Рози след дъжд

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Тейла легна, придърпа едно одеяло и се уви с него до брадичката. Пол се изправи до нея край леглото. Тя се питаше дали е срещнал Хонора на идване и дали подозира за техния разговор.

Тежкият му, студен поглед й даде да разбере, че не е дошъл, за да се осведоми дали се чувства по-добре. Беше се погрижил ухапаната й ръка да бъде старателно лекувана, но само защото я искаше жива за своите собствени цели — слава богу, че поне не бяха сексуални.

Хатуей се наведе, подпъхна ръка под главата й. Като я повдигна от възглавницата, допря чаша до устните й.

— По дяволите, искам да съм сигурен, че тази вечер ще си изпиеш млякото — заплашително изруга той. — Омръзна ми да се чудя къде можеш да отидеш и какво може да ти се случи. Тази нощ ще спиш дълбоко.

— Не! — молеше се Тейла почти задавена, докато той я насилваше да пие. Дърпаше се и преглъщаше, докато страхът да не се случи нещо ужасно, а тя да спи упоена, надделя над страха й от Пол — тя замахна и изби чашата от ръката му. Стъклото се счупи в ръба на леглото, а млякото се разля по одеялото.

Пол зина от изненада. После я зашлеви през лицето с такава сила, че тя се претърколи, присви се и се разхълца.

— Караш ме да съжалявам, че те избрах сред останалите в „Оудъм“ — изръмжа той през зъби. — Но да бъда проклет, ако се оставя да ме разиграваш. Изпи достатъчно мляко, за да ти се доспи! — Сви юмрук и го тикна в лицето й. — По дяволите, Тейла, заспивай или ще се върна и ще те вържа за леглото. Имам си достатъчно работа и не мога да се бавя цяла нощ.

Младата жена се дръпна в ъгъла на леглото и отново се уви плътно с одеялото. Гледаше оттам като уловено зверче, докато Хатуей не излезе от стаята. После отметна намокреното с мляко одеяло, обърна се по корем и заудря дюшека с юмрук.

— Мразя те! — изкрещя тя. — О, как те мразя!

Летаргична замая завладя сетивата й. Щом затвори очи, почувства облекчение и отплува далече… далече… в страната на сънищата.

Не можа да спи дълго. Събуди я писък. Изправи се в леглото и се взря в отворените френски прозорци. Втори писък прониза нощния въздух. Макар и замаяна и отмаляла, тя си припомни неотдавнашния разговор и се разтревожи за Хонора. Дали Пол не е видял, че момичето излиза от спалнята? Нея ли наказва сега? Хонора ли пищи?

Краката й не се подчиняваха, коленете й трепереха, виеше й се свят, но Тейла се насилваше да върви, докато стигна до френските прозорци. Облегна се на тях с цялата си тежест и се подаде навън. Като внимаваше да остане в сянката, извън лунната светлина, тя се загледа в раздвижването на двора.

Стори й се, че все още спи, че сънува или халюцинира под въздействие на наркотика. Но колкото повече гледаше, толкова повече се убеждаваше, че сетивата й не я мамят. Сърцето й болезнено се присви и проклятие към Пол Хатуей се изтръгна от устните й. Той стоеше пред вратата на конюшнята с дълъг бич в ръка, а хората му вкарваха в помещението няколко жени-аборигенки със завързани отзад ръце.

Внезапно една от жените отказа да върви и изрази презрението си към Пол, като се изплю в лицето му.

Ужас обзе Тейла, стомахът й конвулсивно се присви — един от наемниците на Пол заби камата си в гърдите на жената и тя се свлече на земята.

Момичето извърна глава от ужасната сцена.

— Трябва да се махна оттук! — идеше й да крещи. — Трябва да бягам. Пол е прокълнат! Това място е прокълнато!

Успя да се добере до леглото, седна на ръба и се опита да овладее световъртежа и слабостта си. Одеялото влажнееше от разлятата течност. Права беше да подозира, че Хатуей отново е сложил нещо в млякото. Добре, че не изпи цялата чаша. Значи той я упоява, за да не може да види какво става в двора.

Убийствата…

Побоищата…

— Да бягам! — шепнеше си тя. — Трябва да бягам!

Похлупи лицето си с ръце.

Но какво ще стане с Виада?

Вратата проскърца. Тя се обърна изтръпнала и въздъхна с облекчение, когато видя Хонора.

— Не мога да издържам повече тук — изхълца тя и се хвърли отчаяно към нея. — Току-що видях как убиха братовчедката ми. Трябва да избягам! Ти трябва да дойдеш с мен.

Тейла също трепереше, очите й бяха разширени от ужас.

— Да, да — задъхано рече тя и вдигна очи нагоре. — О, моля те, Виада, прости ми! Трябва да избягам. Вече не мога да издържам на това място. Всичко, което видях тази нощ… целият този ужас.

— Пол и хората му тръгнаха нанякъде — прегърна я тъмнокожото момиче. — Изчаках, докато се убедя, че са заминали, и тогава дойдох при теб. Ако някога успеем да се измъкнем оттук, то ще бъде тази нощ. — После зарови глава в прегръдките й и се разрида отчаяно. — Братовчедката ми! Скъпата ми братовчедка!

Стаята се въртеше пред очите на Тейла. Тя се притисна към Хонора.

— Пак е сложил нещо в млякото ми. — Вдигна ранената си ръка. — И ръката ме боли.

Туземката погали нежно челото й.

— Да, знам. Но треската ти е преминала. Трябва да бързаме.

— Но къде можем да отидем? — питаше се младата жена, докато събличаше нощницата, за да облече една рокля от кенгурова кожа, която аборигенката беше донесла за целта.

— Ще отидем в къщата на Ян в Шубраците. Той ще ни закриля.

Тейла нахлузи меката рокля през глава, разглади я по извивките на тялото си и погледна недоверчиво момичето.

— Ян? Казваш, че той има къща в гъсталака.

— Да, там ще бъдем на сигурно място — уверено рече Хонора, като коленичи, за да завърже мокасините на краката й.

Откритието, че Лейвъри е отседнал трайно някъде, изненада Тейла, но тя не го прие сериозно, защото смяташе, че „къщата“, за която говори момичето, е просто някоя сламена колиба, като тази на Хоуки. Но тя щеше да бъде добро убежище, място, където ще бъде защитена от Пол Хатуей. Засега изглежда Бог оставаше единствения защитник на сестра й.

Хонора скочи на крака. Отиде до прозореца, огледа внимателно двора, после се втурна към бялата жена, пое здравата й ръка и я поведе към вратата.

— Тъкмо време за бягство — прошепна тя. — Пол го няма. Сега е зает с бандата си. Това са рейнджъри, които нападат селата на моя народи откарват жените в робство. Едни оставят за себе си, други продават. Хатуей и хората му участват в нелегалната търговия с роби. И аз бях така откарана от родното ми село. Не се съпротивлявах, иначе щеше да ме сполети съдбата на останалите. Ако робът не работи, връзват го на някое дърво и го бичуват. Ако упорства, просто го убиват.

— Как си могла да издържиш толкова дълго тук? — шепнеше Тейла, докато пристъпваха предпазливо по коридора.

— Не беше лесно — отвърна Хонора. — Но когато виждаш толкова много болка, страхът ти се изостря до там, че си готова на всичко, само и само да оцелееш. Сама знаеш. Върна се при Пол, когато можеше да избягаш с Ян.

— Но само защото той не можеше да ми помогне. Той е скитник, занимава се с преследване на престъпници. С него не виждам как бих могла да спася моята…

Спря по средата на думите си. Почти беше разкрила страховете си за Виада пред новата приятелка. Въпреки че напускаше ранчото и вероятно излагаше на опасност с бягството живота на сестра си, все още не можеше да се довери на никого, дори на аборигенката.

Страхът за сестра й внезапно надделя. Тейла се извърна и тръгна обратно към стаята.

— Не мога, Хонора — прошепна дрезгаво тя. — Не мога да тръгна.

Девойката я сграбчи за китката:

— Моля те! Няма да имам смелост да избягам сама. Ела с мен! Никога вече няма да ми се удаде такъв случай да се измъкна от ранчото. Ако остана тук, утре може да съм мъртва. Пол погубва все повече от нас. Раздразня ли го и с най-малкото нещо, може да ме убие на място.

Очите на туземката бяха пълни с отчаяние, гласът й — с молба. И не само тя щеше да пострада, ако останеше във фермата. Животът и на двете беше в опасност тук.

— Да, ти си права, Хонора. — Лицето на сестра й изплува в съзнанието й като живо. Как е могла да си помисли, че е по нейните сили да я защитава? Грешила е, като е повярвала в това.

Тя пое ръката на аборигенката:

— Ще дойда с теб. Но трябва да знаеш, че възможността да ни хванат е много голяма. Наказанието, което ни чака, е ужасно.

— Трябва да опитаме. Не мога повече да стоя тук и да гледам как избиват нашите хора. Трябва да съобщя на Ян. Той ще се намеси.

Крадешком, като два призрака в нощта, те се промъкнаха надолу по стълбите и излязоха на двора. Долепиха се до стената на къщата и се огледаха. После лудо хукнаха към отсрещните постройки.

Почти без дъх, Тейла се облегна на вратата на конюшнята.

— Дотук се справихме — прошепна тя. — Остава да откраднем коне. — И въпросително погледна Хонора, която я хвана за ръка и я поведе в обратна посока, към гърба на постройката.

— Какво правиш? Нямаме време. Трябва да вземем коне и да бягаме.

— Трябва да се сбогувам с братовчедка си — промълви туземката. — Моля те, Тейла! Трябва ми малко време, за да и кажа сбогом.

Тя изхълца, като видя купчините пръст, които се редяха край задната стена на конюшнята. Имаха формата на тела.

— Последният трябва да е нейният — рече аборигенката и затърси прясно изкопания гроб сред останалите. Коленичи до него и целуна пръстта.

— Хонора съжалява. Хонора не знаеше, че са те довели в ранчото тази нощ. Дори и да знаех, не бих могла да ти помогна. Така ми е мъчно.

Тейла едва издържаше тази покъртителна сцена. Беше непоносимо да слуша пълния със страдание глас на момичето. Зарадва се, когато ръката на туземката отново се плъзна в нейната и те се отдалечиха от това скръбно и зловещо място.

— Колко ли са намерили смъртта си тук? — гласът на бялата жена беше изпълнен с мъка.

— Много — отвърна тъмнокожото момиче.

— Съжалявам, Хонора, — меко каза Тейла.

— Ти съжаляваш, аз съжалявам. Но това не спасява хората от моето племе.

Влязоха в конюшнята. Един фенер слабо осветяваше вътрешността на голямото помещение. Двете жени се заковаха на място, когато от сенките излезе едър, груб мъж с револвер в дясната ръка.

— Я! — закиска се той. — Я, какво си имаме тук!