Рози след дъжд

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Усмивката на Тейла изведнъж застина и тя погледна настрани от Ян, когато някаква патица изкряка шумно над езерото. Това я стресна и я върна отново към реалността и положението, в което се намираха с Ян. Бяха се загубили из храсталаците, а и нямаха кон. Някъде наоколо Пол Хатуей със сигурност я търсеше и може би искаше да я убие само щом я види, тъй като предполагаше, че тя е избягала и е разказала на Ян цялата история. Потръпна, като си представи многобройните заплахи на Пол.

— Не се страхувай, Тейла — каза Ян и доплува до нея, видял внезапния страх в очите й. — Това, което чухме, беше само някой присмехулник или най-обикновена птичка. — Той я хвана за ръце и я придърпа към себе си, а водата и калта, която се стичаше по телата им, проблясваше на светлината. — Всичко ще се оправи — опита се да я успокои той и я прегърна. — Ще те върна отново към цивилизацията. Само ще се наложи малко повече да походим. Сега трябва да се окъпем, после да хапнем нещо и после да починем.

— Всичко това ми изглежда безсмислено — каза Тейла и се притисна към Ян. — Откакто взех глупавото решение да дойда в Австралия, нищо не върви както трябва.

— Надявам се, че не мислиш това в действителност — каза Ян и като обгърна с длани лицето й, го повдигна, за да срещне погледа й.

— А защо да не е така? — попита Тейла и от очите й се застичаха сълзи. После устните й се разтеглиха в лека усмивка. — Разбира се, на тебе ти е приятно да сме заедно, нали? — Тя протегна ръка към брадичката му и прекара пръсти по златисточервеникавите косъмчета на наболата му брада. — Ян, мисля, че трябва да знаеш какво изпитвам към теб. Макар че толкова пъти сме заставали един срещу друг, най-често това е било само преструване. В действителност, скъпи, познанството ми с теб е най-доброто нещо, което ми се е случило тук. Благодаря на Бога, че те има.

Ян прилепи устни до нейните и я целуна дълго и с наслада, а после се дръпна.

— Колкото и много да искам да те имам, моя любов, не е сега времето — каза той, като погледна към небето през решетката от клони и листа, надвиснали над тях. — Скоро ще се мръкне. Преди това трябва да сме се установили някъде, за да се предпазим от опасностите, които могат да ни изненадат тук.

Тейла обви ръце около собственото си тяло и се огледа предпазливо наоколо. В момента езерото й изглеждаше някак невинно и невероятно красиво. Водни лилии, червени цветя с големи листа, миризлива бороня с малки лилаво червени цветчета и какви ли не други цветя растяха по брега. Ароматът, който се носеше из въздуха, беше неповторим.

Ян започна да се мие, като пръскаше вода наоколо, и макар и трудно, се отърва от калта, полепнала по тялото и косата му.

— Поне едно нещо е добре сега, скъпа — каза той, като тръгна да излиза от водата. — Пушката. В кожения си калъф тя е била предпазена от калта. Сега има с какво да се пазим и да си намерим вечеря. — Тейла усети стомаха си да негодува. Да този момент не се беше сещала за храна. Мисълта за водата беше единственото, което запълваше съзнанието й. Но сега, когато нещата изглеждаха по-обнадеждаващи, тя усети колко беше гладна. Затова побърза да се отърве от калта по себе си, поне доколкото можеше, и после излезе на брега при Ян. Усмихна му се и му благодари, когато той й предложи една наметка от овча кожа, която взе от седлото.

— По-добре вземи да махнеш тези дрехи от себе си — каза Ян, като усети, че слабините му се стоплят, когато Тейла застана пред него с плътно прилепнала по тялото мокра риза, подчертаваща дори най-малките гънки на гърдите й.

— Изглежда, ще трябва да поопера това-онова — каза тя, като се уви по-добре в наметката. Приближи се до Ян и прекара ръка по мокрите му панталони. — Струва ми се, че ще трябва да отидеш на лов гол, скъпи, ако искаш да изпера и твоите дрехи.

Ян усети, че се стяга, когато пръстите й потъркаха мъжествеността му. Той въздъхна шумно, поколеба се, но каза със смях:

— Ако не престанеш с това, което правиш, ще останеш без вечеря. Но за мен ти си всичко — хвана я и я придърпа към себе си, а наметалото й падна на земята. — Ще те имам цялата, моя любов. Ще те изпия.

Устните им се сляха в целувка. Тейла прекара ръце по гърба му, а после и надолу към бедрата и се спря там. Притискаше се към него, докато леко я наведе и двамата се отпуснаха на земята, където ги обгърна упойващият мирис на тревата. Дъхът на Тейла застина, докато тя гледаше как Ян сваляше дрехите й, а ръцете му събуждаха желание за любов така, както само той можеше.

Устните им се разделиха. Когато той започна да се съблича, тя му каза, за да го подразни:

— Ян, да не забравиш, че аз имам да пера, а ти трябва да хванеш нещо за вечеря.

Но той не отговори. Вече беше без риза и сега смъкваше панталоните си, като не откъсваше очи от нея, Погледът му я изгаряше и събуждаше вълни от страст в тялото й. Не й се вярваше, че може да изпита подобно нещо след всичко, което бяха преживели. Но след като се бяха срещнали със смъртта в развихрените, яростни води и бяха оцелели, сега просто не можеше да желае толкова силно нищо друго, освен Ян, Искаше й се да не го пусне никога от прегръдката см. Макар че не можеха да знаят какво им е приготвила съдбата за в бъдеще, единственото, което имаше значение сега, беше удоволствието от този момент, в който изживяваше рая — открит и споделен с мъжа, когото обожаваше и обичаше с всяка частица на тялото си.

Ян легна върху нея, а тя беше вече напълно гола. Проникна в нея с усещането за гореща наслада, което я накара да изохка. Ръката му премина по извивката на врата й и той притисна главата й към себе си, така че целувката им достави пълно удоволствие. Усещането за екстаз образуваше водовъртеж от удоволствие в тялото й.

Бавно, но с мощни тласъци, той навлизаше в нея. Телата им се бяха слели в едно и двамата изпитваха върховна наслада. Ян обхвана гърдите й. Палците му милваха върховете им, като ги възбуждаха, и зърната се стягаха и изправяха нагоре.

Хълбоците й се свиваха и разпускаха в ритъма на неговото тяло. Тя сви крака и ги стегна около кръста му, като по този начин вкара пениса му още по-дълбоко в себе си. Ян изви глава и зарови лице между гърдите й, а тя охкаше от удоволствие.

Ян също изпъшка от удоволствие, което растеше… растеше… растеше…

Обхваната от екстаз, Тейла потрепера и извика, когато разгорещените им тела достигнаха кулминацията. Тя се притисна към силните му рамене, когато невероятната експлозия на страстта изпълни и двамата с неземна наслада.

След малко те лежаха прегърнати плътно един до друг, отново преоткрили неизмеримото удоволствие да се любят заедно.

— Обичам те повече от самия живот — прошепна й Ян, като се отдръпна от топлата й мека прегръдка. Целуна я още веднъж страстно и после се изправи.

Усмихна й се продължително, когато тя се обърна да легне по гръб. Беше самата съблазън. Тейла му отвърна с мека усмивка.

— Е? — каза той, като вдигна ръка. — Ще бъдат ли изпрани панталоните ми, или не? Или ще ме караш да стоя гол? Както видя и усети само преди минута, аз напълно губя контрол над страстта и желанието си, когато остана без дрехи.

— Но, Ян, дори и след като ги изпера, ще мине цяла вечност, докато изсъхнат — подразни го закачливо Тейла, като се обърна на една страна и се подпря на лакът. — Струва ми се, че ще се наложи да рискувам и да те оставям така повече време, а?

Ян започна да обикаля наоколо и бързо събра достатъчно изсъхнали листа и клечки от нападалите евкалиптови дървета над тях.

— Ако ще правим каквото и да било по-нататък, мисля, че ще е добре да имаме запален огън — каза й той и почисти мястото за огъня.

Тейла също стана и му помогна да нагласи клонките както трябва и го погледна закачливо.

— Добре, сега имаме дърва, но къде е огънят?

Ян беше намерил два камъка, които биха дали искра при повече усърдие. Започна да ги удря един в друг и наистина излязоха искри. Тейла събра още малко сухи листа и ги сложи под клонките. Ян приближи камъните до камарката и продължи да ги удря и търка. Скоро се появи малко пламъче и започна да прескача от листо на листо. Накрая и клоните засъскаха в пламъците.

Тейла въздъхна с облекчение. Взе дрехите, отиде до брега и се захвана да ги изпере. Като погледна през рамо, видя Ян да се отдалечава и той й се стори твърде смешен. Беше преметнал пушка през рамо, но иначе беше напълно гол. Омаяна от фигурата му, Тейла задържа погледа си най-дълго на мускулестите му крака и начина, но който задникът му се стягаше и отпускаше при всяка стъпка. Заля я вълнение, но тя се засрами от реакцията си при вида на своя гол любим и съсредоточи цялото си внимание върху работата, която имаше да върши. Постара се да изпере дрехите добре, макар че ожулената й ръка я болеше, но все пак тя се справи със задачата си и дори простря дрехите на клони над отъня.

Вече се усещаше хладината на настъпващата нощ и Тейла започна да потръпва. Отново сложи на раменете си наметалото от овча кожа, сгуши се в нето и застана по-близо до огъня. Започваше да се притеснява. Ян се беше забавил повече, отколкото тя очакваше. Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и последните му отблясъци бързо Угасваха в настъпващата тъмнина на нощта.

Колкото повече време минаваше, толкова Тейла започваше да се притеснява и тревожи все повече и със страх поглеждаше към небето. Бяла като кората на евкалиптите, голямата луна вече изгряваше. Ако не се чувстваше толкова сама, уязвима и заплашена, можеше да си помисли, че всичко наоколо е нереално защото бе твърде прекрасно Въздухът беше изпълнен с различни аромати от цветя и дървета. Звездите бяха ярки и се открояваха на фона на тъмното небе. Един орел кръжеше високо над нея, после се извиси още и мина пред луната.

Раздвижване във водата привлече погледа й. Някакъв лебед, чер като самата нощ, беше изникнал незабелязано и раздвижи отражението на луната. Малките вълнички и отражението на светлината превърнаха повърхността на водата в приказна картина.

Неочакван изстрел на пушка накара Тейла да скочи на крака. Като уви по-плътно наметалото около себе си, тя се загледа в посоката, от която беше дошъл шумът, но последва само пълна тишина.

— Ян? — прошепна тя, като се опитваше да види през тъмнината, но единственото, което забеляза, бяха само сенките, които дърветата хвърляха на бледата лунна светлина и които се размърдваха от време на време.

Приближи се отново до огъня и зачака Ян да се върне, като се надяваше, че изстрелът, който беше чула, означаваше, че той е намерил нещо за вечеря. Не можеше дори и да си помисли, че наоколо може да има и някой друг, или че Ян е бил застрелян…

— Не! — прошепна на себе си, като отново се сгуши до огъня. — Ян стреля. Там няма друг. Ще се върне скоро. И всичко ще бъде наред. Господи, аз и Ян не забелязахме никакви следи от човешки същества наоколо.

Минутите се влачеха ужасно бавно и на Тейла й се струваше, че минават часове. Сълзи започнаха да напират в очите й. Ако Ян беше добре, трябваше вече да се е върнал. Ами ако сам се е ранил? Трябваше ли тя да тръгне да го търси из тъмницата?

— Но аз със сигурност ще се изгубя! — спореше тя сама със себе си. — Трябва да остана тук. Ян би искал да стоя край огъня, това е най-безопасното място наоколо. Огънят би уплашил всеки див звяр, който реши да се приближи.

Чувстваше се уморена и слаба, отпаднала от глад, а и от притеснения за Ян. Тя погледна към полата и блузата си. Трябваше вече да са сухи, а и щеше да е много по-добре за нея да е облечена, ако се случеше нещо лошо.

Пусна коженото наметало настрана, изправи се и смъкна дрехите си от клона. Потръпна, когато усети твърдостта им, щом ги навлече бързо.

Седна отново до огъня и започна да си обува ботушите. Изведнъж се сепна и скочи на крака, когато чу шум от стъпки в храстите отзад.

Сърцето й заби силно, докато се взираше в тъмнината и се ядосваше, че нямаше никакво оръжие.

Ами ако този, който приближаваше, не беше Ян? Но той стъпваше доста уверено. Ако беше непознат, би трябвало да е по-предпазлив.

— Ян? — каза тихо Тейла със слаб глас. — Скъпи? Ти ли си?

След миг Ян се показа на светлото, като носеше пушката си на рамо. Лунната светлина, която минаваше разкъсана през листата, посребряваше голото му тяло и той изглеждаше като призрак.

Тейла изтича към него и се хвърли е прегръдката му, като въздъхна с облекчение.

— Господи, най-после се върна! — извика тя радостно и го притисна към себе си. — О, Ян, забави се толкова много!

— Съжалявам, скъпа — отвърна й той и също я прегърна. — Наложи се да ходя повече, отколкото предполагах. — Той я пусна и я погледна меко. — Докато обикалях обаче, намерих нещо. — Ян се дръпна настрана, остави пушката си на земята до огъня и бързо се облече. — Вземай каквото можеш и да тръгваме. Имам изненада за теб.

Очите на Тейла се разшириха.

— Изненада? — попита го тя. Едва сега осъзна, че Ян се беше върнал, без да донесе никаква плячка. — Какви бяха тези изстрели, Ян. Нали ти беше този, който стреля?

— Съвсем скоро ще се убедиш напълно в това — отвърна Ян, клекна до огъня, за да го зарине с пепел, и погледна Тейла косо. — Кой друг би могъл да бъде, скъпа?

Тейла сложи ръка на гърдите си и го попита тихо, като го гледаше с недоумение.

— Ян, защо, за бога, гасиш огъня? И ако си стрелял ти, къде тогава е…?

Ян седна до нея и сложи показалеца си на устните й, за да спре въпроса.

— Довери ми се, мила — каза той с усмивка. — Само ела с мен и ми позволи да ти покажа, че тази вечер няма нужда от никакви въпроси повече.

Тейла въздъхна и каза меко:

— Щом казваш така…

Ян бързо събра малкото неща, които имаха. Единствената следа от лагера им беше загасналият огън.

— Е, готова ли си? — попита я той, като отново й се усмихна малко особено.

— Ян, бих искала да знам за какво е всичко това — каза Тейла, когато двамата тръгнаха. — Не смятам, че точно сега е моментът да си играем. Гладна съм. Уморена съм. Спи ми се!

— Обещавам ти, че само след малко ще има какво да вечеряш, а после ще можеш да се насладиш на дълъг и спокоен сън — увери я Ян с усмивка.

— А, не, не ми казвай, че тук в храсталака имаш скрит замък — отвърна му Тейла и го погледна укоряващо.

Ян отново се засмя и я прегърна през кръста със свободната си ръка, като й помагаше да се движи през шубраците, огрени от лунната светлина.