Рози след дъжд

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Тейла се държеше здраво за Ян, докато препускаха и галоп към морето заедно с останалите. Преследваше ги цял рояк от сиви скакалци, които се виеха над главите им като ястреби. Но с приближаването на високата, тучна растителност, те се пръскаха. Тейла погледна над рамото на Ян и се опита с усмивка да вдъхне увереност на Дона, която яздеше с Кенет Озиър. Но Дона не отвърна на усмивката. Златисторусата й коса се вееше около бледото лице, а дълбоко в уморения й поглед, отправен някъде далеч напред, се долавяше тъга.

Тейла погледна настрани и веднага беше погълната от своите грижи. Опита се да не се тревожи за Виада. Имаше и други, още по-сериозни грижи. Ян скоро щеше да влезе я битка, която можеше да му струва живота. Дори нейния…

Стисна устни, за да не позволи на съмненията си да я погълнат изцяло. Искаше да приеме съдбата такава, каквато е.

Конете преминаха през рекичка, чиито брегове бяха изпъстрени с цветовете на лавандула, а после се отправиха по широк път, който водеше право към целта на Ян — голяма, гладка канара, от която се откриваше гледка към необятния син простор на Индийския океан.

Ян спря жребеца си и напрегнато се заоглежда. Тейла проследи сериозния му поглед. В една от посоките тя видя извисяващи се отвесни скални зъбери, отрязани от огромните канари от безпощадните морски вълни. Въздъхна, когато на срещуположната страна съзря няколко лебеда, които гнездяха на един полуостров, а белите им тела блестяла като сняг на фона на кафявия крайбрежен пясък.

— Благодаря на Бога, че аборигените още не са пристигнали на полуострова — промълви Ян повече на себе си, отколкото на другите. После погледна през рамо към Тейла.

— Как си? — попита нежно той. — Чака ни още път.

— Малко съм уморена, но всичко е наред — отвърна тя, като отпусна ръцете си, които бяха обвили здраво кръста му. — Не се тревожи за мен. Ще бъда доволна, когато всичко свърши.

Ян направи широк дъга с ръка, като обхвана земята, която се простираше до планината, извисяваща се до хоризонта, и обвита от плътна покривка от дървета.

— Аборигените са някъде там — каза Ян. — Пол и хората му — също. Но Хатуей няма предимството, за което мечтаеше. Ако аборигените не са на полуострова, той не може да ги обсади там и по този начин да се превърнат в лесна плячка за него. Доколкото може да бъде честна играта между аборигените, по — голямата част от които се бият с копия и тояги срещу пушките на Пол, тази битка ще бъде много по-справедлива, ако не се води на полуострова.

Тейла се пресегна за ръката на Ян и здраво я стисна.

— Моля те, внимавай! — каза тя, а в очите й проблеснаха пламъчета. — Обещай ми, че ще внимаваш!

— Има толкова неща, за кои го си заслужава да живея — отвърна Ян, като стисна ръката й с любов. — По дяволите! Няма да позволя да ми се случи нещо лошо! — И като й се усмихна, топло продължи: — Нито пък на теб. — После отдръпна ръката си и я вдигна в юмрук, оглеждайки хората си. — Доста време загубихме! — извика той. — Хайде!

Тейла отново здраво обви кръста му с ръце. Жребецът на Ян ги понесе в бърз галоп надолу по стръмните пътеки на планината. Скоро навлязоха в гъста гора от евкалиптови дървета. От бързата езда полата й се беше повдигнала над коленете, а косата и се развяваше от бриза. Тейла се държеше здраво за Ян, но когато конят спря внезапно, едва не падна, Ян, който вече беше скочил от жребеца протегна ръце и й помогна да слезе. Тя се затича след него към майка му, която вече беше слязла от коня си, стоеше отпуснато и гледаше с ужас към нещо.

Ян прегърна майка си около кръста, после — Тейла и ги отведе зад едно прикритие от гъсти чернени евкалипти. Над дърветата ехтеше страшната пукотевица на боя — стрелба, силни викове, писъци, конско цвилене.

Ян взе ръката на Тейла, а после — на майка си и строго погледна едната, а после другата.

— Ще трябва да ви оставя тук за известно време — каза той. — Ще се върна колкото е възможно по-скоро. — Тейла не можа да промълви нито дума. Стоеше зяпнала, а Ян, който се затича обратно към коня си, се обърна към един от другарите си: — Кенет, остани и защитавай жените с цената на живота си! — извика той.

— С удоволствие — извика Кенет в отговор. — Върви и убий тези кучи синове! — Той се усмихна самодоволно. Оказа се много просто да застане на страната на Ян. Трябваше да използва тази възможност. Зави му се свят, когато си представи Пол Хатуей убит от Ян и другарите му. След като Пол Хатуей бъде отстранен…

Тейла погледна към Дона, а после отново към Ян. Как можеше Ян да допусне, че тя ще стои настрана и просто ще чака да чуе дали е останал жив, или е мъртъв?

Трябва да отиде с него!

Ще се бие наравно с него!

Отново се обърна към Дона, хвана я за ръцете и я погледна умолително.

— Не мога да остана тук с теб — каза тя бързо. — Трябва да отида с Ян.

В този момент се чу конски тропот. Тейла трепна, погледна назад, но успя да види само развяващата се коса на Ян, който бързо се отдалечаваше. Обзе я паника. Пусна ръцете на Дона и се затича след Ян, като отчаяно махаше с ръце.

— Ян, моля те, вземи ме със себе си! — извика тя, но буца заседна на гърлото й, когато не чу никакъв отговор.

Задъхана, чувствайки се самотна повече от всякога. Тейла се спря и се облегна на едно дърво, хванала главата си с ръце.

— Ма’ам, най-добре се върнете тук, зад прикритието при мен и майката на Ян — каза Кенет, като пристъпи към нея, прихвана ръката й за лакътя и внимателно, но настойчиво я насочи към прикритието на дърветата. — Сега аз отговарям за вас. Не мога да позволя да ви се случи нещо лошо.

Тейла го погледна и се усмихна. Изглежда, той бе най-младият от другарите на Ян, навярно беше на нейните години. Носа и страните му бяха осеяни с лунички, а златисто русата му коса се спускаше чак до раменете. Дрехи му от кожа на кенгуру висяха по слабото му, но високо и стройно тяло.

Явно беше от този тип хора, на които доста ме щеше да се отрази гневът на Ян, ако нещо лошо се случеше с жените, които му бяха поверени да охранява. Но това не засягаше Тейла. Тя трябваше да последва Ян. Ако тя не направеше всичко възможно да му помогне и той загинеше, останалата част от живота си щеше да прекара с чувството за вина. Нейният живот беше Ян. Без него тя не можеше да живее.

Тейла погледна към коня, който беше завързан наблизо, а после към Кенет. Докосна ръката му и съблазнително притвори клепачи.

— Толкова си мил! — обърна се тя към него. — Ако не беше ти, щях да съм изплашена до смърт. Благодаря, че си близо до мен, Кенет. Никога няма да забравя вниманието ти.

Кенет сви рамене и я погледна по начин, който тя не можа да разбере. Беше нещо между благодарност и внимание.

— Ако някога има нещо, което мога да направя за вас, ма’ам, просто ме уведомете — каза той и белите му зъби блеснаха. — Вие сте красива лейди. За мен е удоволствие, ако мога да ви направя щастлива.

Тейла погледна предпазливо към Дона, която сякаш всеки момент щеше да припадне, погледът й беше празен, вторачен някъде напред, а тялото й леко се олюляваше. Тя се втурна към нея и я прихвана.

— Кенет, моля те, донеси едно одеяло та Дона, за да може да поседне удобно на земята, докато чакаме да се върне Ян — обърна се тя към него и го дари със съблазнителна усмивка. — А след това може би ще й донесеш малко вода от изворчето, което видях ей там, зад онези дървета. Майката на Ян като че ли припадна.

— Да, ма’ам — отвърна Кенет. — Само след няколко минути ще имате одеяло и прясна вода.

Цялата тази игра започна да изнервя Тейла. Съдейки по шума от близката битка, нещата като че ли ставаха по-зле. Гърмежът на оръжията отекнаха зловещо, дори й се струваше, че чува болезнени писъци и викове на предсмъртна агония.

Но нямаше друг избор. Трябваше да изчака Кенет да се отдалечи към извора, после да вземе оръжието му и чак тогава можеше да се притече на помощ на Ян.

Сега единственото нещо, което можеше да направи, бе да се погрижи за Дона. Притисна я до себе си, а после внимателно я постави върху одеялото, което Кенет вече беше постлал върху земята.

— Дона, Ян ще се върне много скоро — опита се да я успокои Тейла. — А после ще напуснем това ужасно място.

Дона едва-едва се усмихна, бавно протегна ръка и докосна страната на Тейла.

— Бих искала да се бяхме срещнали при други обстоятелства — изрече тя. — Сега, Тейла, ти виждаш у мен само една слаба жена, а не моята сила. — Тя изхълца и по бузите й потекоха сълзи. — Преживяхме толкова трагедии само за няколко часа! — Сграбчи ръката на Тейла и я задържа. — Ако загубя Ян, о, боже, това означава, че съм загубила всичко.

Тейла зърна Кенет, който бързаше сред дърветата с празен съд за вода. После погледна Дона.

— Нито една от нас няма да загуби Ян — каза тя и стисна зъби. Наведе се и нежно целуна Дона. — Аз отивам при него, Дона. Сега. Скоро и двамата ще се върнем.

Очите на Дона се разшириха от ужас. Опита се да я задържи, но не успя, тъй като Тейла вече тичаше към конете, нито можа да извика след нея. Дълбоко в себе си усещаше, че Тейла прави това, което чувстваше, че е най-добро.

Отпусна се обратно на одеялото и тихо въздъхна. Затвори очи и сложи ръка върху лицето си. С този жест искаше да изключи светлината и болката, която изпитваше в този миг.

С треперещи пръсти Тейла развърза от дървото поводите на коня. Като поглеждаше назад през рамо, за да следи дали Кенет не се връща, тя се хвърли на седлото. Заби шпорите на ботушите си в хълбоците на кобилата и се втурна в бърз галоп напред, към мястото на битката. Чу виковете на Кенет, но с отдалечаването й те отслабваха.

Скоро спря коня и слезе. Пред нея, над върховете на дърветата, се носеше бял прашен облак, който лютеше на очите й и я задушаваше. Чуваше се само звукът от ръмжащия хор на пушките.

Когато стигна до един проход между дърветата, пред нея се откри картината на страшна битка, Лицето й побеля като платно, докато с ужас наблюдаваше вихрушката от летящи куршуми и стрели и мятането на побеснели коне, вкарани в този ад от безумните си ездачи. Някои от мъжете стреляха от гърбовете на конете, други бяха скочили на земята и превити на колене зад някое прикритие, търсеха опора за стрелба.

Самата Тейла, приклекнала на колене зад едни храсти, тръпнеше, докато нетърпеливо оглеждаше лицата на мъжете и търсеше Ян. Видя много лица: грозни, мълчаливи, смели, обезумели от ярост…

Но когато откри Ян, сърцето й сякаш внезапно спря. Той стоеше стегнато на коня си и се биеше срещу няколко души, които го бяха оградили от всички страни. Предвождаше ги самият Пол Хатуей. Но душата й се изпълни с гордост, докато следеше Ян. Той се беше привел ниско над седлото, стреляше с револвера, а умният му кон бързо се подчиняваше на неговите команди.

Навсякъде около коня му подскачаха оловни сачми, които вдигаха малки облачета прах по земята. Съвсем близо до него едно животно, приближаващо в устремен бяг, внезапно спря и се свлече, а ездачът се преметна през главата му, удари се силно в земята и крайниците му потрепераха в конвулсии, но явно той беше мъртъв още преди да докосне земята.

Недалеч от мястото, където се беше скрила Тейла, чувствайки се безсилна в тази влудяваща битка, едно породисто животно падна, като хвърли ездача си. Тя почти спря да диша, когато позна в падналия ездач един от разбойниците на Пол. За момент той остана неподвижен, но после бавно се изправи на треперещите си крака, в ръката си здраво стискаше пистолет, а сърдитият му поглед следеше Ян.

Когато Тейла разбра намеренията му, времето като че ли спря за нея. Нито Ян, нито пък някой от неговите хора можеха да забележат този враг. Нито един от тях не гледаше в тази посока. Мъжът можеше безпогрешно да уцели Ян.

— Трябва да направя нещо! — прошепна тя на себе си, като трескаво потърси с очи коня на Кенет и пушката в кобура под коженото стреме.

Като скочи на крака, тя се затича към коня и сграбчи пушката. Когато приближи мъжа, който беше вече вдигнал пистолета и се целеше, Тейла коленичи. Постави пушката на рамото си и я намести. Когато притисна бузата си към приклада, изведнъж й се доплака, но не изхлипа. Като се бореше с напиращите сълзи, тя спря дъха си и задържа неподвижно цевта на пушката. Натисна спусъка. Рамото й се раздруса от удара на приклада. С мъка преглътна заседналата в гърлото си буца.

За известно време бяло кълбо дим скри всичко пред очите й, но когато пушекът се разнесе, сърцето й радостно подскочи. Разбойникът лежеше мъртъв.

Тя бавно отпусна пушката, пое дълбоко въздух, но мисълта, че Ян се бие съвсем наблизо срещу толкова много мъже, я караше да изтръпва.

Далеч, от срещуположната страна на бойното поле, децата и жените на аборигените се бяха скупчили на едно място, а мъжете, с вдигнати копия, които бяха готови всеки момент да хвърлят, бяха застанали пред тях като жив щит.

Сред тях Тейла скоро разпозна Хоуки. Тъмните му очи бяха присвити и изпълнени с жесток гняв, устните му бяха стиснати.

Внезапно, в пристъп на ярост, Хоуки поведе хората си в битката и в момента, в който дългите, тънки и остри оръжия просвистяха във въздуха, тя се превърна в битка на копията срещу пушките. Един подир друг хората на Пол започнаха да падат от седлата, вкопчвайки се в копията, които стърчаха от гърдите им или пък клюмваха, когато копията ги пронизваха в гърба и върховете им се показваха чак прел гърдите.

На Тейла й стана лошо при тази гледка, но където и да погледнеше, виждаше все тази ужасна, отвратителна картина. Но не можеше да се върне назад, защото се страхуваше, че ако направи това, с Ян ще се случи нещо лошо. Тя наблюдаваше как хората на Пол Хатуей се скупчваха около Ян, той ги отблъскваше, но само за мит, после те отново нападаха.

Тейла погледна към небето.

— Моля те, Господи, нека всичко това свърши скоро! — прошепна тя. — Моля те да не позволиш да се случи нещо на Ян! Моля те!

Но замлъкна, когато пушката й беше внезапно избита от ръцете и една костелива, черна ръка запуши устата й. После друга ръка я стегна като змия през кръста, вдигна я и я повлече настрани. Тя сграбчи ръцете, който я бяха заклещили като в капан, и зарита безпомощно с крака.

Но когато разбра, че тези движения са безполезни и само изчерпват силите й, престана да се съпротивлява. Мъжът я отнесе в една пещера, далеч от битката, и я пусна на земята, Тейла се обърна и видя един абориген, който беше насочил копието си към нея.

Поуспокои се малко, когато той отпусна копието настрани, но дъхът й секна, когато няколко аборигени изникнаха от храстите, влязоха в пещерата и я заоглеждаха.

Припомняйки си колко признателен беше Ян на тези хора и как дори и в този момент той рискуваше живота си, за да защити техните права, Тейла погледна право в тъмните очи този, който я беше отвлякъл, и бавно изрече:

— Аз съм приятел. — Страхуваше се, че точно тези аборигени може и да не знаят английски така добре, както Хоуки и Хонора. После показа с ръка в посока на битката. — Аз съм приятел на Ян. Той скоро ще бъде мой съпруг.

Нито един от мъжете не помръдна, нито проговори. Наблюдаваха я, стиснали копия в ръцете си.

— Правите голяма грешка — извика Тейла. — Аз съм тук, за да ви помогна! Дори застрелях един от разбойниците. Защо не можете да разберете? Аз… аз съм… приятел!

Като че ли говореше на глухи. Никаква реакция. Тя трескаво мислеше как да им обясни и бавно пое въздух, за да опита отново. Но един от мъжете коленичи и върза китките й с тънък кожен ремък. Тя се опита да се изправи и да избяга, когато той се пресегна да върже и краката й, но беше повалена от друг. Дишаше тежко и безмълвно наблюдаваше как връзват краката й.

После остана сама. Аборигените напуснаха пещерата така тихо и безмълвно, както бяха влезли в нея. С разширени от ужас очи тя заоглежда тъмните, влажни стени, Някъде зад нея, дълбоко в пещерата, долови странни пискливи шумове.

— Прилепи? — Тейла потръпна.

Но съзнанието й не остана заето дълго с мисълта за прилепите. Тя се страхуваше за Ян. Заслуша се в нарастващия шум от битката, в свистенето на пронизителните изстрели, категорично доказателство за безпощадността на сражението.