Рози след дъжд

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

При вида на този внезапно появил се противник, Тейла замръзна. Револверът беше насочен право към нея. Заплахите на Пол пробляскваха в съзнанието й като светкавици. Трябваше да мисли бързо.

— Какво си въобразяваш? — сопна се тя, но цялото й същество се съпротивляваше срещу тази демонстрация на смелост. Краката й се подкосяваха, имаше чувството, че са восъчни и ще се стопят под нея. — Не мога ли да вляза в конюшнята, когато поискам? Аз… аз пропуснах да събера яйцата днес. Ще ги събера сега. Хонора дойде да ми помага, понеже съм ранена.

Мъжът погледна превързаната й ръка, после заплашително махна с револвера към аборигенката.

— Шефът никога не разрешава на тази, черната, да излиза от къщата. А за тебе ми каза, че си болна на легло и не можеш да ставаш. Как така си оздравяла толкова бързо?

Тейла придържаше туптящата от болка ръка пред себе си и само леко се мръщеше, когато болката я пронизваше особено, силно.

— Аз сама разреших на Хонора да ме придружи до конюшнята, за да вземе яйцата, а що се отнася до мене — не съм глезла, която се залежава заради… заради едно просто ухапване от динго — отвърна тя, като се стараеше гласът й да не трепери. В момента не искаше нищо друго, освен да лежи спокойно в леглото, далеч от всякакви тревоги и опасности. Но светът не беше мирно устроен. Поне хората му не бяха!

Мъжът се приближи още повече. Цветът на очите му беше така избледнял, че беше трудно да се определи дали са сини или сиви. Гледаше я заплашително, а в дълбочината им се четеше похотливост.

— Е, ти си извинен — продължи тя с изтънял гласец. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще съобщя на Пол за съвестно изпълнените от тебе задължения и че си се опитал да предотвратиш едно, макар и само предполагаемо, бягство.

— Мислиш ли, че можеш да ме метнеш толкова лесно? — изкиска се той. — За идиот ли ме вземаш? Днес шефът ни мля сол на главите, че сме били лениви и не сме си гледали работата. Никой външен човек няма да прекрачи вече границите на имението, без да сме му пръснали, черепа.

Пазачът допря дулото на пистолета до гърдите й и я побутна.

— Кълна се, няма да ти позволя да се измъкнеш. Иначе и мене ще ме заровят зад конюшнята, като ония чернилки.

— Не разбираш — рече Тейла, а сърцето й биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. — Моят съпруг ми е разрешил да се движа свободно из ранчото. Просто не е знаел, че се чувствам достатъчно добре, за да дойда тук и събера яйцата. Хайде сега, остави ме да си свърша работата, иначе, току-виж, аз се окажа наказаната.

— Де на мене такова наказание! — мъжът се изкикоти нагло. После подсмръкна и погледът му заопипва красивата бяла жена.

— Мадам, предлагам ви сделка. Вие ми давате това, дето е под полата ви, а пък аз няма да казвам на шефа, че сте излизали от стаята си. — Отново я бутна с пистолета. — Виж, знам, че не бива да излизаш никъде. Точно за това съм оставен: да те пазя. Хатуей разчита на мен. Няма да го подведа — изкиска се той. — Ще обслужа жена му вместо него. Пол никога няма да разбере.

— Не смей да ме докосваш! — извика Тейла, но гласът й не беше убедителен. Потърси с поглед Хонора и изтръпна, видя, че девойката е сграбчила една вила и се промъква тихо към техния пазач. Мъжът, зает със своята жертва, беше изцяло забравил за туземката.

Хонора вдигна вилата.

И тъкмо, когато мъжът се присегна и сграбчи полата на момичето, вилата се стовари върху главата му.

Тейла едва сдържа писъка си. Чу се силен хрущящ звук на железни зъбци, които се удрят в кост. Тежкото тяло се свлече надолу и издаде странен стон. Ръката му изпусна пистолета и той издрънча на пода. Мъжът се присви, после потрепера конвулсивно и замря. Очите му бяха широко отворени, но не виждаха нищо. Той беше мъртъв.

Аборигенката, цялата разтреперана, беше изпуснала вилата и гледаше втренчено мъртвеца. Ръцете й бяха свити в юмруци. После вдигна очи към бялата жена, изхълца и се хвърли в прегръдките й.

— Хонора никога не е убивала човек! — извика крехката девойка. — Но трябваше, трябваше! Той щеше да те насили. После щеше да си спомни, че и аз съм тук, и да изнасили и мен. По-късно щеше да каже на Пол, че сме се опитвали да бягаме. И двете щяхме да бъдем наказани.

Тейла нежно я прегърна.

— Ти постъпи правилно — успокои тя момичето, като се стараеше да не гледа към лежащия мъж. — Но, Хонора, трябва бързо да се измъкнем оттук. Пол и хората му могат да се върнат всеки момент. Сигурно и други са оставени да пазят Имението. Да бягаме, докато е време, и да не мислим за нищо друго.

Туземката се освободи от прегръдката й, избърса сълзите от очите си и погледна превързаната й ръка.

— Как се чувстваш? — попита тя загрижено. — Твърде много ти дойде. — Нежно попипа челото й. — Пак си гореща. Пак имаш треска.

— Добре съм — опита се да я увери Тейла, но усещаше, че й е много зле. Кожата й гореше трескаво, а ръката я болеше повече от всякога.

Двете жени започнаха да се оглеждат за коне в яхъра. Бялото момиче спря стреснато, когато видя животните зад яслата.

— Камили? — разглеждаше ги смаяна. — Не си спомням да съм ги виждала друг път тука.

Хонора пристъпи до нея.

Докараха ги днес, докато те нямаше — тя протегна ръка и докосна муцуната на екзотичното създание. — Хатуей вероятно ги е откраднал от някой керван. Докарани са в Австралия, защото умеят да проникнат по-навътре в Шубраците и издържат по-дълго в пустинята от конете.

— Сигурна съм, че Пол и хората му са взели най-бързите и издръжливи коне — забеляза тъжно Тейла.

Аборигенката бързо отвори преградата и хвана юздите на една камила.

— Ще пътуваме с камила — рече решително тя и преведе животното покрай мъртвия пазач. — Идвай. Ти ще се качиш първа. Аз съм след теб.

Младата жена заобиколи камилата.

— Но как да се покатеря на това нещо? — попита тя, гледайки подозрително екзотичното същество.

Хонора се повъртя малко около камилата и успя да я накара да коленичи.

— Сега вече може. Давай!

Тейла се засмя нервно, после хвана със здравата си ръка гърбицата и се изтегли нагоре.

— Изобщо не е трудно — зарадва се тя и се усмихна победоносно на туземката. — Побързай! Да се махаме оттук.

Тъмнокожото момиче също се качи на камилата и плесна рязко с юздите, като заби пети в козината на животното.

— Горе! — извика то. — Горе!

Но камилата и не мислеше да става.

— Тя даже не помръдна — рече Тейла. — По-добре да вземем някой от конете. — Стараеше се да се намести по-добре. — Освен това е неудобно.

— Не — упорстваше Хонора. — Ще тръгнем с тази камила. Това е само от инат.

— Проклетия ще е по-точна дума в случая — поправи я англичанката, като блъскаше с крака страните на животното. — Дий, дий, проклето същество! Ставай и тръгвай!

— Горе! — крещеше аборигенката, като шибаше с юздите. — Горе!

Тейла едва не се разсмя, когато в отговор камилата лениво се прозина. Очите й заблестяха и тя забрави за момент убития пазач и опасностите, които ги дебнеха. Забавляваше се от положението, в което бяха изпаднали. Хонора се плъзна надолу, отиде до муцуната на камилата и я изгледа в очите. После я заобиколи и я ритна отзад.

Когато животното за втори път безразлично се прозина, Тейла се разсмя. Но после уплашено пребледня, защото то оголи едри жълти зъби и издаде странен съскащ звук.

— Хонора, мисля, че е по-добре да сляза — рече тя.

Но туземката не обърна никакво внимание на думата й и се изкатери обратно до нея. Наведе се и силно плесна с длан камилата по главата.

— О, недей! — извика бялата жена, а камилата нададе още по-чудати звуци. Тейла се хвана здраво за гърбицата, докато съществото гъргореше и плюеше. Накрая запищя като гъска.

После с мека извивка се изправи на крака.

— Ох, най-после — отдъхна си момичето. Обърна се и се усмихна на аборигенката, която се наместваше на гърба на животното. В едната си ръка държеше пръчка, а с другата придържаше Тейла за кръста.

— Какво ще правиш с тази пръчка, Хонора?

Тъмните очи на девойката се засмяха.

— И друг път съм яздила камила. Ако я шибнеш отляво, завива наляво. Ако искаш да свиеш надясно, я удряш отдясно.

Тя шибна десния хълбок на камилата и те тръгнаха.

— Виждаш ли? Вече не се инати. Ще ни откара до Ян.

— Надявам се. — Тейла се боеше да пътува върху неудобното, инатливо животно.

— Скоро ще бъдеш при Ян и вече никога няма да видиш Пол Хатуей — каза туземката, когато камилата навлезе в Шубрака. — Хонора ще види своя баща! Хонора ще бъде отново радостна.

Момичето тежко въздъхна.

— Но нали ще бъдеш щастлива? — попита меко бялата жена.

— Сърцето на Хонора страда, защото го няма Ридж Уагнър — прошепна девойката. — Някога за мене беше блаженство да бъда с него. Но той избяга. Той не ме обича вече. Трябва да забравя любовта си към него и да свикна да живея щастливо без мъж.

— Ридж Уагнър? Кой е той?

— Приятел на Ян — гласът на аборигенката потрепваше. — Той е суаги. Мъж, който не живее с жена. Хонора не знаеше това, когато му даде сърцето си!

Тейла искаше да попита какво точно е суаги, но отчаянието, което звучеше в думите на новата й приятелка, й даде да разбере, че сега не е време за въпроси. Онзи мъж беше отхвърлил любовта на тази прекрасна тъмнокожа девойка. Това беше достатъчно, за да си състави лошо мнение за него. Дори и да беше приятел на Ян, надяваше се никога да не го срещне.

Отначало младата жена непрекъснато се оглеждаше, но колкото повече навлизаха в Шубраците, толкова по-ясно ставаше, че бягството им е успешно.

Болката в ръката й се усилваше, температурата й се покачваше и скоро умората и слабостта я победиха. Тя се облегна на Хонора и се отпусна в прегръдката й. С часове пътуваха така, а туземката я прикрепяше с нежност и преданост. Австралийският храсталак беше гъст и труднопроходим. Заемаше обширни пространства, редуващи се със сухи, пустинни земи. Камилата тежко и бавно престъпяше и през дълбока кал, и през навети пясъчни дюни.

По едно време болното момиче се събуди и помисли, че все още сънува, защото се намираха пред висока и красива къща, която се издигаше като крепост в небето. Размерите й съответстваха на дивото величие на безкрайния гъсталак.

— Вече сме при Ян — меко каза Хонора. — Тук ще намерим удобство и сигурност.

— Това ли е къщата му? — запита немощно Тейла, отново й се виеше свят. — Мислех, че… че той е беден.

— Ян не е от тези, които се хвалят с богатството си. — Туземката се смъкна от камилата. — Той е мъж с достойнство.

Младата жена притвори клепачи в трескава замая, неспособна да проумее тази изненада. Силни ръце я поеха и я понесоха.

— Ян? — прошепна тя, отвори очи и срещна приветливия тъмен поглед на един абориген — едър мъж, който й се усмихваше.

Беше толкова болна и изтощена, че съзнаваше само как я внасят в къщата и я вдигат по широко стълбище. Сякаш в мъгла видя легло и почувства приятната мекота на постелята. Нежната длан на Хонора галеше челото й.

Дочу гласа на непозната жена, която се обръщаше към туземката, но летаргията отново я завладяваше и замъгляваше съзнанието й. Навярно ефектът от изпитото мляко се добавяше към високата температура и умората. Тя напрегна слух, за да различи думите.

— Хонора, всички мислехме, че си мъртва — каза с мек глас жената. — Къде беше? Баща ти ще полудее от радост, когато разбере, че си жива и здрава.

— Нямам търпение да го видя — отвърна момичето, като охлаждаше челото на Тейла с мокра кърпа. — А също и сина ти, Ян. Дона, сега не му е времето да разказвам къде и с кого съм била. По-важно е, че успях да се измъкна оттам.

— Ще изпратя да извикат сина ми и Хоуки — рече жената. — Напоследък се движат поотделно. Баща ти е останал с племето, за да се приготвят за поход към брега на морето, така че по пътя да не попаднат в ръцете на рейнджърите. А Ян е цял погълнат от някаква жена, която не съм виждала. Никога преди не е бил толкова странен. Когато го видиш, ще разбереш какво имам предвид. — Помълчаха, после Дона заговори отново: — Коя е тази млада жена, Хонора? Как се срещнахте?

— Тя е много специална дама — в гласа на момичето звучеше искрена обич. — Казва се Тейла. Има добро сърце — като вас и Ян.

— Но къде я намери?

— В къщата на тъгата и смъртта — мрачно отвърна аборигенката.

— За какво, за бога, говориш? — ахна Дона.

— За мястото, където ме отведоха, след като ме отвлякоха от нашето село. За ранчото на Пол Хатуей.

— Пол Хатуей? — жената не вярваше на ушите си. — Но той е много почитан в цялата околност.

— Незаслужено явно — каза Хонора.

— Искаш да кажеш, че той държи роби? И ти си била негова робиня?

— При него има много аборигени. Пол избива нашите хора. Той е прокълнат! Добре, че вече не сме в ръцете му. — Девойката въздъхна тежко и пусна мократа кърпа във водата. — Сега, когато Тейла е в безопасност при вас, ще се върна в Шубраците и ще потърся целебни билки за нея. — Болното момиче чу как гласът й заглъхва, а стъпките на двете жени се отдалечаваха от леглото.

Притвориха вратата. Тъмнокожата девойка се облегна на рамото на Дона.

— Така ми е хубаво да съм с вас — промълви тя. — Ян е така щастлив, че има толкова мила и грижовна майка.

— И твоята майка беше много мила и грижовна, детето ми — галеше тя тъмната коса на момичето. — Така ми е мъчно за нея. Смъртта й беше толкова нелепа!

— Да, нашите хора измират безсмислено. Ако всички бели бяха като вас с Ян, престъпните рейнджъри нямаше да извършват толкова неправди спрямо аборигените.

— Синът ми прави всичко възможно да ви подкрепя. — Жената сложи ръка на кръста на Хонора и те заслизаха по една изящна вита стълба.

— И аз ще му се отплатя, като излекувам жена му — туземката погледна Дона с крайчеца на окото си. — Тейла принадлежи на Ян, а не на Пол Хатуей.

Майката ахна и я погледна смаяно.

— Какво искаш да кажеш? — гласът й беше изтънял.

— Тейла и Ян се обичат — отвърна убедено момичето. — Аз му я доведох. Сега двамата ще са щастливи.

— Възможно ли е? Как се е случило? Моят син — и тази млада дама?

Аборигенката сви рамене.

— Хонора знае само, че те са влюбени. Това е достатъчно, нали?

Дона уморено поклати глава. Не знаеше вече какво да очаква от сина си.

— Ами ти? — запита ласкаво тя. — Откога не си виждала Ридж Уагнър?

Очите на девойката се замъглиха от сълзи.

— Отдавна — промълви тя. — Сигурно никога вече няма да го видя. И не разбирам защо. Той се закле да ме обича вечно.

Жената я потупа по рамото:

— Скъпа моя, мъжете са така изменчиви.

С пръст на спусъка на револвера, Ридж Уагнър се прокрадваше край стената на конюшнята и внимателно наблюдаваше къщата на Хатуей.

Беше се върнал от Сидни, за да проучи сам как стоят нещата в ранчото на Пол. Шансът да завари тук Хонора беше минимален, но и това беше достатъчно, за да го накара да пропътува целия този път. Много по-голяма беше вероятността да е вече продадена на някой търговец на роби. Но тъй като момичето говореше добре английски, възможно беше Пол да я е задържал във фермата, като робиня и лична своя прислужница.

— Тя е така сладка и хубава — каза си Ридж. — Дано това копеле да не я е докоснало.

Той стискаше здраво пистолета, готов да стреля без колебание, ако някой се появи на пътя му. Стигна вратата на конюшнята и затаи дъх. Цял нащрек, надникна леко вътре. Беше решил да се скрие тук и да държи двора под око. Ако Хонора беше в ранчото, вероятно щеше да я зърне през някоя цепнатина на стените.

С бързината на пантера Ридж се втурна е конюшнята, но се закова на място. В краката му лежеше мъртвец, а зад него се търкаляше вила.

— Боже мой! — ахна той. Мускулите му бяха напрегнати до крайност. Човекът на пода беше Томас, един от бандата на Пол. Коленичи и се опита да напипа пулса, но напразно. — Мъртъв! — Огледа се през рамо, после вдигна поглед нагоре. — Кой ли го е извършил? — Уагнър се изправи в целия си ръст и застана нащрек.

Който и да е бил, беше му направил мечешка услуга.

Не можеше да остане тук. Щом открият трупа на Томас, ще претърсят всеки метър от това място.

Ядосан, че плановете му се провалят заради някакъв долнопробен убиец, мъжът побърза да излезе от постройката.

Хвърли поглед към старата мисия. Щеше да се върне пак, за да провери дали Хонора не е там.

Изви се рязко и хукна обратно покрай стените на конюшнята, но се препъна в купчина пръст. Отстъпи и забеляза, че такива камари, по-стари и по-пресни, се издигаха край цялата задна стена. Приличаха на гробове.

Огледа ги внимателно, като ги броеше безмълвно, изтръпнал от ужас и угризения. Едва сега осъзна, че е сгрешил, като не е приел предложението на Пол, да дойде в ранчото и да работи за него. Щеше да разбере, че се извършват убийства! Навярно щеше да успее да ги предотврати.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Хонора, и ти ли си в един от тези гробове? — промълви той. — Боже мой! И ти ли, любима?

И като наведе глава, той побягна от това място на смъртта, проклинайки Пол и обвинявайки себе си. Беше изоставил тъмнокожото момиче. Беше зарязал всички! И навярно беше твърде късно да поправи грешката си.