Последна песен

29.Рони

Следващата седмица беше напрегната и за двамата. Рони се опитваше да осъзнае насилието, на което бе станала свидетел, както и начина, по който то я накара да се почувства. Не обичаше агресията, не обичаше да вижда как нараняват хора и знаеше, че това рядко подобрява положението. Ала не можеше да се гневи на Уил. Не искаше да се примири със случилото се, но пък начинът, по който той буквално сломи трима противници, я караше да се чувства по-сигурна, когато е с него.

Уил обаче беше потиснат. Беше убеден, че Маркъс ще се оплаче в полицията и всеки момент ще го задържат. Рони усещаше, че го тревожи и друго, но не го споделя. Незнайно защо със Скот не си говореха и тя се питаше дали това не е причината за безпокойствата на Уил.

Семейството, естествено, също даваше своя принос. Особено майка му. Рони я видя на два пъти след сватбата — веднъж, докато чакаше в пикапа пред къщата Уил да си вземе чиста блуза, и втори път в ресторанта в центъра на Уилмингтън, където обядваха с него. Тъкмо седнаха, когато Сюзън влезе с група приятели. За разлика от Уил Рони виждаше идеално входа. И в двата случая Сюзън преднамерено й обърна гръб.

Не му разказа за това. Той тънеше в собствения си свят от тревоги и разкаяния и не забелязваше, че майка му явно смята Рони за лично отговорна за трагедията, сполетяла Блейз.

Стоеше пред прозореца в спалнята и наблюдаваше спящия край гнездото на костенурката Уил. Яйцата в другите гнезда бяха започнали да се излюпват и следобеда махнаха клетката. Не искаха да оставят гнездото цяла нощ на произвола на съдбата и Уил предложи да го пази — така или иначе гледаше да се задържа възможно най-малко у дома.

Не й се мислеше за сполетелите ги напоследък грижи, но през ума й започнаха да се нижат картини от лятото. Почти не помнеше момичето, което за пръв път стъпи тук. А лятото още не бе отминало. След няколко дни щеше да навърши осемнадесет и след една последна седмица заедно Уил щеше да замине в колежа. След още няколко дни тя щеше да се яви в съда и после да отпътува за Ню Йорк. Толкова много довършени и толкова недовършени неща…

Рони поклати глава. Коя е тя всъщност? Чий живот живее? И най-важното — къде ще я отведе той?

Напоследък светът й изглеждаше по-реален, по-действителен от всичко преживяно досега — любовта й към Уил, привързаността към баща й, бавното темпо на дните. Животът й следваше нов, спокоен и пълноценен ритъм. Понякога й се струваше, че друг живее в нейната кожа, някой, когото тепърва опознава. Не бе предполагала, че едно тихо крайбрежно градче в далечния Юг ще се окаже изпълнено с повече… живот и драматични събития от Манхатън.

Усмихна се и си призна, че — с малки изключения — лятото всъщност не беше никак лошо. Спеше в тиха спалня до брат си и само стъкло и пясък я деляха от момчето, което обичаше и което споделяше чувствата й. Има ли нещо по-прекрасно на този свят? И въпреки всичко, може би дори заради изпитанията, Рони знаеше, че никога няма да забрави лятото с него, независимо какво щеше да й поднесе бъдещето.

Легна и започна да се унася. Последната й съзнателна мисъл беше колко много й предстои. Макар това усещане обикновено да предсказваше трудности, Рони беше уверена, че не е така — не и след всичко, което преживяха заедно.

На сутринта обаче се събуди с тревога. Както винаги, първата й мисъл беше, че е изминала още една нощ — тоест остава й ден по-малко с Уил.

Но докато лежеше, опитвайки се да разгадае обзелото я безпокойство, разбра, че не я гложди само бързотечното време. Следващата седмица Уил заминаваше за „Вандербилт“. Дори Кейла отиваше в колеж. А тя самата нямаше представа какво я чака. Да, ще стане на осемнадесет и да, ще трябва да се справи с решението на съда, а после? С майка си ли ще живее винаги? В „Старбъкс“ ли да си потърси работа? За миг си представи как, стиснала лопата, крачи след слоновете в зоопарка.

За пръв път се сблъскваше толкова ясно с бъдещето. Винаги се бе придържали към повърхностния оптимизъм, че всичко ще бъде наред, независимо какво ще реши. И наистина… щеше да е така. За известно време. Но дали и на деветнадесет ще иска да живее с майка си? На двадесет и една? Или, опазил я Бог, на двадесет и пет?

Възможно ли е да печели достатъчно и да си позволи да остане в Манхатън, без да е завършила колеж?

Не знаеше. Знаеше само, че не е готова да посрещне края на лятото. Не беше готова да се завърне у дома. Не беше готова да си представи как Уил снове по зелените морави край „Вандербилт“ и поздравява усмихнатите си състудентки. Не искаше изобщо да мисли за това.

— Добре ли си? Много си мълчалива — отбеляза Уил.

— Съжалявам. Просто хиляди неща кръжат из ума ми.

Седяха на кея, пиеха кафе и ядяха гевреците, които бяха купили по пътя. Обикновено кеят бе претъпкан с рибари, но тази сутрин нямаше жива душа. Приятна изненада, понеже днес беше почивният ден на Уил.

— Мислила ли си какво искаш да правиш?

— Всичко, ако не броим слоновете и лопатите.

Той закрепи геврека върху пластмасовата чаша с кафе.

— Да поискам ли обяснение?

— По-добре недей — намръщи се тя.

— Съгласен — кимна Уил. — Но аз питах за рождения ти ден утре.

Рони вдигна рамене.

— Нищо специално.

— Но нали ставаш на осемнадесет? Не отричай — това е голямо събитие! Навършваш пълнолетие.

„Страхотно“, рече си Рони. Поредният знак, че времето изтича и трябва да помисли за бъдещето. Уил явно прочете изражението й, защото се протегна и постави ръка върху коляното й.

— Сбърках ли нещо?

— Не. Не знам. Днес се чувствам малко особено.

Отвъд вълните се мяркаше стадо делфини. Когато ги видя за пръв път, онемя от удивление. Сега те се бяха превърнали в обичайна част от пейзажа, но въпреки това щяха да й липсват, когато се върнеше в Ню Йорк и се захванеше с каквото решеше да се захване. Навярно щеше да се пристрасти към анимационните филмчета като Джона и да настоява да ги гледа с главата надолу.

— Искаш ли да те заведа на вечеря?

Не, друг вариант беше по-вероятен. Щеше да се пристрасти към видеоигрите.

— Добре.

— Или на танци?

— Звучи добре.

— Трета идея — да си боядисаме лицата и да викаме духовете на древните инки?

Пристрастена към противните игрички, навярно щеше да продължава да живее при майка си, когато след осем години Джона заминеше в колежа.

— Както решиш.

Смехът на Уил привлече вниманието й отново към него.

— Каза ли нещо?

— Говорех за рождения ти ден. Питам те как искаш да го отпразнуваме, но ти очевидно си в друга вселена. В понеделник заминавам и искам да организираме нещо специално.

Рони се замисли. После се обърна към къщата, отбелязвайки за кой ли път колко нелепо изглежда на фона на останалите крайбрежни имения.

— Знаеш ли какво всъщност искам?

Не се случи точно на рождения й ден, а две нощи по-късно, в петък, 22 август. Но все пак беше близо. Персоналът на аквариума си вършеше съвестно работата — в ранния следобед работници и доброволци започнаха да копаят ров, за да стигнат костенурките необезпокоявани до водата.

Рони и Уил помогнаха да подравнят пясъка в плиткия ров, който отвеждаше към океана. Другите от екипа поставиха жълта лента, за да държат множеството на безопасно разстояние. Повечето хора поне. На баща й и Джона позволиха да гледат отблизо и те стояха край гнездото, като се стараеха да не се пречкат на работниците.

Рони не знаеше как да помага, освен да внимава никой да не доближава много гнездото. Не беше експерт, но понеже носеше униформата, с която приличаше на великденско яйце, хората предполагаха, че всичко й е ясно. През последния час отговори поне на сто въпроса. Радваше се, че е успяла да запомни какво й бе разказал Уил за костенурките и е прегледала картичката с данни, които служителите от аквариума предвидливо бяха подготвили. Отговорите на почти всички въпроси бяха напечатани там — черно на бяло — но явно на зяпачите им беше по-лесно да попитат, отколкото да изчетат предоставената им информация.

Но пък така времето минаваше по-бързо. Вече чакаха часове и Рони започна да се съмнява в уверенията, че костенурките ще се излюпят всеки момент. На тях явно им беше все едно, че по-малките деца се изморяват или че някому се налага да става рано сутринта за работа.

Рони не предполагаше, че край жълтата лента ще се струпат стотици. И цирковата атмосфера не й допадаше особено.

Седна върху дюната и Уил дойде при нея.

— Как ти се струва? — махна той към множеството.

— Не съм сигурна. Още не се е случило нищо.

— Моментът наближава.

— Все това ми повтарят.

Уил седна до нея.

— Трябва да се научиш на търпение, младо жребче.

— Търпелива съм. Просто искам да започнат да се излюпват. По-скоро.

— Извинявай — засмя се той.

— Не трябва ли да вършиш нещо?

— Аз съм само доброволец. Ти работиш в аквариума.

— Да, но не ми плащат за извънреден труд и понеже си доброволец, смятам, че трябва да попазиш малко край жълтата лента.

— Нека позная — половината разпитват какво става, а другите задават въпроси, чиито отговори са написани в картичките, които им раздаваш.

— Нещо такова.

— И ти писна?

— Да речем, че не е толкова забавно, колкото вечерята завчера.

Той я беше завел в уютен италиански ресторант да отпразнуват рождения й ден. Подари й сребърно колие със сребърна костенурка, която Рони много хареса и оттогава не сваляше от врата си.

— По какво проличава, че моментът е дошъл?

Уил посочи към директора на аквариума и към един от биолозите.

— По това, че Елиът и Тод започват да се суетят.

— Много научно обяснение.

— О, така е. Повярвай ми.

— Може ли да поседна до теб?

Баща й приближи, когато Уил тръгна да донесе фенери от пикапа.

— Няма нужда да питаш, татко. Може, естествено.

— Не искам да ти досаждам. Изглеждаш замислена.

— Просто чакам като всички останали — отвърна Рони и се отмести, за да му направи място.

През последния половин час тълпата се разрасна още повече. Радваше се, че допускаха баща й зад жълтата лента. Напоследък изглеждаше много изморен.

— Колкото и да е странно, като малък никога не съм виждал как се излюпват костенурки.

— Защо?

— По онова време не им обръщахме толкова внимание. Искам да кажа… понякога се натъквах на гнездо, ставаше ми любопитно, но не го мислех много-много. Случваше се да намеря и черупки от яйца около някое гнездо, но това беше просто част от всекидневието тук. Във всеки случай не очакваше това, нали? Цялата тази тълпа?

— Какво имаш предвид?

— С Уил всяка нощ бдяхте над гнездото. А се налага да споделите най-вълнуващия момент с всички.

— Няма проблем. Не съм разочарована.

— Дори малко?

Рони се усмихна. Баща й я познаваше удивително добре.

— Как върви песента?

— Работя. Вече написах поне стотина вариации, но не се получава. Знам, че донякъде е безсмислено начинание — щом не съм успял досега, навярно никога няма да успея — но ми запълва времето.

— Тази сутрин видях прозореца. Почти е завършен.

— Почти — кимна баща й.

— Кога смятат да го инсталират?

— Не знам. Още не са осигурили пари, за да довършат ремонта. Искат да го поставят, когато всичко е готово. Пастор Харис се притеснява да не го счупят вандали. След пожара е станал по-предпазлив.

— Не е излишно.

Стив протегна крака, после ги сви отново с болезнена гримаса.

— Добре ли си? — попита Рони.

— Напоследък доста стоя прав. Джона иска да довършим прозореца, преди да си тръгне.

— Лятото му се отрази чудесно.

— Мислиш ли?

— Снощи ми каза, че не иска да се връща в Ню Йорк. Иска да остане при теб.

— Той е прекрасно дете — каза баща й и след кратко колебание я погледна. — Логично следва въпросът дали ти прекара добре лятото?

— Да.

— Заради Уил?

— Заради всичко. Радвам се, че бяхме заедно.

— И аз.

— Кога ще дойдеш в Ню Йорк?

— О, не знам. Ще импровизираме.

— Много си зает напоследък? — усмихна се Рони.

— Не точно. Но държа да отбележа нещо.

— Какво?

— Смятам, че си страхотна млада дама. Не забравяй колко се гордея с теб.

— Това пък защо?

— Май не съм ти го казвал скоро.

Рони го прегърна през рамо.

— И теб си те бива, татко.

— Хей! — махна той с ръка към гнездото. — Струва ми се, че моментът дойде.

Рони се обърна натам, после скочи на крака. Както беше предсказал Уил, Елиът и Тод се суетяха развълнувано наоколо, а откъм тълпата долетя дружно ахване.

Всичко се разви според описанието на Уил, само дето реалността надминаваше стократно думите. Понеже й разрешиха да застане съвсем близо, Рони виждаше всичко — първото яйце започна да се разчупва, после още едно и още едно. Всички се размърдаха и накрая първата костенурка се появи, заклатушка се по трептящите яйца и излезе от гнездото.

Най-удивителното обаче тепърва предстоеше — първо леко движение, после по-силно, накрая — неуловимо за очите брожение… Пет, десет, много костенурки заизвираха от купчината яйца.

Като разбунен кошер…

После мъничките, сякаш праисторически създания се закатериха по стените на гнездото, проправяха си път нагоре и пак се свличаха, лазейки едно върху друго… Заизмъкваха се от там и запълзяха по пясъчния ров право към Тод, който стоеше точно до водата, стиснал фенер в ръка.

Рони ги наблюдаваше как поемат към океана — толкова мънички, че изглеждаше почти немислимо да оцелеят. Водите просто щяха да ги погълнат, те щяха да изчезнат безследно сред вълните. Всъщност точно това ставаше, когато достигаха водата и тя ги подемаше, преди да се стопят безвъзвратно в необятния океан.

Рони стоеше до Уил, стиснала силно ръката му, безкрайно щастлива, че е пазила гнездото през всичките тези нощи, че е изиграла своята малка роля в чудото на живота. Стори й се невероятно, че дългоочакваното събитие приключи само за няколко минути.

Застанала до любимото момче, тя си мислеше, че с никого не е споделяла по-вълшебен миг.

Час по-късно, след като обсъдиха развълнувано случилото се, Рони и Уил пожелаха лека нощ на колегите си от аквариума, които тръгнаха към колите си. С изключение на прокопания в пясъка ров, всички следи от излюпването на костенурките бяха заличени. Нямаше ги дори черупките. Тод ги беше събрал, за да провери плътността им и да ги изследва за наличие на химикали.

Уил я прегърна.

— Надявам се, че костенурките оправдаха очакванията ти.

— Дори ги надминаха — отвърна Рони. — Но малките не ми излизат от главата.

— Ще се справят.

— Не всички.

— Да — призна Уил. — Не всички. Докато пораснат, ги дебнат много опасности.

Повървяха мълчаливо.

— Това ме натъжава.

— Кръговратът на живота, забрави ли?

— Не ми пробутвай мъдрости от „Цар Лъв“ — сряза го тя. — По-добре ме излъжи.

— О — ведро възкликна той. — В такъв случай… всички ще оцелеят. Всичките петдесет и шест. Ще пораснат, ще се чифтосат, ще създадат костенурчета и ще умрат от старост, надживели повечето от събратята си.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се — увери я Уил. — Те са нашите бебета. Нещо специално.

Рони още се смееше, когато баща й излезе на верандата с Джона.

— Е, след цялата суетня — подхвана момчето — и след като изгледахме всичко от начало до край, искам да споделя нещо.

— Какво? — полюбопитства Уил.

Джона се ухили широко.

— Беше направо невероятно!

Рони се засмя. Забеляза обърканото изражение на Уил и вдигна рамене.

— Стара шегичка — обясни тя и в този момент баща й се закашля. Силна, влажна, болезнена кашлица… която не спря отведнъж като в църквата. Стив кашляше ли кашляше, сякаш никога нямаше да престане.

Улови се за парапета, за да запази равновесие. По лицето на Джона се изписа страх, дори Уил застина тревожно.

Рони забеляза как баща й се опитва да се изправи, да възпре кашлянето. Покри с длани устата си и се изкашля за последно. Най-сетне пое дъх на пресекулки, сякаш се опитваше да диша през вода, и свали ръце от устата си.

През най-дългата секунда от живота си Рони замръзна, по-уплашена от когато и да било. Лицето на баща й беше покрито с кръв.