Рози след дъжд

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Пол се наведе над коритото и сложи ръка на дъното му.

— Сухо — изръмжа той. Хората му стояха около него и мълчаха виновно. — Съвсем сухо е. — Блъсна коритото и коленичи на земята. Прекара пръсти по побелялата й повърхност, там, където беше попила водата. По тях полепна сух прах. — Тейла отдавна я няма, щом и земята е успяла да изсъхне. — Той се изправи. Изтри ръка в бричовете си и се загледа в далечината, където тъмнееше Шубрака. — Не може да е стигнала далече. Нито един кон не липсва в конюшнята. Трябвало е да върви пеш. — Веждите му се свиха и дълбока бръчка се вряза между тях. — Освен ако не е отвлечена. — Отново огледа мъжете един по един. — Тези, които останаха тук, в ранчото, не забелязахте ли нещо необичайно? Не чухте ли нещо?

Всички завъртяха отрицателно глави. Пол свали очилата и разтърка очи с опакото на ръката си.

— Никой нищо не вижда, никой нищо не чува, когато мене ме няма — ядоса се той. — Това изглежда много подозрително. — Мъжът отново нагласи очилата на носа си. — Но за това ще говорим по-късно — отсече той и тръгна към коня си. — На конете, джентълмени! — викна Пол през рамо. — Отиваме да намерим тази малка лейди и да я върнем вкъщи. — Сложи крак в стремето, метна се ловко на коня и започна да го разтъпква, докато чакаше другите да го последват. — Ще се разделим — извика той и посочи към Шубраците. — Кенет Озиър, тръгваш с хората си в тази посока и ако попаднете на Тейла, дайте два изстрела във въздуха. Ще чакате да дойда при вас. Искам да дам един малък урок на моята, хъм-хъм, съпруга и предпочитам да съм далеч от бдителните очи на аборигените в ранчото. Те и без това имат какво да разказват за мен. Няма нужда до се прибавя масло в огъня. Току-виж някой от тях успял да избяга.

— Слушам, сър — отговори Кенет. — Считайте го за изпълнено.

Нетърпелив да се впусне в преследване, Пол дръпна юздите и шибна коня. Прах се изви под копитата на жребеца. Хората му препуснаха след него. Добитъкът се пръсна, овцете се разблеяха, докато те пресичаха имота. Тропотът на конските подкови отекваше след тях.

— Добре ли си? — попита Ян и забави хода на жребеца. — Много ли те заболя? — Току-що бяха прескочили един паднал клон и Тейла изохка при рязкото тръсване.

— Добре съм — излъга тя. Ръката й пулсираше под стегнатата превръзка. После погледна напред. — Колко още остана?

— Нямаш търпение да го видиш, нали? — подметна ловецът и намръщено отвърна на учудения й поглед. — Не можеш да останеш дълго без него.

Младата жена не можеше да повярва на ушите си. Досега той трябваше да е разбрал, че Пол ни най-малко не я интересува, колкото и да се преструва, че му е вярна. Но гласът на Ян тежеше от сарказъм, очите му хвърляха искри.

Тя не можеше да го разубеди, да му разкрие, че сега мрази съпруга си повече от всякога. Твърде много неща зависеха от нейното мълчание. Чудеше се какво си мисли Хатуей сега. Със сигурност не смята, че е избягала сама. Той знаеше колко силен коз държи в ръцете си: благополучието на Виада! Навярно е предположил, че жена му е отвлечена. Но от кого? Това сигурно е истинска загадка за него. Той ще преобърне земята, за да открие нея и нейния похитител.

— Жадувам да сляза от коня и да вляза в топла баня — въздъхна Тейла. — Разбира се, и ръката ми трябва да се лекува. — Тя потрепера. — Тези кучета динго… появиха се толкова неочаквано… просто изневиделица…

Прекъсна я тропот на приближаващи коне. Скоро видя конниците и разпозна водача им. Вкопчи се уплашено в Ян.

— Хатуей — отбеляза той глухо, дръпна юздите на жребеца и зачака с ръка на револвера.

Пол изви коня си и спря до тях, като ги гледаше изпитателно.

— Е, хубаво. Добре сте си вие двамата! — нервен тик придърпваше лявата му буза. Наведе се по-близо. — Лейвъри, доколкото разбирам, не си ти отговорен за открадването на жена ми, иначе щеше да яздиш в обратна посока. Къде я намери? С кого?

— Мисля, че си чувал за Танер Макшейн? — многозначително произнесе ловецът.

Името стресна Пол. Той се изпъна:

— Кой не е чувал за това копеле?

Присвил очи, той си припомняше нощта, в която беше устроил клопка на бившия си приятел. Макшейн помагаше да приберат добитъка му, който нарочно беше откаран извън пасищата, за да могат да го обвинят в кражба.

Хатуей си мислеше, че неговият бивш съратник и съперник вече е изгнил в затвора. Но явно нямаше достатъчно сигурен затвор за типове като него.

— Е, добре, именно той е влязъл в имението ти посред бял ден и е отвлякъл Тейла. — Ян оглеждаше мрачните лица на конниците зад Пол. — Хората ти май ги мързи да си гледат работата.

Хатуей намръщено погледна хората си през рамо и отново се обърна към двамата. Забеляза превръзката на ръката на младата жена. През плата беше избило кърваво петно.

— Танер ли направи това? Къде е той сега?

— Аз го прободох с ножа му, но докато бягах от него, ме нападна глутница кучета динго — отвърна Тейла. И, като мразеше собствените си думи и се стараеше да не го гледа в очите, добави: — Пол, моля те, отведи ме вкъщи.

Почувства как зад нея Ян се стегна и разбираше защо. Отново беше предпочела Хатуей пред него. Този път обаче имаше основателна причина — ръката й се нуждаеше от незабавна помощ.

Очите на съпруга й светнаха. Той долепи коня си до техния.

— Подай ми я — рече той на ловеца и му отправи самодоволна усмивка.

Прехвърлянето беше извършено. Стана й неприятно, когато Пол я прихвана здраво през кръста и я настани плътно на седлото пред себе си.

— Казваш, че си промушила Танер? — Хатуей наведе глава към нея.

— Да, но само в ръката. — Съжаляваше, че не е замахнала към сърцето му. Не й стигаше съпругът й, а сега трябваше да се бои и от този каторжник, да живее в непрекъснато напрежение. Той едва ли ще се успокои, докато не я хване отново, но този път най-вероятно щеше да я убие.

Пол се разсмя.

— Ти си го сразила с този удар! Сега всеки ще знае, че го е надвила една жена, а за мъж като Макшейн това е по-лошо от смърт. Няма какво да го мислим. Съмнявам се, че ще се появи отново в ранчото. Ще го е страх да не му се смеят.

После се обърна към Ян:

— Що се отнася до тебе, ти сигурно си минавал наблизо съвсем случайно, нали?

— Имам много причини да обикалям тази част на Шубраците. — Лейвъри се наместваше на освободеното от жената седло. — И нито една, която да искам да споделя с тебе. — Кимна тъжно на Тейла, после погледна мрачно съпруга й. — Не е ли най-добре да се връщате по-бързо в ранчото? Ръката й се нуждае от грижи.

— Не е необходимо да ми казваш какво и как да правя — процеди през зъби Пол, плесна с юздите коня и го подкара. — Лейвъри, стой далече от моята ферма, чуваш ли? — викна той през рамо. — Там няма нищо, което да ти принадлежи!

Чувствайки, че сякаш отново я хвърлят в злокобната пропаст на ада, младата жена премигваше с насълзени очи.

Тръпки побиха Ян, когато чу победоносния гърлен смях на Хатуей. Известно време се взираше след тях, после обърна коня в обратна посока. Отново беше принуден да се раздели с Тейла.

— Но само засега — прошепна той, — само засега. Реши пак да тръгне по дирите на Макшейн. Не беше възможно да е стигнал далеч в това състояние. След това трябваше да се върне в Аделаида. Този път ще си е заслужил двете хиляди лири. Проклетият престъпник ще извади късмет, ако не го застреляше по пътя за затвора.

Препускаше в галоп, докато не стигна до добре познатата му местност — тук беше намерил младата жена, заобиколена от дивите кучета. След това подкара по-предпазливо, като търсеше следи, които да му посочат къде се е разиграла схватката между Танер и Тейла.

Скоро откри мястото — голяма червена локва в тревата.

— Неговата кръв — прошепна си Ян. — Значи тук е бил ранен. — Разтърка вежди, като се озърташе озадачено. — Но къде е той? Дали е имал достатъчно сили, за да се качи на коня си и да се отдалечи?

Закри очи от слънцето и се взря в гъсталака. Изохка и косите му настръхнаха.

— Боже мой! — стъписа се той. Гледката беше ужасяваща — десетина кучета динго бяха наобиколили един паднал кон и го ръфаха.

— Трябва да е жребецът на Танер — промълви Ян и запуши уста с ръката си. Имаше чувството, че ще повърне.

— Означава ли това, че вече са разкъсали ездача му?

Ловецът реши, че е най-добре да си тръгва. Не биваше да остава повече край тези озверени кучета. Нямаше начин да провери какво се е случило с Макшейн.

Такъв му бил късметът.

Застанал мирно пред Пол, Кенет Озиър слушаше внимателно инструкциите му.

— Ясно ли ти е какво се иска от тебе, момко? — завърши Пол и постави ръка на рамото му.

— Искате да се опитам да се вмъкна сред приятелите на Ян Лейвъри, така че да мога да поразпитам и да разбера с какво всъщност се занимава. — Кенет сложи ръце на пистолетите си. — Искате да разбера дали е хвърлил око на съпругата ви.

— Да, нещо подобно — измърмори Пол. — Ако е необходимо, ще яздиш коляно до коляно с Ян и другарите му по занаят, но трябва да разбереш какво замисля.

Младият мъж се намръщи:

— Чувал съм, че Лейвъри обикновено се движи сам, ако не се броят тъмнокожите. Той е много необщителен.

— Е, да, в повечето случаи — кимна Хатуей. — Но има мрежа от верни приятели, които са готови да се отзоват при първо повикване. Ти ще станеш един от тях, Кенет. Разбираш ли?

— Приятел на това копеле? — разгорещи се момъкът. — Че той не е нищо друго освен един кучи син, който аз по-скоро бих…

Пол не можа да сдържи смеха си.

— Значи е вярно, че двамата сте се спречкали в кръчмата? — Той явно беше доволен. — Добре. Тъкмо имаш причина да го преследваш докрай.

— Лейвъри може да не иска такива като мен близо до себе си — съмняваше се каубоят.

— Не се безпокой — сърцето му е широко — увери го господарят му. — Дръж се като човек без цент в джоба и без приятел на този свят. Това ще има успех. Преди да се усетиш, ще се окажеш сред приятелите му. — Кенет измъкна пистолет от кобура, превъртя го на пръста си и самодоволно се ухили.

Свеж нощен въздух нахлуваше през отворените френски прозорци и изпълваше стаята на Тейла със сладък аромат на цветя. С коса все още мокра от банята, с кичури, полепнали по бузите, тя лежеше на огряното от луната легло и обмисляше събитията от изминалия ден. Ако Ян не беше пристигнал навреме, сега щеше да бъде мъртва. Туптящата болка в ръката й постоянно й напомняше колко много му дължи. А тя не можеше да му даде нищо.

Като се обърна настрани и присви крака под памучната нощница, тя трескаво потръпна. Челото й гореше. Раната от ухапването не беше почистена навреме и сигурно беше инфектирана.

Затвори очи и се унесе в неспокоен сън. Кошмарите бързо я налетяха. Тя тичаше. Преследваха я стотици динго. Кръв капеше от зъбите им. Без дъх, изгубила последни сили, тя падна на земята и зачака кучетата да скочат върху й…

Тейла изплува от зловещия сън, мека ръка докосваше челото й. Лунната светлина обливаше стаята и тя можа да види едно усмихнато мургаво лице, с големи тъмни очи, надвесено нежно над нея. Кошмарът изчезна.

— Хонора дойде да ти помогне да се почувстваш по-добре — аборигенското момиче се обърна към един леген с вода, извади от него кърпа и след като я изцеди, грижливо я постави на челото на младата жена. — Ти си гореща. Този студен компрес ще те охлади.

— Хонора, ти говориш английски. Кой те научи? Пол? Отделял е време да те учи?

— Пол Хатуей не е учил Хонора. Хонора е приятел на Ян — меко отвърна момичето, като гледаше в мокрия плат на челото й. — Той ме научи на английски. Казвам ти това сега, защото вече знам, че и ти си му приятел.

Тейла се надигна на лакът и се вторачи в туземката.

— Откъде си разбрала това? — запита тя предпазливо, като не знаеше вече кому да вярва.

Тъмните очи на момичето се сведоха надолу.

— Хонора вижда всичко — усмихна се тя на бялата жена. — Аз гледах как Ян те отвежда от ранчото, после пак те връща. Видях как се срещаш с него в конюшнята.

Лицето на Тейла пламна. Тя извърна глава, за да скрие руменината си. Господи, сякаш всеки знаеше за срещата й с Лейвъри! Първо онзи ужасен Танер Макшейн, сега и Хонора! Възможно ли е Пол да не знае?

— Баща ми се казва Хоуки и е най-добър приятел на Ян — продължи тъмнокожата девойка. — Хората на господаря ме отвлекли и ме довели тук насила. — Хонора топна кърпата във водата и пак я извади. — Пол Хатуей е убил майка ми — рече тя, като изцеждаше плата с такъв израз, сякаш извиваше врата на мъжа, за когото говореше.

Тейла отстрани ръката на момичето, която посягаше да сложи отново студената кърпа на челото й. Седна и се наклони до самото лице на това удивително създание.

— Хонора, защо не избягаш в Шубраците? — попита тя. — Знаеш, че е възможно. Хората на Пол ги мързи да си гледат работата. Всички роби могат да избягат, стига да опитат. — Младата жена сложи ръка на тънкото мургаво рамо на момичето. — Защо не се обади на Ян, когато той беше тука?

В очите на аборигенката, невинни и широко разтворени, се четеше отдавнашен и дълбоко затаен страх.

— Ти вече бяга и винаги се връщаше — отвърна тя. — Защо? Мисля, че теб те задържа същото, поради което никой от нашите хора не се опитва да се измъкне. Страх! Страхуваме се от смъртта! Сигурно си разбрала вече, че Хатуей е долен и побъркан човек. Мрази всички жени, особено аборигенките. Обвинява моя народ за всичко, дори за това, че не може да бъде мъж.

— Импотентен? — ахна Тейла. — Пол е импотентен? Затова ли никога не се е опитвал да спи с мен?

— Нито с която и да е друга жена. — Хонора седна на леглото до нея. Гледаше пълната луна навън и говореше. — Някога, преди много луни, този зъл мъж се сражавал с аборигените и избивал нашите хора. Един от тях го ударил с тояга в слабините. Оттогава той изгубил мъжката си сила и диво ни намразил. Излива злобата си най-вече върху жените, понеже не може да бъде мъж. — Тейла слушаше смаяно. — Омразата му стига до лудост. — Гласът на девойката потрепера. — Малцина знаят неговата тайна. Открих я съвсем наскоро. Той бичуваше едно аборигенско момиче. — Хонора закри устни с ръка, сълзи пълнеха очите й. — Докато я шибаше жестоко, й крещеше тези неща и продължаваше да я удря, и да я удря.

Потресена от такова разкритие и преизпълнена със съчувствие към Хонора, младата жена не можеше да намери думи. Този мъж, комуто тя се стараеше да остане вярна, който претендираше да й бъде съпруг, беше долен и извратен човек. Всеки нов ден й донасяше нови доказателства за това. Все по-трудно и по-трудно й ставаше да се надява на някакво бъдеще. Не можеше да очаква добра съдба за себе си.

— Хонора трябва да тръгва — рече аборигенката и стана. — Казах твърде много. Ако Пол разбере, ще ме пребие до смърт.

И преди Тейла да успее да я задържи, тя вече беше излязла. Понечи да я последва. Като придържаше ранената си ръка, се надигна от леглото, но замръзна на място. На вратата внезапно се беше появил Пол с чаша козе мляко в ръка.

Очите му, присвити до тесни цепнатинки, я гледаха през стъклата на очилата.