Последна песен

24.Рони

Рони проследи с поглед как Уил се отдалечава. После тръгна към къщи, обмисляйки думите му и питайки се дали е прав за Блейз. Цяло лято предстоящото дело й тежеше като воденичен камък. Понякога си мислеше, че очакването на вероятното наказание е по-лошо от самото наказание. Често се будеше посред нощ и не успяваше да заспи отново. Не че се страхуваше да не отиде в килията — едва ли щяха да я пратят в затвора — но се тревожеше, че обвиненията ще я преследват цял живот. Дали щеше да се наложи да предупреди администрацията на колежа, в който реши да учи? Дали трябваше да осведомява бъдещите си работодатели? Ще й позволят ли да преподава? Не знаеше дали ще учи в колеж и дали иска да стане учител, но страхът си оставаше. Винаги ли щеше да я преследва?

Адвокатката се съмняваше, но не обещаваше нищо.

И сватбата… Лесно му беше на Уил да я кани, сякаш нямаше нищо сложно. Ала Рони усещаше, че Сюзън не иска тя да идва. Не биваше да помрачава сватбата на Мегън.

Стигна задната веранда и тъкмо се накани да влезе в къщата, когато чу люлеещия се стол да проскърцва. Отскочи уплашено назад и видя втренчения в нея Джона.

— Беше ужасно. Отвратително.

— Какво правиш тук? — попита Рони с разтуптяно сърце.

— Гледах ви с Уил. Както споменах, беше отвратително.

Той се престори, че го побиват тръпки.

— Шпионираш ли ни?

— Малко трудно ми беше да се въздържа. Вие бяхте точно до работилницата. Изглеждаше, сякаш се кани да те удуши.

— Нищо подобно — увери го Рони.

— Просто го описвам.

Рони се усмихна.

— Ще разбереш, като пораснеш.

Джона поклати глава.

— Разбирам прекрасно какво правехте. Виждал съм го по филмите. Просто го намирам за отвратително.

— Вече го каза — напомни му Рони. Това го смълча за секунда.

— Къде отива той?

— Прибира се вкъщи. Утре е на работа.

— Да знаеш, че тази нощ няма нужда да пазиш гнездото на костенурката. Защото с татко ще те заместим.

— Убедил си татко да спите на открито?

— И той иска. Смята, че е забавно.

„Съмнявам се“, помисли си Рони.

— Аз не възразявам — рече тя.

— Вече съм си приготвил багажа. Спален чувал, фенер, сокчета, сандвичи, кутия солени бисквитки, бонбони, чипс и ракета за тенис.

— Тенис ли се каниш да играеш?

— В случай че миещата мечка се появи. Знаеш… Ако се опита да ни нападне.

— Няма да ви нападне.

— Наистина ли? — гласът му прозвуча почти разочаровано.

— Е, може би е добра идея все пак — съгласи се тя. — За всеки случай. Човек никога не знае.

Джона се почеса по главата.

— И аз така си рекох.

Рони посочи към работилницата.

— Между другото, прозорецът е много красив.

— Благодаря — отвърна Джона. — Татко държи всяко парченце да е съвършено. Кара ме да ги поправям по два-три пъти. Но вече съм майстор.

— Така изглежда.

— Горещо е обаче. Особено като пуска пещта. Става като печка.

„То е печка“, помисли си Рони. Но не го поправи.

— Лошо. Как върви войната за бисквитките?

— Добре. Просто си взимам, докато подремва.

— Татко не подремва.

— Напротив. Всеки следобед спи по няколко часа. Понякога се налага да го раздрусам силничко, за да го събудя.

Рони изгледа мълчаливо брат си и после се взря през прозореца.

— Къде е той между другото?

— В църквата. Пастор Харис се отби. Наминава често напоследък. Говорят си дълго.

— Приятели са.

— Знам. Но мисля, че татко го използва като извинение. Всъщност отиде да свири на пианото.

— Какво пиано? — учуди се Рони.

— Миналата седмица го докараха в църквата. Той ходи да свири там.

— Така ли?

— Чакай — сепна се Джона. — Май не биваше да ти го казвам. Забрави, че си го научила от мен.

— Че защо да не ми казваш?

— Защото пак ще му се развикаш.

— Няма да му викам — възрази Рони. — Кога за последно си ме чул да му крещя?

— Когато свиреше на пианото, не помниш ли?

„О, да — помисли си Рони. — Ама че памет има това хлапе!“

— Е, вече няма да му крещя.

— Добре. Понеже няма да ми се отрази добре. Утре ще ходим до Форт Фишер и искам да е в добро настроение.

— Кога тръгна за църквата?

— Не знам. Отдавна, струва ми се. Затова седя тук. Чакам го. И тогава се появихте вие с Уил и се разгорещихте.

— Просто се целувахме!

— Не мисля. Определено бяхте по-разгорещени — убедено възрази Джона.

— Вечерял ли си? — попита Рони, за да смени темата.

— Чаках татко.

— Искаш ли да ти направя хотдог?

— Само ако е с кетчуп — настоя той.

— Разбира се — въздъхна Рони.

— Мислех си, че ти е неприятно дори да ги пипаш.

— Е, напоследък се налага да пипам доста мъртви риби, та кренвиршите не ми се струват толкова отблъскващи.

— Ще ме заведеш ли в аквариума да видя как храниш тюлените? — усмихна се Джона.

— Може и ти да ги нахраниш, ако пожелаеш.

— Наистина ли? — развълнувано възкликна момчето.

— Да. Трябва да попитам, разбира се, но понякога позволяват и на посетителите да им дават риба, така че няма да е проблем.

Лицето на Джона се озари.

— Уха! Благодаря! — той стана от люлеещия се стол и добави: — А, между другото, дължиш ми десет долара.

— За какво?

— Ехо? Че няма да съобщя на татко какво правехте с Уил.

— Шегуваш ли се? Това, че ще ти приготвя вечеря, не се брои, така ли?

— Хайде де. Ти работиш, а аз съм беден.

— Очевидно надценяваш заплатата ми. Нямам десет долара. Отделям всичко за адвоката.

Джона се замисли.

— Тогава пет?

— Искаш да ми измъкнеш пет долара, макар току-що да ти обясних, че нямам и десетачка в джоба си? — престори се на разгневена Рони.

Той се замисли отново.

— Тогава два?

— Един.

— Става — усмихна се Джона.

След като му приготви вечерята — брат й настоя кренвиршите да са варени, а не затоплени в микровълновата фурна — Рони тръгна по брега към църквата. Не беше далеч, но се намираше в обратната посока на обичайния й маршрут. Един-два пъти само й беше хвърляла бегъл поглед.

Когато наближи, забеляза силуета на островърхата кула, очертан на фона на вечерното небе. Иначе сградата се губеше на фона на съседните постройки, най-вече защото беше по-ниска и непретенциозна от тях. Макар и облицована наново с дърво, изглеждаше порутена.

Рони се изкатери по дюната към паркинга до улицата. Тук различи и други следи от строителна дейност — край входа бяха струпани дъски, а пред него бе паркиран голям камион. През отворената врата се процеждаше лъч светлина. Останала част от сградата изглеждаше тъмна.

Рони влезе. От пръв поглед забеляза, че предстои още много работа. Подът беше гол цимент, стените не бяха доизмазани, нямаше пейки и столове. Прахоляк покриваше всичко, но точно срещу нея, където пастор Харис сигурно изнасяше неделните проповеди, баща й седеше зад ново пиано, което изглеждаше съвсем не на място тук. Единствената светлина струеше от стара алуминиева лампа, включена в разклонител.

Не я чу, че влиза, и продължи да свири. Тя не разпозна мелодията. Звучеше съвременно, за разлика от музиката, която той свиреше обикновено. Долови обаче, че е някак… недовършена. Баща й явно усети същото, понеже спря за секунда, замисли се и започна отначало.

Рони долови фините вариации. Звучаха по-добре, но мелодията все още не се получаваше. Почувства как я обзема гордост, че още е способна не само да пресъздава музика, но и да съчинява евентуални вариации. Когато беше малка, най-вече този талант удивляваше баща й.

Той пак подхвана отначало и пак промени мелодията. Тя веднага забеляза колко щастлив изглежда. Музиката вече не беше част от живота й, но бе останала неизменна част от неговия и Рони внезапно се почувства виновна, задето му я бе отнела. Сети се колко я бе разгневила мисълта, че баща й се опитва да я накара да свири, но дали не беше сгрешила? Дали наистина той свиреше заради нея? Или просто се беше сраснал с музиката?

Не беше сигурна, но наблюдавайки го, се трогна още повече от постъпката му. Сериозното му изражение, докато обмисляше всяка нота, и лекотата, с която променяше мелодията, й подсказаха от колко много се е лишил заради детинските й претенции.

Баща й се закашля веднъж, после пак. Спря да свири. Кашлицата продължи — дълбока и хриптяща — и тя се втурна към него.

— Татко! — извика — Добре ли си?

Той вдигна поглед и кашлицата изневиделица отшумя. Когато Рони се приведе към него, гърдите му само просвирваха леко.

— Добре съм — тихо каза той. — Тук е толкова прашно. Всеки път се давя от праха.

Рони се вгледа в него. Стори й се пребледнял.

— Сигурен ли си, че е от това?

— Да, напълно — потупа я той по ръката. — А ти защо дойде?

— Джона ми каза, че си тук.

— Хвана ме, а?

Тя махна с ръка.

— Всичко е наред, татко. Дарбата си е дарба.

Баща й замълча и Рони посочи към клавишите, припомняйки си всички песни, които бяха съчинили заедно.

— Какво свиреше? Нова песен ли пишеш?

— О, това ли? Мъча се да напиша, е по-точният израз. Просто си намирам работа. Нищо особено.

— Звучи добре…

— Не съвсем. Но не разбирам къде е проблемът. Може би ти — винаги си била по-добър композитор от мен — усещаш, ала аз — не. Все едно свиря всичко наопаки.

— Хубаво е — настоя Рони. — И е… по-модерно от композициите, които обикновено свириш.

Баща й се усмихна.

— Забеляза, а? Не започна така. Честно казано, не знам какво ме е прихванало.

— Може би си прослушвал iPod-а ми?

— Не, уверявам те, че не съм — усмихна се той.

Рони се озърна наоколо.

— Кога ще довършат църквата?

— Не знам. Май ти споменах, че застраховката не покрива всички щети. За момента ремонтът е замразен.

— А прозорецът?

— Ще го довърша — той посочи закования с дъски отвор на стената зад себе си — Там му е мястото. Дори да се наложи сам да го инсталирам.

— Можеш ли? — учудено попита Рони.

— Още не.

Рони се усмихна.

— Защо пианото е тук? Щом църквата не е завършена? Няма ли опасност да го откраднат?

— Трябваше да го докарат, когато църквата е готова, и технически погледнато, мястото му не е тук. Пастор Харис се надява да намери доброволец да го приюти, но не е толкова лесно да откриеш безсрочен склад — баща й се обърна към вратата да надзърне навън. Очевидно се изненада, че се е стъмнило. — Колко е часът?

— Минава девет.

— Олеле! — изправи се той. — Изгубил съм представа за времето. Тази вечер с Джона ще спим на открито. Трябва да му приготвя нещо за ядене.

— Вече се погрижих.

Той се усмихна, но докато си събираше нотните листове и изключваше лампата, Рони се стъписа колко изморен и отслабнал изглежда.