Последна песен

33.Рони

— Наистина ли довърши прозореца?

Рони наблюдаваше как баща й разговаря с Джона в болничната стая и си мислеше, че вече изглежда по-добре. Все още изморен, но не толкова блед, а и се придвижваше по-лесно.

— Страхотен е, татко — отвърна Джона. — Нямам търпение да ти го покажа.

— Имаше още много работа.

— Рони и Уил ми помогнаха малко — призна Джона.

— Така ли?

— Аз им показах как. Нищо не знаеха. Но не се безпокой, не си изпусках нервите дори когато грешаха.

Стив се усмихна.

— Радвам се да го чуя.

— Да, добър учител съм.

— Сигурен съм.

Джона сбърчи нос.

— Тук мирише малко странно, нали?

— Малко.

Момчето кимна.

— И на мен така ми се струва — махна към телевизора. — Гледа ли филми?

— Не много — поклати глава Стив.

— А това за какво е?

Баща им погледна към системата.

— Вътре има лекарство.

— И то ти помага?

— Вече се чувствам по-добре.

— Значи се прибираш у дома?

— Много скоро.

— Днес?

— Може би утре. Но знаеш ли какво ми се прииска?

— Какво?

— Нещо безалкохолно. Помниш ли къде е кафенето? Надолу по коридора и зад ъгъла.

— Знам. Не съм бебе. Какво да ти взема? — „Спрайт“ или „Севънъп“.

— Нямам пари.

Баща им погледна към Рони и тя бръкна в джоба си.

— Аз имам — каза и му подаде банкнота.

Джона се запъти към вратата, а Стив се взря в нея.

— Адвокатът се обади тази сутрин. Отложили са делото за края на октомври.

Рони зарея поглед към прозореца.

— Не ми се мисли за това сега.

— Съжалявам — отвърна той. Замълча, но тя усещаше, че не отлепя очи от нея. — Как се чувства Джона?

Рони вдигна леко рамене.

— Объркан. Уплашен. Тъжен. „Като мен“, прииска й се да добави.

Баща й махна с ръка да дойде по-близо. Тя се премести на стола на Джона. Стив я улови за ръка.

— Съжалявам, че силите ми изневериха и се наложи да остана в болницата. Не исках да ме виждате така.

Тя вече клатеше глава.

— Никога, никога не се извинявай за това.

— Но…

— Никакво „но“. Трябваше да знам. Радвам се, че разбрах.

Той сякаш се съгласи. Ала после я изненада.

— Искаш ли да споделиш какво стана с Уил?

— Защо питаш?

— Защото те познавам и усещам, когато те мъчи нещо. И защото знам колко държиш на него.

Рони поизправи рамене. Не искаше да го лъже.

— Прибра се вкъщи да си приготви багажа — каза тя.

Усети изпитателния поглед на баща си.

— Споменавал ли съм ти, че баща ми играеше покер?

— Да. Защо? Покер ли ти си играе?

— Не — отвърна Стив. — Просто разбирам, че не ми казваш всичко, но ако не ти се обсъжда, няма проблем.

Рони се поколеба. Знаеше, че той ще прояви разбиране, но още не беше готова за такъв разговор.

— Уил просто заминава — каза тя и баща й кимна.

— Изглеждаш изморена — констатира той. — Трябва да си отидеш вкъщи да подремнеш.

— Непременно. Но искам да поостана тук.

— Добре — съгласи се Стив.

Рони погледна към системата, за която Джона разпитваше преди малко. За разлика от брат си обаче тя знаеше, че по тръбичката не тече лекарство, което ще изцери баща им.

— Боли ли? — попита.

— Не — отвърна след кратко мълчание Стив. — Не много.

— Но болеше?

Той поклати глава.

— Скъпа…

— Искам да знам. Болеше ли, преди да дойдеш тук? Кажи ми истината.

Баща й прокара длан по гърдите си и отговори:

— Да.

— Откога?

— Какво имаш предвид?

— Откога започна да те боли — обясни Рони и се облегна върху таблата на леглото. Искаше да я погледне в очите.

Той отново поклати глава.

— Не е важно. Чувствам се по-добре. И лекарите знаят как да ми помагат.

— Моля те. Кога започна да те боли?

Той сведе поглед към сключените им ръце.

— Не помня. През март или през април? Но не всеки ден…

— Какво правеше преди — започна Рони, решена да научи истината, — когато те заболяваше.

— Преди не беше толкова зле.

— Но все пак болеше, нали?

— Да.

— И какво правеше тогава?

— Не знам — запротестира Стив. — Опитвах се да не мисля за болката. Съсредоточавах се върху други неща.

Рони усещаше колко напрегнато е тялото й. Не искаше да продължава, но трябваше да узнае истината.

— Върху какво се съсредоточаваше?

Със свободната си ръка баща й оправи една гънка на чаршафа.

— Защо настояваш толкова?

— Защото искам да знам дали пианото ти е помагало да мислиш за други неща.

Още щом го изрече, разбра, че е права.

— Видях те онази вечер в църквата, когато се закашля… А Джона ми каза, че всеки ден си се отбивал там, след като докарали пианото.

— Скъпа…

— Веднъж спомена, че благодарение на него се чувстваш по-добре.

Баща й кимна. Разбираше какво ще последва и не искаше да си признава. Но тя беше решена да узнае.

— Имаше предвид, че не усещаш толкова силно болката? И моля те, кажи ми истината. Ще разбера, ако излъжеш.

Този път нямаше да се остави да я отклони от темата. Той затвори очи, после срещна погледа й.

— Да.

— Но въпреки това загради пианото със стена?

— Да — повтори баща й.

Рони усети как хладнокръвието й се изпарява. Брадичката й затрепери и тя склони глава върху гърдите на баща си.

Той я прегърна.

— Не плачи — каза. — Моля те, недей…

Но тя не успя да се овладее. Споменът как се е държала и какво го е принудила да изтърпи, изцеди и последните й капчици сили.

— О, татко…

— Не, миличка… не плачи. Тогава не бях толкова зле. Мислех, че ще се оправя. И донякъде успях. Едва през последната седмица…

Той докосна нежно брадичката й, Рони вдигна глава и срещна очите му, но веднага отклони поглед със свито сърце.

— Справях се — повтори той и тя разбра, че не я лъже. — Честна дума. Болеше, но не мислех само за болката. Отпъждах я и по други начини. Като правехме прозореца с Джона например или като се наслаждавах на лятото, за което мечтаех, когато помолих майка ви да ви доведе.

Думите му я пронизаха, прошката му я разтърси из основи.

— Толкова съжалявам, татко…

— Погледни ме — каза той, но тя не събра сили.

Повтаряше си само колко необходимо му е било пианото и как му го е отнела. Защото мислеше само за себе си. Защото искаше да го нарани. Защото се държеше безотговорно.

— Погледни ме — меко настоя баща й.

Рони неохотно вдигна очи.

— Това лято беше най-прекрасното в живота ми — прошепна той. — Видях как спасяваш костенурките, видях как се влюбваш. Нищо, че може да не е завинаги. И най-вече — за пръв път те опознах като млада жена, а не като малко момиче. И съм безкрайно щастлив. Това ме крепеше през цялото време.

От искрените му думи Рони се почувства още по-зле. Тъкмо се канеше да отговори, когато Джона се втурна в стаята.

— Вижте кого открих! — махна той с кутийката „Спрайт“.

Рони вдигна поглед и видя майка си, застанала зад Джона.

— Здравей, скъпа — поздрави тя.

Рони се обърна към Стив.

— Наложи се да й се обадя — вдигна рамене той.

— По-добре ли си вече? — попита майка й.

— Да, Ким — отвърна Стив.

Майка й прие отговора като покана да влезе.

— Трябва да поговорим — обяви тя.

На другата сутрин вече беше решила и чакаше в стаята си, когато майка й влезе.

— Събра ли си багажа?

Рони я погледна спокойно, но твърдо.

— Няма да се върна в Ню Йорк с теб.

Ким сложи ръце на кръста.

— Мисля, че го обсъдихме.

— Не — с равен тон произнесе Рони. — Ти го обсъди. Но аз няма да се върна.

Майка й не обърна никакво внимание на забележката й.

— Не ставай смешна! Прибираш се, естествено.

— Нищо подобно — кръстоса ръце, но не повиши глас.

— Рони…

Тя поклати сериозно глава.

— Оставам и не възнамерявам да го обсъждам. На осемнадесет съм и не можеш да ме принудиш да тръгна. Пълнолетна съм и мога да постъпвам, както реша.

Майка й пристъпи колебливо от крак на крак, осмисляйки думите й.

— Това… — подхвана най-сетне тя и махна към дневната, стараейки се да запази спокойствие… — това не е твоя грижа.

Рони пристъпи към нея.

— Така ли? Чия грижа е тогава? Кой ще остане с него?

— С баща ти го обсъдихме…

— О, имаш предвид пастор Харис? И как ще му помогне, ако припадне или започне пак да кашля кръв? Той самият няма сили.

— Рони… — подхвана пак Ким.

Рони махна решително с ръка.

— Аз не съм длъжна да му се сърдя, ако ти още си му сърдита! Знам какво е направил и съжалявам, че те е наскърбил, но той ми е баща. Болен е и се нуждае от помощта ми. И ще остана. Въпреки че ти е изневерил, въпреки че ни изостави… Аз държа на него.

За пръв път по лицето на майка й се изписа искрена изненада. След малко проговори с мек глас:

— Какво точно ти каза баща ти?

Рони се накани да възрази, че това няма значение, но нещо я възпря. Изражението на майка й беше толкова странно, почти… виновно. Сякаш… сякаш…

Рони впери поглед в Ким, едва сега осъзнала истината.

— Значи ти си имала любовник? — бавно произнесе тя.

Позата на майка й не се промени, но по лицето й се четеше стъписване. Откритието порази Рони.

Майка й се бе впуснала в любовна афера, а не баща й…

Изведнъж й стана душно в стаята.

— Затова си е тръгнал, нали? Защото е разбрал. Но ти през цялото време твърдеше, че той е виновен, че си е тръгнал безпричинно. Преструваше се, че е той, а всъщност си ти… Как можа?

Едва си поемаше дъх.

Ким явно нямаше сили да отговори. Рони се запита дали изобщо познава майка си.

— С Брайън ли? — рязко попита тя. — С Брайън ли изневеряваше на баща ми?

Майка й отново не проговори и Рони пак разбра, че е права.

Майка й я беше накарала да вярва, че баща й ги е изоставил безпричинно. И заради това Рони не му говори три години…

— Знаеш ли какво? — отсече Рони. — Няма значение. Не ме интересува миналото, не ме интересува какво се е случило между вас. Но няма да оставя татко и ти не можеш да ме принудиш…

— Няма да си тръгваш? — намеси се Джона, току-що влязъл в стаята с чаша мляко.

Изгледа майка си, после нея. Рони долови паниката в гласа му.

— Тук ли ще останеш? — настоя той.

След минута тя овладя гнева си и отговори, надявайки се по-спокойно, отколкото се чувстваше:

— Да. Няма да си тръгна.

Джона остави чашата с мляко върху скрина.

— Тогава и аз няма да се прибера — обяви той.

По лицето на майка й се изписа безпомощност. Рони още усещаше разяждащата я ярост, но разбираше, че Джона не бива да вижда как баща му умира. Прекоси стаята и клекна пред него.

— Разбирам, че искаш да останеш, но не може — нежно каза тя.

— Защо не? Ти ще останеш.

— Но аз не ходя на училище.

— И какво? И тук мога да уча. С татко го обсъждахме.

Ким тръгна към тях.

— Джона…

Той отстъпи рязко назад. Рони долови как в гласа му напира паника, когато осъзна численото им превъзходство.

— Не ми пука за училището! Не е честно! Искам да остана тук!