Рози след дъжд

ГЛАВА ОСМА

Беше чудна лятна утрин. Ярка слънчева светлина струеше през големите прозорци на салона. С безупречни обноски на джентълмен Пол въведе Дейзи Оудъм и я настани удобно в плюшеното кресло срещу Тейла.

— Е, мила, колко се радвам да те видя отново! — поздрави весело Дейзи. После прибра няколко паднали къдрици под екстравагантната си сламена шапка с щраусови пера и разглади бухналите копринени поли на роклята си. Креслото проскърца под тежестта й.

Погледът й обиколи богато украсената стая, като преценяваше стойността на предметите, а после отново приветливо се спря на момичето.

— Изглежда, че много добре си настанена — рече тя. Стрелна с очи Пол и кимна одобрително. — Но няма и причина да бъде другояче. Явно съпругът ти нищо не ти отказва.

Тейла се усмихна на Хатуей. Той отиде до нея, наклони се, за да я целуне по устните, и приседна на ръчката на креслото така, че да може да прегърне с ръка раменете й.

Пресилената усмивка на младата съпруга не убягна от зоркия поглед на Дейзи.

— Щастлива си, нали, мила? — запита тя внимателно. — Всичко е наред, предполагам.

Жената явно показваше своето съмнение, че тази мила семейна сцена е възможна в нейно отсъствие. Въпросът хвърли момичето в паника. Ако нейната покровителка не бъде убедена, че всичко е наред, Пол ще има причина да я обвинява. Виада можеше да пострада!

Тейла вдигна лице към мнимия си съпруг и се постара да си придаде израз на обожание към този човек. Докосна нежно бузата му, после постави ръка на тила му и наклони главата му към устните си. Целуна го страстно със затворени очи и вложи цялата си артистичност, за да бъде естествена, като си представяше, че целува Ян.

Когато почувства, че не може да издържа повече допира на мокрите му, лепкави устни, тя се отдръпна, извърна се и се усмихна на Дейзи.

— Никога не съм била така щастлива! — възкликна тя с пресилено задоволство. — Пол е идеалният съпруг. Не мога да искам повече от това, което той ми дава. — Тя вдигна очи към мъжа и му подари нова, пълна с обожание, усмивка. — Така съм му благодарна!

Хатуей също й се усмихна, като се постара да скрие изненадата си. Беше покорен от играта на Тейла и си помисли, че тя е сбъркала призванието си. Трябвало е да стане актриса. Дори в театъра не беше виждал такова блестящо изпълнение.

— Скъпа, аз съм този, който трябва да бъде благодарен — рече той и погали косите й. — Ти си чудесна съпруга. Толкова си красива. Никога не съм срещал друга толкова хубава жена. И тази прелест е моята съпруга! Моята любов!

Дейзи пое нервно дъх, завладяна от гледката на двама влюбени, които не крият чувствата си. Напразно се бе съмнявала. Неловкото им донякъде поведение се дължеше на нейното присъствие, нарушило страстното им уединение. Когато двама млади се обичат толкова силно, те прекарват по-голямата част от времето си в леглото. Тя не искаше да им се натрапва, затова се надигна от креслото.

— Трябва да вървя — каза тя, усмихвайки се ту на Пол, ту на Тейла. — Днес трябва да се отбия на много места. Надявам се, че и другите ми момичета ще са щастливи като тебе, мила. За мене е голяма радост и удовлетворение да открия, че са доволни в новите си домове.

Отчаяние обзе младата жена. Не искаше Дейзи да си тръгва, но осъзнаваше, че дори тя да остане, това нямаше да й помогне. Беше безправна затворница. Не знаеше какво да очаква утре, след седмица, след година.

— Няма да си тръгнеш толкова бързо, нали? — рече Тейла и взе чайника. — Ще поседиш с нас. Нуждаеш се и от чаша чай и малко кейк, преди да се заемеш с работа.

Дейзи потупа големия си корем:

— Мила, едва ли се нуждая от чай и кейк. — Тя се засмя от сърце. — Бога ми, ако си похапвам във всеки дом, в който ще се отбия днес, ще счупя кабриолета и няма да мога да се прибера в града.

Като видя, че момичето се опитваше да задържи гостенката, Пол застана нащрек. Приятното впечатление, което бяха създали, заплашваше да се разруши, ако проницателната жена забележи и най-малкото безпокойство у съпругата му.

Съобразявайки бързо, той хвана Оудъм за лакътя и я поведе навън.

— Хайде, хайде, Дейзи, недей да се клеветиш сама — заговори той меко и убедително. — Ти си толкова привлекателна жена. Остави приятелите ти да съдят за това. Не се притеснявай, разбираме колко си заета. — Той погледна Тейла през рамо. — Нали, скъпа?

Девойката остави чайника. Цялата трепереше от неговото „скъпа“. Но тя помнеше дълга си. Трябваше да изиграе ролята на съвършена съпруга и домакиня докрай. Като пое дълбоко дъх и вдигна смело глава, тя тръгна да изпрати гостенката до входната врата.

— Моля те, отбий се скоро пак — рече тя учтиво. — Някога, когато ще имаш време да седнеш с нас на чай. Така се радвам на посещенията ти! — Острият поглед на Пол я смути. — Но съзнавам, че си заета и имаш толкова други неща, за които да мислиш.

Дейзи тежко въздъхна, като пое от домакина любезно подадената чантичка.

— Понякога ми идва много — призна си тя, пъшкайки. — Съмнявам се, че в скоро време ще успея да дойда пак да те видя, мила. — Тя се усмихна първо на Пол, после на Тейла. — Скъпи мои, вашата взаимна любов ми стопли сърцето! Не се нуждаете от досадница като мене да ви се пречка.

Едрата й фигура запълни тесния портал на къщата, пред който чакаха коня и кабриолета й. Тя целуна момичето по бузата и енергично разтърси ръката на собственика.

— Радвам се, че дойдох. Много се радвам.

Младата жена пресилено се усмихваше, докато Хатуей водеше Дейзи надолу по стълбите и й помагаше да се качи в кабриолета. Тя помаха за довиждане, после отчаяна се прибра в къщата. Пръстите й трепереха след изживяното напрежение и едва успя да си налее чай. Изтощена се свлече на най-близкия стол и започна да отпива от топлата течност. Цялата се стегна, когато чу стъпките на Пол.

— Беше много убедителна, Тейла — рече той, като пристъпи към шкафчето с напитки и си наля уиски. — Но едва не провали всичко, като взе да уговаряш гостенката да остане. — Той застана до нея и я загледа строго. — Следващия път, ако има такъв, бъди по-внимателна. — Изпи уискито на един дъх и тракна чашата на масата. — Надявам се, че разбираш.

Като остави чая, момичето се изправи рязко и изгледа Пол.

— И аз се надявам, че разбираш — каза тя и се изплю в краката му.

Без да дочака реакцията му, Тейла се обърна и хукна към стълбите, но не успя да избяга. С няколко скока той я настигна, сграбчи я за китката и я извъртя към себе си.

— Ще забравя за това — изсъска Пол гневно. — Но да не се повтаря.

Като се дърпаше, тя се изплю повторно в краката му и изохка, когато мъжът я удари.

— Това е нищо в сравнение с наказанията на аборигените, когато не ми се подчиняват — изръмжа той в самото й лице. — Ако си играеш с огъня, ще се опариш.

Девойката го гледаше, а очите й блестяха диво. Хатуей я блъсна и тръгна към външната врата.

— Имам да върша работа — отсече той. — Помогни на Хонора в кухнята. Върви и събери яйцата. Заеми се и ти с някаква работа — нареди мъжът заповеднически.

И излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Тейла остана смазана, бузата й гореше от удара. Отиде до прозореца и повдигна пъстрата завеса. Пол събираше хората си и след кратък разговор, всички се качиха на конете и се изгубиха от погледа й.

— Къде ли отиват? — прошепна тя, като си припомни предупрежденията на Ян и вероятността Хатуей да е замесен в някакви грозни деяния. — И пак ме оставя сама. Тази негова потайност. Знае, че няма да се опитам да избягам. Държи ме като завързана и аз нищо не мога да направя. Ян, Ян, да можех да ти се доверя. Само да можех…

Мътна светлина се процеждаше през мръсните и тесни прозорци на затвора в Аделаида. В тази мрачна обстановка стоеше Лейвъри и наблюдаваше работата на един художник, който се мръщеше на лошото осветление.

— Колко време ти трябва да направиш скица на Танер Макшейн? — препираше Ян. — Не мога да тръгна да търся някого, без да знам как изглежда. Бързай, моля те!

— Нямаше много време. Извикаха ме тази сутрин — копелето е избягало през нощта — промърмори художникът. Дългите му, тънки пръсти се движеха бързо и ловко и върху хартията се появяваше едно отблъскващо лице. — Той изгледа ловеца изпод рунтавите си руси вежди. — Нямаш търпение да пипнеш наградата, а, приятел? Не ти ли се случва да ти опърлят кожата? Малко е опасно да ходиш на лов за скалпове.

Ян така стисна дръжките на пистолетите си, че пръстите му побеляха.

— Ти направи рисунката, аз ще се справя с останалото — изръмжа той.

Обърна се и го остави да работи. Отиде при съдията и седна срещу него. Свойски, като вътрешен човек, вдигна крака на бюрото и ги кръстоса при глезените.

— Що за човек ще ловя този път, Адам? — попита той, като барабанеше с пръсти по ръчките на креслото. — Разкажи ми нещо за Танер Макшейн. Това име нищо не ми говори. За пръв път ли е в затвора в Аделаида? За пръв път ли бяга?

Адам, енергичен мъж на тридесет години, се протегна над бюрото, за да му предложи пура, но се отпусна пак назад и сам я лапна, защото Ян отрицателно завъртя глава. Придърпа една керосинова лампа, повдигна стъклото и запали пурата. Дръпна силно няколко пъти и бутна лампата на мястото й.

— Танер Макшейн? — кимна той и се изтегна удобно на стола. Пръстите му си играеха със златните копчета на твърдата синя униформа. — Тук в затвора е нов, но аз го зная отдавна. Опасен човек е, тревожа се, че се е измъкнал навън да прави поразии.

Заинтригуван, Ян смъкна крака от бюрото и се наведе към Адам.

— Кажи ми — попита той, като гледаше над една купчина книжа, натрупани на бюрото — защо е окошарен?

Съдията извади пурата от устата си и я изтръска на пода.

— Пол Хатуей е причината. Той вкара този кучи син в затвора. Обвинението беше, че Танер е откраднал добитък от него. Но, ако зависеше от мене, този престъпник отдавна щеше да бъде осъден по съвсем други причини. Всеизвестно беше, че той е главатар на рейнджърска банда, която граби и убива из цяла Австралия. Просто нямахме доказателства.

— Затова ли никога не сте ми казвали за Танер Макшейн и той се е разхождал необезпокояван? Защото сте нямали потвърждение? — Лейвъри не можеше да повярва. — Друг път не сте се нуждаели от толкова много данни. Този случай да не е с нещо по-особен?

Адам очевидно беше раздразнен от неговото недоверие. Той се намръщи:

— Ян, тук аз съм закона. Тъй че мери си думите, ако искаш да продължавам да ти давам сведения, за да пълниш джобовете си със злато, като ловиш затворници и ми ги връщаш.

Младият мъж се отдръпна и се облегна на стола, като гледаше съдията все по-подозрително. Стаята се изпълни с напрегната тишина.

После той прибра ръце на скута си и ги сви гневно.

— Добре. Няма да те разпитвам повече за този престъпник. — Говореше бавно, като мереше думите си. Внезапно му бе дошла друга тревожна мисъл — Тейла! Ако Танер Макшейн тръгне да си отмъщава на човека, който го е вкарал в затвора, ще се запъти право към ранчото на Пол. Англичанката можеше да бъде отвлечена или убита в престрелката. Кажи ми какво знаеш за Пол Хатуей. Възможно ли е и той да е замесен в дейността на рейнджърските банди?

— Не. — Адам отново лапна пурата. — Репутацията му е безукорна. Както ти казах вече, разпитал съм за него. Защо да се занимаваме с такива хора, когато има истински престъпници, избягали на свобода и застрашаващи живота на гражданите?

Ян отново потъна в мълчание. Беше изненадан. Обяснението за Хатуей не му звучеше убедително. Но сега не беше момента да го оспорва. Друг мъж заплашваше Тейла — Танер Макшейн.

Като скочи от стола, той мълчаливо кимна на съдията и се върна при художника. Закрачи около него в нетърпеливо очакване да бъдат прибавени последните щрихи към портрета. Когато човекът му го подаде, той благодари с нервна усмивка, сгъна листа на четири и го прибра в джоба на ризата си.

Ловецът бързо излезе от затвора, метна се на коня си и препусна в галоп. Надяваше се да стигне в ранчото на Пол преди Танер Макшейн.