Последна песен

14.Рони

Ако не беше толкова привлекателен, нищо нямаше да е същото. Рони наблюдаваше как Уил и Скот тичат из корта и мислеше за всичко, което я беше довело дотук. Наистина ли лови риба днес следобед? А в осем сутринта видя как ранена костенурка плува из аквариума?

Поклати глава и се помъчи да откъсне очи от стройното тяло на Уил и изваяните му мускули, които изпъкваха, щом се втурнеше след топката. Веднага привличаха погледа, понеже не носеше блуза.

Може би все пак лятото няма да е толкова ужасно.

Е, същото си беше помислила и след срещата с Блейз, а събитията я опровергаха.

Уил не беше точно нейният тип, но докато го гледаше, започна да се пита дали това е чак толкова лошо. Досега не бе имала особен късмет с избора на момчета. Рик беше ярък пример. Уил несъмнено беше по-умен от всички, с които беше излизала, нещо повече — живееше пълноценно. Работеше, помагаше като доброволец в аквариума, беше добър спортист, дори се разбираше с родителите и сестра си. И макар да се държеше добре, не беше безхарактерен. Нито веднъж не се огъна пред предизвикателствата й и това определено й се понрави.

Притесняваше я само едно — не разбираше защо я харесва. Беше съвсем различна от момичетата, с които го бе видяла в нощта на карнавала. Честно казано, не знаеше дори дали ще поиска да се срещнат пак. Уил изтича към линията за сервис. Погледна към нея и очевидно остана доволен, че е дошла. Придвижи се плавно по пясъка, подготви се за началния удар и даде някакъв сигнал на Скот, който играеше, сякаш животът му зависи от изхода на играта. Щом Скот се обърна към мрежата, Уил извъртя очи да й покаже, че намира амбицията на приятеля си за малко прекалена. „Просто си играем“, сякаш й каза топло. Подхвърли топката във въздуха и я удари силно, после се втурна към единия край на корта да отбие атаката. Гмурна се за топката, вдигайки пелена от пясък, и Рони се зачуди дали жестът му преди малко не е бил илюзия. Топката обаче отлетя прекалено високо и Скот вдигна ядосано ръце, изпепелявайки го с поглед. Уил не му обърна никакво внимание. Смигна на Рони и се подготви за следващия удар.

— Ти и Уил, а?

Вперила хипнотизирано очи в Уил, Рони не бе забелязала, че някой е седнал до нея. Обърна се и позна блондинката, която беше видяла със Скот и Уил в нощта на фестивала.

— Моля?

Русото момиче прокара ръка през косата си и се усмихна, показвайки й всичките си съвършени зъби.

— Ти и Уил. Видях ви да се разхождате заедно.

— О! — отвърна Рони.

Инстинктът й подсказваше да не се впуска в подробности.

Дори да забеляза предпазливата й реакция, блондинката не го показа. Отметна глава с отработен жест и отново я ослепи с усмивка. „Определено използва избелващ препарат“, помисли си Рони.

— Казвам се Ашли. А ти?

— Аз съм Рони.

Ашли не отлепяше поглед от нея.

— И си дошла за ваканцията? — Рони я стрелна с очи и тя се усмихна пак. — Щях да те познавам, ако беше оттук. С Уил се знаем от деца.

— Аха — каза Рони, стараейки се гласът й да прозвучи небрежно.

— Той ти разля содата, нали? Доколкото го познавам, сигурно го е направил нарочно.

— Какво? — примигна Рони.

— Не за пръв го прави. И нека позная. Заведе те за риба, нали? На малкия кей от другата страна на острова?

Този път Рони не успя да прикрие изненадата си.

— Винаги така започва с момичетата. Е, или пък ги води в аквариума.

Рони я изгледа невярващо. Светът около нея сякаш внезапно се стесни.

— Какво намекваш? — попита тя с хриплив глас, изгубила самообладание.

Ашли уви с ръце коленете си.

— Ново момиче — ново завоевание. Не му се сърди — каза тя. — Такъв си е. Природа.

Рони усети как лицето й побледнява. Повтаряше си, че не бива да я слуша, не бива да й вярва, че Уил не е такъв. Ала думите отекваха в съзнанието й…

„Нека позная. Заведе те за риба, нали?“

„Или пък ги води в аквариума…“

Наистина ли беше сгрешила? Май преценяваше погрешно всички тук. Логично може би — нали и без това не искаше да идва? Пое си дълбоко дъх и забелязва, че Ашли я изучава съсредоточено.

— Добре ли си? — попита блондинката и присви съвършено оформените си вежди. — Разстроих ли те?

— Добре съм.

— Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

— Казах ти, че съм добре — сряза я Рони.

Ашли отвори уста и я затвори. Лицето й омекна.

— О, не. Не ми казвай, че си хлътнала.

„Ново момиче ново завоевание. Такъв си е…“

Думите кънтяха в главата й и не отговори. Ашли продължи невъзмутимо със съчувствен глас:

— Е, не е толкова страшно. Когато пожелае, той наистина е най-чаровното момче на света. Повярвай ми, изпитала съм го лично — кимна към тълпата. — И поне половината момичета тук.

Рони инстинктивно огледа множеството. Различи поне шест красавици в бански, вперили поглед в Уил. Думите заседнаха в гърлото й. Ашли обаче продължаваше:

— Смятах, че си разбрала… Изглеждаш по-умна от тези наоколо. Предположих…

— Трябва да вървя — обяви Рони по-спокойно, отколкото се чувстваше. Усети как краката й потреперват, когато се изправи. Уил явно забеляза, че става, обърна се към нея и й се усмихна…

„Като най-чаровното момче на света.“

Тя извърна гневно очи — ядосваше му се, но още повече се ядосваше на себе си, задето се е проявила като пълна глупачка. Искаше само да си тръгне. Колкото се може по-бързо.

В спалнята Рони метна куфара върху леглото и започна да хвърля дрехите си в него. Вратата се отвори и на прага застана баща й. Тя се поколеба, но след секунда тръгна към гардероба и грабна още дрехи.

— Тежък ден? — попита баща й с мек глас и продължи, без да чака отговор. — Бях в работилницата с Джона и видях, че си идваш. Изглеждаш вбесена.

— Не ми се обсъжда.

Баща й остана на прага.

— Къде отиваш?

Рони пое разярено въздух и продължи да си събира багажа.

— Заминавам си. Обаждам се на мама и се прибирам.

— Толкова ли е зле?

Тя се обърна към него.

— Моля те, не ме принуждавай да остана. Не ми харесва тук. Не харесвам хората. Не съм за тук. Чуждо ми е. Искам да се върна у дома.

Баща й замълча, но по лицето му ясно се изписа разочарование.

— Съжалявам — добави Рони. — Не е заради теб. Ще си говорим, когато ми се обаждаш. И ще се виждаме, когато идваш в Ню Йорк. Нали?

Той продължи да я наблюдава мълчаливо. Тя се почувства още по-зле. Огледа съдържанието на куфара и прибави последните си вещи.

— Не съм сигурен, че мога да ти разреша да си отидеш.

Очакваше го. Окуражи се мислено.

— Татко…

Той вдигна ръце.

— Не е заради това, което си мислиш. Ако можех, щях да те пусна. Веднага щях да се обадя на майка ти. Но случката в музикалния магазин…

„С Блейз — каза си тя. — И арестът“.

Раменете й се отпуснаха. В гнева си беше забравила откраднатите дискове.

Естествено, че е забравила. Нали не ги беше откраднала! Силите внезапно я напуснаха, тя се обърна и се строполи върху леглото. Колко нечестно! Напълно несправедливо!

Баща й още стоеше на прага.

— Ще се обадя на Пийт — полицай Джонсън — да го питам. Но може да не успея да се свържа с него до утре, а не искам да се забъркваш в нови неприятности. Ако той каже, че няма проблем и ти все още искаш да си вървиш, няма да те спирам.

— Обещаваш ли?

— Да. Въпреки че предпочитам да останеш.

Рони кимна и стисна устни.

— Нали ще идваш да ме виждаш в Ню Йорк?

— Ако мога.

— Какво означава това?

Преди баща й да успее да отговори, някой почука на вратата — силно и настойчиво. Стив погледна през рамо.

— Май е момчето, с което излезе днес — Рони се зачуди откъде знае и прочел изражението й, баща й добави: — Видях го да върви насам, когато влизах в къщата. Искаш ли аз да отворя?

„Не му се сърди. Просто си е такъв. Природа.“

— Не — отвърна Рони. — Ще се справя.

Баща й се усмихна и за миг й се стори, че за един ден се е състарил. Сякаш молбата й да замине го беше прекършила.

Въпреки всичко мястото й не беше тук. Този град беше негов, не неин.

Хлопането се повтори.

— Татко?

— Да?

— Благодаря — каза тя. — Знам, че искаш да остана, но не мога.

— Няма нищо, скъпа — той се усмихна, но думите прозвучаха тъжно. — Разбирам те.

Рони дръпна един конец от джинсите си и се изправи. Когато стигна прага на стаята, той положи длан върху гърба й. Тя спря, после поизправи рамене и решително се отправи към входната врата. Отвори я със замах и свитата ръка на Уил замръзна във въздуха. Изглеждаше изненадан да я види.

Рони го погледна и се почуди как е могла толкова глупаво да му се довери. Защо не послуша инстинкта си?

— Здрасти… — рече той и свали ръка. — Тук си значи. За момент си помислих…

Рони захлопна вратата, ала тропането тутакси проехтя отново.

— Хайде, Рони! — умолително възкликна Уил. — Искам само да разбера какво стана. Защо си тръгна?

— Върви си! — викна му тя.

— Къде сгреших?

Тя отвори вратата.

— Няма да играя по твоите правила!

— Какви правила? Какво говориш?

— Не съм глупачка. И не искам да разговарям с теб.

Рони затръшна отново вратата. Уил задумка.

— Няма да си тръгна, преди да поговорим!

Баща й приближи.

— Смут в рая?

— Не е никакъв рай.

— Така изглеждаше — каза той, после предложи отново — Да се погрижа ли аз?

Хлопането проехтя отново.

— Скоро ще се откаже. Най-добре да не му обръщаме внимание.

След кратък размисъл той сякаш се съгласи с нея и махна към кухнята.

— Гладна ли си?

— Не — механично отвърна Рони. После притисна с длан стомаха си и мнението й се промени. — Е, може би малко.

— Открих нова рецепта в интернет. Този път с лук, гъби и домати в зехтин. Сервират се с паста и „Пармезан“. Добре ли ти звучи?

— На Джона едва ли ще му хареса.

— Той поиска хотдог.

— Каква изненада!

Баща й се усмихна точно в момента, когато хлопането започна отново. И този път не спря. Явно прочел нещо в изражението й, Стив разпери ръце.

Без да се замисли, Рони тръгна към него и усети как я прегръща. Долови нежност и прошка — бяха й липсвали през всичките години без него. Едва възпря сълзите. Пусна го и предложи:

— Да ти помогна ли да приготвиш вечерята?

Рони отново се опита да осмисли съдържанието на току-що изчетената страница. Слънцето започна да залязва преди час. След като на няколко пъти превъртя каналите на телевизора, тя го изключи и взе книгата. Ала колкото и да се мъчеше, така и не стигна до края на главата, понеже вече почти цял час Джона стоеше пред прозореца… а това я принуждаваше да мисли какво, или по-точно кого, вижда оттам.

Уил. Изминаха четири часа, но той не си тръгваше. Отказа се да тропа по вратата и чисто и просто седна върху дюната с гръб към къщата. Технически погледнато, се намираше на общинска земя и на Рони и на баща й — който, странно, пак четеше Библията — им оставаше само едно: да се правят, че не го забелязват. Точно това всъщност се опитваха да правят.

Джона обаче го забелязваше, и още как. Съзерцаваше Уил като НЛО, приземило се край къщата им, или като Снежния човек, приседнал на пясъка. Макар да бе облякъл пижамата с трансформърите — трябваше да си е легнал поне преди половин час — той се примоли на баща си да му позволи да остане още малко, защото, както се изрази, „ако си легна прекалено рано, може да подмокря дюшека“.

Как не!

Не беше се напишквал от бебе. Рони знаеше, че баща й не му повярва, но отстъпчивостта му вероятно се дължеше на факта, че това е първата им вечер заедно, откакто бяха пристигнали, и ако полицай Джонсън разрешеше на Рони да си тръгне, може би и последната. Баща й явно искаше да удължи идилията.

Напълно разбираемо желание, естествено, но я караше да изпитва угризения, задето смята да си върви. Приготвянето на вечерята се оказа по-забавно, отколкото предполагаше, понеже баща й не я засипваше с подмолни въпроси като майка й. Рони обаче бе решена да си тръгне веднага щом е възможно, въпреки че той щеше се натъжи. Но пък трябваше да се опита да му остави хубав спомен поне от тази вечер.

Което, разбира се, беше невъзможно.

— Докога ще стои там? — измърмори Джона. По нейни изчисления — за шести път, въпреки че нито тя, нито баща й му отговаряха. Сега обаче Стив остави Библията.

— Защо не отидеш да го попиташ? — предложи.

— Да бе — изсумтя Джона. — Да не би да е мое гадже?

— Не е и мое — уточни Рони.

— Държи се така.

— Но не е. Ясно? — прелисти Рони страницата.

— Защо тогава седи там? — Джона наклони глава, опитвайки се да разреши загадката. — Искам да кажа, доста е странно, нали? От четири часа е там и чака да си поговорите. Чака моята сестра, моля ви се. Моята сестра.

— Чувам те — отвърна Рони.

От двадесет минути препрочиташе един и същи абзац.

— Просто казвам, че е странно — повтори Джона като изумен учен. — Защо ще чака моята сестра?

Рони вдигна поглед и забеляза как баща й се опитва безуспешно да сдържи усмивката си.

Върна се към книгата и с възобновена решимост зачете същия абзац. За няколко минути в стаята се възцари тишина.

Без да се брои въртенето и мърморенето на Джона пред прозореца.

Постара се да не му обръща внимание. Облегна се назад, качи крака върху масичката за кафе и се опита да се съсредоточи върху думите. За минута-две успя да се изолира от всичко наоколо и тъкмо да се вглъби отново в историята, когато с тънък гласец Джона отрони:

— Докога ще стои там?

Рони затвори книгата със замах.

— Стига толкова! — викна тя, за кой ли път убедена, че брат й е усъвършенствал всички методи да я вбесява. — Схванах! Отивам!

Духаше силен вятър, понесъл мирис на сол и водорасли. Рони излезе на верандата и се запъти към Уил. По нищо не пролича да е чул хлопването на външната врата. Продължи да подхвърля мидички по раците, които се щураха около дупките си.

Мъглата над океана забулваше звездите и нощта изглеждаше по-студена и по-тъмна отпреди. Рони скръсти ръце, за да се запази от вечерния хлад. Забеляза, че Уил е със същите къси панталони и блузата, които носеше през деня. Запита се дали не му е студено, но прогони мисълта. Напомни си, че не я интересува, когато той се обърна към нея. Не успя да разчете изражението му в тъмното, но осъзна, че ядът й към него е стихнал и сега е по-ядосана от упорството му.

— Направо подлуди брат ми — заяви Рони с надежда гласът й да е прозвучал достатъчно авторитетно. — Върви си.

— Колко е часът?

— Минава десет.

— Доста дълго почака.

— Изобщо не трябваше да идвам. Вече ти казах да си вървиш — втренчи се в него тя.

Уил стисна устни.

— Искам да знам какво стана.

— Нищо.

— Какво ти каза Ашли?

— Нищо.

— Видях ви да си говорите! — обвинително възкликна той.

Точно затова не искаше да излиза. Не искаше да отговаря на този въпрос.

— Уил…

— Защо си тръгна, след като говорихте? И ти трябваха четири часа, за да дойдеш?

Рони поклати глава, отказвайки да признае колко обидена се чувства.

— Няма значение.

— С други думи, Ашли ти каза нещо, нали? Какво? Че още излизаме? Е, не е вярно. Между нас всичко е приключило.

Едва след секунда Рони осъзна смисъла на чутото.

— Била ти е приятелка?

— Да — отвърна Уил. — Две години.

Рони замълча, той се изправи и пристъпи към нея.

— Какво точно ти каза?

Ала Рони сякаш не чуваше думите му. Замисли се за първия път, когато видя Ашли и Уил. Ашли със съвършеното тяло в красиви бикини, вперила поглед в него…

Гласът му долетя отново някак отдалеч:

— Какво? Не желаеш дори да ми отговориш? Накара ме да чакам четири часа и няма да си направиш труда да ми обясниш?

Думите долитаха приглушено. Рони си спомни как през деня край игрището Ашли аплодираше, флиртуваше… за да я забележи Уил?

Защо? Защото искаше да си го върне? И се страхуваше, че Рони ще й попречи?

Всичко се подреждаше. Ала преди да реши какво да отвърне, Уил поклати глава.

— Смятах те за различна. Мислех си… — взря се в нея със смесица от гняв и разочарование, после рязко се обърна и тръгна към плажа. — По дяволите, не знам какво съм си въобразявал — подхвърли през рамо.

Рони пристъпи напред и се накани да го извика, но забеляза проблясък точно там, където водата срещаше брега. Светлинката се издигаше и спускаше, сякаш някой подхвърля…

Огнено кълбо, осъзна тя.

Дъхът й застина в гърлото. Разбра, че Маркъс е там, отстъпи инстинктивно назад. Внезапно си представи как той се промъква до гнездото, докато тя спи навън. Защо не я оставяше на мира? Нима я следеше?

Беше чувала по новините подобни истории. Макар да смяташе, че знае как да се справя в почти всяка ситуация, този път беше различно. Защото Маркъс беше различен.

Защото Маркъс я плашеше.

Уил вече беше през няколко къщи надолу по брега и фигурата му се стопяваше в мрака. Дали да го извика и да му разкаже всичко? Не искаше да остава повече навън. Не искаше Маркъс да я вижда с Уил. И във всеки случай, тя и Уил не бяха приятели. Вече не. Вече беше съвсем сама.

С Маркъс.

Паникьосано отстъпи още една крачка, после с усилие на волята спря. Разбереше ли, че тя се страхува, щеше да стане още по-лошо. Насили се да остане в ореола светлина около верандата и се обърна решително към Маркъс.

Не го виждаше — различаваше само как трептящият пламък подскача нагоре-надолу. Знаеше, че иска да я уплаши, и нещо в нея се разбунтува. Продължи да се взира към него, сложи ръце върху хълбоците си и вдигна предизвикателно брадичка. Кръвта бушуваше в гърдите й, ала Рони не помръдна дори когато огненото кълбо застина в дланта му. Миг по-късно светлинката угасна. Разбра, че Маркъс е сключил длан около кълбото, давайки знак, че приближава.

Тя обаче отново не помръдна. Не беше сигурна как ще постъпи, ако той изневиделица се появи на няколко метра от нея, но когато секундите отброиха една минута, а после още една, Рони осъзна, че той е решил да не идва. Изтощена от очакването и доволна, че е успяла да предаде посланието си, тя се обърна и влезе вкъщи.

Чак когато затвори вратата и се облегна на нея, усети, че ръцете й треперят.