Последна песен

30.Стив

Произнесоха смъртната му присъда през февруари. Чу я в лекарския кабинет само час след като даде последния си урок по пиано.

Започна да преподава отново, когато кариерата му на концертиращ музикант претърпя провал и той се установи в Райтсвил Бийч. Без да го пита, няколко дни след като се нанесе, пастор Харис доведе при него талантлива ученичка и го помоли за „услуга“. С присъщата си проницателност той бе разтълкувал завръщането на Стив в родното място като признак на безпомощност и самота и беше решил да му помогне да осмисли отново живота си.

Ученичката се казваше Чън Ли. Родителите й преподаваха музика в колежа в Уилмингтън. Технически седемнадесетгодишното момиче бе овладяло до съвършенство инструмента, но някак си не успяваше да одухотвори музиката. Беше сериозна и всеотдайна и Стив прие присърце работата. Чън Ли го изслушваше с интерес и се стараеше да следва съветите му. Той очакваше с нетърпение уроците и за Коледа й подари интересна книга за устройството и изработката на класическите пиана. Радваше се, че отново се завръща към преподаването, ала от ден на ден се чувстваше все по-изтощен. Уроците го изморяваха, вместо да го зареждат с енергия, както преди. За пръв път в живота си започна да подремва през деня. С течение на времето спеше все по-дълго — понякога по два часа — и се събуждаше с болки в стомаха. Една вечер, докато си приготвяше чили, внезапно го присви остра, пронизваща болка. Събори тигана от печката, а доматите, бобът и говеждото се пръснаха по целия под на кухнята. Когато най-сетне пое мъчително дъх, Стив осъзна, че проблемът е сериозен.

Отиде на преглед. В болницата го изследваха на рентген и скенер. По-късно, докато гледаше как тръбичките се пълнят с необходимата за тестовете кръв, Стив си спомни как ракът уби баща му. И разбра какво ще му каже лекарят.

При третото посещение откри, че е прав.

— Страдате от рак на стомаха — съобщи му лекарят. Пое дълбоко дъх и продължи. — Скенерът показва, че имате метастази в панкреаса и белия дроб — говореше с равен тон, но в гласа му се долавяше и съчувствие. — Навярно вече си задавате много въпроси, но веднага искам да ви предупредя, че положението не е добро.

Онкологът проявяваше състрадание, но ясно разкриваше колко е безпомощен. Стив го разбра. Усети също, че лекарят се надява да го засипе с конкретни въпроси, за да го улесни.

Когато баща му беше на смъртно легло, Стив проучи подробно заболяването. Знаеше какво представляват метастазите, знаеше какво означава ракът да е поразил не само стомаха, но и панкреаса. Знаеше, че няма никакъв шанс да оцелее и вместо да разпитва, обърна очи към прозореца. На перваза близо до стъклото беше кацнал гълъб — в блажено неведение за случващото се вътре.

„Казаха ми, че умирам — мислеше си Стив, втренчен в птицата, — и лекарят настоява да поговорим за това. Но всъщност думите са излишни, нали?“

Изчака гълъбът да изгука одобрително, ала той, естествено, не си направи труда да откликне.

„Умирам“, помисли си отново Стив.

Спомняше си как допря длани, удивен, че не треперят. А би трябвало. Ръцете му обаче бяха неподвижни и непоклатими като кухненска мивка.

— Колко ми остава?

Лекарят изглеждаше видимо облекчен, че тишината най-сетне е нарушена.

— Преди да отговоря, искам да обсъдим няколко варианта.

— Няма варианти — отвърна Стив. — И двамата го знаем.

Дори да се изненада от думите му, лекарят не го показа.

— Винаги има варианти — рече той.

— Но никой няма да ме излекува. Имате предвид как да поддържам състоянието си поносимо.

— Да — отговори лекарят и остави настрани бележника си.

— Как ще обсъждаме качеството ми на живот, ако не знам колко ми остава? Ако са няколко дни, трябва да започна да звъня на близките си.

— Повече са.

— Седмици?

— Да, разбира се…

— Месеци?

Лекарят се поколеба. Очевидно изражението на Стив му подсказа, че ще упорства, докато не научи истината. Прочисти гърло.

— Отдавна упражнявам тази професия. Разбрах, че предвижданията не са всичко. Твърде много съображения са отвъд границите на медицината. Много зависи от вас самия, от гените и отношението ви. Не, няма как да възпрем неизбежното, важното е да се опитате да изживеете пълноценно времето, което ви остава.

Стив изгледа изпитателно лекаря, който отново не отговори на въпроса му.

— Разполагам ли с година?

Този път лекарят замълча, ала лицето му го издаде. Стив излезе от кабинета и пое дълбоко дъх, разбрал, че му остават по-малко от дванадесет месеца.

Усети цялата тежест на истината по-късно, докато се разхождаше край брега.

Страдаше от рак в напреднал стадий. Лечение нямаше. Щеше да умре след по-малко от година.

Лекарят все пак успя да го информира накратко. Връчи му листовки и списък с уебсайтове — полезни, ако ще пишеш курсова работа, но иначе напълно излишни. Стив ги хвърли в кофата за отпадъци на паркинга. Застанал на пустия плаж под лъчите на зимното слънце, той пъхна ръце в джобовете и се загледа към кея. Макар зрението вече да започваше да му изневерява, различи силуетите на няколко рибари. Други просто се разхождаха безцелно. Удиви се колко нормално изглеждат. Сякаш нищо необичайно не се беше случило.

А той щеше да умре — при това скоро. Разбра колко маловажни са вече притесненията му. План за догодина? Не му трябва. Как ще изкарва прехраната си, след като навърши петдесет? Няма значение. Копнежът отново да се влюби? Няма да е честно спрямо любимата, а и диагнозата зачертаваше този копнеж.

„Край — повтори си мислено Стив. — Ще умра след по-малко от година“. Да, усещаше, че има проблем, и донякъде бе предвиждал какво ще му съобщи лекарят. Но споменът как той в действителност произнася думите започна да се върти натрапчиво в съзнанието му като стара плоча върху развален грамофон. Сега, на плажа, вече се разтрепери. Беше уплашен и самотен. Приведе глава, скри лице в шепи и се запита защо се е случило точно на него.

На другия ден се обади на Чън и обясни, че повече не може да й преподава уроци по пиано. После отиде при пастор Харис и му съобщи новината. Пасторът още се възстановяваше от изгарянията при пожара. Стив разбираше колко егоистично е да му стоварва и това бреме, но нямаше с кого другиго да сподели. Седнаха на верандата пред къщата и той му съобщи диагнозата. Постара се да запази спокойствие, но не успя. Накрая заплакаха и двамата.

После Стив се разходи край брега, питайки се как да прекара останалото му време. Кое е най-важно за него? Мина край църквата — ремонтът още не беше започнал, ала почернелите стени бяха съборени и останките отнесени. Вгледа се в отвора, зейнал на мястото на прозореца от цветно стъкло. В ума му изплуваха образът на пастор Харис и споменът за безбройните утрини, които бе прекарал сред ореола от лъчи, струящи през прозореца. Тогава реши да направи нов.

Ден по-късно се обади на Ким. Съобщи й новината и тя се разхлипа в слушалката. Стив усети как гърлото му се свива, но не се разплака. Някак си знаеше, че повече няма да пролива сълзи заради болестта.

По-късно й се обади отново и я помоли децата да прекарат лятото при него. Тя се съгласи, макар идеята да я стресна. Обеща му да не им казва, че е болен. Ако не ги излъжеше, как щеше да ги опознае отново?

През пролетта, когато азалиите цъфнаха, той започна по-често да се замисля за Бог — вероятно неизбежно в такава ситуация. Бог или съществуваше, или не. Стив щеше да отиде или в рая, или в нищото. Незнайно защо тези размисли го успокояваха, уталожваха дълбоко стаен в душата му копнеж. Накрая стигна до заключението, че Бог действително съществува. Искаше обаче да усети присъствието му и в този свят, в света на смъртните. И започна да го търси.

Последната година от живота му изтичаше. Почти всеки ден валеше. Пролетта се оказа сред най-влажните за всички времена. През май обаче не падна нито капка, сякаш някой беше изключил небесното кранче. Стив купи стъклото и започна да майстори прозореца. През юни пристигнаха децата. Той продължаваше да се разхожда край брега и да търси Бог. Успя някак си да възстанови отънелите въжета, които го свързваха с Рони и Джона. Сега, в топлата августовска вечер, мъничките костенурки се носеха из океана, а той кашляше кръв. Време беше да престане да лъже. Моментът за истината беше назрял.

Децата му бяха изплашени. Усещаше колко искат да каже или да направи нещо, за да прогони страха. Ала хиляди остри игли пронизваха стомаха му. С опакото на дланта Стив изтри кръвта от лицето си и се постара гласът му да прозвучи спокойно:

— Мисля, че трябва да отида в болницата.