Рози след дъжд

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Цвиленето на кон изтръгна двамата влюбени от страстната им целувка. Те се огледаха наоколо и сърцето на Тейла се сви болезнено, тъй като не много далеч тя видя прекрасния жребец на Ян, затиснат от изкоренено евкалиптово дърво. Някакъв труп на животно се беше заклещил в клоните точно до него. Огромна рана зееше в корема на коня, където се бяха врязали острите клони на падналото дърво.

Тейла хвърли бърз поглед към Ян. Изненадата на лицето му се замени с болка, когато видя верния си приятел, издъхващ в мъки.

— Господи! — промълви ужасен от гледката. Вече нямаше нищо смешно и романтично в ситуацията, в която бяха попаднали. Без да се замисли, чувствайки се и длъжен да спести мъките на коня си, Ян извади пистолета си и се прицели. Но изстрел не последва. Като обърна пистолета към себе си, той видя, че дулото се е напълнило с кал.

Конят изцвили още веднъж жаловито и започна да трепери. Краката му се подкосиха и той се строполи на земята, а очите му останаха изцъклени и неподвижни, сякаш взиращи се в някаква точка в далечината.

— Ян! — извика Тейла, като го хвана за ръката. — Съжалявам за него.

Той измърмори нещо неразбираемо и прибра пистолета в кобура. За секунди очите му останаха втренчени в животното. След това Ян се обърна към нея:

— Съжалявам, че те забърках в такива неприятности — каза той, обгърнал с поглед калната й фигура. — Сега трябва да намерим езеро и да се изкъпем. Тъй като конят ти отдавна е избягал, а моят е мъртъв, ще ни се наложи да се придвижваме пеша.

— Къде точно ще ме водиш? — попита отново Тейла потиснала гнева си: в този момент Ян не се нуждаеше от още неприятности — току-що бе изгубил прекрасния си кон — и Тейла реши да избере по-подходящ момент да си поговорят сериозно за отношенията им и въобще за нейното място в неговия живот. Сега в тази полупустинна област ги дебнеха много опасности, особено като останаха без коне.

— Да, мисля, че нямам друг избор, освен да те посветя в плановете си — изрече Ян, взирайки се в далечината, леко присвил очи. — Но нека първо намерим вода. След като се изкъпем и изсушим дрехите си, ще ти разкажа всичко! Тогава, ако все още ме мразиш, ще те пусна да, си вървиш.

— Ти постоянно ме изненадваш — каза Тейла, неспособна да сподави радостната си въздишка, когато той я прегърна и тя увисна на врата му, гледайки го с обожание — дори със слоя мръсотия, покриващ тялото му, той беше красив.

Устните им се сляха в целувка, която Тейла никога нямаше да забрави — гореща целувка с вкуса на кал.

— Скъпа, изненадите са нещо много често случващо се между нас — отвърна й Ян, като галеше косата й. Зад тях калта беше започнала да изсъхва. Той знаеше, че след час всичко щеше да бъде сухо. Само отломките на изкоренените дървета щяха да напомнят за отминалото бедствие.

Като погледна към коня си, той забеляза седлото и карабината, потънали в кал. „Ще трябва да ги извадя“ — помисли си той. От тях зависеше живота им. Тейла не знаеше, но до скривалището им оставаха доста мили. Трябваше да имат късмет, дяволски късмет, за да успеят да се доберат живи.

— Тейла, докато аз си взема нещата от коня, ти тръгни напред и се оглеждай за вода. Ще бъде лъжа, ако кажа, че така изглеждаш добре — каза Ян и устните му се разтегнаха в закачлива усмивка. Само ако знаеше тя колко е загрижен в този момент…

Тейла кимна и прокара пръсти през косата си, сплъстена от калта. След това докосна с ръка лицето си и едва не извика от отвращение, тъй като калта по него беше засъхнала. Сигурно изглеждаше като вещица.

— Господи! — въздъхна тя, като не си направи труд да погледне към покритите с мръсотия пола и блуза, които изсъхваха, прилепнали към тялото й като втора кожа. — Изглеждам ужасно. Трябва да намерим вода и да се изкъпем.

С натежалите си от тиня обувки Тейла започна тежко да пристъпва напред, изумена как може земята да изсъхне толкова бързо след поройния дъжд и отново да стане корава като камък точно там, където преди час бе минала водната стихия.

Ян се изравни с нея, носейки седлото си, оръжието и другите неща, които успя да вземе от мъртвия кон.

— Може да не намерим веднага вода — каза той. — Тук, в тази област, земята изсмуква всяка капка вода.

— Ако можех само да си измия лицето — промълви жаловито Тейла и прекара език по пресъхналите си устни. — Едва ли някога ще бъда същата като преди. Калта като че ли е проникнала през кожата ми.

Ян се опита да се засмее и се взря в нея. Една сълза се търкулна по бузата й и, отмивайки от мръсотията, откри нежно розовата като на бебе кожа.

Ян изчака за миг и й подаде манерката.

— Ето, измий се. Надявам се, че водата ще бъде достатъчно поне за лицето ти. — Тя се възпротиви, но той насила тикна манерката в ръцете й и продължи: — Мисля, че може да я пожертваме. Няма нищо друго, което може да ми даде толкова много сили, освен красивото ти личице.

Очите на Тейла трепнаха.

— Ян, ако не успеем да намерим вода, това ще е всичко, с което ще разполагаме за бог знае колко време — каза тя с треперещ глас и върна манерката обратна в ръцете му. Вдигна упорито брадичка и добави решително: — Не, няма да я използвам. Не съм толкова празноглава, че да си измия лицето, а да няма какво да пием. — Ян се засмя и закачи обратно манерката на седлото.

— Както кажеш, любов моя — промърмори той, като крачеше редом с нея, и повтори: — Както кажеш.

Ян не искаше да тревожи Тейла, като й каже, че това е най-мъдрото решение, вземала някога през живота си. Бурята беше променила терена твърде много и той беше объркан. Нищо не изглеждаше както преди. Трябваше да се изчака да се стъмни и по разположението на звездите да се ориентира за посоката, в която да вървят. Дотогава те нямаха никакъв избор, освен да продължат да се движат безспирно напред.

Денят сякаш беше безкраен. Тейла тежко стъпваше до Ян, който я беше прихванал с една ръка през кръста. Тя прикри с ръка очите си и отправи поглед в далечината, където се издигаше облак прах, предизвикан от брумдис1.

Когато махна ръката от очите си, Тейла погледна слънцето, което сякаш обхващаше цялото небе. Стотици дискове се впиха в очите й. Дори когато отмести поглед от него, пред очите й продължиха да стоят тези ослепителни жълти дискове.

Убийствената топлина трептеше, разстлала се над спечената изсъхнала земя. Атмосферата беше безжизнена и потискаща. Калта по лицето на Тейла опъваше болезнено кожата й. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе вода. Само ако можеше да поеме глътка леденостудена вода и да почувства как се стича надолу по гърлото й.

Като погледна към седлото, което Ян носеше, Тейла си помисли за манерката, която вече беше празна. Преди колко време си бяха разделили последната глътка?

Час? Два? Или повече?

— Скъпа, добре ли си? — попита Ян. Когато тя не му отговори, той се спря и се обърна към нея. — Когато реших да те заведа в скривалището си, никога не съм предполагал, че ще застраша живота ти. Мислех да те заведа там и когато заспиш, просто да те оставя и да тръгна с хората си. Сега съжалявам, че не настоявах достатъчно да останеш при майка ми.

Гърлото й беше толкова сухо, че Тейла се насили да прошепне в отговор:

— Скривалището ти?! — каза тя. — Ти щеше да ме заведеш там и да ме изоставиш?! — Тя се удари с ръка по бедрото и продължи разгневено. — Знаех си! Ти си ме лъгал през целия път, откакто напуснахме имението. Въобще не си мислил някога аз да бъда с теб, докато заловиш Пол. Ти си един лъжец! Сега заслужаваш да умреш от жажда. Ще се смея, когато стане това.

— Признавам, че заслужавам тези гневни упреци — каза Ян с тежка въздишка. Той облиза с език напуканите си устни и погали Тейла по покритото с кал лице. — Но, Тейла — продължи да й обяснява той, — просто нямаше нужда да си с мен, когато залавям Пол. Самият факт, че той е спрян, трябва да ти е достатъчен.

— Трябва да зная какво става със сестра ми — отвърна решително Тейла, хапейки неспокойно долната си устна.

— Почти сигурно е, че не е направил нищо на сестра ти — опита се да я успокои Ян. — Господи, Тейла, трябват месеци, докато един кораб стигне до Англия. Много се съмнявам, че той дори си е помислил да съобщи на хората си за нея. Беше твърде зает с престъпленията си. Този престъпник е въвлечен в незаконна търговия с роби и кой знае още в колко мръсни сделки.

— Знам, че си прав — каза жално Тейла. — Колко глупава съм била! Но той ме ужаси, когато започна да ме заплашва, че ще причини зло на Виада, ако аз избягам. Единственото нещо, за което мислех, бе как да предпазя сестра си след смъртта на родителите ни. Ако бях станала причина за нейната смърт в ръцете на такъв маниак като Пол Хатуей, аз бих се самоубила.

— Трудно ми е да приема, че си се омъжила за такъв човек — измърмори Ян и очите му станаха ледени. — Но, разбира се, тогава това е било единственото решение.

— Ян, аз не съм омъжена за Пол! — изтърси изведнъж истината Тейла. Един дълъг миг тя му се усмихваше, а той стоеше безмълвен с полуотворена уста.

След това очите му светнаха, той започна да крещи от щастие, все още невярващ, че жената на мечтите му не е обвързана с Пол.

Когато най-после стана сериозен, той се взря в нея с възхищение:

— Ти си направила това, за да защитиш сестра си; Преструвала си се, че си негова жена? Това бе част от маниаческия му план, нали? — заля я с въпроси Ян.

— Да, всичко това е вярно и всяка минута с него беше истинско мъчение — призна тя, почувствала облекчение, че най-после е споделила цялата истина с Ян. Радостта й се помрачи от острата болка в гърлото, причинена от говоренето. Тя беше толкова жадна! Колко ли още може да издържи?

Тейла се закашля и хвана гърлото си. Ян разбра. Той не се чувстваше по-добре — гърлото го болеше, сякаш в него гореше огън.

— Ще говорим още, когато намерим вода — каза той и се вторачи в далечината.

— Ако намерим вода — промълви тихо Тейла, така че Ян да не може да я чуе, и продължи упорито да се движи напред.

Бавно се придвижваха на изток. Мравки, дълги цял инч, се опитаха да се изкачат по обувките им, но бяха моментално изтръскани. Малък червен гущер се появи за миг между камъните и изчезна като привидение. Задуха вятър, който вдигна облаци прах, и двамата трябваше да закрият лицата си.

Не след дълго тишината беше нарушена от тропота на бягащи птици ему и кенгура, подскачащи в далечината.

Огромна сянка на няколко метра пред Ян привлече вниманието му. Той извика и спря, като хвана Тейла за ръката.

— Погледни — възкликна Ян, взирайки се в небето.

Тейла отправи поглед нагоре и видя величествения силует на огромен орел, който летеше плавно и безшумно.

— Красива птица — промълви с мъка тя.

— Да, красива е — съгласи се Ян. — Но аз съм щастлив не защото тя е красива. Птица в такава пустинна област може да означава само едно — водата е някъде близо.

Най-после искрица надежда! Очите на Тейла се разшириха, когато тя видя и други птици да летят напред. Бяха толкова много, че образуваха черна пътека по небето.

— По дяволите, някъде напред има вода! — изкрещя Ян и трескаво се затича. Като направи няколко крачки, той погледна назад към Тейла и спря. Върна се при нея, обхвана я през кръста и каза: — Ако не беше седлото и оръжието, което нося, бих те занесъл на ръце. Но тъй като не мога, моля те, помъчи се да вървиш с мен.

— Ян, ако наблизо има вода, ще направя всичко, за да вървя с теб — отвърна тя. — А когато стигнем езерото, ще се хвърля в него и ще стоя там вечно! Цялото ми тяло жадува за вода.

Двамата отново тръгнаха. Когато минаха високата трева и няколко дървета, се озоваха пред малко солено езеро, известно на австралийците като глинена солница. Това не беше вода.

Тейла избухна в сълзи и като се отпусна в ръцете на Ян, изстена:

— Не може да бъде! Просто не може! Къде отиват тези птици? Къде?

Въпреки че отчаянието и разочарованието бяха големи, Ян се опита да я успокои.

— Не се предавай — каза той. — Трябва да следваме полета на птиците. Виж ги — те се движат напред. Кълна ти се, Тейла, водата не е толкова далече. — Той я хвана за ръката и с някаква отчаяна решителност започна да я дърпа напред. — Хайде. Не губи надежда. Има само още малко. Кълна се, вярвай ми.

Тейла изтри сълзите от лицето си и погледна Ян измъчено.

— Да ти вярвам? — изрече тя, като сама не позна прегракналия си глас, и продължи: — Как? Виж докъде ме доведе вярата ми в теб. Никога не съм била в такова отчаяно състояние, както сега. И ти си единственият виновник.

— Тейла, сега не е време за спорове — прекъсна я твърдо Ян. — Обвинявай ме във всичко, което искаш, но по-късно. Първо трябва да се измъкнем.

— Ха — изрече Тейла през зъби и отметна глава, — това не е сериозно, нали?

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Аз те доведох дотук — аз ще те измъкна.

— И после? — настоя тя. — Ще ме оставиш ли сама, докато ти и хората ти се биете на живот и смърт с Пол и бандата му?

Ян се почувства объркан от въпроса й:

— Казваш го така, сякаш наистина те е грижа какво може да ми се случи. Ти ме обичаш, Тейла.

Тейла отмести поглед, за да не разкрие съкровените си чувства, и изплака.

— Просто съм толкова жадна. Всичко, което искам сега, е вода. — И като се погледна, добави: — И да се изкъпя.

— Скъпа, смятай, че желанието ти е изпълнено вече — възкликна Ян, забелязал зад възвишението, което току-що бяха изкачили, остров от зеленина с накацали ято птици.

Видели спасението си, те се затичаха през високата влажна трева.

Край тях изкрещяваше птица, притичваха кенгура с малките си в торбите.

Двамата почувстваха как въздухът става по-влажен — жив.

Изведнъж пред тях блесна кристалната повърхност на пустинно езеро, в което няколко лебеда плуваха волно.

Тейла остави зад себе си Ян, който се забави, докато свали багажа си.

Смеейки се, тя се затича към водата и се хвърли в езерото — разперила ръце и крака. Лебедите се уплашиха и се разбягаха към отсрещния бряг.

Когато изплува, тя загреба в шепите си вода и започна жадно да пие. Ян също се хвърли до нея и се загуби от погледа й.

Когато се показа отново, мокър, щастлив, с калта, свличаща се от лицето и косата му, Тейла не можа да се сдържи и избухна в смях.

Господи, беше толкова хубаво да се смееш!

Да има за какво да се смееш!