Рози след дъжд

ГЛАВА ПЪРВА

Аделаида, Австралия, 1864

Силното австралийско слънце се отделяше от прекрасните бели брегове, докато корабът бавно си проправяше път в пристанището на Аделаида. Тейла Дрейк, осиротяла на седемнайсет години, а сега осемнайсетгодишна, стоеше на палубата. Сърцето й биеше лудо при първата й среща с Австралия.

Почувства се разочарована, защото град Аделаида, крайна цел на пътуването й след напускане на Англия, изобщо не изглеждаше представително от тази удобна за наблюдаване позиция. Схлупени и изкривени складове бяха разхвърляни по брега. Небоядисани помещения, където съхраняваха стоките, бяха разпръснати сред лабиринта от гъсто населени улици, които се простираха на запад, задръстени с вагони, каруци и хора на коне. Момичето се успокои, когато погледът й се спря на тучна поляна край града, изпъстрена с диви цветя, прекосявана от стада овце, движещи се подобно на облаци.

По-нататък внушителна евкалиптова гора, която се издигаше на стотици стъпки височина, се открояваше на фона на назъбени жълточервени скали, в чиято сянка лежаха огромни равнини, покрити с проблясваща на светлината сива трева.

Бяха казали на Тейла, че съществува безплодна необработвана земя, наричана Шубраците. Хората трудно оцеляват в този район, но оттатък Шубраците се простираха златните полета. Мъжете на кораба развълнувано говореха за златото, скрито в земята сред суровата природа около връх Алегзандър. Бяха дошли авантюристи от всички кътчета на земята, втурнали се към австралийските полета за златото, което осигуряваше храна на мечтите им.

Докато корабът приближаваше пристана, Тейла погледна надолу към река Торънс. Южният бряг на Австралия се миеше от едно прозрачно чисто и хладно море, където тюлени се грееха на слънцето, кашалоти обикаляха и приказни пингвини лежаха на скали, гладко оформени от морските вълни. Но реката, която беше докарала кораба на осем мили от морето, не беше нито толкова чиста, нито толкова привлекателна. Погледът на Тейла попадна на черна върволица от плъхове, пробягващи по едно въже, което свързваше кея с един закотвен кораб. Едно движение във водата, точно под мястото, където тя стоеше, бързо отвлече погледа й от грозната гледка с плъховете. Едновременно заинтригувана и изплашена, тя наблюдаваше как перката на една акула чертаеше заплашителни кръгове при върха на кораба. Момичето беше чувало на борда на кораба, че тези риби идвали много близо до брега на Аделаида, заради отпадъците, хвърляни в реката. Беше чувала разказа за човека, който попаднал в това пристанище и една акула само с едно захапване го била разкъсала на половина. Тейла се сви от страх, когато акулата мина близо до кораба, а кръглите й сиви очи сякаш я забелязаха сред всички останали, които бяха на корабния парапет. Тя потрепера при мисълта, че рибата беше най-малко двайсет стъпки дълга, а отворените й широко челюсти разкриваха стотина остри зъби.

Вниманието на момичето се насочи към котвата, докато я спускаха във водата. То беше изморена и гладна, но сърцето й биеше лудо и очите й се взираха напред в тревожно очакване. Никога преди не е била толкова нетърпелива да стъпи на суша. Пътуването беше дълго и изтощително. Беше пропътувала повече от петнадесет хиляди мили за осем месеца и един ден, като беше оставила любимата си деветгодишна сестра Виада при чичо си Джеръми, докато се появи възможност да я вземе при себе си.

Внезапна паника изпълни Тейла, когато разбра, че не само тя е единствената нетърпелива да напусне този гнусен и окаян плавателен съд. Като се опитваха да напуснат кораба по-бързо, блъскайки се един друг, хората я притискаха от всички страни. Момичето се вкопчи в малкия куфар, който съдържаше оскъдните й принадлежности.

Беше усетила болка, тъй като я притискаха все по-силно към корабния парапет.

— Моля ви! — извика тя, изплашена, че може да я стъпчат. Опита се да отблъсне хората от себе си. — О, за бога, спрете! Махнете се от мен!

Нещо привлече погледа й обратно към водата и едно студено вцепенение се плъзна по тялото й. Тя осъзна каква е истинската причина за страха, който изпитваше. Блъскана от всички тия хора около нея, обхванати от силно опиянение, тя лесно би могла да се озове отвъд борда и да се превърне в една бърза закуска за акулата! Очите й проследиха движението на перката на рибата, която в момента мързеливо чертаеше осморки, сякаш очакваше една погрешна стъпка на някой от тази обезумяла тълпа хора. Колената на момичето омекнаха. Тейла гледаше отчаяно пътниците, които продължаваха да я бутат и блъскат. Те я притискаха все по-силно към парапета, а в дивия поглед на очите им се четеше силното желание да избягат от ужасния кораб.

Младата жена разбираше защо тези хора бяха толкова нетърпеливи да напуснат кораба. Макар Австралия да имаше славата на далечно сметище, където се изхвърляше товара от престъпници на препълнените британски затвори, тя беше и място на надеждата, на мечтите. Заселници пристигаха ежедневно, заграбвайки пустеещата природа, която ги очакваше.

Подобно на по-голяма част от хората, които се намираха на кораба, пътуването на Тейла беше платено от собственика на този плавателен съд. Корабите компании изпращаха агенти по улиците на Англия да набират емигранти и плащаха комисионна за всеки осигурен пътник. Тези алчни собственици печелеха приличен доход от превоза на преселници, като ги натикваха като животни на корабите си и почти не ги хранеха. Месеците, прекарани в морето, бяха едно непрекъснато боричкане на хора, които се опитваха да получат достатъчно храна и прясна вода за пиене. Много от децата и възрастните хора бяха умрели от недояждане и изхвърлени през борда. Някой от тях още лежаха полумъртви в трюмовете, превърнали се в храна за плъховете.

Тейла беше щастлива, че преживя ужасното пътуване и сега се надяваше да си потърси работа като млекарка или прислужничка. При достатъчно късмет може би щеше да си намери и съпруг. Макар и отслабнала поради недостатъчното хранене през изминалите месеци, все още беше достатъчно привлекателна да привлече вниманието в Аделаида. Тя бе кокетна малка дамичка, а през последните години бюста й се оформи по начин, който караше мъжете да се обръщат след нея. Много хора я намираха хубава заради дългата до кръста кестенява коса и леко скосените сини очи с дебели, дълги мигли.

Да, тя беше щастлива да преживее пътуването и сега то й се струваше само няколко паунда. Ако се сдобиеше със съпруг, неволите й скоро щяха да свършат. А когато и обичната й сестра дойде тук, всичко щеше да се оправи — за пръв път след преждевременната смърт на нейните родители. Те бяха нападнати от някакъв крадец, който след обира ги беше промушил смъртоносно.

Внезапно един човек се блъсна в Тейла. Тя пое дълбоко въздух. Тълпата я притискаше още по-силно и неусетно я повдигна. Момичето пусна парапета и изтърва куфара си. Тя крещеше и се опитваше да сграбчи тези, които не й обръщаха внимание. Бореше се сякаш за глътка въздух. Когато пръстите й докоснеха някого, тълпата го изблъскваше надалеч от нея. Тогава неизбежното се случи. Почувства как се премята през страничната част на кораба и как сивата вода я погълна при падането.

Ударът за момент я зашемети. Тя се отпусна в дълбините на реката за кратко, защото недостигът на въздух, който почувства в дробовете си, я върна в съзнание. Като се бореше със замаяността, Тейла направи няколко отчаяни удара, които я извадиха на повърхността. Тя с усилие се движеше във водата като се задъхваше и кашляше. Брегът! Трябваше да стигне до там! Представяше си акулата, която можеше да я погълне цялата и се страхуваше да се огледа, за да види дали тя все още е там. Трябваше да се съсредоточи единствено в плуването до брега! Благодареше на добрия Господ, че баща й я беше научил да плува като дете!

Чувстваше се слаба и от уплахата й се свиваше стомаха, но намери сили да заплува към брега. Тейла усещаше погледите на множеството очи, които я наблюдаваха от доковете, но никой не се опита да й помогне. Очевидно хората бяха чували слуховете за това, колко бързо застигаше смъртта всеки, който сглупи да оспорва реката Торънс на човекоядните акули. И защо някой би си рискувал живота да я спасява? Тя беше една от неизброимите беззащитни жени, които напускаха Англия всеки ден, за да поставят едно ново начало в живота си в тази земя на надеждата.

Писъци, крясъци и викове, отправени към нея, накараха Тейла да спре да плува. Тя погледна въпросително тълпата. Вцепени се, когато различи пълния ужас в погледите им и видя, че жестикулираха и й сочеха нещо във водата зад нея. Думата „акула“, излетяла от тълпата, остави у Тейла усещането за удар с тъп инструмент през лицето. Знаеше, че няма нужда да се обръща, за да види хищната коварна риба. Изтръпнала, със затворени очи, Тейла очакваше зъбите на акулата. Момичето не почувства нещо, а и тълпата се смълча. Тогава се обърна бавно във водата и погледна зад себе си. Един вледеняващ, панически страх обхвана тялото й. Акулата беше толкова близо, че тя почти можеше да я докосне, ако протегне ръка. Най-странното беше, че рибата не се предвижваше към нея, за да я убие. Последва раздвижване и акулата се приближи още по-близо до момичето. Очите й гледаха Тейла предизвикателно, сякаш нарочно си играеше с нея. Младата жена не знаеше дали прави така с всичките си жертви. Колко дълго щеше да продължи играта, преди да отвори уста и да я превърне в закуска? Една минута? Две?

Един прът плуваше до Тейла. Тя го сграбчи. Погледна към него, а после отново към акулата. След като никой друг нямаше достатъчно смелост да дойде да я спаси, тя трябваше да опита всичко, което беше по-силите й, за да се избави сама. С треперещи ръце тя вдигна пръта и започна да удря по водата близко до акулата, като се надяваше, че това ще я изплаши и прогони. За неин ужас, акулата отвори огромните си челюсти и отхапа пръта наполовина.

Решена, дори и след този неуспешен опит да се спаси, Тейла взе остатъка от пръта и силно удари акулата отстрани по главата, но отново без резултат. Рибата продължаваше своята игра на „Кога ще изям тази изплашена девойка?“, като в същото време плуваше около момичето, без да сваля поглед от него.

Тейла чувстваше смъртта много близо, сякаш усещаше дъха й. Тя знаеше, че не й остава много време. Със сигурност нямаше да може да се придвижи във водата. Обхващаше я паника и тя трескаво опитваше да си спомни това, което беше чела за акулите, докато ходеше на училище в Англия. Внезапно й беше дошла една идея. Момичето си беше спомнило, че акулите се задушават, ако не се движат непрекъснато. Само ако…

Смелостта почти я напускаше, защото хищната риба сигурно се беше уморила да си играе с нея и Тейла чакаше тя да направи още едно последно движение. Тогава се опита да пъхне счупения край на пръта вътре в устата й. Акулата уверено го захапа и раздроби с челюстите си.

Младата жена хапеше долната си уста от безсилие, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Перката отново заобиколи около нея. Сега вече беше очевидно, че акулата нарочно я измъчваше, преди да я убие, както котката си играе с мишката, преди да я хване.

Силен глас разцепи тишината някъде зад Тейла, от брега.

— Госпожице! — Един мъж й махаше, опитвайки се да привлече вниманието й. — Стойте спокойно! Ще направя каквото мога!

Като продължаваше да се движи във водата, макар и да й беше все по-трудно, Тейла бавно обърна глава на една страна, за да види този непознат, който, от многото наблюдатели, единствен й предлагаше помощта си. Сигурно току-що бе пристигнал и беше видял положението, в което се намираше. Погледът й откри човека, който не беше на доковете, а на пътя, и тичаше покрай реката. Макар да бе в такава непосредствена опасност от акулата, Тейла беше успяла, за един много кратък миг, да забележи съвършената красота на непознатия.

Той имаше впечатляващо тъмни и завладяващи очи. Беше силно загорял и чертите на лицето му изглеждаха изваяни, подчертани от леко израслите светли бакенбарди. Пясъчно-червена коса достигаше внушителните му рамене, които изпълваха ризата, поръбена с кожа на кенгуру. Вниманието й беше привлечено от доста големите револвери, които висяха на бедрата му, и от прекрасния черен жребец, нетърпеливо ровещ мръсната улица. Тъмнокож абориген, с оскъдна препаска през слабините, седеше на снежнобял кон, спрян до черния жребец.

Тейла беше вторачила очи в красивия непознат, който се обърна към коня си, извади карабина от кобура и запъна ударника. Той се изви и отново се вгледа в момичето.

— Само… стой… — извика той. — Скоро всичко ще свърши.

След като нагласи своята лека пушка с къса цев, Ян Лейвъри пое дъх и запъна ударника. Когато акулата очерта един по-широк кръг в реката, настрани от момичето, мъжът стреля четири пъти в основата на перката й. На повърхността избълбука кръв и рибата се скри от погледите на събралите се хора.

След като пъхна карабината си в кобура на седлото, Ян се гмурна във водата. Той доплува до момичето и го сграбчи. Придържайки го с едната от силните си ръце, той достигна сушата, където го изнесе на безопасния речен бряг. Когато й помогна да се изправи, погледите им се срещнаха и задържаха един в друг.

Добре ли сте, госпожице? — попита Ян, а тъмните му очи се взираха в нея.

Да — промълви тя, като кашляше. После спря да издава какъвто и да било звук. Сърцето й биеше лудо. Чувстваше странна слабост в стомаха си. Беше впечатлена повече от красотата на непознатия, отколкото от изпитания току-що страх. Никога не беше виждала толкова хубаво оформени черти, нито толкова дълбоки тъмни очи.

Радвам се да го чуя — каза той, като прекара пръсти през заплетената си коса. — Защото там, в реката, не бях съвсем сигурен.

Нито пък аз. — Тейла приглаждаше с ръце косата си назад.

Непознатият се усмихна и момичето внезапно се озова в един свят на чувственост, който го накара да забрави какво му говори. Усещанията, трептящи в нея, можеха да бъдат единствено тези, които една жена изпитва, когато е заслепена от някой мъж! Тези нови за Тейла чувства, както и нейната огромна благодарност, я накараха да направи нещо съвсем нехарактерно за нея. Тя се отпусна в обятията на мъжа, прегърна го и го целуна със страст, която вече не можеше да скрие. Колената й почти се огънаха, когато той отвърна на целувката. Това я разтърси и върна в реалността. Стресната от своите чувства, младата жена отстъпи настрана, но скоро откри, че не само тя е смутена от тази прекалено темперамента проява на благодарност. Мъжът, който прие целувката, се беше изчервил. Сега Тейла изпитваше още по-голямо уважение към него. Искаше й се той да бъде човека, за който да се омъжи или поне да я вземе за млекарка или прислужничка. Всеки мъж, който можеше да се изчервява, е благ човек — човек със сърце.

Момичето разглеждаше облеклото му и леко наболите бакембарди. Той сигурно беше авантюрист, току-що пристигнал от златните полета, който не притежаваше дом, или беше скитник и нямаше нужда от жена, която да ограничава свободата му…

Тейла вдигна високо брадичка, като забрави мокрите си, прилепнали дрехи и сплъстената си коса, от която капеше вода, и протегна ръка към него.

Господине, искам да ви благодаря сърдечно за това, че ме спасихте — каза тя. Гласът й отслабна от тръпките, които я разтърсиха — отново, когато той протегна ръка и телата им се докоснаха. — Изглежда вие бяхте единственият, който се интересуваше дали ще живея, или ще умра.

Изключително приятно беше за мен да ви помогна — мъжът здраво стисна ръката й. Лицето му имаше леко объркано изражение, като че ли неговата собствена реакция при тяхната среща му се струваше също толкова странна, колкото и на нея.

Тейла се огледа наоколо, погледна недодяланите мъже на пристана, а след това собственото си прилепнало облекло. Бузите й пламнаха, защото знаеше, че тези мъже, които бяха твърде страхливи, за да я спасят, сега се интересуваха само от това, което биха могли да различат под прилепналата й рокля.

— Останалите мъже са страхливци! — Девойката отново решително погледна своя спасител. — Долни страхливци!

Внезапно раздвижване във водата, на няколко стъпки от тях, беше привлякло вниманието на момичето и то бързо прекъсна ръкостискането, скривайки се зад Ян. Тейла надничаше зад масивното му тяло и наблюдаваше акулите, които приближаваха към кървавите останки на застреляната акула. Перки прорязваха водата от всички посоки. Тя наблюдаваше как акулите се изтребваха една друга, обезумели от кръвта.

Ян се намръщи, после се обърна и хвана лакътя на Тейла, за да я отведе настрана от потискащата гледка.

Момичето беше бледо и трудно си поемаше дъх.

Ако не бяхте вие, аз щях да бъда част от касапницата във водата — каза тя, а гласът й трепереше. Девойката погледна нагоре към него. — Как въобще някога ще мога да ви се отплатя?

Можете да започнете с това, като ми кажете името си — отвърна той, а очите му проблясваха, докато гледаше надолу към нея.

Тейла — отговори тя и потрепера, защото чу отново страшни звуци във водата зад нея. И други акули се бяха присъединили към битката за разпределение на плячката. Ако не беше Ян, борбата в реката можеше да става заради нея. — Тейла Дрейк — добави тя бързо.

Момичето погледна към ужасния кораб, който беше напуснало по такъв странен начин, и кимна към него.

Току-що пристигнах от Англия — усмихна се тя смутено. — Разбира се, не бях мислила да направя такова къпане при пристигането си на австралийския бряг.

Не казвайте това — засмя се той. — Аз си мислех, че вероятно влизате във всички пристанища по същия начин, ако сте от този тип хора, които обичат предизвикателствата.

Тейла беше доволна, че успя да усети хумора в думите му и се разсмя заедно с него. Разбираше колко странно е изглеждала, докато акулата си играеше с нея. Сега тя се гордееше, че не беше обезумяла от страх, не беше се развикала и размятала ръце, което щеше да накара акулата да я атакува веднага, без да губи време. Това доказваше, че девойката не прилича на много други жени, които крещят и бягат при най-обикновена гледка на мъничък градински паяк.

— Госпожице, моето име е Ян, Ян Лейвъри.

Очите му издаваха одобрение, когато се вгледа в прекрасното лице на Тейла, а после по-надолу, там, където зърната на гърдите й личаха под мократа, прилепнала памучна рокля. Ако някога жена би могла да го накара да прекрати своите странствания, това беше точно тази девойка! Тя беше не само красива, но в нея имаше една неподправена невинност, която рядко се срещаше у жените в тия времена.

— Хубаво име — каза момичето и се развълнува, когато очите им се срещнаха и задържаха отново. — Вие от Англия ли сте?

— Не — отговори Ян и докато говореха, я заведе до коня си. — От Америка. По-точно от Сиатъл — един развиващ се млад град на територията на Вашингтон.

Той не беше в настроение да говори за себе си. Всъщност това рядко се случваше. Твърде много неодобрение беше срещал начина, по който беше избрал да живее, така че винаги се опитваше да не влиза в никакви разговори за това.

Мъжът се взря напрегнато в кораба, с който беше дошла Тейла.

Вие сигурно искате да намерите родителите си в тълпата — повдигна той края на едната си вежда, когато я погледна. — Те ще искат да видят, че сте добре.

Не пътувам с родителите си — отвърна Тейла важно, очаквайки реакцията му, когато му каже, че е сирак. Само да я пожелаеше! Ако можеше тази среща да е тяхната съдба… О, тя щеше да го направи щастлив. Никога нямаше да го разочарова, ако я вземеше и я направеше своя!

Майка ми и баща ми са мъртви. Сама предприех това пътуване от Англия. — Тя преглътна с усилие. — Това беше възможно най-мъчителното и отегчително пътешествие. Надявам се никога да не бъда принудена да се кача на кораб по каквато и да било причина.

Ян беше почувствал как кръвта се изкачваше към бузите му, разбирайки, че Тейла беше от жените, които се осмеляваха да се отправят към Австралия в търсене на работа или на съпруг. Тя гледаше към него с такава готовност, сякаш очакваше да я вземе под крилото си!

Той се почувства изкушен.

О, господи, наистина беше изкушен!

И все пак, нямаше време за жени. Може би след няколко години… Но, господи, не сега. Беше доволен от начина си на живот.

Една едра, пълна жена на средна възраст, под периферията на чиято сламена шапка се подаваше посивяла коса, се втурна към Тейла, привлече я в прегръдките си и я притисна.

— Слава богу, че си добре! — възкликна тя с мазен, кадифен глас. — Когато те видях да се прекатурваш през борда, сърцето ми замръзна. — Непознатата погледна към Ян през рамото на Тейла. — Ако не беше Ян…

Тейла се освободи от прегръдката на жената и нервно изглади предницата на роклята си с ръце.

— Коя сте вие? — попита момичето предпазливо, защото намираше прегръдката на жената и загрижения й глас много дружелюбни в тази толкова отдалечена земя, която криеше повече предизвикателство, отколкото тя някога беше предполагала.

Първо акулата, после Ян…

Жената хвана ръцете на девойката и ги стисна приятелски.

— Аз съм Дейзи Оудъм — усмихна се тя. — Повечето хора ме смятат за филантроп. Виждаш ли, гордея се с това, че винаги протягам ръка на жените, които пристигат от Англия полугладни и твърде слаби да се грижат за себе си. Поддържам къщата „Оудъм“. Това е една гостилница на пътя между две селища, където жените могат да намерят легло и храна, докато си намерят доходна работа или човек, за когото да се омъжат.

Очите на Дейзи пробягаха по тялото на Тейла, като разгледаха мокрите й и прилепнали дрехи. После се огледа отново, защото все още не беше видяла никой, който да идва да потърси момичето. Тя знаеше, че всичко, което беше направил Ян за тази бездомница, е просто кавалерски жест. Всички, които познаваха този млад мъж знаеха, че неговата страст не е насочена толкова към жени, колкото към свобода на действията и необвързаност на сърцето. Трябваше да се появи истински страхотна жена, за да промени навиците на Ян.

Дейзи отново съсредоточи вниманието си върху Тейла.

— Млада госпожице, мога ли да ви бъда от полза? — попита тя меко. — Вие сте пристигнали до австралийските брегове, непридружена от семейство или съпруг? Ако е така, сухи дрехи и храна ви чакат в „Оудъм“.

Момичето нямаше думи да изрази благодарността си към тази жена, чиято щедрост надминаваше всичко, което познаваше дотогава. Тази Дейзи Оудъм беше като ангел на милосърдието! Младата жена отново видя надежда за своето бъдеще. Сигурно, с помощта на Ян и Дейзи, нещата отново щяха да се наредят добре в живота й!

— Госпожо, приемам любезното ви предложение — отговори Тейла. — Тук съм съвсем сама. — Девойката погледна към красивия си спасител и се поколеба, преди да продължи. — Толкова съм самотна!

Жената, която все още стискаше ръката на Тейла, я поведе настрани.

— Е, детето ми, ти не си вече сама. Дейзи Оудъм ще се погрижи да си добре. — Тя хвърли един поглед на Ян през рамо. — Може би някой мъж ще ти поиска ръката. Никой не ще може да устои на външност като твоята. Ти си като глътка свеж въздух в град Аделаида.

Тейла се беше изчервила, но когато проследи погледа на Дейзи, разбра, че той съвсем определено се е спрял на Ян Лейвъри. Тъмните замислени очи на мъжа, наперения начин, по който стоеше, вълнуваше Тейла, сякаш я пронизваше от глава до пети, като й причиняваше едно странно томително усещане, което сгряваше тялото й. Трябваше да извие очите си настрани, поради страха, че той ще разгадае посланието, скрито в техните дълбини — вик към него да я пожелае, да я вземе със себе си и да превърне живота й в рай, приютявайки я в своите мускулести обятия, излъчващи сила.

— Както казах… — продължи Дейзи, като обясняваше какво прави за бездомниците, стоварени на австралийския бряг. Очите на Тейла се обърнаха към нея, но мислите й се насочиха към красивия млад мъж. — Някога и аз бях бездомна жена на един кораб, пристигнал от Англия — разказваше Дейзи. — Бях от щастливките. Взема ме един прекрасен човек и се омъжих почти веднага, след като стъпих на австралийска земя.

— О, колко хубаво! — момичето беше окуражено да чуе, че нещата могат да бъдат такива, каквито са мечтите й.

— Скоро след това моят Хенри забогатя на златните полета — продължи жената, а в гласа й се прокраднаха нотки на тъга.

— Божичко! Наистина ли? — Девойката се чудеше какъв е този блясък в очите на Дейзи. Защо в очите на тази добра жена проблясваха сълзи? Животът й е бил толкова щастлив! О, ако можеше и нейният да е такъв! След смъртта на родителите й всичко около нея беше изпълнено с тъга.

Дейзи забърса сълзите си с дундестите си пръсти.

— Моят Хенри беше убит, преди той и аз да имаме възможност да се порадваме на новооткритите богатства — сподели тя с треперещ глас.

— Съжалявам — въздъхна Тейла. — Много съжалявам.

— Да — продължи жената с равен глас. — Моят съпруг си отиде от мен толкова бързо и ме остави страшно сама. Но аз винаги се опитвам да открия нещо положително в тъгата. Като си спомних отчаянието, което чувствах по време на дългото и ужасно пътуване от Англия до Австралия и условията, при които пътувах, реших да използвам придобитото си богатство за добри дела. Започнах да подпомагам изтощени и безпарични жени, когато пристигаха на тези далечни брегове без никаква подкрепа. Не можех да си затварям очите пред мизерията на тези неудачници.

Девойката погледна Дейзи с недоверие:

— Никога не съм срещала толкова, ъъъ, великодушен човек — промърмори тя.

— Не го правя за похвали — усмихна й се жената. — Може би дори ще кажеш, че действията ми не са съвсем лишени от егоизъм. Виждаш ли, вече не съм сама, Тейла.

Момичето отвърна на усмивката й.

Ян сложи ръка върху кобура на един от пистолетите си, докато гледаше нежното полюшване на съвършените заоблени бедра на девойката и движението на косите й, които австралийското слънце бързо бе изсушило. Въздържаше се да тръгне след нея. Беше му дяволски трудно! Това, което чувстваше, беше повече от желание към тялото й, беше нещо съвсем ново за него едно усещане, което никога преди не се беше появявало, примесено със страстно желание. Този път той искаше жената, която да закриля, за която да жадува, до която да се буди всяка сутрин, за да може да погледне в красивите й сини очи, които щяха мълчаливо да му говорят за една безкрайна, вечна любов.

Мъжът разтърси глава, тъй като не желаеше да се поддаде на такива мисли. Една млада жена — това беше последното нещо, от което имаше нужда в този момент от живота си. Ян се обърна и сграбчи юздите на коня си. Заедно със своя спътник абориген те тръгнаха през покрития с мръсотия изровен път към кръчмата на Джо. Там щеше да обърне няколко питиета, преди да се отправи обратно към Шубраците, към пустите, затънтени и неизследвани райони. Това бяха места, където той намираше истинското вълнение, за което всеки мъж с гореща кръв би дал дясната си ръка, за да го сподели с него. Той се справяше добре с всичко, за което се захванеше! И не му беше необходима жена засега. И все пак, Ян не можеше да се въздържи да не погледне още веднъж към Тейла, докато увиваше юздите на коня си около парапета за връзване на коне.

В сянката на един склад, долу до пристанищните съоръжения, Пол Хатуей — добре облечен мъж, с представителна външност и с квадратни очила с метални рамки — беше наблюдавал отблизо спасяването на девойката. Той беше свидетел на внезапното привличане между младата дама и Ян Лейвъри — човека, когото Пол Хатуей трябваше винаги да наблюдава зад гърба си. Мъжът се усмихна и приглади тънките си мустачки.

Кенет Озиър, млад каубой с дълга до раменете златиста коса и крехка физика, стоеше до Пол. Той също гледаше Тейла, като местеше погледа си и на другите жени, които все още слизаха от кораба, току-що влязъл в пристанището след дългото пътуване от Англия. Той се наведе близко до Пол.

— Какво ще кажеш, приятелю? — попита той, като местеше нервно ботуши по мръсния път, а коженото му облекло, украсено с ресни, висеше свободно на хилавото му тяло.

— Виждаш ли някое зайче сред новопристигналите, което да ти раздвижи слабините и да направи живота в ранчото малко по-интересен?

Кенет сръга мъжа, който стоеше редом с него, а сините му очи танцуваха, изпълнени с възбуждение.

— Има няколко хубавици сред множеството.

Пол гледаше към Тейла, докато момичето вървеше до Дейзи Оудъм. Очите му проследиха нежното, съблазнително поклащане на бедрата й.

— Мисля да взема още една жена в ранчото днес и отлично знам коя ще бъде тя. — Той стегна шалчето на врата си, намести очилата си по-уверено върху гърбицата на носа си и прочисти гърлото си. — И по-добре да побързам, преди някой зажаднял за жена господин да я е пожелал.

— Колко мислиш, че ще се задържи тази? — попита го Кенет с мързелив, провлачен глас. — Лиза Боно изкара само месец.

Пол бързо се извърна и го погледна в лицето. С огън, проблясваш, в очите му, той сграбчи млади мъж за гърлото и впи пръсти в плътта му.

— Синко, научи се кога е най-добре да си гледаш собствената работа — заплаши го през стиснатите си зъби. — Ако знаеш кое е най-добро за теб, никога не би споменавал името на Лиза отново — нито пред мен, нито пред когото и да било друг. — Той се взря в изплашените очи на Кенет с леден поглед. — Разбираш ли, приятелю?

С пребледняло лице, младият мъж кимна. Пол пусна ръката си и го освободи. Избърса ръка в бричовете си с изражение на крайно отвращение и презрение към своя каубой.

— Наех те по много причини — каза той — и ти знаеш какви са те. Не трябва да ти ги разяснявам.

— Да, приятелю — разтрепери се Кенет, като преглътна с усилие. — Разбирам.

— Знаех си, че ще разбереш — усмихна се Пол, а един нервен тик подръпваше лявата му буза.

Изплашен, но и възхитен от силата, с която Пол подчиняваше толкова много мъже и жени, каубоят наблюдаваше как шефът му бързо се отдалечава. Някой ден, надяваше се той, ще стане също като него.