи различи пастор Харис. Не успя да отговори, но събра сили да поклати глава. Пасторът я гледаше мило, но приведените му рамене и пръстите, стиснали трескаво бастуна, издаваха тревога.

— Много съжалявам — каза той. Гласът му прозвуча изнурено. — Не мога дори да си представя колко ти е трудно. Баща ти е изключителен човек.

Рони кимна.

— Как разбра, че е тук? Той ли ти се обади?

— Не — отвърна пасторът. — Една от медицинските сестри ми съобщи. Идвам тук по два-три пъти седмично. Решили, че е добре да ме уведомят. Знаят, че ми е като син.

— Ще говориш ли с него?

Пастор Харис погледна към затворената врата.

— Само ако пожелае — болезненото му изражение й подсказа, че и той чува как Джона плаче. — А след разговора с вас съм сигурен, че ще пожелае. Нямаш представа колко се страхуваше от този миг.

— Обсъждали сте го?

— Неведнъж. Той ви обича повече от всичко на света и не иска да ви натъжава. Знаеше, че е неизбежно, но съм убеден, че не искаше да разбирате по този начин.

— Няма значение. Това не променя нищо.

— Напротив, всичко се е променило — възрази пастор Харис.

— Защото вече зная?

— Не. Заради времето, което прекарахте заедно. Преди да пристигнете, беше много притеснен. Не заради болестта, а понеже искаше да сте заедно и да се чувствате добре. Може би не осъзнаваш колко му липсвахте и колко ви обича — и теб, и Джона. Буквално броеше дните. Когато се виждахме, не пропускаше да ме уведоми: „деветнадесет дни“, „дванадесет дни“. А преди да пристигнете? Часове наред чистеше и сменяше чаршафите. Знам, че къщата не е нищо особено, но ако я беше видяла преди, щеше да ти стане ясно. Мечтаеше да изживеете едно прекрасно лято и той да бъде част от него. Като всички родители Стив иска да сте щастливи. Иска да е сигурен, че ще живеете добре и ще вземате правилни решения. За това мечтаеше и вие му го дадохте.

Рони присви очи.

— Но аз невинаги вземам правилните решения.

Пастор Харис се усмихна.

— Това означава просто, че си човешко същество. Баща ти никога не е очаквал съвършенство. Но знам колко се гордее с младата жена, в която си се превърнала. Каза ми го преди няколко дни. Да беше видяла как светеха очите му! Беше толкова… горд, щастлив. Същата нощ, когато се молех, благодарих Богу за това. Защото баща ти наистина се сблъска с много трудности, когато се премести тук. Съмнявах се, че отново ще намери щастието. И все пак въпреки всичко, което се случи, сега съм уверен, че го е намерил.

Рони отново усети как буца засяда в гърлото й.

— Какво трябва да направя?

— Не знам дали изобщо можеш да направиш нещо.

— Много се страхувам — отрони тя. — И татко…

— Знам. И макар да беше щастлив с теб и Джона, знам, че и той се страхува.

Същата вечер Рони излезе на верандата. Вълните се разбиваха в брега с присъщото си ритмично постоянство, а звездите блещукаха ярко както винаги. Всичко останало обаче изглеждаше променено. Уил разговаряше с Джона в спалнята — в къщата имаше трима души както обикновено, но въпреки това й се струваше по-пуста.

Пастор Харис беше още при баща й. Каза й, че възнамерява да остане цялата нощ, и я посъветва да прибере Джона у дома, но все пак съвестта я измъчваше, задето си е тръгнала. Утре през деня на Стив му предстояха изследвания и поредна среща с лекаря. Процедурите щяха да го изтощят и трябваше да си почива. Но тя искаше да е там, до леглото му, дори той да спи, защото скоро нямаше да го има.

Чу как вратата зад гърба й се отвори със скърцане. Уил я затвори внимателно и застана до нея. Тя не отлепяше поглед от пясъчния бряг.

— Джона най-сетне заспа — каза Уил. — Струва ми се обаче, че не разбира напълно какво става. Уверен е, че докторите ще излекуват баща му. Непрекъснато питаше кога ще се прибере Стив.

Рони си спомни как брат й плачеше в болничната стая. Успя само да кимне. Уил я прегърна.

— Добре ли си? — попита той.

— Ти как мислиш? Току-що разбрах, че баща ми умира и навярно няма да доживее до Коледа.

— Знам — меко отвърна Уил. — И съжалявам. Разбирам колко ти е трудно — Рони усещаше топлината на ръцете му върху кръста си. — Ще остана тук, за да бъда край Джона, ако се наложи да излезеш. Ще остана колкото е необходимо. След няколко дни трябваше да замина за колежа, но мога да се обадя на декана и да обясня, че ще се забавя. Лекциите започват едва другата седмица.

— Нищо не можеш да промениш — каза Рони. Усети колко остро прозвуча гласът й, но не успя да се овладее. — Не разбираш ли?

— Нищо не искам да променям…

— Напротив! Но не можеш! — сърцето й сякаш щеше да се пръсне. — И не разбираш какво преживявам!

— И аз съм губил близък човек — напомни й Уил.

— Не е същото! — тя потърка очи, за да възпре напиращите сълзи. — Аз се държах толкова подло с него! Отказвах да свиря на пианото. Обвинявах го за всичко. Три години не разговарях с него. Три години! И няма как да ги върна. Ако не бях толкова ядосана, той може би нямаше да се разболее. Може би аз съм виновна!

Рони се отдръпна от Уил.

— Не си — възрази Уил.

Прегърна я отново, но тя го отблъсна. Той не я пусна и Рони го блъсна по гърдите.

— Остави ме! Ще се справя сама!

Той обаче не отпусна ръце и когато разбра, че няма да отстъпи, тя най-сетне се отпусна в обятията му. И дълго, дълго плака.

Лежеше в тъмната стая и слушаше как диша Джона. Уил спеше на дивана в дневната. Разбираше, че трябва да отпочине, но очакваше телефонът да иззвъни всеки момент. Представяше си най-лошото — че баща й е започнал да кашля отново, изгубил е още кръв и никой не може да му помогне…

До нея лежеше неговата Библия. Прегледа я преди малко, чудейки се какво ли ще открие. Дали е подчертавал отделни пасажи, или е прегъвал страниците? Прелистваше книгата, но от баща й нямаше и следа — единствено поизтънелите листове, които свидетелстваха за задълбочено вникване във всяка глава. Прииска й се да е подсказал някак си присъствието си, да е оставил някакво разковниче за размислите си, но нищо не подсказваше, че е харесвал някои пасажи повече от други.

Рони не беше чела Библията, но усещаше, че ще прочете тази, търсейки смисъла, който баща й е откривал в нея. Почуди се дали му е подарък от пастор Харис, или пък я е купил сам. Откога ли я има? Толкова малко знаеше за него. Сега й беше странно, че никога не й е хрумвало да го разпита.

Зарече се да го направи. Щом скоро щяха да останат само спомени, трябваше да събере възможно най-много. От години не беше се обръщала към Бог, но сега го помоли за достатъчно време да го направи.