Рози след дъжд

ГЛАВА ВТОРА

Измръзнала в мокрите си дрехи след падането в реката и напълно съзнаваща, че прилепналите й дрехи не оставяха никакъв простор на въображението, Тейла беше доволна, че имаше възможност да тръгне с Дейзи, макар да се страхуваше, че ако веднъж изгуби Ян, може никога да не го види отново. Тя му хвърли един тъжен поглед през рамо, докато жената продължаваше да й обяснява за своето заведение. Момичето забеляза, че и няколко други пътнички бяха придружени от грижливи дами, като очевидно бяха наети от Дейзи Оудъм. Със сигурност Тейла и останалите бяха в ръцете на някакъв ангел и девойката се чувстваше съвсем защитена в момента.

Вниманието й беше привлечено от една схлупена сграда, която стоеше сред останалите складове на главния път. Там отзад, където едва имаше място да върви сам човек и съществуваше опасност от падане в реката, се вееха на вятъра прострени дрехи. Една млада жена, която изглеждаше на възрастта на Тейла, защипваше дрехи на простира. Тя имаше странна гърбица и тялото й се извиваше гротескно всеки път, когато се навеждаше да вземе нови мокри дрехи от огромната плетена кошница.

— Виждам, че забеляза Айва — каза Дейзи, като отправи тъжен поглед. — Тя е била при мен най-дълго. Привлича погледите на всички, но никой не я иска наоколо, защото смятат външността й за противна. Колко жалко, защото Айва е толкова мила!

Остро чувство на жалост се разля в Тейла, като си спомни за друга жена на борда на кораба от Англия. Измъчваха я толкова безмилостно, че тя беше принудена да отнеме собствения си живот като скочи в морето. При този спомен очите на Тейла се наляха със сълзи.

— Има много несправедливости по света — отвърна тя. Бързо отклони поглед от Айва, тъй като не искаше Дейзи да си мисли, че разглежда нещастното момиче. — Не знаех за тях до смъртта на моите родители. Оттогава съм видяла и преживяла достатъчно много, за да сънувам кошмари, докато намеря утеха в смъртта.

— Хайде, скъпа, не искам да слушам повече приказки от тебе за смърт — Дейзи обви ръка около кръста на Тейла, като отвеждаше момичето от улицата към „Оудъм“. — Имаш цял живот пред себе си, за да намериш щастието, което желаеш. Може би аз ще мога да ти помогна. За разлика от бедната Айва, ти имаш хубаво лице и съвършена фигура. Мъжете, които ще дойдат днес тука да огледат пристигналите от Англия, накрая ще се сбият за теб. Даже си мисля, че не ще имаш възможност да прекараш дори една нощ в „Оудъм“. Ще бъдеш грабната от първия мъж, веднага щом те покажа.

Тейла още веднъж погледна за Ян. Устата й застина отворена и сърцето й се вцепени, защото той не се виждаше никъде. Той сигурно я е забравил, веднага щом е свалил очи от нея. Но тя нямаше никога, никога да го забрави!

— А сега, скъпа, да ти нагласим баня и чисти сухи дрехи — каза Дейзи, като преминаваше с Тейла през една стая, където кипеше оживена дейност.

Момичето видя много жени — едни сортираха купища дрехи, докато други само гледаха. Имаше столове и маси, пръснати из стаята, които всъщност бяха вехтории. На тях жени ядяха и бъбреха. В един далечен ъгъл девойка, по-млада от Тейла, стоеше с лице, скрито в ръцете си и хлипаше шумно, докато една по-възрастна жена стоеше над нея и й говореше с утешителен глас.

Те минаха през тази стая и продължиха по дълъг, тесен коридор, от двете страни на който вратите бяха затворени. Чуваха се женски гласове в стаите. Момичето осъзна, че някой плаче. Това беше един толкова самотен вопъл, че се заби в сърцето на Тейла, припомняйки й собствената й причина да бъде в Аделаида. Внезапно чувството й за самота се надигна вътре в нея и тя изпусна една въздишка, която не можеше да възпре.

Дейзи се обърна към девойката, като устата й беше твърдо стисната, но очите й бяха пълни със съчувствие. Тя я въведе в една стая, където се виждаше вана, пълна с вода.

— Скъпа, къпи се дълго и бавно — каза Дейзи, а гласът й беше като утешително, гальовно мъркане. Тя разкопча роклята на момичето и я измъкна през главата й. — Ще ти донеса да облечеш една хубава рокля, а после ще си сгрееш и стомаха с топла супа.

Жената помогна на Тейла да се освободи от останалите мокри дрехи, чак до обувките.

— Може би след това ще мога да те покажа на някои господа — каза тя, като се усмихваше окуражително на девойката. — Няколко ще дойдат скоро. Много от тях просто чакат пристигането на корабите с бездомни момичета. Сигурна съм, че ти ще бъдеш една от щастливките, които ще бъдат избрани днес.

Момичето стеснително сгъна ръце пред гърдите си. Обърна се и погледна водата във ваната, като си мислеше за надеждата и обещанието, които звучаха в гласа на Дейзи. О, да можеше само тя да е права, да можеше да си намери успешно работа тази вечер или някой мъж да прояви интерес и желание за женитба с нея. Но Тейла не преставаше да мисли за Ян. Ако той само…

Дейзи помогна на девойката да влезе във ваната и й подаде сапун на изтривалка.

— Е, не е ли по-добре така? — попита тя меко. Потънала в успокояващата топлина на водата до брадичката си, Тейла затвори очи и въздъхна.

— Съмнявам се дали нещо друго може да бъде толкова хубаво! — възкликна тя, но си представи усещането от това да се намира в обятията на Ян и да чувства устните му върху своите. Никога нищо не би могло да се сравни с това.

Тя щеше да мисли за този мъж винаги!

— Е добре, ще видим какво ще кажеш за прясната ми супа от костенурка и за стридите от скалите на Сидни — похвали се Дейзи и отвори вратата да излиза. — Слез долу веднага, когато се облечеш. Ще приготвя масата специално за теб.

Момичето отвори очи и се усмихна на жената, отново развълнувана от непрекъснатата й любезност.

— Благодаря ти за всичко! — промърмори тя. — Ако не беше ти, не знам какво щеше да стане с мен. Не очаквах толкова… толкова жесток град като Аделаида. Във въображението си бях изградила съвсем друга представа за нещата тук. — Тя наведе поглед. — Не знам защо? Сигурно животът е един и същ навсякъде по света, такъв какъвто е и в Англия. Предполагам, че някои е разпространил тези красиви приказки за Австралия, които са напълно неверни.

Дейзи се върна при Тейла. Тя постави грижовната си длан на рамото й. Девойката вдигна очи и погледна нагоре. Погледите им се срещнаха и държаха един в друг.

— След като се възстановиш от вълнението, преживяно при пристигането, и някой щастлив мъж те вземе до себе си, ще видиш, че приказките не са съвсем измислени и в голяма степен тази страна наистина те кара да се стъписаш. Не се отчайвай. Скоро ще разбереш за какво говоря. Недалеч от Аделаида, наистина започва раят. Птици във всякаква големина, форма и цвят живеят сред дърветата. Черни и бели лебеди плуват в езерата. — Жената въздъхна, докато обръщаше поглед назад към приятните спомени. — Ох, има толкова много неща, които трябва да видиш, скъпа!

Тъй като се беше пренесла в прекрасната гледка, обрисувана от Дейзи, Тейла се стресна, когато силно почукване на вратата бързо я върна към действителността.

Стопанката на дома прочисти гърлото си и оправи нервно косата си, после отиде до вратата и я отвори. Айва, с рамене, превити под тежестта на гърбицата си, стоеше там. Тя носеше една рокля, която Дейзи постави на стол близо до ваната. Но Айва все още чакаше до вратата, като очевидно имаше нещо да каже.

— Да? Какво има? — попита господарката на Оудъм.

— Има един господин във всекидневната, който е дошъл да говори с вас за… — тя се поколеба, а после изви глава, за да погледне покрай Дейзи към Тейла, и я посочи. — Дошъл е за нея, за младата жена, която падна от кораба и се спаси от зъбите на акулата.

Девойката чу какво каза Айва и стомахът й странно се присви, защото се надяваше, че мъжът, който се интересува от нея, е Ян. Кой друг можеше да бъде? Само той беше показал загриженост към нея, когато я избутаха през борда. Сигурно е дошъл да я вземе със себе си, след като е размислил. Сигурно беше решил да се откаже от промиването на златоносен пясък, за да се установят някъде. Може би дори щеше да се ожени за нея…

— Кой е мъжът? — попита Дейзи, като поведе Айва навън към коридора, където момичето не можеше да ги чуе.

— Няма да го харесате, госпожо — каза тя със здраво стиснати устни.

— Как можеш да знаеш това, като не ми казваш името на човека? — в гласа на жената се промъкваше раздразнение. После изтръпна. Кой друг ще бъде, ако не Пол Хатуей. Той неведнъж беше посещавал „Оудъм“ да търси жени и то по-често от всеки друг мъж в Аделаида. Прекалено често, що се отнасяше до нея. Тя беше започнала да не му вярва.

— Той е… — започна Айва, но Дейзи я прекъсна.

— Пол Хатуей — каза тя сухо. — Права ли съм, скъпа?

— Да, госпожо! — момичето се усмихна накриво. — Да изгоня ли проклетника? — попита тя дрезгаво. — Когато е тук, по кожата ми сякаш лазят мравки, наистина!

— Приказките, които си чувала за него, те карат да го презираш. Знаеш, че във външността му няма нищо, което да не е наред. Той е човек от класа — отговори й Дейзи.

Айва погледна към стаята, където се къпеше Тейла, но видя, че вместо това, девойката бързо надяваше роклята, която й беше донесла.

— Но момичето изглежда толкова специално, госпожо — каза тя намръщена. — Сигурна ли сте, че искате Пол Хатуей да я отведе със себе си?

Гърбавото момиче пристъпи по-близо до господарката на „Оудъм“ и заговори право в лицето й.

— Госпожо, вие знаеше, че не една млада жена е изчезвала от овцевъдната ферма на Хатуей.

Дейзи кимна.

— Да, знам и ще попитам господина за това, преди да дам съгласието си Тейла да тръгне с него — отговори тя и потупа лекичко Айва по бузата.

Девойката се усмихна смутено и започна да увива връзките на престилката около пръстите си.

— Искате ли да я доведа? — попита, като гледаше новопристигналата, която вече се обуваше, а в очите й се четеше тревога. — Тя приключи с банята.

— Да. Вместо да я водиш, където обикновено се хранят момичетата, заведи я в кухнята и й дай паница супа и всичко, което й се прииска — нареди Дейзи. — Аз трябва да имам достатъчно време, за да говоря с господин Хатуей, преди момичето да се срещне с него.

— Добре — каза Айва и тръгна, влачейки крака, към стаята, където чакаше Тейла. Беше облечена в току-що изгладена жълта памучна рокля с висока яка, с дълги ръкави и маншети, които бяха обиколени със спретнато надиплена бяла дантела. Гърбавото момиче завиждаше на англичанката за нейната привлекателност, особено за идеално правия й гръб, но не изпитваше злоба към тази девойка с прекрасни женствени черти. Беше свикнала да приема своята житейска орис, без да мрази никого.

Айва протегна ръка към момичето.

— Елате с мен, госпожице — каза окуражително, облекчена, че не видя поглед пълен с отвращение към нейния изкривен и грозен гръб. — Трябва да ви нахраним, за да възстановите силите си, загубени в борбата с онази ужасна акула!

Тейла беше разочарована, че Дейзи е заминала без нея.

— Но аз си мислех, че някакъв човек е дошъл за мене! Нетърпелива съм да го видя.

Айва въздъхна и хвана една от ръцете на девойката.

— Не бъди толкова нетърпелива да напускаш „Оудъм“ — посъветва я тя, докато я извеждаше от стаята и тръгнаха надолу по дългия празен коридор към миризмата, която се носеше откъм кухнята. — Бих избрала да живея тук всеки божи ден, пред възможността да живея с…

Момичето изведнъж млъкна и погледна към Тейла. Тя почти беше нарушила едно от най-строгите правила, които Дейзи Оудъм беше наложила на всички, които работеха за нея. Те никога не трябваше да обсъждат мъжете — клиенти с която и да било от жените, които чакаха да бъдат избрани. Днешният ден не беше изключение. Това можеше да й струва работата.

А тя нямаше къде другаде да отиде.

— Какво каза? — попита Тейла. — Би избрала да живееш тук пред това, да живееш с кого?

Айва заведе девойката в кухнята, като не обръщаше вече внимание на въпросите й. Тя посочи една небоядисана маса, където бяха натрупани червен лук и картофи на високи купчинки, а пресни обелки от картофи лежаха до един мръсен нож.

— Тази маса ще свърши работа — каза тя, като изтика настрани картофените обелки и премести един стол до масата. — Настанявай се, докато ти сипя супа.

Младата жена се отпусна на един стол и залитна, докато единият крак, който беше по-къс, достигне пода. Тя оправи стола да стои стабилно и огледа стаята. Беше много мизерно. Нямаше никакви пердета на високите, мръсни прозорци в далечния край на кухнята. На пода бяха наредени дървени дъски с големи разстояния между тях, които разкриваха земята. Голяма изкорубена печка се намираше на няколко стъпки от Тейла, нажежена от силния огън в нея. Момичето се потеше от горещината.

Няколко огромни съда стояха на печката и от тях се носеше апетитна миризма. Младата жена нетърпеливо гледаше как Айва потопи дървен черпак в една от тенджерите и започна да й сипва супа. Засега тя нямаше да мисли за това, кой беше пожелал да я види. Беше сигурна, че не е Ян Лейвъри. Реакцията на гърбавото момиче при нейния въпрос не беше такава, каквато би предизвикал един красив мъж.

Не. Не беше той. Но кой?

Дейзи приглади няколко свободни кичура от косата си към кока на върха на главата си и бавно заобиколи Пол Хатуей, като го оглеждаше внимателно. Беше си имала работа с него много пъти.

— Господин Хатуей, обяснете ми още веднъж изчезването на жените, които вземахте от „Оудъм“, за да работят във вашата овцевъдна ферма — тя млъкна, като го провокираше с втренчения си поглед. — Много от тях са потънали вдън земя, без изобщо да се чуе нещо за тях отново. Как обяснявате това?

Пол нервно се окашля. Той се залюля напред назад, като се прехвърляше от пръсти на пети, а ръцете му бяха стиснати здраво зад гърба му.

— Както съм казвал много пъти и преди — започна той с дрезгав глас — причината е в аборигените. Те са виновни за липсващите жени със сигурност, макар все още да не е намерено никакво доказателство. Знаете, че много жени-аборигени са отвличани от бели разбойници.

— Да, знам, че това е възможно — каза Дейзи, като замислено се потупваше по брадичката. — И все пак, моята репутация е заложена тук, господин Хатуей. Ако изчезнат още жени, които съм поверила на клиенти, аз ще загубя цялото доверие и с това съществуването на дома „Оудъм“ ще бъде застрашено.

Пол положи нежно ръце на раменете на Дейзи и погледна надолу към нея с непринудена усмивка.

— Повярвай ми — каза той с утешителен глас. — Дай ми още един шанс и този път ще ти докажа колко сериозни са намеренията ми. Аз дори ще се оженя за Тейла, вместо да я правя слугиня в овцевъдната си ферма. И нека само някой се опита да отвлече жената, която съм направил своя съпруга!

Този човек никога преди не беше обещавал нещо, дори близко до предложение за брак, на предложените му момичета. Дейзи отстъпи назад, като в очите й се четеше изненада.

И все пак думите му звучаха достатъчно искрено.

Като го оглеждаше отново от горе до долу, жената прецени ситуацията. О, но не демонстрираше ли той винаги такива изискани маниери и не носеше ли винаги такива хубави дрехи, макар да беше пълен и чертите на лицето му да бяха безинтересни? Имаше мустаци, които му стояха добре, а тъмната му коса беше идеално сресана и достигаше до яката на ризата му. Ъгловатото му лице и очилата с метални рамки допълваха неговата изтънченост и доказваха, че е образован мъж. С всички тези качества той изглеждаше най-искрения и най-заслужаващ доверие човек на земята. Господарката на „Оудъм“ не можеше да се въздържи да не му даде още един шанс.

— Ще позволя на Тейла да тръгне с теб, но този път искам да подпишем договор, в който ще обещаеш не само да се отнасяш честно към нея, но и че ще се погрижиш тя да бъде защитена от тези, които биха могли да я отвлекат — каза жената, а думите й бяха бавни и премерени. — В това споразумение трябва да се включи и правото ми да идвам в твоята овцевъдна ферма от време на време, за да проверявам как е момичето. — Дейзи издаде брадичката си напред. — Само при тези условия ще позволя на това мило същество да тръгне с теб, господин Хатуей.

Пол нервно раздвижи крака. Той намести очилата си по-нагоре, над гърбицата на носа си, доволен, че рамката им скриваше тика на лявата му буза, който се появяваше винаги, когато се ядоса. Не обичаше някой да му налага условия, особено тази жена, която беше заплаха за неговата лична свобода. Искането й да идва в неговата овцевъдна ферма на оглед — това вече беше прекалено!

И все пак Хатуей знаеше, че няма избор, ако искаше Тейла. А той я желаеше по много причини.

— Не обичам договори от никакъв род и в повечето случаи отказвам да се занимавам с такива — промърмори Пол. — Но ако това е необходимо, за да взема момичето със себе си, дай ми проклетите книжа и то бързо. Трябва вече да тръгвам. И без друго прекарах прекалено много време в Аделаида.

Дейзи отиде до бюрото си и взе лист хартия. После потопи пачето перо в мастилото.

— Ето тук — посочи тя мястото с кимване на глава. — Просто постави името си на най-долния ред, сложи датата и младата жена ще бъде твоя.

— С удоволствие, госпожо — каза Пол, като се усмихваше под мустак, докато пишеше името си върху договора.

Когато чу приближаването на стъпки, той сложи перото настрани и бавно се обърна. Сърцето му сякаш прескочи един удар и той трябваше с усилие да укроти желанието, което изпита, когато видя колко невероятно хубава беше Тейла сега. Тя вече не беше прогизнала от водата, а беше облечена в спретната памучна рокля, обточена с набрана дантела. Кестенявата й коса се спускаше като буйна река по раменете и гърба й. Лицето на момичето, излъчващо невинност, беше лице на ангел. Как би могъл той да желае нещо друго, освен да се отнася добре с нея? Как?

— Тейла, бих желала да ти представя господин Пол Хатуей — Дейзи нежно побутна девойката по-близо към мъжа. — Той е дошъл да те вземе със себе си в овцевъдната си ферма. Скъпа, той ти предлага ръката си за брак.

Колебаещото се момиче пристъпи още една крачка по-близо до Пол. То беше поласкана от вестта за предстояща женитба с един непознат, който изобщо не зарадва очите й. Знаеше, че би трябвало да се чувства развълнувана и доволна от това, че беше избрана толкова бързо сред многото момичета, които бяха пристигнали днес в Аделаида. Но тя не можеше да потисне усещането за разочарование, че не Ян Лейвъри, а този човек й правеше предложението.

Но в действителност, младата жена нямаше друг избор, освен да приеме. Мъжът, който я беше спасил, не желаеше да се обвързва с нея. Той изглеждаше от този тип неспокойни хора, които най-вероятно никога не ще имат собствен дом, в който да заведат жена. Повече от сигурно беше, че Ян прекарваше по-голямата част от времето си в копаене на злато, с надеждата един ден да направи големия удар. Но той, подобно на много други, никога нямаше да успее да го направи.

Тейла трябваше да мисли и за благополучието на сестра си. Винаги, когато мислеше за своето собствено бъдеще, тя се опитваше да включи в него и Виада. Беше я оставила с надеждата, че и тя ще пристигне по-късно в Австралия при нея. Момичето искаше да включи и сестра си в днешната сделка.

Мислите й се върнаха отново към деня на тъжното сбогуване в Англия. Виада, която беше на девет години, мила и уязвима, се беше вкопчила отчаяно в нея.

— Моля те, вземи ме със себе си, Тейла — плачеше тя. — Ние никога не сме били отделени една от друга. Защо трябва да се разделяме сега?

Девойката стискаше здраво момиченцето в прегръдките си, защото не беше сигурна дали някога ще има възможността да я види отново.

— Най-добре е ти да останеш с чичо Джеръми, докато аз мога да те взема при мен — с мъка младата жена успя да задуши едно ридание. — Когато успея да си намеря работа в Австралия, — ще те взема, мила. Знаеш, че ще го направя.

Виада се отдели от прегръдката на Тейла и тъжно погледна към нея.

— Но какво ще стане, ако не намериш работа там? — проплака тя. — Ще бъдем разделени завинаги.

Девойката нежно докосна бузата на сестра си. Вгледа се в нея и сякаш видя едно отражение на самата себе си, когато беше на девет години — същата сплетена коса, същите доверчиви сини очи.

— Австралия е страната на надеждата — промълви тя. — Ще си намеря работа! Ще си намеря! — И още веднъж прегърна момиченцето: — Виада, знай, че никога не ще се разделим отново, когато веднъж успея да те взема при себе си. Вярвай ми, сестричке. Вярвай ми…

Тейла беше таила у себе си обещанието, дадено при тръгването й от Англия, през целия път до Австралия. Тя и сега се придържаше към него, сякаш момиченцето беше там и гледаше доверчиво към нея…

— Господине? Дейзи? Високо ценя любезното предложение, което ми беше направено — младата жена поглеждаше ту единия, ту другия. — Но не само себе си трябва да имам предвид, когато давам окончателен отговор на представената ми възможност за женитба.

Господарката на „Оудъм“ вдигна вежда:

— Но, скъпа моя, за какво говориш? Ти каза, че си пристигнала от Англия сама.

— Да, госпожо — потвърди Тейла, като преглътна с усилие. — Сестра ми остана в Англия и аз се надявах, че няма да е за дълго. Тя живее при чичо ни Джеръми. Моите планове бяха да си намеря работа, а след това да я взема при себе си. — Младата жена погледна Пол право в очите. — Ако вземете мен, трябва да вземете и Виада.

Нейното изявление беше накарало мустаците на мъжа да потреперят над устната му, докато той бавно й се усмихна. Тя беше стъписана. Внезапно й се беше сторил толкова зловещ! Толкова… толкова зъл! А освен това си спомняше и реакцията на Айва към този човек! Тя не бе пожелала да е напълно откровена с Тейла. Защо? Имаше ли нещо, което девойката трябваше да знае за него? Какво можеше да бъде то?

И все пак Дейзи се беше съгласила Тейла да тръгне с този мъж, дори да се ожени за него. Сигурно всичко при Пол беше съвсем както трябва! Навярно момичето просто си измисляше разни неща. След смъртта на нейните родители тя се беше научила да не се доверява толкова лесно и въпреки това усещаше, че започва да става прекалено неуверена, когато ставаше дума за нейното благополучие.

— Сестра? — каза Пол, като засука края на мустака си между палеца и показалеца. Очите му светнаха. — Не виждам никакъв проблем в това. Скъпа моя Тейла, ако ти се ожениш за мен, аз ще се погрижа за пристигането на малката в Австралия съвсем скоро.

Момичето се усмихна, като съзнаваше, че не би могла да поиска повече от това. Мимолетният спомен за Ян Лейвъри вълнуваше душата й някъде дълбоко в нея, но тя трябваше да отпъди от ума си мислите за него.

Необходимо беше да се омъжи за Пол Хатуей.

Дейзи сграбчи Тейла и я притисна в обятията си.

— Ще дойда да видя как вървят нещата при теб съвсем скоро — обеща тя. — Бъди щастлива, скъпа.

Девойката плъзна ръце и обхвана заоблената талия на Дейзи, като отвърна на прегръдката й.

— Ще се опитам — прошепна тя, като гледаше към Пол през рамото на жената. Тя усети как в нея се зараждаше едно безпокойство, когато видя как приятелската усмивка на мъжа се е сменила с една студена намръщена гримаса, докато той гледаше джобния си часовник.

— Време е да тръгваме — Хатуей пъхна обратно часовника в джоба на жилетката си. Той протегна ръка към младата жена и я хвана за лакътя. — Хайде, Тейла. Имаме доста път.

Момичето се усмихна през рамо за сбогом на Дейзи, докато излизаше. Беше заведена до една пътническа кола, пазена от няколко мъже. Тя почувства неудобство от присъствието им. Погледна Пол въпросително, когато й помагаше да се качи в колата.

— Тези хора са мои работници. Те ме предпазват от атаките на престъпниците и на аборигените, когато пътувам до града — обясни той, докато заобикаляше колата, за да отиде на мястото на водача. Мъжът седна до Тейла и се протегна да хване юздите. — Моята овцевъдна ферма е на два часа път с кола от Аделаида. Имотът ми се намира край реката Мърей. Ако човек премине през реката, ще навлезе е Шубраците. Някой наричат тези места пустош. Някой ги наричат храсталак.

Тейла повдигна рамене. Беше чувала за златните полета, за престъпниците, за аборигените. Доволна беше, че ще бъде защитена от всички тях, точно както Лейвъри я беше защитил от акулата.

С ъгъла на очите си момичето оглеждаше за Ян. Сърцето й подскочи, когато го видя да влиза в една кръчма. Погледът й се премести на аборигена, който беше все още на своя кон, пред сградата. Учудваше я приятелството между туземеца и мъжа, който я беше спасил. Странно бе да се види черен и бял да яздят заедно.

Младата жена погледна към „Оудъм“. Дейзи беше влязла в къщата, но Айва стоеше до вътрешната страна на вратата и тъжно се взираше в нея. Тейла вдигна ръка и помаха за довиждане. Усмихна се, щом гърбавото момиче отвърна на поздрава й.

Когато колелата на каруцата започнаха да се търкалят по изровените мръсни улици към края на града, младата жена се заслуша в обясненията на Пол за овцевъдната ферма.

Той също беше дошъл от Англия и си бе избрал участък земя край реката Мърей, където отглеждаше овце и едър добитък. Оттогава, заедно с много наемни работници, Хатуей беше чистил, поставял огради и отглеждал своите стада от едър добитък, както и овце, с руна от гъста мериносова вълна.

— Дойдох в Австралия с осемстотин овце и петстотин говеда, но за осем години стоката ми намаля наполовина — каза Пол със студенина в гласа си. — Причината са аборигените. Според тях, след като белите могат да убиват кенгура, които им принадлежат, те също могат да погубват животните от стадата. Напоследък стигнаха дотам, че започнаха да убиват говедата и овцете ми просто за удоволствие. Сега обаче никой от тях не се осмелява да приближи имота ми.

Пол се умълча. Тейла усещаше кипящата му омраза. Тя отново почувства страх от мъжа, който скоро щеше да бъде неин съпруг.