Последна песен

13.Уил

„Блекли Брейкс“ бяха отворили врати едва преди десет минути, когато Уил я видя да влиза и да се втурва право към центъра на сервиза.

Уил избърса ръце в кърпата и тръгна към нея.

— Здрасти! — усмихна се той. — Не очаквах да се отбиеш.

— Благодаря ти много! — отсече тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Помолих те за една дреболия! Просто да се обадиш и да ги накараш да сложат клетката! Но ти не намери време!

— Почакай… какво се е случило? — примигна Уил.

— Казах ти, че видях миеща мечка да се навърта край гнездото!

— Там ли са яйцата?

— Не мисля, че те интересува. Да не би от волейбола да си започнал да забравяш?

— Просто искам да знам дали гнездото е наред.

Рони го изгледа гневно.

— Да. Наред е. Но не благодарение на теб. Обърна се и хукна към изхода.

— Почакай! — извика той. — Чакай малко!

Тя не му обърна никакво внимание. Уил я изгледа шокирано как профучава през входа.

— Какво, по дяволите, става?

Зад гърба му Скот надничаше откъм платформата.

— Направи ми услуга!

— Какво ти трябва?

Уил извади връзка ключове от джоба си и хукна към пикапа, който беше паркирал отвън.

— Покрий ме! Имам малко работа.

Скот притича към него.

— Чакай! Какво ще правиш?

— Ще се върна веднага щом приключа! Ако татко се появи, кажи му, че се връщам бързо. Започвай сам!

— Къде отиваш? — извика Скот.

Този път Уил не отговори и Скот се приближи.

— Хайде, човече! Не ме оставяй сам! Чакат ни купища коли!

Уил не му обърна внимание. Затича към пикапа, уверен накъде трябва да върви.

Откри я край дюната час по-късно. Седеше до гнездото все така ядосана.

Видя го, че приближава, и скръсти ръце.

— Какво искаш?

— Не ме изслуша. Извиках ти.

— Вярно.

Той огледа гнездото.

— Всичко е наред. Какъв е проблемът?

— Наред е. Да. Не благодарение на теб.

Уил се подразни.

— Защо вдигаш врява тогава?

— Вдигам врява, защото пак спах навън, за да не се върне миещата мечка. Същата, за която те предупредих!

— Спа навън?

— Глух ли си? Да, спах тук. Две нощи, понеже ти не си свърши работата! Ако не бях погледнала случайно през прозореца, миещата мечка щеше да изяде яйцата. Беше на няколко крачки от гнездото, когато я прогоних. И после се наложи да остана тук, защото знаех, че ще се върне. Затова те помолих да се обадиш всъщност! Въобразих си, че няма да забравиш!

Скръстила отново ръце, тя сякаш се опитваше да го унищожи с поглед.

— Да повторим, за да съм сигурен, че схващам правилно — не се сдържа той. — Видя миеща мечка, помоли ме да се обадя, после видя животинката отново. И спа навън. Така ли е?

Рони отвори уста, но бързо я затвори. Извърна се и тръгна към къщи.

— Утре сутринта ще дойдат! — извика Уил. — И за сведение — наистина се обадих! Два пъти. Първо, като сложих лентата и после — след работа. Кога най-сетне ще ме изслушаш?

Тя спря, но не се обърна към него. Той продължи:

— И тази сутрин, след като си тръгна, отидох право при директора на аквариума и говорих лично с него. Обеща да дойдат утре сутринта. Планирали го за днес, но на „Холдън Бийч“ открили осем гнезда.

Рони бавно се извърна и го изгледа изпитателно, за да се увери, че говори истината.

— Това обаче няма да помогне на моите костенурки тази вечер, нали?

— Твоите костенурки?

— Да — отвърна Рони решително. — Моята къща. Моите костенурки.

После се обърна и закрачи към къщи, сякаш той не съществуваше.

Харесваше я. Чисто и просто.

На връщане към сервиза Уил още не можеше да си обясни защо я харесва. Нито веднъж обаче не бе хуквал след Ашли така, както след нея. Това момиче винаги го изненадваше. Допадаше му откровеността й, допадаше му, че не успява да я смути. По ирония на съдбата топката беше в неговото поле. Първо я блъсна и я поля, после тя го видя да се забърква в побой, а тази сутрин го взе или за идиот, или за мързеливец.

Нямаше проблем, естествено. Не му беше приятелка, той дори не я познаваше… но незнайно защо, колкото и налудничаво да звучеше, искаше да й направи добро впечатление. Искаше и тя да го хареса.

Обзе го странно, непознато усещане. През целия работен ден и през обедната почивка, докато наваксваше отсъствието, мислите му се връщаха към нея. Чувстваше колко непресторени са думите и действията й, долавяше нежност и топлота зад рязкото й поведение. Нещо, което му вдъхваше увереност, че макар досега да я беше разочаровал, имаше шанс да изкупи простъпките си.

По-късно вечерта я свари точно където очакваше — в сгъваемия стол на плажа с разтворена в скута книга. Четеше на светлината на малък фенер.

Вдигна поглед, после го сведе към книгата. Не показа нито изненада, нито задоволство.

— Познах, че ще те намеря тук — каза Уил. — Твоята къща, твоите костенурки и тъй нататък…

Тя не отговори. Той отклони поглед към къщата — не беше много късно и зад пердетата се движеха сенки.

— Някаква следа от миещата мечка?

Тя не отговори. Обърна страницата.

— Чакай. Нека позная. Още ми се сърдиш.

Рони въздъхна.

— Не трябваше ли да си с приятелите си? Да се оглеждате в някое огледало?

— Забавно — засмя се той. — Ще го запомня.

— Не се шегувам. Говоря сериозно.

— О, имаш предвид, че сме красавци?

В отговор тя заби поглед в книгата, но беше видно, че не чете. Уил седна до нея.

— Всички щастливи семейства си приличат, нещастните са нещастни посвоему — цитира той, сочейки към книгата. — Първият ред. Убеден съм, че е вярно. Или така твърдеше учителят ми по английски? Забравил съм. Четох я миналия срок.

— Родителите ти сигурно се гордеят, че синът им е грамотен.

— Гордеят се. Купиха ми пони, когато написах съчинение за „Котка в шапката“.

— Преди или след като реши да се хвалиш, че си чел Толстой?

— О, слушаш значи. Просто проверявах — той посочи към хоризонта. — Прекрасна нощ, нали? Обичам нощи като тази. Вълните са като приспивна песен, не мислиш ли?

Рони затвори книгата.

— Какво те води насам?

— Харесвам хора, които харесват костенурки.

— Върви тогава при приятелите си от аквариума. Или почакай, не става… Те спасяват други костенурки, а пък останалите ти приятели си лакират ноктите и си къдрят косите, нали?

— Вероятно. Мислех си, че ще ти е по-приятно да не си сама.

— Добре съм си — отсече тя. — Върви си!

— Плажът е обществен. Тук ми харесва.

— Значи ще останеш?

— Да.

— Тогава аз ще вървя.

Той поизправи рамене.

— Не мисля, че идеята е добра. Искам да кажа… откъде си сигурна, че ще остана цяла нощ? И с това нахално мече?

— Какво искаш от мен?

— Като начало — да речем името?

Тя взе една хавлия и я метна върху коленете си.

— Рони — каза. — Съкратено от Вероника.

Уил се наведе и се подпря на лакти.

— Добре, Рони. Разкажи ми за себе си.

— Защо те интересува?

— Дай ми шанс — погледна я той. — Опитвам се, не виждаш ли?

Не беше сигурен как разтълкува думите му, ала пристегна косите си в опашка, очевидно приела мисълта, че трудно ще се отърве от него.

— Хубаво. Нещо за мен — живея в Ню Йорк с по-малкия си брат и мама, но тя ни доведе тук да прекараме лятото с татко. Сега съм бавачка по неволя на костенуркови яйца, а един омазан със смазочно масло волейболист и доброволец в аквариума се опитва да ме сваля.

— Не те свалям.

— Нима?

— Повярвай ми, би усетила веднага, ако те свалях. Тутакси щеше да се поддадеш на чара ми.

За пръв път я чу да се засмее. Прие го като добър знак и продължи:

— Всъщност дойдох, защото изпитвах угризения заради клетката и не исках да те оставям сама. Както споменах по-рано, плажът е обществен и не се знае кой може да се появи.

— Някой като теб?

— Аз не съм опасен. Но навсякъде има лоши хора. Дори тук.

— Нека позная — ти ще ме защитиш, нали?

— Ако се наложи — да, ще те защитя, без да се замисля.

Тя не отговори, но думите му явно я изненадаха. Приливът се надигаше и двамата се вгледаха в сребристите гребени на вълните, втурнали се към брега. Пердетата на прозорците потрепваха, сякаш някой ги наблюдаваше.

— Добре — наруши тишината тя. — Твой ред е. Разказвай!

— Аз съм омазан с грес волейболист и доброволец в аквариума.

Отново чу смеха й — допадна му непресторената му звънливост. Беше заразителен.

— Ще ме потърпиш ли още малко?

— Плажът е обществен.

Той махна към къщата.

— Трябва ли да кажеш на баща си, че съм тук?

— Вече е разбрал, че си тук. Сигурна съм. Снощи ме проверяваше през няколко минути.

— Изглежда, е добър баща.

Тя се позамисли, после поклати глава.

— Обичаш волейбола значи?

— Поддържа ме във форма.

— Това не е отговор.

— Приятно ми е да играя. Не знам обаче дали го обичам.

— Но обичаш да блъскаш хората?

— Зависи с кого се сблъсквам. Преди два дни късметът определено беше на моя страна.

— Смяташ за добре, че ме поля?

— Ако не те бях полял, сега нямаше да съм тук.

— А аз щях да се наслаждавам на тихата, спокойна нощ на плажа.

— Не знам — усмихна се той. — Май преувеличават чара на тихите, спокойни нощи.

— Е, явно тази вечер няма да разбера дали е така.

Уил се засмя.

— Къде учиш? — попита той.

— Не уча. Преди няколко седмици се дипломирах. А ти?

— Аз завърших „Лейни“. Гимназията на Майкъл Джордан.

— Съучениците ти сигурно все това повтарят.

— Не всички — поправи я той. — Само завършилите.

Рони извъртя очи.

— Добре де. А по-нататък? За баща си ли смяташ да работиш?

— Само през лятото.

Уил взе шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.

— А после?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Не те познавам достатъчно, за да споделям поверителна информация.

— Подскажи ми малко — настоя тя.

— Ти първа. Какво планираш?

Рони се замисли.

— Сериозно се замислям дали да не стана страж на малки костенурчета. Явно ми се удава. Да беше видял как прогоних миещата мечка! Избяга, все едно Терминатор я е погнал по петите.

— Скот ще ти хареса — каза Уил. Забелязал недоумението й, поясни: — Волейболният ми партньор. Цар е на филмовите сравнения. Пуска по някое във всяко изречение. Е, обикновено с еротичен подтекст.

— Звучи като дар божи.

— О, така си е. Искаш ли да ти го демонстрира лично?

— Не, благодаря. Не си падам по еротичните намеци.

— Може да ти допадне.

— Не смятам.

Задържа погледа й. Отбеляза, че е по-хубава, отколкото си я спомня. И в допълнение остроумна и забавна.

Бризът полюшваше тревите край гнездото, ритмичният прибой ги обграждаше отвсякъде като в пашкул. Лампите в крайбрежните къщи светеха ярко.

— Може ли един въпрос?

— Нима мога да ти забраня?

Той плъзна крака по пясъка.

— Какви са ти отношенията с Блейз?

Тя застина леко в тишината.

— Какво имаш предвид?

— Питах се защо тръгна с нея онази вечер.

— Аха — рече тя. Макар да не разбра защо, стори му се, че в тона й долавя облекчение. — Всъщност се запознахме, когато ме поля със содата. Точно след като избърсах твоята порция.

— Шегуваш се.

— Не. Доколкото разбирам, в тази част на света поливането с газирани напитки е равностойно на „Здрасти, приятно ми е да се запознаем“. Честно казано, според мен стандартният начин е по-уместен, но знае ли човек? — Рони пое дъх. — Както и да е… стори ми се приятна, не познавах никого тук и просто…

— Остана ли снощи при теб?

— Не — поклати глава Рони.

— Нима? Отказа да бди над костенурките?

— Не съм й казвала за тях.

Уил разбра, че тя не иска да обсъжда повече темата, и махна към плажа.

— Да се поразходим ли?

— Романтична разходка ли имаш предвид или само разходка?

— Бих казал… само разходка.

— Добър избор — плесна с ръце Рони. — Но не искам да се отдалечаваме много. От аквариума така и не се погрижиха за миещата мечка, а тя сигурно се навърта наоколо.

— Ще се погрижат. А и доброволец от аквариума помага за опазването на яйцата.

— Така е — отвърна Рони. — Но въпросът е „защо“?

Тръгнаха към кея покрай крайбрежните къщи с просторни веранди и стъпала към плажа. Малко по-надолу празнуваха — лампите на третия етаж светеха, а облегнати на перилата, три-четири двойки съзерцаваха посребрените от луната вълни.

Не говориха много, но незнайно защо мълчанието не ги притесняваше. Рони крачеше леко встрани, за да не допрат случайно раменете си, понякога изучаваше пясъка, друг път се взираше напред. От време на време Уил забелязваше мимолетна усмивка да заиграва по устните й, сякаш си припомняше весела случка, която още не му е разказала. Поспираше да събира миди, разглеждаше ги съсредоточена на лунната светлина и изхвърляше повечето. Останалите пъхаше в джоба си.

Не знаеше почти нищо за нея. В много отношения тя си оставаше загадка — пълна противоположност на предсказуемата Ашли. С нея знаеше какво ще получи, макар да не го желаеше. Рони обаче безспорно беше различна и когато му се усмихна — неочаквано и искрено — той почувства, че е прочела мислите му. Заля го приятна топлина и когато накрая се запътиха обратно към гнездото, той внезапно си представи как крачи до нея по плажа всяка нощ, ден след ден.

Рони влезе в къщата да говори с баща си, докато Уил разопаковаше вещите си. Разпъна спалния чувал до гнездото. Искаше му се тя да бе останала с него. Но вече го беше предупредила, че баща й няма да се съгласи за нищо на света. Радваше се поне, че ще я отмени, за да поспи в собственото си легло след двете нощи на открито.

Уил легна, като си мислеше, че ако не друго, днешният ден поне беше някакво начало. Отсега нататък всичко беше възможно. Но когато Рони се обърна и усмихнато му помаха за лека нощ от верандата, той усети как сърцето му подскача при мисълта, че може би и тя смята този ден за начало.

— Кой е този?

— Никой. Просто приятел. Изчезвай.

Думите си проправиха път през замъглените просеки на съзнанието му и Уил се напрегна да си припомни къде е. Присви очи на слънцето и срещна втренчения поглед на малко момче.

— Здрасти — промърмори Уил.

Момчето потърка нос.

— Какво правиш тук?

— Събуждам се.

— Това го виждам. Но какво си правил тук цяла нощ?

Уил се усмихна. Момчето се държеше сериозно като следовател — комично предвид възрастта и ръста му.

— Спях.

— Аха.

Уил седна и забеляза застаналата встрани Рони. Носеше черна тениска и прокъсани джинси, следеше го със същия шеговит поглед като снощи.

— Аз съм Уил — представи се той. — А ти?

Момчето кимна към Рони.

— Аз съм й съквартирант. Отдавна се знаем.

Уил се почеса по главата и се усмихна.

— Ясно.

Рони пристъпи напред. Косата й беше още влажна от душа.

— Това е брат ми Джона, който си вре носа навсякъде.

— Нима?

— Да — отвърна Джона. — С изключение на онази част с носа.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джона не отлепяше очи от него.

— Аз май те познавам отпреди.

— Не мисля. Иначе щях да те помня.

— Напротив — устните на момчето започнаха да се разтягат в усмивка. — Ти каза на полицая, че Рони е отишла в „Бауърс Пойнт“!

Уил си припомни онази нощ и се обърна към Рони. С ужас забеляза как любопитното й изражение се сменя с удивление и накрая с разбиране.

О, не!

Джона продължи невъзмутимо:

— Да, полицай Пийт я доведе у дома и на другата сутрин с татко се скараха жестоко…

Уил видя как Рони стисва устни. Промърмори нещо, обърна се и влетя в двора на къщата.

— Благодаря ти много — изсумтя Уил, скочи на крака и хукна след нея.

— Рони! Почакай! Хайде де! Съжалявам! Не исках да ти създавам неприятности!

Настигна я и се протегна да я улови за ръката. Щом пръстите му докоснаха тениската й, тя се обърна рязко към него.

— Върви си!

— Изслушай ме, моля те…

— Нямаме нищо общо! — отсече тя. — Ясно?

— Ами снощи?

Страните й почервеняха.

— Остави ме!

— Номерът ти не минава! — отвърна Уил. — Думите му я смълчаха достатъчно дълго, за да успее да продължи: — Ти възпря побойниците, въпреки че бяха побеснели. Ти единствена забеляза детето, което се разплака. Видях как му се усмихна, когато тръгна с майка си. Четеш Толстой. И харесваш костенурките.

Рони вдигна предизвикателно брадичка, ала той усети, че е привлякъл вниманието й.

— Е, и?

— Затова искам да ти покажа нещо днес.

Уил млъкна, доволен, че не му отказа веднага. Не каза и „да“ обаче. Докато се колебаеше, той пристъпи предпазливо към нея.

— Ще ти хареса — каза. — Обещавам ти.

Уил сви към празния паркинг пред аквариума и заобиколи отзад по служебната алея. Рони седеше до него в пикапа. Не продума почти нищо по пътя. Когато я поведе към служебния вход, усети, че макар да се бе съгласила да дойде, още не е решила дали да му се сърди или не.

Отвори й вратата и прохладата отвътре се смеси с горещия, влажен въздух отвън. Поведе я по дългия коридор, после отвори следващата врата, която отвеждаше към самия аквариум.

Неколцина служители работеха в кабинетите си, въпреки че още час аквариумът щеше да остане затворен за посетители. Уил обичаше да идва тук преди началото на работния ден. Приглушените светлини от аквариумите и безмълвието създаваха усещане за тайно убежище. Понякога се питаше дали обитателите им съзнават колко се е смалила територията им и дали усещат присъствието му.

Рони вървеше до него и мълчаливо наблюдаваше. Подминаха огромен резервоар с вода, приютил умалено копие на потопена през Втората световна война германска подводница. Пред аквариума на бавно пулсираща медуза, излъчваща меко сияние в мрака, Рони спря и докосна удивено стъклото.

— Aurelia aurita — каза Уил. — Позната още като лунна медуза.

Рони кимна и отново се вгледа в аквариума, омагьосана от плавните движения на медузата.

— Толкова нежни изглеждат — каза тя. — Не е за вярване, че жилят толкова болезнено.

Косата й изглеждаше по-къдрава от вчера, придавайки й вид на непокорна покорителка на мъжки сърца.

— На мен ли го казваш! Като малък си патех от тях поне веднъж годишно.

— Трябва да ги отбягваш.

— Старая се. Но те някак си ме намират. Привличам ги.

Рони се усмихна вяло, после се обърна и го погледна в очите.

— Защо сме тук?

— За да ти покажа нещо. Казах ти.

— Виждала съм риби. Посещавала съм и аквариум.

— Знам. Но това е нещо по-специално.

— Защото сме сами?

— Не — отвърна Уил. — Защото ще ти покажа нещо, което посетителите не виждат.

— Какво? Ти и аз в аквариум със солена вода?

— Още по-забележително — ухили се Уил. — Ела.

В подобна ситуация обикновено не би се поколебал да улови за ръка момичето, но с нея не смееше да опита. Посочи с палец почти незабележимия коридор в ъгъла. В края му спря пред поредната врата.

— Не ми казвай, че си имаш кабинет — подразни го тя.

— Не. Не работя тук. Доброволец съм, забрави ли?

Влязоха в просторна сивкава зала, от чиито стени стърчаха тръби. Над главите им бръмчаха флуоресцентни лампи. Заглушаваше ги шумът от огромните водни филтри по стената в далечния край на залата. От гигантски открит аквариум, пълен почти до ръба с океанска вода, долиташе миризма на сол.

Уил я поведе към стоманената платформа около него и изкачи металните стъпала. В далечния край на аквариума имаше плексигласов прозорец. Лампите по тавана осветяваха бледо създанието във водата, което плуваше бавно — след малко Рони го разпозна.

— Морска костенурка?

— По-точно гигантска морска костенурка.

Костенурката се плъзна край стъклото и Рони различи белезите по корубата й и липсващия плавник.

— Как е пострадала?

— Ударило я витло на лодка. Спасиха я преди месец. Беше полумъртва. Ветеринар от щатската клиника ампутира част от предния й плавник. Нарекохме я Мейбъл.

Мейбъл плуваше леко наклонена. Блъсна се в далечната стена на аквариума и започна да обикаля отново.

— Ще се оправи ли?

— Чудо е, че изобщо оживя. Надявам се да се справи. Сега е по-силна. Но никой не знае дали ще оцелее в океана.

Рони видя как Мейбъл се блъсна отново в стената. Когато костенурката коригира курса си, тя се обърна към Уил.

— Защо държеше да я видя?

— Защото смятах, че ще я харесаш. Тя ми е любимка. Нищо, че е цялата в белези.

Рони се замисли над думите му, но замълча. Обърна се и пак загледа Мейбъл. Костенурката изчезна в сенките в дъното. Рони въздъхна.

— Не си ли на работа?

— Днес почивам.

— Предимството да работиш за баща си, а?

— Може и така да е.

Рони почука по стъклото, за да привлече вниманието на Мейбъл. След малко се обърна отново към него.

— И как прекарваш обикновено почивния си ден?

— По добрия стар южняшки начин значи. Ходиш на риболов, съзерцаваш облаците. Представям си как дъвчеш тютюн…

Останаха още половин час в аквариума. Рони хареса много тюлените, а после Уил я заведе в ловния магазин да купят замразени скариди. След това я закара до спокойно място край брега и извади риболовните принадлежности, скътани в багажника на пикапа. Поведе я към края на малък кей, където седнаха, провесили крака над водата.

— Не се дръж като сноб — укори я той. — Вярваш или не, Югът е страхотен. Имаме канализация и прочее. А през почивните дни излизаме на сафари.

— Сафари?

— Караме пикапите си из калта.

Рони си придаде замечтано изражение.

— Звучи толкова… интелектуално.

Той я бутна закачливо с лакът.

— Е, дразни ме, щом искаш. Но е забавно. Калта пръска по предното стъкло, полепва по гумите и омазва приятелчето зад теб.

— Прилошава ми само като си го представя — безизразно констатира Рони.

— Предполагам, че ти се забавляваш другояче в града.

Рони поклати глава.

— Мм… да. Донякъде.

— Обзалагам се, че си стоиш само в Ню Йорк.

— Нищо подобно. Сега съм тук, нали?

— Знаеш какво имам предвид. В събота и неделя…

— Че защо да пътувам извън града?

— За да поостанеш насаме например.

— Мога да се уединя и в стаята си.

— Къде ходиш, когато ти се прииска да поседнеш под някое дърво и да почетеш?

— В Сентръл Парк — отвърна Рони, без да се замисля. — Харесала съм си едно страхотно хълмче. И на две крачки продават капучино.

Уил поклати глава с престорено съжаление.

— Градско момиче! Хващала ли си някога въдица?

— Едва ли е много трудно. Слагаш стръвта, мяташ и чакаш. Така ли е?

— Не е толкова просто. Трябва да прецениш къде да хвърлиш и да успееш да метнеш точно там. Трябва да знаеш какви плувки и каква стръв да използваш — зависи от рибата, която искаш да хванеш, и от бистротата на водата. Освен това трябва да усетиш кога кълве. Ако избързаш или закъснееш, изпускаш рибата.

Рони се замисли.

— Ти защо избра скариди?

— Защото ги предлагаха с намаление — отвърна Уил.

Рони се засмя и го побутна леко.

— Умно — отбеляза тя. — Но май си го заслужих.

Той усети топлината на рамото й.

— И по-лошо наказание заслужаваш — каза той. — Повярвай ми, за някои момчета тук риболовът е като религия.

— А за теб?

— За мен не. Риболовът е възможност… да си събера мислите. Да остана сам. Освен това обичам да съзерцавам облаците, докато дъвча тютюн.

Рони сбърчи нос.

— Не дъвчеш тютюн, нали?

— Не. Не ми допада идеята да пипна рак на устата.

— Хубаво — одобри Рони и разклати крака напред-назад. — Не излизам на срещи с пушачи.

— Искаш да кажеш, че съм те поканил на среща?

— Не. Категорично не. Просто ловим риба.

— Толкова много имаш да учиш. Имам предвид… риболовът е олицетворение на живота.

Рони вдигна паднала върху кея клонка.

— Прозвуча като в реклама за бира.

Над главите им прелетя орел рибар, кордата потрепна веднъж, после втори път. Изопна се и Уил дръпна въдицата. Скочи на крака и преди Рони да осъзнае какво става, занавива бързо макарата.

— Улови ли нещо? — попита тя и се изправи.

— Ела по-близо — настоя той и протегна въдицата към нея. — Ето! Дръж я!

— Не мога! — извика Рони и отстъпи назад.

— Лесно е! Просто я вземи и продължавай да навиваш!

— Не знам как!

— Обясних ти! — връчи й Уил въдицата. — Просто навивай!

Рони забеляза как пръчката се извива надолу.

— Не спирай! Кордата трябва да е опъната!

— Опитвам се!

— Справяш се чудесно!

Червеникавата риба се замята точно под повърхността и Рони се развика въодушевено. Уил се разсмя, тя също се усмихна и заподскача на един крак. Рибата се подаде отново. Рони пак възкликна победоносно и подскочи още по-високо, този път с изписана по лицето непоклатима решимост.

Уил си помисли, че отдавна не е виждал по-смешна сцена.

— Просто продължавай — насърчи я той. — Докарай я по-близо до кея и аз ще се погрижа за останалото.

Стиснал мрежата, той легна по корем и протегна ръка над водата. С бързо движение загреба и се изправи. Обърна мрежата и рибата падна с плясък върху дъските на кея. Рони продължи да върти макарата, кръжейки наоколо. Уил се пресегна към кордата.

— Какво правиш? — изкрещя Рони. — Трябва да я върнем обратно!

— Всичко е наред…

— Тя умира!

Уил се наведе, сграбчи рибата и я пристисна към кея.

— Нищо й няма!

— Трябва да извадиш кукичката! — изкрещя отново Рони.

Уил хвана кукичката и я заизтегля от устата на рибата.

— Опитвам се! Дай ми секунда!

— Кръвта й изтича! Боли я! — защура се около него Рони.

Без да й обръща внимание, Уил стисна по-здраво кукичката. Усещаше как рибата тупа с опашка по дъските и се извива под дланта му. Беше малка — вероятно не повече от два килограма — ала изненадващо силна.

— Много се бавиш! — порица го Рони.

Той отстрани внимателно кукичката, но не пусна рибата.

— Сигурна ли си, че не искаш да я занесеш вкъщи за вечеря? Все ще излязат едно-две филета от нея.

Рони отвори и затвори невярващо уста, ала преди да успее да проговори, Уил хвърли рибата обратно във водата. Тя цопна шумно, гмурна се навътре и изчезна. Уил избърса кръвта от пръстите си с малка хавлиена кърпа.

Рони продължаваше да го следи укоризнено с порозовели от възбуда страни.

— Щеше да я изядеш, нали? Ако не бях тук?

— Щях да я пусна.

— Защо ли не ти вярвам?

— Сигурно защото си права — усмихна се Уил и взе въдицата. — Ти ли ще сложиш стръвта или аз?

— Мама се е заела да организира сватбата на сестра ми и иска всичко да е перфектно — обясни Уил. — Вкъщи е… доста напрегнато напоследък.

— Кога е сватбата?

— На девети август. Сестра ми държи церемонията да е у дома, а това още повече усложнява ситуацията. И изнервя мама.

— Що за човек е сестра ти? — усмихна се Рони.

— Страхотна е! Живее в Ню Йорк. Свободен дух. Прилича на една друга по-голяма сестра, която имам честта да познавам.

Думите му явно я зарадваха. Разхождаха се по плажа, слънцето залязваше и си личеше, че Рони се чувства по-спокойна. Хванаха и пуснаха обратно във водата още три риби, после обядваха на открито в Уилмингтън. От ресторанта река Кейп Фиър се виждаше като на длан. Уил посочи останките от бойния кораб „Норт Карълайна“, сражавал се през Втората световна война. Докато Рони го изучаваше внимателно, той си мислеше колко лесно се разбират с нея. За разлика от другите му познати момичета тя не играеше глупави игрички и казваше, каквото мисли. Свежото й чувство за хумор му допадаше, дори когато бе насочено срещу него. Всъщност всичко у нея му харесваше.

Когато наближиха къщата й, Рони изтича напред да нагледа гнездото на костенурките, скътано в подножието на дюната. Спря пред клетката от телена мрежа, забита дълбоко в земята. Когато Уил приближи, тя го изгледа колебливо.

— Това ще ги опази ли от миещата мечка?

— Така твърдят.

Рони я разгледа изпитателно.

— А как излизат костенурките? Не могат да се промъкнат през дупките, нали?

Уил поклати глава.

— Доброволци от аквариума махат клетката, когато дойде време костенурките да се излюпят.

— Как разбират, че е дошло време?

— Учените са установили, че яйцата се излюпват след около шестдесет дни. Зависи обаче от времето. Колкото по-горещо е лятото, толкова по-бързо се развиват. Да не забравяме, че това не е единственото гнездо край брега. Не е и първото. Появяват ли се на бял свят костенурките в първото, останалите се излюпват след около седмица.

— Виждал ли си как става?

— Четири пъти — кимна Уил.

— И как е?

— Всъщност настъпва голям хаос. Наближи ли моментът, махаме клетката, прокопаваме плитък ров от гнездото към водата. Трябва да е достатъчно дълбок, та костенурките да не се отклонят. Първо се раздвижват едно-две яйца и сякаш дават сигнал. Преди да се усетиш, гнездото заприличва на разбунен кошер. Костенурките се катерят една върху друга, измъкват се от дупката и се втурват в индийска нишка към водата. Удивителна гледка!

Усети, че Рони се опитва да си представи живо картината. После забеляза, че баща й се появи на задната веранда. Тя му помаха.

Уил посочи къщата.

— Това е баща ти, нали? — попита той.

— Да.

— Не искаш ли да ме представиш?

— Не.

— Обещавам да се държа както подобава.

— Звучи обнадеждаващо.

— Защо тогава не ни запознаеш?

— Защото и ти не си ме запознал в твоите родители.

— Че защо ти е да ги познаваш?

— Именно! — отвърна Рони.

— Не съм убеден, че схващам.

— Но твърдиш, че си чел Толстой?

Уил съвсем се обърка. Рони закрачи бавно към брега. Той я настигна с няколко широки крачки.

— Не си много лесна за разгадаване.

— И?

— Нищо. Просто го отбелязвам за протокола.

Тя се усмихна замислено и се взря към хоризонта. В далечината към пристанището плаваше риболовен кораб.

— Искам да съм тук, когато настъпи моментът.

— Кой момент?

— Да се излюпят костенурките. За какво помисли, че говоря?

Уил поклати глава.

— А, пак на тази тема се връщаме значи. Е, добре. Кога се връщаш в Ню Йорк?

— В края на август.

— Има шанс. Ще се молим за дълго и горещо лято.

— Началото е многообещаващо. Вир-вода съм.

— Защото носиш черно. И джинси.

— Не знаех, че цял ден ще съм навън.

— Иначе щеше да си сложиш бански, нали?

— Не мисля — отвърна Рони.

— Не обичаш да носиш бански?

— Разбира се, че обичам.

— Ала не покрай мен.

Рони отметна глава.

— Просто не днес.

— Ами ако обещая да те заведа пак за риба?

— Не става.

— На лов за патици?

Рони се закова на място.

— Кажи ми, че не убиваш патици — каза неодобрително.

Уил не отговори.

— Сладки пухкави създания, полетели към езерцето си, които не причиняват зло никому? И ти ги прострелваш в небето?

Уил се замисли.

— Само през зимата.

— Когато бях малка, любимата ми плюшена играчка беше пате. Имах тапети с патенца. И хамстер на име Дъфи. Обожавам патенца.

— И аз — съгласи се Уил.

Тя не си направи труда да прикрие скептицизма си. Той започна да брои на пръсти:

— Обожавам ги пържени, печени, варени, със сладко-кисел сос…

Рони го бутна. Уил се олюля.

— Ужасно!

— Забавно!

— Ама че подлец!

— Само понякога — отвърна Уил и махна към къщата. — Ако не ти се прибира, защо не дойдеш с мен?

— Къде? Да ми покажеш още начини как се убиват животинки?

— Ще играя волейбол. Искам да дойдеш. Ще бъде по-весело.

— Понеже пак ще ме полееш с нещо?

— Само ако си купиш сода.

Рони се позамисли, после закрачи към кея редом с него. Той я смушка с лакът. Тя му върна жеста.

— Струва ми се, че имаш проблеми.

— Какви?

— Като начало — проявяваш се като зъл убиец на патета.

Той се засмя, после улови погледа й. Тя сведе очи към пясъка, след това ги насочи към брега и накрая — към него. Поклати глава, неспособна да сдържи усмивката. Сякаш се питаше какво се случва помежду им. И се наслаждаваше на всеки миг.