Последна песен

26.Рони

Когато баща й и Джона заминаха за Форт Фишер, Рони тръгна да търси Блейз. Надяваше се да я намери, преди да започне работният й ден в аквариума. Разбираше, че няма какво да губи. В най-лошия случай Блейз щеше да откаже да я изслуша. Тя едва ли беше променила решението си. Рони си напомняше, че не бива да храни напразни надежди. Не беше лесно. Уил все пак имаше право — Блейз не беше като Маркъс, който нямаше никаква съвест, и навярно се чувстваше поне мъничко виновна.

Откри я бързо. Седеше върху дюна край кея и наблюдаваше сърфистите. Не каза нищо, когато Рони се приближи.

Рони се почуди откъде да подхване. Накрая избра най-логичния вариант.

— Здрасти, Блейз.

Тя не отговори и Рони се окуражи мислено, преди да продължи.

— Знам, че сигурно не искаш да говориш с мен…

— Приличаш на великденско яйце.

Рони сведе поглед към униформата, която носеше в аквариума — тюркоазна блуза с емблемата на аквариума, къси бели панталони и бели обувки.

— Опитах се да ги придумам да ми позволят да нося черно, но не успях.

— Лошо. Черното е твоят цвят — усмихна се леко Блейз. — Какво искаш?

Рони преглътна.

— Онази вечер не се опитвах да ти отнема Маркъс. Точно обратното. Нямам обяснение защо го направи. Може би, за да те накара да ревнуваш. Знам, че не ми вярваш, но те уверявам, че никога не бих постъпила така с теб. Не съм такъв човек.

Изрече думите като скороговорка, но й олекна. Блейз замълча. После отвърна:

— Знам.

Рони не очакваше такъв отговор.

— Защо тогава сложи онези дискове в чантата ми?

— Бях ти ядосана — присви очи Блейз. — Защото той очевидно те харесваше.

Рони преглътна отговора, който тутакси би прекратил разговора, за да даде възможност на Блейз да продължи. Тя отново впери поглед към сърфистите.

— Доста време прекарвате с Уил.

— Каза ми, че сте били приятели.

— Да, бяхме. Отдавна. Той е добро момче. Късметлийка си — Блейз избърса длани в панталоните си. — Мама ще се жени за приятеля си. Скарахме се жестоко, когато разбрах. Изхвърли ме от вкъщи. Смени ключалките и тъй нататък…

— Съжалявам — отвърна искрено Рони.

— Ще се оправя.

Думите на Блейз я накараха да се замисли колко си приличат — развод, гняв, бунт, нов брак на майката — и въпреки това колко различни са всъщност. Блейз не бе същата като в началото на лятото. Нямаше я онази жажда за живот, която Рони забеляза при първата им среща. Изглеждаше по-възрастна, сякаш е преживяла не седмици, а години. Но не по добрия начин. Под очите имаше торбички, кожата й бе отпусната. Беше отслабнала. Много. Колкото и да е странно, на Рони й се стори, че вижда момичето, в което тя самата беше на път да се превърне. И гледката никак не й хареса.

— Не биваше да постъпваш така с мен — каза Рони. — Но би могла да поправиш стореното.

Блейз бавно поклати глава.

— Маркъс няма да ми позволи. Каза, че ако си призная, няма да ми проговори повече.

Изрече думите като робот и на Рони й се прииска да я раздруса. Блейз явно прочете мислите й, въздъхна и продължи:

— Няма къде да отида. Мама се обади на всички роднини и им каза да не ме приютяват. Обясни им, че и на нея й е много трудно, но в момента се нуждая от „твърда ръка“. Нямам пари. Ако не искам да спя на плажа всяка нощ до края на живота си, трябва да слушам Маркъс. Ядоса ли ми се, дори не ми позволява да се къпя. Не ми дава дял от представленията и гладувам. Понякога се държи с мен като с куче. Чувствам се ужасно, но при кого другиго да отида?

— Опита ли да разговаряш с майка си?

— Няма смисъл. Тя смята, че съм изгубена кауза, и ме мрази.

— Сигурна съм, че не е така.

— Не я познаваш.

Рони си спомни деня, когато гостува в къщата на Блейз и видя парите, пъхнати в плика. За същата майка ли ставаше дума? Не изрече обаче гласно мислите си. Блейз се надигна. Дрехите й бяха мръсни и омачкани, сякаш ги носеше от седмица. Всъщност сигурно беше точно така.

— Знам какво искаш да направя — каза тя. — Но не мога. Не защото не те харесвам. Напротив. Смятам, че си чудесна и не биваше да постъпвам така. Но и аз съм в капан. Освен това не мисля, че Маркъс е приключил с теб.

Рони застина.

— Какво имаш предвид?

Блейз се изправи.

— Пак говори за теб. Злобно. Не бива да се навърташ край мен.

Преди Рони да успее да отговори, тя пое нанякъде.

— Хей, Блейз! — викна й Рони.

Тя се обърна бавно.

— Ако ти потрябва подслон или храна, знаеш къде живея.

По лицето на Блейз се изписа мимолетна благодарност и още нещо, което припомни на Рони будното, жизнено момиче, с което се бе запознала през юни.

— И да знаеш, че онези номера с огъня са безумие — додаде Рони.

Блейз й се усмихна тъжно.

— По-безумни ли ти се струват от всички останало, което ми се случва?

Следващия следобед Рони застана пред гардероба си и установи, че няма какво да облече. Дори ако решеше да отиде на сватбата — което не бе сигурно — нямаше нито един подходящ тоалет, освен ако не се женеше някой от клана на Ози Озбърн.

Ставаше дума обаче за протоколно събитие и смокингите и вечерните рокли бяха задължителни не само за младоженците, но и за гостите. Когато си събираше багажа за лятото, не си и представяше, че ще получи такава покана. Не си взе дори черните официални обувки — коледния подарък от майка й, които още си стояха опаковани в кутията.

Не разбираше защо Уил настояваше да отиде. Дори да намереше начин да се облече представително, нямаше да има с кого да размени и дума. Уил беше роднина на младоженците, което означаваше хиляди снимки, челно място на масата, а до нея навярно щеше да се настани някой губернатор, сенатор или пък семейство, долетяло с частния си самолет… Ама че абсурд! Като добавеше факта, че Сюзън я мрази, идеята ставаше съвсем лоша. Много лоша. Ужасна във всяко отношение.

От друга страна…

Кога щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба? Както се полагаше, през последните седмици преобразиха основно дома на Уил. Над басейна издигнаха нова сглобяема веранда, посадиха хиляди цветя, наеха прожектори от филмовото студио в Уилмингтън и тамошните служители ги инсталираха собственоръчно. Храната щяха да доставят три ресторанта от Уилмингтън — включително задължителния черен хайвер и шампанското — а за менюто отговаряше стар познайник на Сюзън от Бостън, когото навремето смятали да назначат за главен готвач в Белия дом. Изискаността беше на първо място. Рони не си представяше така своята сватба — крайбрежен ресторант в Мексико беше повече в неин стил — ала и това я привличаше донякъде. Едва ли друг път щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба.

Ако, разбира се, намереше какво да облече. Защо ли изобщо преглеждаше гардероба си? Нямаше как да махне с вълшебна пръчица и да превърне джинсите или тениските в бална рокля. Единственият й що-годе приличен тоалет, единственият, който Сюзън не би сметнала за отблъскващ, ако случайно се разминат на улицата, беше униформата за аквариума, иначе казано — великденското яйце.

— Какво правиш?

Джона стоеше пред вратата и се взираше в нея.

— Търся какво да облека — отвърна Рони.

— Ще излизаш ли?

— Не. Имах предвид за сватбата.

Джона наклони глава.

— Ще се омъжваш ли?

— Не, разбира се. Сестрата на Уил се омъжва.

— Как се казва?

— Мегън.

— Бива ли я?

Рони поклати глава.

— Не я познавам. Не сме се срещали.

— Защо тогава ще ходиш на сватбата й?

— Защото Уил ме покани. Може да си доведе гост. И той иска аз да съм гостът — обясни Рони.

— Аха — замисли се Джона. — И какво ще облечеш?

— Нищо. Нямам какво.

Джона махна към нея.

— Така си добре.

Униформата за аквариума. Великденското яйце. Логично.

Рони подръпна блузата.

— Не мога да отида с това. Сватбата е официална. Трябва да съм с вечерна рокля.

— Имаш ли вечерни рокли в гардероба?

— Не.

— Тогава защо го оглеждаш?

„Правилно“, рече си тя, затвори вратата и седна на леглото.

— Така е — заключи. — Не мога да отида. Чисто и просто.

— А искаш ли? — полюбопитства Джона.

За секунда мислите й отскочиха от „съвсем не“ към „донякъде“ и накрая се спряха на „да, искам“. Тя сви крака.

— Уил настоява. Държи на това. А и ще ми бъде интересно.

— Тогава защо не си купиш рокля?

— Защото нямам пари.

— Аха. Това се урежда лесно.

Джона се запъти към играчките си в ъгъла на стаята. Взе един самолет и отвъртя пилотската кабина. Изсипа съдържанието й на леглото и устата на Рони увисна при вида на купчината пари. Сигурно имаше няколкостотин долара.

— Това ми е банката — обясни Джона и си избърса носа. — Спестявам от доста време.

— Откъде ги събра?

Джона посочи десет доларова банкнота.

— Тази например е задето не казах на татко, че съм те видял онази нощ на фестивала — после протегна пръст към еднодоларова. — А тази, задето не казах на татко какво правехте с Уил до работилницата. Тази е за момчето със синята коса, а тази от покер на надлъгване. Онази — задето си замълчах, когато си просрочи вечерния час…

— Разбирам — прекъсна го Рони. — И все пак… — примигна учудено. — Спестил си всичко?

— Че какво да ги правя? Мама и татко ми купуват всичко необходимо. Само трябва да постоянствам с молбите. Лесно е. Стига да му хванеш цаката. При мама минава с плач, татко иска да му обясня защо го заслужавам.

Рони се усмихна. Брат й — изнудвач и изпечен психолог. Удивително!

— Но не ми трябват. И Уил ми харесва. С него си щастлива.

„Да — помисли си Рони, — вярно е“.

— Ти си много мил брат.

— Знам. И ще ти ги дам всичките. При едно условие.

„Аха“, рече си тя.

— Да?

— Да не ме мъкнеш по магазините с теб. Отегчително е.

Рони размисли и прие бързо:

— Дадено!

Погледна се в огледалото и едва се разпозна. Беше сутринта преди сватбата. През последните четири дни бе изпробвала почти всяка прилична рокля в магазините в града. Влезе и излезе от стотици чифтове обувки. После прекара сума време във фризьорския салон.

Отне й почти час да си накъдри и оформи косата със сешоара, както й бе показало момичето в салона. Рони беше поискала съвет и за грима и стриктно спази препоръките. Роклята — нямаше богат избор, макар да посети много магазини — беше черна, с дълбоко изрязано деколте и пайети. Не беше й хрумвало дори, че някога ще облече подобна рокля. Предната вечер беше оформила и лакирала старателно ноктите си.

„Не те познавам — каза тя на отражението си, оглеждайки се от всички страни. — Никога не сме се виждали“. Пооправи внимателно роклята. Отбеляза, че наистина изглежда добре. Усмихна се. Несъмнено достатъчно добре за сватбата.

Надяна обувките на път към вратата и тръгна към дневната. Баща й отново четеше Библията, а Джона както обикновено гледаше анимационни филмчета. И двамата вдигнаха глави и дружно примигнаха изненадано.

— Мътните да го вземат! — възкликна Джона.

Баща й го изгледа неодобрително.

— Не бива да говориш така.

— Как? — попита момчето.

— Знаеш какво имам предвид.

— Съжалявам, татко — разкая се Джона и опита да се поправи. — Исках да кажа „по дяволите“.

Рони и Стив се засмяха, а той ги изгледа учудено.

— Какво?

— Нищо — отвърна баща им.

Джона стана и пристъпи да я огледа отблизо.

— Какво стана с пурпурния ти кичур? — попита той. — Изчезнал е.

Рони раздруса къдриците.

— Временно — отвърна тя. — Добре ли е така?

Джона изпревари баща си.

— Станала си нормална. Но не приличаш на сестра ми.

— Изглеждаш чудесно — намеси се бързо Стив.

Рони въздъхна облекчено.

— Хубава ли е роклята?

— Прекрасна — отговори баща й.

— А обувките? Отиват ли на роклята?

— Съвсем подходящи са.

— С грима и ноктите се опитах да се справя сама…

Баща й я прекъсна и поклати глава.

— Не съм те виждал по-красива — каза той. — Всъщност чудя се дали на света има по-красиво момиче.

За стотен път повтаряше все същото.

— Татко…

— Той говори честно — намеси се Джона. — Изглеждаш чудесно. Наистина. Едва те познах.

Рони му се намръщи престорено.

— Твърдиш значи, че иначе не ме харесваш? — порица го на шега.

Той вдигна рамене.

— Само откачалките харесват червени кичури.

Всички се разсмяха. Рони забеляза възхитената усмивка на баща си.

— Нямам думи — заключи той.

Половин час по-късно влязоха през портите пред имението на семейство Блекли. Сърцето й биеше до пръсване. Преди минути подминаха шпалир от полицаи от пътното управление, които проверяваха личните карти на гостите, а сега ги спряха мъже в костюми, за да им паркират колата. Баща й се опита да обясни дружелюбно, че само ще я остави, ала тримата служители с мъка проумяха факта, че гостенката на сватбата не притежава собствена кола.

Рони се огледа наоколо.

Мястото изглеждаше като от филмова лента. Навсякъде грееха цветя, живият плет бе оформен съвършено, дори тухлената стена около имението беше прясно боядисана.

Когато най-сетне се добраха до центъра на събитията, баща й се взря в къщата, която отблизо изглеждаше още по-масивна. Накрая се обърна към нея. Не беше свикнала да го вижда смаян, но този път долови ясно изненадата в гласа му.

— Тук ли живее Уил?

— Да — отвърна Рони.

Предположи какво ще каже — че къщата е огромна, че е нямал представа колко богато е семейството му. Ще я попита дали смята, че мястото й е тук. Той обаче й се усмихна без капчица предубеждение.

— Какво прекрасно място. Тъкмо за сватба!

После внимателно потегли, за щастие, без да привлича внимание към старото возило. Колата бе всъщност на пастор Харис — древна ъгловата „Тойота“, изглеждаща старомодна навярно още при слизането от поточната линия през 1990. Но се движеше и в момента това беше достатъчно. Краката вече я боляха. Не можеше да си представи как някои жени носят токчета всеки ден. Дори когато седеше, й се струваха като инструменти за мъчение. Трябваше да си сложи лепенки на пръстите. А роклята очевидно не бе предвидена да се носи в седнало положение. Впиваше се в ребрата и спираше дъха й. Но пък може би дишаше на пресекулки от напрежение?

Баща й прекоси алеята, без да отлепя очи от къщата — точно като нея, когато за пръв път я видя. Вече беше по-свикнала, но въпреки това имението й вдъхваше страхопочитание. Като добавеше гостите — не бе виждала толкова смокинги и вечерни рокли на едно място — вече се чувстваше неуместно.

Отпред мъж в тъмен костюм насочваше колите. Преди да се усети, редът й да слезе дойде. Мъжът отвори вратата и й подаде ръка. Баща й я потупа по крака.

— Ще се справиш — усмихна се той. — И се забавлявай!

— Благодаря, татко.

Погледна се за последно в огледалото и слезе от колата. Пооправи роклята и усети, че права диша по-лесно. Парапетите на верандата бяха украсени с лалета и лилии. Рони се насочи към вратата, която рязко се отвори.

В смокинг Уил не приличаше изобщо на голия до кръста волейболист, както го беше видяла за пръв път, нито пък на небрежния южняк, който я бе завел да ловят риба. Сега сякаш зърна успелия, елегантен мъж, в който щеше да се превърне след няколко години. Някак си не бе очаквала да изглежда толкова… изтънчено. Накани се да се пошегува колко добре му се отразява „един дълъг душ“, но осъзна, че той дори не я е поздравил.

Само я гледаше втренчено. В проточилото се мълчание пеперудите в стомаха й се превърнаха в птици. Загложди я мисълта, че е объркала нещо. Пристигнала е по-рано или е прекалила с роклята и грима… Въображението й рисуваше все по-мрачни картини, когато най-сетне той се усмихна леко.

— Изглеждаш… невероятно — каза и Рони се поотпусна. Е, поне малко. Още не беше видяла Сюзън, а дотогава щеше да тръпне тревожно. Все пак се зарадва, че Уил я харесва.

— Не смяташ, че е прекалено? — попита тя.

Уил пристъпи към нея и я прегърна леко през кръста.

— Определено не.

— Но не и твърде скромно, нали?

— Точно както трябва — прошепна Уил.

Тя се протегна, пооправи папийонката му и го погали по лицето.

— Длъжна съм да призная, че и ти изглеждаш впечатляващо.

Мрачните й предчувствия не се сбъднаха. Оказа се, че повечето официални снимки вече са готови и с Уил успяха да си поговорят, преди да започне церемонията. Всъщност по-скоро се разхождаха наоколо и Рони се дивеше на обстановката. Задната част на къщата бе напълно преоформена, а басейнът — покрит с временна площадка, която изобщо не изглеждаше временна. Върху нея бяха подредени бели столове, обърнати към белия подиум, където Мегън и избраникът й щяха да се врекат във вечна вярност. В двора бяха оформени нови алеи към масите под масивната бяла шатра, където щяха да поднесат вечеря.

Гостите оправдаха очакванията й. Освен Уил, единствените й познати бяха Скот, Ашли и Кейси и никой от тях не остана особено очарован да я види. Не че имаше значение. Щом заеха местата си, всички, вероятно с изключение на Уил, впериха погледи към мястото, откъдето щеше да се появи Мегън. Застанал край подиума, Уил не отлепяше очи от Рони.

Искаше й се да остане възможно най-незабележима, затова избра място на предпоследния ред и далеч от алеята. Засега не забелязваше Сюзън, която навярно се въртеше край Мегън. Молеше се майката на Уил да я види едва след церемонията. Ако странеше от центъра на събитията, Сюзън може би нямаше да я забележи и тогава. Това обаче едва ли беше възможно, понеже Уил щеше да дойде при нея.

— Извинете — каза й някой.

Рони вдигна поглед към възрастен мъж и съпругата му, които се опитваха да минат пред нея към празните столове в далечния край на редицата.

— По-лесно е да се преместя — предложи тя.

— Няма ли да ви затрудним?

— Никак — отвърна Рони и седна на последния свободен стол. Лицето на мъжа й се стори някак познато. Замисли се дали не го е виждала в аквариума, но отхвърли предположението.

Догадките й прекъсна струнен квартет, който засвири „Сватбения марш“. Рони и останалите гости извърнаха очи към къщата. Всички ахнаха, когато Мегън се появи на верандата. Заслиза към баща си, който я очакваше пред стълбището. Рони заключи, че за пръв път вижда толкова красива младоженка.

Очарована от Мегън, тя не забеляза, че възрастният мъж редом сякаш е по-заинтригуван от нея, а не от сестрата на Уил.

Церемонията беше елегантна, ала изненадващо съкровена. Пасторът прочете откъс от Библията, а Мегън и Даниъл — клетвата, която бяха написали заедно. Обещаха си търпение в миговете, когато е трудно да го запазиш, и честност, когато предпочиташ да излъжеш. Всеки посвоему призна, че истинската отдаденост се доказва с времето.

Когато си разменяха пръстените, Рони оцени избора им да проведат сватбата на открито. Беше по-нетрадиционна от църковните церемонии, на които беше присъствала, ала все пак тържествена и съвършена до последния детайл.

Разбра и колко прав беше Уил, че Мегън ще й допадне. Другите младоженки, които бе виждала, се опитваха всячески да остават в центъра на вниманието или пък се притесняваха, когато сценарият се обърка. Мегън обаче очевидно се забавляваше искрено. Когато баща й я поведе по алеята, тя смигна на неколцина приятели и спря да прегърне баба си. Един малчуган — мила малка буболечка в смокинг — тръгна да поднесе пръстените, но спря по средата на алеята и се сгуши в скута на майка си. Мегън обаче се разсмя весело, разведрявайки мимолетното напрежение.

После тя отдели повече време на гостите си, вместо на лъскавите сватбени снимки. Рони си помисли, че сестрата на Уил е или невероятно самоуверена, или напълно непосветена в усилията на майка си да изглади и най-дребния детайл от церемонията. Дори отстрани тя разбираше, че Мегън нарушава подготвения от Сюзън сценарий.

— Дължиш ми един танц — прошепна й Уил.

Обърна се и отново се смая колко красив изглежда.

— Не мисля, че това влизаше в сделката — отвърна тя. — Каза, че просто искаш да присъствам на сватбата.

— Какво? Не искаш да танцуваш с мен?

— Не чувам музика.

— По-късно ще има.

— Аха — рече Рони. — В такъв случай ще си помисля. Не трябваше ли да позираш за снимки?

— Няколко часа все това правя. Дадох си почивка.

— Заболяха те скулите да се усмихваш?

— Нещо такова. О, забравих да ти кажа, че ще вечеряш на маса шестнадесет със Скот, Ашли и Кейси.

Ухаа.

— Страхотно — отвърна Рони.

— Няма да е чак толкова зле — усмихна се Уил. — Те ще се държат прилично. Иначе майка ми ще им откъсне главите.

Дойде ред на Рони да се засмее.

— Предай на майка си, че се е справила блестящо с организацията. Чудесно е.

— Непременно — обеща Уил и продължи да се взира в нея, докато по мегафона не извикаха името му. Обърнаха се и на Рони й се стори, че Мегън изглежда леко изненадана от отсъствието му.

— Трябва да се връщам — каза Уил. — Но на вечерята ще се видим пак. И не забравяй за танца.

За кой ли път Рони си помисли колко неустоимо изглежда той.

— Предупреждавам те, че краката вече ме болят.

Той положи длан върху сърцето си.

— Обещавам да не ти се подигравам, ако куцаш.

— О, покорно благодаря.

Той се наведе и я целуна.

— Споменах ли колко красива изглеждаш тази вечер?

Тя се усмихна, вкусвайки допира на устните му върху своите.

— Не. От двадесет минути не си. Върви сега. Чакат те, а не искам да си навличаш неприятности.

Той я целуна отново и се присъедини към роднините на младоженците. Обзета от задоволство, Рони се обърна и забеляза как възрастният мъж, на когото бе отстъпила място, я наблюдава съсредоточено.

По време на вечерята Скот, Ашли и Кейси не си правеха труда да я включват в разговора, но Рони откри, че това изобщо не я смущава. Не беше в настроение да говори с тях, нито пък беше гладна. Хапна няколко залъка, извини се и се отправи към верандата. Оттам се откриваше панорамна гледка към празнично украсената градина, която в тъмното изглеждаше още по-очарователна. Шатрите излъчваха мека светлина под сребристото сияние на луната. Разговорите се сливаха с музиката и Рони се почуди как ли би прекарала тази нощ, ако си беше у дома в Ню Йорк. Напоследък се обаждаше все по-рядко на Кейла. Макар все още да я смяташе за приятелка, осъзна, че тамошният свят никак не й липсва. От седмици не й бе хрумвало да отиде на клуб и когато Кейла й разказваше за поредното „най-прекрасно“ момче, с което се е запознала, мислите на Рони отлитаха към Уил. Знаеше, че новият познайник на Кейла не можеше да се сравнява с него.

Не споделяше много с нея. Осведоми я, че с Уил са все още заедно, но споменеше ли как прекарват дните — разходки по плажа, риболов — усещаше, че Кейла е на съвсем друга вълна. Не успяваше да осъзнае колко щастлива е Рони просто да усеща присъствието на Уил. Рони се питаше как ли ще се разбират двете, когато се върне в Ню Йорк. Тук се беше променила много, докато приятелката й явно си оставаше същата. Рони усещаше, че интересът й към клубовете се е изпарил напълно. Всъщност се чудеше с какво изобщо са я привличали — музиката беше прекалено шумна, а младежите си търсеха момиче за една нощ. Ако преживяването наистина беше толкова вълнуващо, защо всички пиеха и взимаха наркотици с надеждата да го направят по-забавно? Не звучеше логично. До слуха й долетя грохотът на океанските вълни и Рони осъзна, че винаги е знаела истината.

Искаше да поправи и отношенията с майка си. Благодарение на баща си бе научила, че с родителите може да се общува нормално. Макар да не се залъгваше, че Ким се доверява като него, разбираше колко им вреди непрекъснатото напрежение. Ако опиташе да разговаря с майка си, както говореше с баща си, отношенията им навярно щяха да се уталожат.

Странно, колко се променя човек, когато забави ритъм.

— Наясно си, че наближава краят, нали? — дочу някой да я пита.

Потънала в мисли, не бе забелязала Ашли, но разпозна гласа й.

— Моля? — обърна се Рони бавно към блондинката.

— Искам да кажа, че се радвам, задето Уил те покани на сватбата. Позабавлявай се, понеже не остава много. Той заминава след няколко седмици. Мислила ли си за това?

— Не смятам, че е твоя работа — прекъсна я Рони.

— Дори да кроите планове да продължите да се виждате, смяташ ли, че майката на Уил ще те приеме? — продължи Ашли. — Мегън се сгодява на два пъти, но тя й отпъди кандидатите. И с теб ще постъпи така, независимо дали ти харесва или не. Дори и да не изляза права обаче, ти ще си тръгнеш, той ще си тръгне и всичко ще приключи.

Рони застина, омерзена, че Ашли изрича гласно най-мрачните й опасения. Ала това момиче вече й беше дошло до гуша.

— Виж какво, Ашли — подхвана Рони и пристъпи към нея. — Слушай внимателно, за да ти стане ясно — пристъпи още по-напред, докато лицата им почти се допряха. — Писна ми от глупостите ти, така че престани да ме заговаряш. Опиташ ли пак, ще избия белосаните зъби от устата ти. Схвана ли?

Изражението й явно убеди Ашли, че говори сериозно. Тя се обърна бързо и безмълвно се оттегли в безопасност под шатрата.

По-късно, застанала на кея зад къщата, Рони изпитваше задоволство, че най-сетне е затворила устата на Ашли. Думите на злобната блондинка обаче я жегнаха дълбоко. Уил заминаваше за „Вандербилт“ след две седмици, а тя щеше да си тръгне малко след него. Не знаеше какво ще стане с тях. Само едно беше сигурно — всичко щеше да се промени.

И как иначе? Ежедневните срещи поддържаха връзката им досега, а колкото и да се стараеше, Рони не успяваше да си представи как ще общуват по телефона или с писма. Е, имаше и други варианти, естествено — видеокамерата на компютъра й например — но те ни най-малко не можеха да се сравняват със сегашните.

Което означаваше… какво?

Зад нея тържеството беше в разгара си. Махнаха столовете от временната площадка и тя се превърна в дансинг. От кея Рони усмихнато проследи как Уил танцува поне два пъти с шестгодишната шаферка и веднъж със сестра си. Няколко минути след разпрата с Ашли видя как Мегън и Даниъл разрязват сватбената торта. Музикантите засвириха отново. Том покани на танц Мегън. После младоженката хвърли сватбения букет, а крясъкът на младата жена, която го хвана, сигурно се разнесе над всички околни къщи.

— Ето те и теб! — прекъсна съзерцанието й Уил и се спусна по алеята към нея. — Търсих те навсякъде. Време е за танца.

Тя го проследи с поглед как приближава, опитвайки си да си представи как биха се чувствали на нейно място момичетата, които щеше да срещне в колежа. Вероятно онемели като нея.

Уил прескочи последните няколко стъпала. Рони отклони очи. Да наблюдава водите й беше по-лесно, отколкото да срещне погледа му.

Той я познаваше достатъчно добре и долови, че нещо не е наред.

— Какво има?

Тя не отговори веднага и Уил нежно отметна кичур от косите й.

— Кажи ми — тихо настоя.

Рони затвори очи, после ги отвори и се обърна към него.

— Какво ще стане с нас след това? С теб и мен?

Уил се намръщи загрижено.

— Не разбирам какво имаш предвид…

— Напротив, разбираш — усмихна се тъжно Рони. Когато той отпусна длан, усети, че е права. — Няма да е същото.

— Това не означава, че трябва да се примирим.

— Лесно е на думи.

— От Нашвил до Ню Йорк не е много път… Два часа със самолет? Не се налага да вървим пеш.

— И ти ще идваш да ме виждаш? — Рони усети как гласът й потреперва.

— Разбира се. Надявам се и ти да ми гостуваш в Нашвил.

Уил я прегърна и продължи:

— Не знам как ти хрумнаха тези мисли сега, но не си права. Искам да кажа… и аз разбирам, че няма да е същото, но това не означава, че не може да е дори по-добре. Сестра ми живее в Ню Йорк, помниш ли? А има и ваканции. През есента, през пролетта, по Коледа, през лятото… И както казах, лесно е да си гостуваме дори в събота и неделя.

Рони се запита как ли ще приемат това родителите му, но замълча.

— Какво има? — възкликна Уил. — Нима не искаш да опитаме?

— Искам, разбира се.

— Тогава ще намерим начин, нали? — увери я Уил и след кратко мълчание добави: — Искам да бъда с теб колкото може по-дълго. Ти си умна, забавна, честна. Вярвам ти. Вярвам в нас. Заминавам, наистина, а и ти се връщаш у дома, но това не променя чувствата ми. И „Вандербилт“ няма да ги промени. Обичам те много.

Усещаше, че той говори искрено, но някакво тъничко гласче отвътре не й даваше мира с въпроса колко летни романси са устояли на изпитанието на времето. Не много, и причината не беше в чувствата. Хората се променят. Интересите им също. Самата тя го доказваше ярко.

Ала да го изгуби й се струваше непоносимо. Обичаше го, винаги щеше да го обича. И когато Уил се наведе да я целуне, тя се пристисна силно към него. Той я прегърна, а ръцете й погалиха гърба и раменете му, усещайки стаената в тях сила. Знаеше, че Уил иска повече, но досега не беше готова да му го даде. В този момент обаче почувства, че няма друг избор. Този единствен миг беше техен и само техен.

— Искаш ли да отидем на яхтата на баща ми? — едновременно нежно и настойчиво попита той.

Рони се разтрепери, несигурна дали е готова за онова, което щеше да последва. Същевременно усещаше и непреодолим подтик да приеме.

— Добре — прошепна тя.

Уил я стисна за ръката. Стори й се не по-малко напрегнат от нея. Знаеше, че може да промени решението си, но не искаше да спре. Искаше да запомни първия път, искаше да бъде с човек, когото наистина обича. Докато вървяха към яхтата, тя само смътно долавяше как въздухът захладнява, а гостите кръжат по дансинга. Отстрани Сюзън разговаряше с възрастния мъж, който по-рано я наблюдаваше. Отново я загложди мисълта, че го познава отнякъде.

— Толкова сладка реч, ще ми се да я бях записал — каза някой провлачено.

Уил трепна. Гласът долиташе откъм далечния край на кея. Макар да оставаше скрит в сенките, Рони веднага разбра кой е. Блейз я беше предупредила. Маркъс пристъпи напред и запали огнено кълбо.

— Честно ти казвам, богаташче. Направо я омая — ухили се той. — Цялата е твоя. Почти.

Уил пристъпи напред.

— Изчезвай оттук!

Маркъс завъртя огненото кълбо между пръстите си.

— Или какво? Ще повикаш ченгетата? Знам, че не си по тази част.

Уил замръзна. Маркъс очевидно го беше засегнал, макар Рони да не разбираше с какво.

— Това е частна собственост — каза Уил, но гласът му прозвуча колебливо.

— Харесва ми тук. Съседите са дружелюбни хора, построили са хубава дървена алея покрай брега. Обичам да се разхождам по нея. Да се наслаждавам на гледката.

— Празнуваме сватбата на сестра ми — просъска Уил.

— Винаги съм я харесвал — констатира Маркъс. — Дори веднъж я поканих на среща. Но ме отблъсна. Представяш ли си? — преди Уил да успее да отговори, Маркъс махна към множеството. — Видях Скот, държи се така, сякаш си няма никакви грижи. Чудно? Не го ли гризе съвестта? А и твоята не е много чиста май. Обзалагам се, не си казал на мамчето, че малката ти курва ще я пратят в затвора.

Тялото на Уил се изопна като струна.

— Съдията обаче няма да пропусне да я осведоми.

Съдията…

Внезапно Рони се досети защо възрастният мъж й се струва познат… В момента той разговаряше със Сюзън.

Дъхът застина в гърлото й.

О… Боже…

В същия момент Уил пусна ръката й. Хвърли се към Маркъс, той го замери с огненото кълбо и скочи върху алеята. Втурна се към двора близо до ъгъла на палатката, ала Уил беше бърз като светкавица. Настигна го за секунди, но щом Маркъс хвърли поглед през рамо, изражението му й подсказа, че очаква точно това.

За миг се почуди защо, но забеляза как Маркъс се шмугва към въжетата, които поддържат шатрата…

Рони се спусна към тях.

— Уил, недей! Спри! — изкрещя тя.

Твърде късно.

Уил сграбчи Маркъс, събори го и телата им се заплетоха във въжетата. Клиновете се измъкнаха и Рони с ужас проследи как единият край на палатката започва да рухва.

Хората се развикаха, една от ледените скулптури се катурна с трясък, а гостите се разбягаха с писъци. Уил и Маркъс се боричкаха на земята. Накрая Маркъс успя да се измъкне, побягна към крайбрежната алея и изчезна зад съседната къща.

В последвалата суматоха Рони се зачуди дали някой изобщо ще си спомни да е виждал Маркъс.

Но нея определено щяха да я запомнят. Седнала в кабинета, Рони се чувстваше като дванадесетгодишно хлапе. Искаше само да избяга възможно най-далеч и да се свие под одеялото вкъщи.

Чуваше как Сюзън крещи в съседната стая и отново и отново си представяше как шатрата се катурва върху гостите.

— Тя провали сватбата на сестра ти!

— Нищо подобно! — извика Уил. — Казах ти какво стана!

— Очакваш да повярвам, че си се опитвал да спреш някакъв злонамерен пришълец!

— Това е истината!

Рони не знаеше защо Уил не споменава Маркъс, но за нищо на света не възнамеряваше да внася уточнения.

Всеки момент очакваше през прозореца да изхвърчи някой стол. Или двамата да се втурнат в кабинета и Сюзън да я удуши.

— Уил, моля те… дори ако приемем, че говориш истината, как се е озовал той тук? Забрави ли охраната? Всички съдии в околността присъстват на сватбата. Шерифът наблюдаваше шосето, за бога! Това момиче има пръст в цялата работа! Не отричай… по лицето ти чета, че съм права… И какво правехте с нея в яхтата на баща ти, между другото?

Сюзън произнесе думите „това момиче“, сякаш описва нещо противно, което е настъпила и не може да го изтърка от подметките си.

— Мамо…

— Престани! Не си намирай оправдания! Провалихте сватбата на Мегън, Уил, не разбираш ли? Нейната сватба. Знаеш колко важно бе тържеството за всички ни. Знаеш колко усилия хвърлихме с баща ти да се подготвим!

— Не съм го направил нарочно…

— Няма значение, Уил — Рони чу как Сюзън пое дълбоко дъх. — Знаеше какво ще последва, ако я поканиш. Знаеш, че тя не е като нас…

— Ти дори не й даде шанс…

— Съдия Чеймбърс я позна! Каза ми, че в края на месеца ще я съдят за кражба! Или те е лъгала, или ти си лъгал мен!

Възцари се тягостна тишина. Рони неволно се напрегна да чуе отговора на Уил. Той отрони тихо:

— Не ти казах, защото знаех, че няма да разбереш.

— Уил, скъпи… не разбираш ли, че заслужаваш много повече? Животът е пред теб и не ти е нужна някоя като нея. Чаках сам да го осъзнаеш, но заслепен от чувствата, явно не виждаш очевидното. Тя не е достойна за теб! Не е от нашата класа. Не е!

Гласовете се надигнаха отново. На Рони й призля. Едва се сдържаше да не повърне. Сюзън не беше права във всяко отношение, но не грешеше в едно — че Рони е причина за появата на Маркъс. Защо не се беше доверила на интуицията си и не бе останала у дома? Мястото й не беше тук.

— Добре ли си? — попита Том. Стоеше пред вратата, стиснал ключовете за колата си.

— Наистина съжалявам, господин Блекли — отвърна Рони. — Не исках да създавам проблеми.

— Знам — отвърна той.

Въпреки съчувствения му тон Рони беше уверена, че и той е разтревожен. И как иначе? Макар никой да не бе наранен сериозно, двама гости бяха пострадали в суматохата и бяха откарани в болницата. Рони обаче бе благодарна, че Том сдържа емоциите си. Ако беше повишил тон, тя щеше да избухне в сълзи.

— Да те откарам ли у дома? Тук е голяма бъркотия. Баща ти едва ли ще успее да се добре до къщата.

Рони кимна.

— Да — стана, пооправи роклята и се помоли мислено да не повърне по пътя. — Ще предадете ли на Уил най-добри пожелания. И че повече няма да излизам с него.

Том кимна.

— Да. Няма проблем.

Не повърна в колата и не се разплака по сякаш безкрайния път към дома. Том също, но това не беше особено смайващо.

Къщата бе притихнала, лампите изгасени, а Джона и баща й — потънали в сън. В коридора чу колко дълбоко диша баща й — дълбоко и тежко, сякаш след дълъг, изнурителен ден. Ала единствената й мисъл, когато се сви в леглото и се разплака, беше, че няма по-дълъг и по-тежък ден от този, който току-що бе преживяла.

Очите й бяха още подпухнали и зачервени, когато някой я раздруса и я събуди. Рони присви очи и видя седналия до нея Джона.

— Ставай!

Спомените от предишната нощ и думите на Сюзън изплуваха в съзнанието й. Отново й призля.

— Не искам да ставам.

— Нямаш избор. Някой те търси.

— Уил?

— Не — отвърна Джона.

— Някой друг.

— Помоли татко да го отпрати — каза Рони и се зави през глава.

— Той още спи. Освен това тя търси теб.

— Коя тя?

— Не знам, но те чака навън. И е готина.

Рони си навлече джинсите и тениската и предпазливо излезе на верандата. Посетителката я изненада.

— Изглеждаш ужасно — започна без предисловия Мегън.

Беше облечена в къси панталони и потник, ала Джона бе прав — отблизо изглеждаше още по-красива, отколкото на сватбата вчера. Излъчваше увереност, която накара Рони да се почувства много години по-малка.

— Наистина съжалявам, че ти провалих сватбата… — подхвана тя.

Мегън вдигна ръка.

— Не си я провалила — усмихна се леко тя. — Направи я… паметна…

Рони усети как очите й се напълват със сълзи.

— Не плачи — меко каза Мегън. — Не те виня. Друг е причината. Маркъс.

Рони примигна.

— Да, знам какво е станало. С Уил говорихме, когато мама приключи с него. Мисля, че съм наясно с всичко. И както казах, не те виня. Маркъс е луд. Винаги е бил такъв.

Рони преглътна. Макар Мегън да й прощаваше — или може би точно защото проявяваше разбиране — угризенията й се задълбочиха.

— Ммм… щом не си дошла да ми се караш, защо тогава си тук? — попита Рони.

— Донякъде заради разговора с Уил. Но преди всичко — за да разбера нещо. И искам да ми кажеш истината.

Рони усети как коремът я присвива.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам дали обичаш брат ми.

Рони се усъмни, че е чула правилно, но Мегън не отлепяше поглед от нея. Всъщност нямаше какво да губи. Връзката им беше приключила. Ако Сюзън не успееше, разстоянието щеше да се погрижи.

Мегън настояваше да узнае истината и в отплата за милото й отношение Рони нямаше избор, освен да изпълни желанието й.

— Да, обичам го.

— Не е просто летен романс?

Рони енергично поклати глава.

— С Уил…

Замълча, понеже точните думи й убягваха. Мегън се взря изпитателно в очите й и се усмихна.

— Добре — каза тя. — Вярвам ти.

Рони се намръщи объркано, а Мегън се разсмя.

— Имам опит. Виждала съм това изражение. Например тази сутрин, като се погледнах в огледалото. Изпитвам същото към Даниъл, но трябва да призная, че ме изненадваш. На седемнадесет не знаех какво е любовта. Но когато е искрена, няма как да я сбъркаш.

Рони слушаше и си мислеше, че Уил не е описал правилно сестра си. Мегън не беше страхотна, тя беше… много повече. Точно като нея би искала да бъде след няколко години. Да й прилича във всяко отношение. За минути Мегън се превърна в неин кумир.

— Благодаря — промърмори Рони, неспособна да измисли по-подходящ отговор.

— Не ми благодари. Не го правя заради теб, а за брат си. Той те обича до полуда — обясни Мегън със съзаклятническа усмивка. — Както и да е… Мисълта ми е, че щом го обичаш, не трябва да се притесняваш от случилото се. Ти просто предостави на майка ми история, която да разказва до края на дните си. Ще се възползва от сгодния случай, повярвай ми. А накрая ще преодолее лошите чувства. Такава си е.

— Не знам…

— Защото не я познаваш. О, тя е твърдоглава. И бди като орлица над семейството. Но сближи ли се с някого, няма по-добър човек от нея. Готова е на всичко за хората, на които държи.

Думите й потвърждаваха описанието на Уил, но засега тази страна на Сюзън й убягваше.

— Трябва да поговориш с Уил — каза Мегън, сложи си слънчевите очила и се накани да си върви. — Не се тревожи. Не ти предлагам да идваш вкъщи. Още повече, че той не е там.

— Къде е?

Мегън махна зад гърба си към кея.

— На турнира. Първият им мач започва след минути.

Турнирът. Вчерашните шеметни събития го бяха изтрили от паметта й.

— Оттам идвам, но умът на Уил изобщо не е в състезанието. От притеснение май изобщо не мигна. Особено когато татко му предаде думите ти. Трябва да оправиш положението.

На стъпалата пред верандата Мегън се обърна за последно към Рони.

— И още нещо. С Даниъл отложихме с един ден медения си месец, за да гледаме състезанието. Добре ще е Уил да се съсредоточи в играта. Едва ли си е признал, но за него е важно да се представи както подобава.

Рони си взе душ, облече се и се втурна към кея. Край него беше претъпкано, както през първата й вечер в града.

Около две игрища в далечния край на кея бяха поставени временни пейки, а поне хиляда зрители заемаха всеки сантиметър. Още повече се трупаха по кея, откъдето мачовете можеха да се наблюдават отвисоко. Самият плаж беше толкова претъпкан, че Рони едва си пробиваше път през тълпата. Тревожеше се, че няма начин да открие Уил.

Сега разбираше защо победата е толкова важна.

Огледа множеството, зърна няколко от другите отбори и поднови още по-трескаво търсенето. Установи, че за играчите няма специално място, и се отчая напълно.

Състезанието започваше след десет минути. Вече се канеше да се откаже, когато го зърна. Със Скот минаваха покрай медиците в бели престилки, облегнати върху паркираната наблизо линейка. Уил свали блузата си и изчезна зад линейката.

Рони се гмурна в множеството, сипейки извинения към хората, които разбутваше. Само за минута се добра до мястото, където го бе забелязала за последно, но той сякаш се бе изпарил. Тя си запробива отново път напред. Стори й се, че вижда Скот — трудно бе да го различи сред морето от руси коси. Въздъхна трескаво и забеляза Уил, седнал сам в сянката на пейките, да отпива бавно от бутилка оранжада.

Мегън беше права. В отпуснатите му рамене се четеше умора, по нищо не личеше да е обзет от предстартова треска.

Рони заобиколи неколцина правостоящи и затича към него. За миг й се стори, че по лицето му се изписва изненада, но той бързо отклони поглед. Баща му явно беше предал точно посланието й.

Реакцията му издаваше болка и объркване. Думите се заблъскаха в ума й, но се налагаше да отложи обясненията — играта започваше след минути. Добра се до него, прегърна го и го целуна горещо. Макар и изненадан, той се съвзе бързо и устните му й отвърнаха страстно.

Накрая проговори:

— Вчера…

Тя поклати глава и нежно постави пръст върху устните му.

— По-късно ще го обсъдим. Знай само, че онова, което казах на баща ти, не беше истина. Обичам те. И искам да направиш нещо за мен.

Той наклони въпросително глава, а Рони продължи:

— Да играеш както никога досега.