Рози след дъжд

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Няколко месеца по-късно, Австралия

Бременна в осмия месец, Тейла шеташе в кухнята на новия си дом. Постави ръка на гърлото си — повдигаше й се. Дългото пътуване обратно към Австралия се беше превърнало в истинска мъка, тъй като тя прекара по-голямата част от времето на палубата, надвесена над парапета. Няколко седмици след като се бяха качили на кораба, тя разбра, че е бременна. Зарадва се, когато най-накрая краката й стъпиха на здрава земя, но продължаваше да й се гади — и не само сутрин.

Пребледняла, Тейла се облегна на кухненската маса и подпря главата си с ръце. Отново й се повръщаше. Този път искаше да се пребори. Всеки път, докато повръщаше, стомахът й сякаш се разцепваше на две.

— Не сте по-добре тази сутрин — каза загрижено Айва, когато влезе в кухнята с куп мръсни чинии. Остави ги на умивалника и се обърна към Тейла, като нервно въртеше края на престилката си между пръстите. — Какво мога да направя за вас, Тейла? Да ви помогна ли да си легнете?

Тейла преглътна. Гаденето беше отминало. Тя погледна към угрижената Айва.

— Добре съм — каза и се опита да се усмихне. — Не искам да си лягам. Разболявам се от това, че всеки ден трябва да прекарвам времето си в леглото, а искам изцяло да се насладя на къщата си. — Отиде до прозореца и погледна навън. — Трудно ми е да повярвам, че сме се върнали — продължи замислено. — След всички тези месеци, прекарани на кораба, почти забравих за Хоуки и приятелите му, които строяха къщата ни. Чудесно са се справили! Къщата е много красива и е близо до река Мърей, а оградата за овцете се простира докъдето погледът стига. Много ми харесват и цветята в градината. Помислили са за всичко, Айва. За всичко.

Айва се приближи до нея.

— Аз посадих тези цветя за вас — каза гордо тя. — Вие много обичате цветята. Исках да ви изненадам.

Тейла взе ръцете на Айва в своите и ги стисна с любов и благодарност.

— Трябваше да се досетя, че ти си ги посадила. А дантелените завеси на прозорците също са твое дело, нали? Приготвила си се специално за пристигането ми.

— За мен беше удоволствие — каза изчервилата се Айва и се поклони.

Тейла постави ръце на огромния си корем и се засмя, когато усети ритането на бебето.

— Айва, ако нямаш нищо против, измий чиниите, докато аз събера яйцата — каза Тейла. — Нуждая се от малко свеж въздух. Това постоянно гадене ме изтощава.

Айва забърза след нея.

— Мисля, че трябва да си легнете — настоя тя. — Ще подишате чист въздух, като отворите прозореца на спалнята си.

Тейла отвори вратата, пристъпи напред и пое дълбоко въздух.

— Айва, остана само един месец от бременността ми и не възнамерявам да го прекарвам в леглото — възрази Тейла. — Докторът казва, че разходките ми няма да увредят детето. Чувствам се зле, като лежа в леглото, а това вече ми омръзна.

— Тейла! — примоли й се Айва. Но когато Тейла взе кошницата за яйца и тръгна към курника, се отказа, поклати глава, после сви рамене и се върна обратно в кухнята, като се зае с миенето на чиниите. Затананика си една весела мелодийка. Беше щастлива, че най-накрая има дом и някой, който истински се грижеше за нея. Месеците, през които Тейла отсъстваше, бяха най-дългите в живота й.

Но ето, че Тейла е тук! — Всичко беше чудесно!

Тейла беше останала без дъх, когато най-накрая стигна до курника, Въпреки че беше към десет часа сутринта, слънцето беше вече напекло, но в стопанската постройка беше тъмно и студено. На тавана й беше натрупано сено. Под него от едната страна бяха яслите на конете, а от другата — курникът. Тейла се пресегна към един фенер и го запали. Понесе го към мястото, къде го някои от кокошките още носеха.

Изведнъж изтръпна от страх, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Някакъв мъж стоеше в тъмния ъгъл. Тя се обърна, за да види кой е, а сърцето й лудо заби.

— Кой е там? — попита тя, а устните й пресъхнаха. — Какво правите там?

Мъжът не помръдна. Тейла не виждаше лицето му. Бавно вдигна фенера и въздъхна с облекчение.

— О, Кенет, ти ли си? — ката тя и се успокои. — Защо се криеш така? Изплаши ме.

От сянката излезе Кенет Озиър. Не се усмихваше Младежкото му лице излъчваше нещо зловещо. В погледа му се четеше злоба.

Тейла забеляза, че в ръката му проблясва револвер.

— Кенет, какво правиш с това оръжие? — попита тя, а гласът й отново потрепера. Пристъпи леко назад. — Какво става с теб, Кенет? Защо правиш това? Мислех, че си приятел, Ян те подслони тук. Той ти даде работа.

— Ян не знаеше, че съм по-добър като разбойник — каза Кенет и се ухили. — Мисля, че съм пропуснал да му кажа, че преди да ме вземе на работа, съм бил разбойник — пристъпи крачка напред. — Учудена ли си? А? Знаеш ли, не съм онзи благороден млад мъж, какъвто мислеше, че съм?

— Ти си разбойник?

— Да, един от най-добрите — похвали се Кенет.

— Не мога да повярвам! — възкликна Тейла. — Как може Ян да не знае за това?

— Защото ме мислеше само та едно безгрижно момче — отвърна Кенет сърдито и се изплю. — Само преди няколко месеца Ян се забавляваше, като ми се подиграваше пред всички в кръчмата на Джо. Винаги ще помия обидите му. Сега ще ми плати за това!

— И през цялото време изглеждаше толкова мил и благороден, а си чакал удобен момент да отмъстиш за тези обиди? — попита Тейла, като се учуди, че имаше куража да му зададе този въпрос. Беше превъзмогнала страха за себе си и бебето.

— Не само за това — отвърна Кенет и се приближи още към нея. — Направих сделка с Пол Хатуей, а аз държа на думата си.

— Пол Хатуей? — извика Тейла и изпусна кошницата. — За какво говориш? Какво е искал Пол от теб?

— Плати ми добре, за да те убия — каза Кенет, като дишаше тежко. — И ето ме, тук съм. Платили са ми добре за това и е време да го направя. Само проклетото ви пътуване до Англия ме забави. Не мота да чакам повече.

— Кенет, не… — промълви уплашената Тейла и сложи ръце върху корема си. — Помисли за детето ми, Кенет, не за мен. О, боже, Кенет, остави детето ми живо!

Изведнъж се чу глас.

— Хвърли пистолета, Кенет! Веднага! Иначе ще те застрелям в гърба, копеле такова!

Тейла уплашено се извърна и видя висок непознат със зелени очи. Олюля се, но се задържа, а ръцете й останаха на стомаха, сякаш искаше да предпази още нероденото си дете.

Кенет, който позна гласа, застина на място.

— Ридж Уагнер — произнесе името му. — Чудех се къде се криеш досега и ето те, готов да ми попречиш в последния момент. Предупредих те, Ридж, не заставай на пътя ми!

— Кенет, дори бях забравил за съществуването ти преди няколко дни, когато се сетих за едно предложение на Пол Хатуей, което той ми направи точно преди да умре — каза Ридж спокойно. — Тогава му отказах. Но се сетих, че може би е направил същото предложение на някой друг, толкова алчен, колкото и аз, и за кого, мислиш, се сетих? За теб, разбира се.

— Бил си глупак, като си му отказал — изръмжа Кенет, който стоеше, без да помръдва. — Джобовете ми са пълно със златни монети. И твоите можеха да са пълни.

— За сметка на живота на тази красива лейди? — попита Ридж, като погледна към Тейла. — Съпругата на Ян?

— Не видях дори окото ти да мигне при обира на влака — обвини го Кенет. — Тогава загинаха много жени и съм сигурен, че ти си избил някои от тях.

— Да, сигурно, но не се гордея с това — изръмжа Ридж. — Както не се гордея и с това, че станах разбойник и яздех рамо до рамо с такива като теб и това копеле Хатуей.

— Но добре се справяше — провлече думите Кенет. — А сега какво направи? Проследи ме, за да ме спреш, като ме убиеш, когато изпълнявам дадената дума на Пол, за което ми е платил. Ридж, ти си голям глупак, ако си мислиш, че можеш да ми попречиш.

— А как мислиш да избягаш от гнева на Ян? — изплю се Ридж. — Ти си глупакът! Изстрелът веднага ще доведе Ян в конюшнята.

— Не мислех да я застрелвам — каза Кенет и се ухили. — Щях да я удуша с една тел.

Тейла безмълвно гледаше ту единия, ту другия. Стоеше на едно място и от страх не смееше да помръдне. И най-слабото й движение щеше да улесни Кенет.

Погледна към Ридж и най-после го позна. Беше загубената любов на Хонора — беше приятел на Ян! Любовник или приятел, във всеки случай беше избрал грешната страна. Със сигурност Ян не знаеше…

— Кенет, винаги си си патил от думите — каза Ридж и се прицели в гърба му. — Хвърли пистолета и се обърни, или ще те застрелям в гръб. По дяволите, Кенет, ще го направя, без да се колебая.

Тейла изпищя, когато Кенет светкавично се обърна и стреля в същия момент, в който стреля и Ридж. Замириса на барут. Когато димът се разнесе, Тейла видя на пода две тела. Единият беше мъртъв, а другият — тежко ранен и едва дишаше.

Тогава в конюшнята разярен и с изваден пистолет се втурна Ян.

— Тейла! — извика той и се хвърли към нея. Притисна я здраво към себе си. Огледа я и вида, че не е ранена — ужасно разстроена, но жива!

Погледна надолу и видя двата трупа. Веднага ги разпозна. Пребледня и пусна Тейла. Пъхна колта си в кобура и приклекна до Ридж. Видя просмуканата му от кръв риза, после побелялото като платно лице, очите му, пълни с болка.

— Ридж! Боже мой! — изрече на пресекулки потресеният Ян. Повдигна главата му и пъхна под нея малко сено. — О боже, Ридж, как се случи това? Защо?

Като пое дълбоко въздух, Тейла също коленичи до Ян.

— Скъпи, той ми спаси живота — промълви тя. Погледна към мъртвия Кенет, а после отново към Ридж. — Ако не беше дошъл навреме. Кенет щеше да ме убие.

Ян я погледна.

— Кенет искаше да те убие? — възкликна той. — Защо? Той беше наш приятел.

Тейла сведе поглед.

— Мисля, че не, Ян — промълви тя. — Никога не ни е бил истински приятел.

Ридж протегна ръка към ръката на Ян и здраво я стисна.

— Имам много неща да ти казвам — каза той, като кашляше и трудно си поемаше въздух. — Но, приятелю, нямам време. — Тялото му се стърчи в конвулсии и той изпъшка от болката, която го прониза. Стисна още по-силно ръката на Ян. — Ян, ти беше най-добрият ми приятел, а аз те разочаровах. Извинявай, приятелю! За всичко!

Ян се наведе още по-близо до него.

— Прощавам ти за каквото и да е — каза той. Почувства, че Ридж губи сили. — По дяволите, дръж се! Не можеш да умреш!

Ридж се закашля. От носа и устата му шурна кръв.

— Направи ми една услуга, приятелю! — помоли той.

— Всичко! — съгласи се Ян. — Всичко, за което ме помолиш. Казвай!

— Кажи на Хонора, че винаги съм я обичал — каза Ридж, но гласът му отслабваше. — Кажи й, Ян! Ще… направиш ли това за мен, Ян? Моля те!

Ян нямаше възможността да го увери, че ще предаде думите му на Хонора Тялото на приятеля му потрепера и зелените му очи застинаха завинаги.

Като се опитваше да не заплаче, Ян затвори очите му, освободи ръката си от неговата, но я задържа малко, сякаш искаше да я стопли.

— О, Ян! — изхлипа Тейла. — Жалко за всичко!

— Да — отвърна Ян и пусна ръката на Ридж. Прегърна Тейла и й помогна да се изправи. — Съмнявам се, че някога ще разбера какво се е случило тук. Ридж не успя да ми каже.

— Скъпи, мисля, че знам.

— Знаеш? Какво?

— Докато Ридж и Кенет спореха преди изстрела, Ридж разкри много неща — най-вече, че е бил разбойник.

Ян беше шокиран от думите й.

— Сигурно не си чула добре — каза той. — Ридж не…

— Да, Ридж — настоя Тейла. — И най-лошото, че е бил с Пол Хатуей.

— Не! — извика Ян, като нервно прекара пръсти през косата си.

— И също, че Пол Хатуей му е предложил да ме убие. Той отказал. Но Кенет приел. А през цялото време се е преструвал, че ни е приятел. Просто е изчаквал удобния момент.

Ян погледна към Кенет.

— Да върви по дяволите! — изръмжа Ян. — През цялото време е мислел как да те убие. Но защо нищо не съм забелязал?

— Защото винаги беше така мил и услужлив — отвърна Тейла. — Ян, всички ни направи на глупаци. Бил е и в бандата на Пол Хатуей. Искаше да ме убие не само защото са му платили за това, но и защото си му се подигравал някога в кръчмата на Джо.

Ян присви очи и се помъчи да си спомни.

— Но това беше невинна закачка — отвърна Ян. — И през цялото време е замислял жестоко отмъщение? Дори е бил член на бандата на Пол? — поклати глава и въздъхна с облекчение. — Е, вече всичко свърши.

— Да, благодаря на Бога, че свърши — допълни Тейла и също въздъхна.

Ян я погледна право в очите.

— Наистина ли? — попита я той. — Вече се чувстваш добре, нали? Пребледняла си.

Тейла му подаде фенера и прихвана стомаха си с две ръце, когато я присвиха внезапни болки.

— Не, Ян, не съм добре — каза тя изнемощяло. — О, боже, целият този страх и вълнението… Контракциите започнаха, Ян.

Ян примижа:

— Но, Тейла, има още един месец!

— Не, няма, скъпи — отвърна Тейла, а болките станаха още по-остри. — По-добре ми помогни да се добера до леглото. После изпрати някого за лекар.

Ян я прегърна и й помогна да се добере до къщата.

— Спокойно, скъпа — окуражаваше я той. — Просто… спокойно.

— О, Ян, страхувам се — отвърна Тейла. — Ами ако е прекалено рано? О, Ян, ако е рано?

— Да гори в ада Пол Хатуей! — прокле Ян. — Може наистина да успее да отмъсти. Ако нещо с детето ни се случи…

Тейла изохка. Болките отново я присвиха.

Слънчевата светлина се прокрадваше през дантелената завеса. По това време Тейла обикновено се разбуждаше и планираше деня си. Но този нямаше да бъде обикновен, нормален ден. Болките, които терзаеха тялото й, превърнаха нощта безкрайна.

Док Рейли стоеше от едната страна на леглото й, Айва — от другата, а Ян — при нозете й. Докторът отстрани Ян и пъхна ръка в родилния канал. Най-накрая почувства бебето.

— Напъни, Тейла! — каза той, като обхвана главата на бебето. — Напъни още веднъж и бебето ще излезе.

Уморена и изтощена, Тейла прехапа долната си устна, когато нова болка я прониза. Събра всички сили и се напъна, не можа да повярва, когато най-накрая чу радостен вик, който се изтръгна от Ян, и скоро след това и първите викове на тяхното дете.

— Бебето ми! — извика тя, като облиза пресъхналите си устни, и протегна ръце към доктора. — Моля, покажете ми го!

Док Рейли почисти бебето, пови го в меко одеяло и го сложи в обятията на Тейла. После избърса челото си с ръка.

— Беше безкрайна нощ! — каза той. — Всичко, от което имам нужда сега, е чаша силно кафе.

Излезе от стаята, но Ян и Айва останаха и се усмихваха на Тейла.

— Скъпи, виждаш ли? — каза тя, като побутна края на одеялото. — Родих ти син.

Сълзи се стичаха по бузите на Ян, когато той коленичи до леглото, протегна ръката си и докосна меката бузка на сина си.

— Нашият син — каза той, сякаш гледаше някакво чудо. После се засмя. — Мисля, че най-накрая трябва да сме благодарни на Пол Хатуей.

— Защо, Ян? — попита Тейла.

— Защото заради него ще се радваме на сина си един месец по-рано — отвърна той през смях. — Каква съдба, а?

— Да — отвърна Тейла и се усмихна. — Чудесен обрат на съдбата.

— А сега трябва да дадем име на сина ни — каза Ян и помилва сина си по челото.

— Ян, баща ми щеше да бъде много щастлив да има внук — каза Тейла. — И още по-щастлив, ако внукът му носеше неговото име. Може ли да го наречем Чарлз Едуард? Може ли, Ян?

— Това е чудесно име — отвърна Ян. — Боже, радвам се, че не искаш да го наречеш Ян Лейвъри младши. Един Ян Лейвъри в това семейство е достатъчен.

— Ами, може би не — отвърна Тейла. — Бих искала да наречем втория си син Ян. Моля те, кажи ми, че си съгласен!

Ян изпъшка, наведе се над нея и я целуна по устните.

— Скъпа, както и да наречеш следващите ни десет деца, няма да ти противореча — отвърна той шеговито.

Тейла разтвори широко очи.

— Нашите… следващи… десет? — възкликна тя и се разсмя заедно с него.

Айва се приближи.

— Може ли да подържа Чарлз Едуард? — попита тя. — Или мислите, че е много малък?

Ян се изправи. Взе сина си от Тейла и внимателно го подаде на Айва. Тейла никога досега не беше виждала Айва така сияеща. Тя изхълца развълнувана при тази гледка.