Последна песен (Никълъс Спаркс) читать бесплатно онлайн полную версию книги

2.Стив

Стив Милър удряше трескаво по клавишите. Децата му щяха да пристигнат всеки момент.

Пианото беше в малка ниша в тясната дневна на бунгалото до брега, което сега наричаше дом. Зад него бяха подредени предметите, които представляваха личната му история. Не бяха много. Ако не броим пианото, Ким беше побрала вещите му в един-единствен кашон. После му отне по-малко от половин час да ги подреди — снимка от детинство с баща му и майка му, друга — пред пианото като юноша. Окачи ги между двете си дипломи — от „Чапъл Хил“ и от Бостънския университет. Под тях висеше грамота от „Джулиард“, където бе преподавал петнадесет години. До прозореца бяха трите програми в рамка от дните му на концертиращ пианист. Централно място заемаха половин дузина снимки на Рони и Джона — някои по стената, други — върху пианото. Погледнеше ли ги, се сещаше, че въпреки най-добрите му намерения, нищо не потръгна така, както очакваше.

Късното следобедно слънце, промъкващо се на ивици през прозорците, нажежаваше въздуха и Стив усещаше как капки пот започват да се стичат по челото му. За щастие болката в стомаха беше понамаляла. Знаеше обаче, че неизбежно ще се върне. Стомахът му беше слабото място. Още на двадесет му откриха язва. На тридесет го оперираха от апандисит, когато Ким беше бременна с Джона. Гълташе обезболяващи като бонбони; знаеше, че трябва да внимава с храненето и да спортува повече, но се съмняваше доколко ще е от полза. Проблемите със стомаха му бяха наследство от родителите.

Смъртта на баща му преди шест години го промени. След погребението го заизмъчва чувството, че започва обратно броене. И си беше точно така. Преди пет години напусна „Джулиард“ и реши да си опита късмета като концертиращ музикант. Преди три години с Ким се разведоха. След по-малко от дванадесет месеца предложенията за турнета започнаха да намаляват, докато секнаха напълно. Преди година се премести тук — в града, в който беше отрасъл и не смяташе, че ще види отново. Сега щеше да прекара лятото с децата си и макар да се мъчеше да си представи какво ще му донесе есента, когато Рони и Джона се върнат в Ню Йорк, знаеше само, че листата на дърветата ще пожълтеят, после ще почервенеят, а дъхът му сутрин ще се вие на бели облачета пред устата. Отдавна се беше отказал да предвижда бъдещето.

Това не го притесняваше. Убедил се беше в безсмислието на плановете. Да не говорим, че трудно разбираше и миналото. Напоследък беше уверен само в едно — че е обикновен човек в свят, който харесва необикновеното, и тази мисъл му вдъхваше смътно разочарование от начина, по който се беше стекъл животът му. Но какво би могъл да направи? За разлика от Ким, която беше общителна и ведра, той бе сдържан и предпочиташе да не изпъква. Имаше известна композиторска и изпълнителска дарба, но му липсваше магнетизъм, артистичност или каквото там прави музикантите известни. Понякога той самият беше склонен да приеме, че е по-скоро страничен наблюдател, а не участник на сцената на живота, а в моменти на болезнена честност си признаваше, че се е провалил във всичко важно. Беше на четиридесет и осем. Бракът му се бе разпаднал, дъщеря му го отбягваше, а синът му растеше без него. Замислеше ли се за миналото, разбираше, че вината е изцяло негова. Най-много обаче го терзаеше едно — дали човек като него все пак би могъл да долови присъствието на Бог?

Преди десет години не би могъл и да си представи, че ще го измъчва подобен въпрос. Не, дори преди две. Ала средната възраст сякаш го бе направила съзерцателен като огледало. Навремето си мислеше, че отговорът се крие в музиката, която създава, но сега подозираше, че е грешал. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно му ставаше, че за него музиката е била по-скоро средство да избяга от реалността, отколкото да заживее по-дълбоко в нея. Несъмнено творбите на Чайковски го бяха завладявали страстно и бяха пречиствали духа му, несъмнено бе усещал удовлетворение, пишейки собствените си сонати, но сега беше сигурен, че вглъбяването в музиката не произтичаше от желание да намери Бог, а от егоистичен стремеж да избяга.

Сега съзнаваше, че трябва да потърси истинския отговор някъде в дълбините на любовта, която изпитва към децата си, в болката, която го обзема, когато се събужда в тихата къща и разбира, че тях ги няма. Ала усещаше, че има и друго.

И някак си се надяваше децата да му помогнат да го открие.

Няколко минути по-късно Стив забеляза отражението на слънцето върху прашната броня на големия ван. С Ким го бяха купили преди години за излети сред природата и семейни събирания. Почуди се дали се е сетила да смени маслото, преди да потегли. Дали го е сменяла изобщо, след като той си тръгна? Вероятно не. Тези детайли не й бяха стихия, затова се полагаха нему.

Ала този етап от живота му беше приключил.

Стив стана и докато стигне верандата, Джона вече беше изскочил от колата. Втурна се към него. Косата му беше рошава, очилата — накривени на една страна, краката — тънки като вейки. Стив усети как в гърлото му засяда буца — поредното доказателство за празнотата, завладяла душата му през последните три години.

— Татко!

— Джона!

Стив прекоси едрия пясък, който минаваше за двор. Едва се задържа на краката си, когато Джона скочи в обятията му.

— Толкова си пораснал! — каза той.

— А ти си се смалил! — викна Джона. — Кльощав си!

Стив притисна силно сина си, преди да го пусне на земята.

— Радвам се, че пристигнахте.

— И аз. Мама и Рони се караха през цялото време.

— Не ти е било забавно.

— Е, не е толкова зле. Не им обръщах внимание. Само ги подстрекавах от време на време.

— Аха — отвърна Стив.

Джона намести очилата си.

— Защо мама не позволи да пътуваме със самолет?

— Пита ли я?

— Не.

— Трябва да я попиташ.

— Не е важно. Просто се чудех.

Стив се усмихна. Не беше забравил колко бъбрив е синът му.

— Това ли е твоята къща?

— Да.

— Страхотно местенце!

Стив се почуди дали Джона не се шегува. Навярно бунгалото беше най-старата сграда в Райтсвил Бийч. Притискаха го две масивни нови къщи, на чийто фон схлупената постройка изглеждаше още по-миниатюрна. Боята се лющеше, покривът бе изгубил доста керемиди, а верандата беше прогнила. Не би се изненадал, ако следващата по-силна буря го отнесе — за радост на съседите. Откакто се бе нанесъл, никой не беше го заговарял.

— Сериозно ли го мислиш?

— Ами че да. Съвсем до брега е. Какво по-прекрасно! — махна Джона към океана. — Може ли да поразуча?

— Разбира се. Но внимавай. И стой зад къщата. Не се отдалечавай.

— Няма проблем.

Стив го проследи как се втурва тичешком към брега. После се обърна към колата. Ким се приближаваше към него. И Рони беше излязла от вана, но се помайваше край него.

— Здрасти, Ким — поздрави той.

— Здравей, Стив — тя го прегърна леко. — Изглеждаш отслабнал.

— Добре съм.

Стив забеляза как Рони бавно се отправя към тях. Сепна го откритието колко много се е променила в сравнение с последната снимка, която Ким му беше изпратила. Нямаше я типичната американска тийнейджърка. На нейно място се бе появила млада жена с пурпурен кичур в дългата кестенява коса, маникюр с черен лак и тъмни дрехи. Въпреки очевидните симптоми на юношески бунт, за кой ли път той си помисли колко много прилича дъщеря му на майка си. И слава Богу. Бившата му съпруга изглеждаше прекрасно, както винаги. Стив прочисти гърло и поздрави:

— Здравей, скъпа. Радвам се да те видя.

Рони не отговори и Ким я скастри:

— Не се дръж грубо. Недей да мълчиш. Кажи нещо.

Рони кръстоса ръце.

— Добре. Като за начало — няма да свиря на пиано.

— Рони! — Стив чу колко шумно си поема дъх Ким.

— Какво? — отметна глава дъщеря им. — Защо да не се изясним от самото начало?

Преди Ким да успее да отговори, Стив поклати глава. Не му беше до спорове.

— Няма проблем, Ким.

— Да, мамо, няма проблем — Рони подскочи. — Трябва да се пораздвижа. Ще се разходя.

Докато се отдалечаваше, Стив забеляза как Ким се бори с импулса да я спре. В крайна сметка замълча.

— Дълго пътуване, а? — попита Стив, опитвайки се да разведри обстановката.

— Ужасно дълго.

Той се усмихна. В миг си представи, че отново са семейство, отново са екип, отново са влюбени.

Само дето не бяха.

Стив разтовари куфарите и се упъти към кухнята. Извади кубчета лед от старомодната формичка и ги пусна в разностилните чаши, придобити заедно с къщата.

Чу, че Ким влиза при него. Взе каната с чай, напълни две чаши и й подаде едната. Навън Джона си играеше на гоненица с вълните, а чайките пърхаха над главата му.

— Явно му е забавно — констатира Стив.

Ким пристъпи към прозореца.

— Очакваше пътуването с нетърпение — каза тя и след известно колебание добави: — Ти му липсваше.

— И той на мен.

— Знам — Ким отпи от чашата и се озърна наоколо. — Значи тук живееш… Има атмосфера.

— Ако под атмосфера намекваш, че си забелязала течащия покрив и липсата на климатик.

Ким се усмихна. Заловиха я на местопрестъплението.

— Знам, че не е нищо особено. Ала е тихо и се наслаждавам на изгрева.

— И от църквата ти позволиха да се нанесеш безплатно?

— Принадлежала е на Карсън Джонсън — кимна Стив. — Местен художник. Когато починал, я завещал на църквата. Пастор Харис ми разреши да остана, докато организират продажбата.

— Как се чувстваш отново у дома? Родителите ти живееха на няколко пресечки оттук, нали?

Всъщност на седем. Почти улучи.

— Не е зле — вдигна рамене Стив.

— Сега е доста оживено. Много се е променило, откакто идвах за последно тук.

— Всичко се променя — отвърна Стив. Облегна се на кухненския плот и кръстоса крака. — Кога е големият ден? За теб и Брайън?

— Стив…

— Няма проблем — вдигна ръка той. — Радвам се, че си открила човека.

Ким впери поглед в него, очевидно преценявайки дали да приеме думите му като чиста монета, или да търси задни мисли.

— През януари — отговори след малко. — И искам да знаеш, че с децата… Брайън не се опитва да обсеби ролята ти. Би ти допаднал.

— Несъмнено — отпи от чая Стив. После остави чашата на плота. — Как го приемат децата?

— Джона май го харесва, но той харесва всички.

— А Рони?

— Разбира се с него, колкото и с теб.

Той се засмя. После забеляза угриженото й изражение.

— Как всъщност е тя?

— Не знам — въздъхна Ким. — Наистина не знам. Преживява мрачна фаза. Не спазва вечерния час, отговаря едносрично, когато я питам. Успокоявам се с трудната възраст, помня как е… но… — Ким поклати глава. — Видя как е облечена, нали? И косата, и ужасният грим?

— Ммм…

— И?

— И по-зле може да бъде.

Ким отвори уста да отговори, ала замълча и Стив разбра, че е прав. През каквато и фаза да минава, колкото и да се страхува за нея Ким, Рони си оставаше Рони.

— Предполагам — отвърна най-сетне Ким и поклати глава. — Съгласна съм. Просто напоследък ми е много трудно с нея. Понякога е мила, както преди. С Джона например. Като куче и котка са, но през почивните дни не пропуска да го заведе в парка. А когато той имаше проблеми с математиката, му помагаше всяка вечер. Странно, понеже нейните изпити висят на косъм. Не съм ти казвала, но през февруари настоях да се яви на CAT. Не е отговорила на нито един въпрос. Представяш ли си?

Стив се засмя, ала Ким се намръщи.

— Не е смешно.

— Само донякъде.

— От три години не ти се е налагало да се оправяш с нея.

Той сдържа смеха.

— Права си. Съжалявам — протегна се отново към чашата. — Какво реши съдията за кражбата в магазина?

— Каквото ти казах по телефона — въздъхна Ким примирено. — Ако не си навлече нови неприятности, ще го изчисти от досието й. Ако опита пак обаче…

Ким замълча.

— Притесняваш ли се?

— Не е за пръв път. Затова се тревожа — отклони поглед Ким. — Призна как миналата година откраднала една гривна, а този път твърдеше, че купувала няколко неща от дрогерията, нямало как да ги държи и пъхнала червилото в джоба. Платила всичко останало. На видеозаписа изглежда така, сякаш наистина е забравила за червилото, но…

— Но не си сигурна.

Ким не отговори.

— Не е влязла в „Най-издирваните престъпници в Америка“ — поклати глава Стив. — Просто се е объркала. Винаги е била добро дете.

— Това не означава, че говори истината.

— Не означава и че лъже.

— Значи й вярваш?

По лицето й се изписа смесица от надежда и скептицизъм.

Стив се замисли отново над инцидента — поне дузина пъти го беше претеглял в ума си, след като Ким му разказа.

— Да — каза той. — Вярвам й.

— Защо?

— Защото е добро дете.

— Откъде знаеш? — настойчиво възкликна Ким. За пръв път в гласа й прозвучаха гневни нотки. — Виждал си я за последно, когато завърши основното училище.

Тя се извърна, кръстоса ръце и се загледа през прозореца.

— Защо не се върна? — горчиво попита тя. — Да преподаваш пак в Ню Йорк? Не беше нужно да пътуваш, да идваш тук… Трябваше да останеш част от живота им.

Думите й го жегнаха, ала разбираше, че е права. Не беше толкова просто обаче. И двамата бяха наясно с причините, макар да не биха признали.

Стив прочисти гърло и прекъсна напрегнатото мълчание:

— Опитвах се само да кажа, че Рони знае кое е добро и кое — лошо. А и държи на независимостта си. Вярвам, че не се е променила коренно. Дълбоко в себе си е същата.

Преди Ким да реши как да отговори, Джона се втурна през вратата с поруменяло лице.

— Татко! Открих страхотна работилница! Хайде! Искам да ти я покажа!

Ким вдигна вежди.

— В задния двор е — обясни Стив. — Ще я разгледаш ли?

— Страхотна е, мамо!

Ким измери с поглед Стив, после — Джона, и отново Стив.

— Не, няма нужда — каза тя. — Това е работа за мъже. Освен това трябва да тръгвам.

— Толкова скоро? — възкликна Джона.

Усетил, че Ким трудно намира думи, Стив се намеси:

— Чака я дълъг път. А и искам да те заведа на карнавала. Става ли?

Забеляза как Джона леко се попрегърби.

— Става — рече той.

След като Джона се сбогува с майка си — Рони не се виждаше никаква и според Ким едва ли щеше да се появи скоро — Стив го поведе към работилницата, схлупена пристройка с ламаринен покрив.

През последните три месеца Стив прекарваше по цял следобед в безпорядъка на това помещение. Джона веднага зарови ръце в купчината малки цветни стъкълца, от които бе изработен недовършеният прозорец върху работния плот. После насочи вниманието си към странните фигури на животни по рафтовете — шедьоврите на предишния собственик. Създанията наистина изглеждаха пленително — полукатерици-полуриби, пиле с глава на опосум и какво ли още не…

— Какво е това? — попита Джона.

— Изкуство.

— Мислех си, че изкуството е картини и прочее…

— Така е. Но понякога е и друго.

Момчето сбърчи нос, взряно в един полузаек-полузмия.

— Не ми изглежда като изкуство.

Стив се усмихна, а Джона махна към прозореца от цветно стъкло.

— И това ли е негово? — полюбопитства той.

— Всъщност е мое. Правя го за църквата. Миналата година изгоря. Огънят унищожи и прозорците.

— Не знаех, че можеш да правиш прозорци.

— Колкото и невероятно да звучи, човекът, който живееше тук, ме научи.

— Онзи, дето е измайсторил животните?

— Точно така.

— Познавал си го?

Стив пристъпи към сина си.

— Като малък се измъквах от неделното училище и идвах тук. Той изработваше прозорците от цветно стъкло за повечето църкви в околността. Виждаш ли картината на стената? — той посочи малка репродукция на възнасящ се към небето Христос, трудно различима сред останалите дреболии по рафта. — Надявам се да изглежда така, когато го завърша.

— Страхотно! — възкликна Джона и Стив се усмихна. Това очевидно беше новата любима дума на сина му. Колко ли пъти щеше да я чуе през лятото?

— Искаш ли да ми помагаш?

— Може ли?

— Разчитам на теб — Стив го прегърна леко. — Необходим ми е добър помощник.

— Трудно ли е?

— Започнах да се уча на твоята възраст. Сигурен съм, че ще се справиш.

Джона внимателно вдигна парченце стъкло към светлината и го огледа със сериозно изражение.

— И аз съм убеден, че ще се справя — заключи той.

— Ходиш ли още на църква? — усмихна се Стив.

— Да. Но на друга. Любимата на Брайън. Но Рони не идва. Заключва се в стаята си и отказва да излезе. Тръгнем ли обаче, отива в „Старбъкс“ и висят там с приятелите й. Мама излиза от кожата си.

— Така са тийнейджърите. Подлагат на изпитание родителите си.

Джона остави стъкълцето на масата.

— Аз няма да съм такъв — заяви той. — Винаги ще бъда добър. Но новата църква не ми допада много. Скучна е. Та може и да спра да ходя там.

— Справедливо решение — каза Стив. — Чувам, че си се отказал от футбола?

— Не ме бива много.

— И какво от това? Нали е забавно?

— Не и когато другите деца ти се подиграват.

— Вземат те на подбив значи?

— Няма нищо. Не ми пука.

— Аха — проточи Стив.

Джона се размърда неспокойно, очевидно го глождеше нещо.

— Рони не чете писмата ти, татко. И вече не свири на пиано.