Рози след дъжд

ГЛАВА СЕДМА

Денят течеше тягостно бавно, изпълнен със спомени от предишната нощ. Нима можеше да забрави влудяващата целувка на Ян? Или силните му ръце, които я притискаха до мускулестите му гърди?

Нима можеше да забрави главозамайващото желание, което заливаше цялото й тяло и заплашваше да погълне и последните искрици свян и разсъдък? Само при мисълта за него изпадаше в екстаз.

През целия ден Тейла се бореше с мислите си, като обикаляше механично из старите стаи на мисията, оглеждаше мебелировката, която в по-голямата си част беше скъпа, и обмисляше кои домашни задължения да остави на слугите и кои ще трябва да поеме сама.

В библиотеката на Пол тя обходи пълните с тежко подвързани книги лавици, удивлявайки се колко многостранна е личността на този мъж. Той беше интелигентен. Имаше изискани обноски. Обличаше се елегантно. Беше ловък и дипломатичен — дотолкова, че успя да заблуди Дейзи Оудъм.

Но тези, които познаваха Пол Хатуей отблизо, виждаха, че всички тези качества са само добре изградена фасада. Този човек беше усвоил до съвършенство умението да се прикрива зад външната си представителност и мнимите си достойнства. В действителност отдавна беше продал душата си на дявола!

Слънчевата светлина проникваше в стаята през цветните стъкла на прозорци, разположени високо над библиотечните шкафове, и играеше в многоцветни отражения върху стените и мебелите. Погледът на Тейла се спря върху масивно дъбово бюро, което стоеше в средата на стаята на красиво овално килимче. Висока купчина папки и пръснати около тях листове покриваха гладката му повърхност.

Сърцето й сякаш спря за миг, погледът й стоеше прикован в книжата. Навярно те разкриваха някоя от незаконните дейности на този мъж? Тя се намръщи и отхвърли тази мисъл. Пол не беше човек, който ще остави неприбрани документите, които го разобличават. Очите й се плъзнаха към чекмеджетата. Запита се дали някоя от тайните на Хатуей не е скрита в тях.

Днес, като прехвърляше дрехите от скрина в стаята си, Тейла се бе спряла на една памучна рокля с дълга набрана пола и стегнат корсаж, бродирай с бели ириси. Платът на дрехата прошумоля около глезените й, когато тръгна решително към бюрото.

Преди да продължи проучванията си, момичето погледна към затворената врата на библиотеката и се ослуша внимателно. Но не чу нищо обезпокоително и дръпна едно от чекмеджетата, после опита второ, трето…

— Трябваше да се досетя — прошепна тя, като се отдръпна гневно. — Заключени. Всички са заключени.

Младата жена седна на едно канапе, което се намираше срещу зидана с камък камина, и се загледа в студената сива пепел. Дори и да открие нещо против Пол Хатуей, как би могла да го използва? На кого да го предаде? Тя беше изолирана тук. Безпомощна затворница.

Някъде отвън зачаткаха конски копита и Тейла скочи на крака. Бързо прекоси библиотеката и се втурна към прозореца в салона. Като отдръпна пъстрата завеса, тя видя как няколко конника, начело с Пол, напускат ранчото.

— Излиза и се връща през цялото време, но никога не казва къде ходи — прошепна на себе си момичето. — Чудя се колко дълго ще отсъства този път.

Когато Пол и хората му се изгубиха от погледа й, тя почувства облекчение. Щом го нямаше, беше свободна да прави каквото пожелае — освен да бяга. Девойката се надигна на пръсти, за да види река Мърей и гъсталака. Снощи на лунната светлина, докато двамата с Ян се отдалечаваха от ранчо Хатуей, се бе възхищавала на красивата растителност край реката. Колко хубаво би било да си набере цветя и да ги натопи във ваза в стаята си! Щяха да я ободряват и разтушват в самотата й.

Ще го направя — зарече се тя усмихната. С енергична походка излезе на главния вход, повдигна леко широките поли на роклята си и се втурна надолу по стълбите… Тейла спря уплашено, когато един едър, пъпчив мъж се измъкна от сенките и й прегради пътя.

— Накъде така, мадам? — запита той, скръсти заплашително ръце на гърдите си и изплю сдъвкан тютюн през лявото си рамо. — Наредено ми е да ви държа под око. — Той се усмихна накриво и откри жълти, изпочупени зъби. — Това не е трудна работа. Много по-приятно е, отколкото да яздиш кон през Шубраците.

Момичето си представи каква животинска сила е скрита в това едро тяло и куражът й я напусна, но само за миг. Трябваше да излезе поне за малко, иначе щеше да полудее затворена. Необходимо беше да устои, иначе щеше да зависи не само от Пол Хатуей, но и от неговите подчинени.

— Махни се от пътя ми — рече тя, като постави ръце на кръста си. Погледна го в очите и смело издържа погледа му. — Каквото и да казва съпругът ми, аз имам право на известна самостоятелност. И ако не се подчиняваш, ще се погрижа да бъдеш уволнен.

Мъжът избухна в смях и изгледа Тейла от главата до петите.

Но тя не можеше да бъде разколебана така лесно.

— Ще го направя — повтори тя уверено, но всяка фибра на тялото й трепереше от страх пред този едър човек. Хрумна й една мисъл. За съпругата на господаря винаги има сигурен начин на защита. Щеше да се възползва от положението си на негова жена, каквото и да й струва това.

Като пристъпи към мъжа, Тейла сложи ръка на корсажа си.

— Или ще се махнеш от пътя ми, или ще си разкъсам роклята и ще се закълна на съпруга си, че си посегнал на честта ми — заплаши тя с блеснали очи. — Е, какво избираш? Да се оплача на Пол? Или само да се поразходя край реката и да си набера цветя?

Тя знаеше, че рискува — не само с този човек, но и с Хатуей. Той можеше изобщо да не се заинтересува, че един от неговите хора е посегнал на нея. Или щеше да се вбеси, ако не иска хората му да открият, че жена му го интересува толкова малко.

Сигурно неговите хора не бяха посветени в тайната му.

Те едва ли знаеха за лъжливия брачен обет, едва ли подозираха за фалша в техните отношения.

Победоносна радост я обзе, когато видя как мъжът пребледнява, а очите му се изпълват със страх. Тя дръзко направи още крачка напред и го накара да отстъпи.

— Е, добре! — настоя жената. — Избра ли? — Погледна нагоре. Слънцето клонеше на запад. — Казвай бързо или ще се стъмни, докато мислиш. Не ми допада идеята да се разхождам сама по тъмното край ония Шубраци. Искам само да си откъсна малко цветя и да се прибера вкъщи.

Мъжът махна ядосано с ръка към реката:

— Върви пък, дяволите да го вземат. Нямам намерение да споря с такава нахакана жена. Да върви всичко по дяволите, не искам да се превивам под бича заради нещо, което не съм извършил.

Ръцете на Тейла се отпуснаха до тялото й от изненада.

— Да се превиваш под бича? — меко попита тя. — Да не искаш да кажеш, че…

Момичето не успя да довърши въпроса си. Мъжът й обърна гръб, влезе в конюшнята и затръшна вратата след себе си. Сърцето й се сви. Този човек се страхуваше от Пол. Той сигурно бичуваше непокорните, не само робите-аборигени, но също и хората, които наемаше.

Дали няма да бие и нея, ако се разгневи много?

Само при мисълта за това й прилошаваше.

Но нищо не можеше да я накара да се откаже от това, което беше решила. Тя повдигна полите на роклята си и се затича към реката. Трябваше да се прехвърли през оградата. В бързината памучната й рокля се беше закачила и платът силно изпращя. Когато стъпи на земята и се огледа, видя, че широко парче от полата й виси на конец, но само се засмя. Имаше още много рокли в скрина. Младата жена продължи пътя си край красивите дървета и цветя, които ограждаха река Мърей.

Тейла бе очарована от величествените червени каучукови дървета, които засенчваха местността и я приютиха при нейната самотна разходка. Дънерите им преливаха от алено в кремаво, а тънките им синьо-зелени листа изпускаха евкалиптов мирис.

Момичето ходеше от дърво на дърво и се удивляваше на яркочервените, подобни на ягоди, капки каучук, избили по кората. Беше чела, че тези евкалипти могат да живеят до петнадесет хилядолетия, а е достатъчен един пролетен разлив на три години, за да покълнат семената им. Прекалено обилните дъждове им вредяха не по-малко от сушата. При пътуването си от Аделаида до ранчото на Пол, тя беше видяла големи призрачни гробища от мъртви дървета, изправени сред обширни наводнени равнини.

Силен порив на вятъра разклати светлозелената, висока до коленете трева, през която крачеше Тейла, Кестенявата коса на момичето падна върху лицето й, а крайчетата зашибаха бузите й. Тя вдигна непослушните кичури, пое дълбоко въздух и се огледа радостно, защото вятърът бе напоен със сладък, упоителен мирис на цветя. Девойката развълнувано се опитваше да открие откъде идва този аромат. Желаеше да отнесе точно тези цветя в стаята си. Довечера тяхното благоухание ще я приспи, дори ако светът навън все така е изпълнен с опасност, болка и тъга.

Тя възкликна от изненада, когато откри източника на сладкия аромат. Над нея, като хиляди слънчеви кичури, се поклащаха тежките и дъхави цветове на акация, същото дърво, което в родината й Англия наричаха „златен дъжд“. То имаше яркожълти багри.

Изпъна се и протегна ръка към най-долната клонка, но не успя да я стигне. Обзе я разочарование, защото така много искаше тези златисти цветове. Нищо не можеше да се сравнява с тяхното благоухание, дори скъп френски парфюм от изящно стъклено флаконче.

— Мога ли да ги помогна, мила?

Този глас, който внезапно наруши тишината, стресна Тейла, но тя го позна и почувства странно замайване. Ян.

Беше Ян Лейвъри!

Обърна се. Гореща вълна обля цялото й тяло, когато откри, че мъжът небрежно се е облегнал на съседното акациево дърво, кръстосал е краката си и я гледа.

— Ти! — продума момичето с треперещ глас. — Откога си тук?

— Достатъчно отдавна, за да знам, че искаш букет от тези цветове, но не си достатъчно висока, за да ги стигнеш — отвърна Ян. Той бавно измери с поглед ръста й, преоткривайки наново безупречните черти на лицето й и плавните извивки на нейното тяло. Корсажът на роклята й откриваше плътните й гърди, чието движение издаваше нейното вълнение: знак, че присъствието му не й е безразлично.

Но какво желание събуждаше появата му у нея? Да побегне? Или да потъне в прегръдките му? Готов ли беше отново да бъде обиден от нейната преданост към Пол Хатуей, законния съпруг?

„Явно — помисли си той. — Иначе какво търся тук?“

— Да, изглежда ще трябва да си потърся друг букет — каза младата жена. Цялата беше разтърсена от присъствието на Ян, но се насилваше да бъде безразлична към него. Ако той настоява да идва тук и Пол го срещне… Не искаше да мисли за последствията.

— Няма да се наложи, ако действително искаш тези цветове — успокои я Лейвъри, отблъсна се от дървото, на което беше облегнат, и се приближи към нея. Застана близо до момичето, протегна ръка над самата й глава и откъсна една клонка акация.

С грейнали очи той се наведе към Тейла и закрепи цвета в гъстите й коси.

— Както виждаш — усмихна й се той, — готов съм да обера цяло дърво за тебе. Само кажи и всички вази у вас ще бъдат пълни с красивите багри на акацията.

Девойката вдигна ръка и докосна нежната китка в косите си. Ян стоеше толкова близо до нея, че тя можеше да погали загорялата му бронзова буза и да прокара пръсти по разрошената му, червеникава коса. Можеше да се надигне и да докосне с устните си неговите.

О, толкова силно копнееше да го направи, че беше невъзможно повече да отрича чувствата си към този мъж.

Но трябваше да потисне желанията си и да го накара да си отиде! Нямаше друг избор освен да го убеди, че не иска повече да го вижда. Никога.

— Не си прави труда да обираш дървото — рече тя с леден глас. — Покрай реката е пълно с цветя. Те също ми харесват.

Наблюдавайки изражението му, тя извади цвета от косите си и го пусна на земята. Когато видя внезапната болка в очите му, се почувства непоносимо виновна. Момичето не искаше да отхвърли милия му дар. Но се налагаше! Заради самия него!

Ян беше засегнат от постъпката й, но не можеше да повярва, че това поведение е искрено. Със същата сигурност, че звездите не светят денем, той знаеше, че тя се преструва. Но защо? Ще разбере ли някога защо?

— Тогава ще се поразходя с теб и ще ти помогна да си откъснеш каквото ти хареса. — Той плъзна ръка на кръста й и я поведе. — Ей там напред, точно под дърветата край реката, расте едно диво растение, което навярно ще те заинтересува. Има пъстри цветчета, които са сухи и могат да се съхранят с години. Ела да ти го покажа. Сигурно ще ти хареса.

Като си припомни колко леко я беше отвлякъл той снощи, Тейла стана неспокойна. Ако я подмамеше да се отдалечи от ранчото, дали нямаше да опита пак? Не беше ли променил вчерашното си решение да я върне вкъщи и дали не съжаляваше вече за тази си постъпка?

Като се отскубна от него, младата жена се извърна и запита остро:

— Защо си тук? Играеш си с мене, преструваш се на приятел, само за да ме отвлечеш отново? Ако за това си дошъл, знай, че този път ще се боря докрай. Никога отново няма да ме отведеш от ранчо Хатуей. Никога!

Отчаян от нейното упорство, без да вярва, че тя е толкова загрижена за Пол, Ян я сграбчи за раменете.

— Мила, просто минавах насам и те видях сама край реката. — Гласът му беше дълбок и тревожен. — Не разбираш ли, че това е неразумно? Не бива да се разхождаш далеч от имението сама.

— Ха! — възкликна Тейла и гневно тръсна глава. — Минавал насам. Не виждам кон наоколо. Ако само си се отбил, къде е жребецът? — Тя се взря в гъстата зеленина. — И Хоуки не виждам. — Загледа го с присвити очи. — Дошъл си сам нарочно, за да ме подмамиш далеч от ранчото, а може би и за да ме отвлечеш и съблазниш. Иначе защо ще си сам? Двамата с туземеца сте неразделни, нали? Следиш ме. Чакаш да изляза от къщи. Нямам право да остана сама и за минута — или Пол, или ти — все някой ме следи.

— Тейла, това, да те съблазня, не един път ми е минавало на ум — изстена Ян. — Но да те отвлека! Ако исках, нима мислиш, че ще стоя и ще споря с теб? По дяволите, щях просто да го направя. А също и всеки друг, който би минал оттук. — Огледа я внимателно, после отново се взря в очите й: — Не виждам оръжие. Ти си на произвола на всяко двукрако или четирикрако същество, което се мотае из храсталака.

— Но ако не е нарочно, ако просто си минавал, къде е жребецът ти? Къде е Хоуки?

Ян свали ръце от раменете й.

— Конят ми? Скрих го ей там под дърветата. — Той посочи групичка червени каучукови дървета. — Исках да ти покажа колко лесно е някой да се промъкне до тебе, без да го усетиш. Що се отнася до спътника ми, той остана с неговите хора да подготвят поход до морето. Ще събират лебедови яйца. За известно време ще се движа сам.

— Дори да правиш това само от грижа за мен, няма нужда. Не ми трябва пазач. Оцеляла съм до осемнайсет годишна възраст, ще се справя и занапред.

— О, така ли? — Ян настръхна и сложи ръка на един от колтовете си. Наклони глава до лицето й. — Мое невинно наивниче, позволи ми да ти разкажа някои неща за Шубраците. Това е проклето място, където глутници динго нападат хората и ги разкъсват на парчета. Тук се крият избягали затворници, които са съвсем подивели и проливането на кръв е развлечение за тях. Каторжници се спасяват от затвора в Аделаида всеки ден. Те просто оставят инструментите си и се измъкват, щом надзирателят си обърне гърба. Мила, тук и най-якият мъж може да се превърне в жертва. Стой близо до къщата, А най-добре — не излизай изобщо навън.

Тейла пребледня, като чу на каква опасност се е изложила, но продължаваше да вири брадичка:

— Не се нуждая от твоите обяснения. Кажи ми направо — дошъл си тук да ме следиш.

Като видя, че ще продължава да спори, неспособен да я убеди с думи, Ян я сграбчи и силно я притисна.

Момичето откри, че не може да се съпротивлява. Задържаха я не само яките му ръце, но и внезапното желание сама да се притисне в него. Дъхът му пареше лицето й. Очите му, потъмнели от страст, не се откъсваха от нейните. Той не я целуна. Някаква невидима сила го накара да се въздържи и да я пусне.

В най-напрегнатия момент Лейвъри си бе припомнил как бранеше тя своя брачен обет, колко упорито се съпротивляваше на ухажването му. Той се обърна, отиде до реката, седна на брега и започна да мята камъчета по гладката водна повърхност.

Изпълнена с дълбок копнеж, несвикнала на такива разтърсващи чувства, Тейла се поколеба за миг, а после отиде и седна до него. Тя късаше стръкчета трева и ги мачкаше между пръстите си.

— Трудно е да те разбере човек — рече Ян. — Ти си чужденка в една напълно непозната страна. Аз ти предлагам приятелска ръка, а на теб сякаш ти прави удоволствие да я отсечеш. Защо? Имам само добри намерения спрямо теб.

— Съжалявам — прошепна момичето. И действително страдаше дълбоко, но не смееше да разкрие истинските си чувства. Трябваше бързо да промени разговора. Ако той успееше да надникне в душата й, щеше да узнае колко фалшива е била всяка нейна гневна дума. — Разкажи ми нещо за себе си — предложи тя. — Каквото и да е. За родителите си, например. Ще ми бъде интересно.

Лейвъри я погледна изненадан. Очакваше, че тя ще побегне при първа възможност, а вместо това седеше до него, като че ли действително търсеше компанията му. Беше наистина объркан.

— За родителите ми? — повтори той като я гледаше въпросително.

— Да, разкажи ми, моля те — настояваше Тейла. Тя искаше да се помирят, но без да му дава повод за по-задълбочена връзка. — Ян, никога няма да забравя, че ти ми спаси живота. Дължа ти обич и признателност. Но, моля те, разбери, че не съм свободна да ти предложа повече. Съпругът ми…

— Е, да, знам — прекъсна я той, като потисна въздишката си. — Ти си омъжена жена. Нима си мислиш, че мога да забравя този факт? Ти ми го напомняш толкова често.

Младата жена сведе очи.

— Ако не можем да бъдем само приятели, най-добре е веднага да си тръгна — прошепна тя. Но ръката на Ян легна върху нейната и тя не се отдръпна.

— Не, недей — рече дрезгаво Ян. После се огледа — небето между евкалиптовите клони потъмняваше. — Но не може и да останеш дълго тук. Скоро ще се мръкне.

— Да, знам — отвърна Тейла. Обзе я страх при мисълта за всички опасности, които криеше нощният Шубрак. Пол също можеше да се върне и да открие, че я няма. — Трябва да си тръгвам.

Сепна я шум, който идваше от брега, едва на няколко крачки от тях. Можа да види как от една дупка в земята се подаде плоска човка, след нея изскочи мъхнато телце. Животинчето цопна във водата и направи няколко кръга, преди да се гмурне под повърхността.

— Какво беше това? — тихо попита тя.

— Птицечовка — поясни Ян. — Тя излиза да се храни вечер, по тъмно. Дупката, откъдето се измъкна, е вход на тунел, който води до нейното гнездо. — Пъргавото животинче се показа отново над водата, приплясна с опашка и пак изчезна. — Гмурка се до дъното на реката, където търси храна, като преравя тинята с човка — обясни Лейвъри.

— Толкова смешна е тази птицечовка! — възкликна Тейла. — Клюнът й прилича на патешки, а има козина като бобър.

— Да, едно от многото необикновени австралийски същества — усмихна се мъжът. — Птицечовката е бозайник, но малките й се излюпват от яйца и ближат млякото, което се отделя от жлезите върху корема на майка им, докато пораснат достатъчно, за да могат сами да ловят червеи и насекоми.

Младата жена загледа Ян.

— Знаеш толкова много за Австралия, а всъщност си дошъл от Америка — удиви се тя. — Щеше да ми разказваш за себе си. Моля те.

— Щом настояваш. Макар че в живота ми няма нищо интересно.

Не обичаше да споделя личните си преживявания, но с нея това му се струваше естествено.

— Да, роден съм в Америка, в Сиатъл. Баща ми почина, когато бях на осем години. Когато станах на петнайсет, майка ми се омъжи повторно за един австралиец, който беше дошъл в Америка да лекува болното си сърце. Тя отпътува с него за Австралия, а аз останах, за да продължа образованието си. Живях при една леля и едва преди няколко години дойдох тук, при майка си. Съпругът й беше умрял от сърдечен удар, а тя не искаше да напуска Австралия.

— Къде живеете, Ян? — попита момичето. Изпита облекчение, че той все пак има дом, където да се прибере. Ако някога успееше да се отскубне от Пол, навярно би могла да заживее почтено и щастливо с Лейвъри и майка му.

Мъжът изведнъж се затвори в себе си.

— Не живея на определено място — той внимаваше да не каже някоя излишна дума. — През повечето време съм на седлото и непрекъснато се местя. Прескачам до майка си, само за да я наглеждам.

Надеждите на Тейла угаснаха. Той току-що обясни колко свободен и волен живот води. Едва ли ще се съгласи да се откаже от него и да се обвърже завинаги с жена и семейство.

Ян не искаше да говори повече за себе си. Обърна се към нея и взе ръката й.

— Никога няма да забравя как онази акула обикаляше около теб. Ако не се бях случил наблизо…

Докосването му отново събуди желанията й, пръстите му сякаш изгаряха кожата й.

— Но ти беше там и ме спаси от ужасните й челюсти — прошепна момичето. Очите му я омагьосваха. Тя се придвижи по-близо до него. — Знам, че вече съм ти благодарила, но трябва да го повторя. Благодаря ти, Ян. От все сърце. Как бих могла да ти се отплатя?

— Мила, не биваше да задаваш този въпрос — каза той с хриптящ глас. — Навярно не искаш да чуеш отговора.

Тейла не смееше да срещне пламналия му поглед.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя невинно, но гласът й ликуваше.

Мъжът я обгърна с ръце и я притегли към себе си.

— Страхувам се, че ако си поискам целувка за награда, ще ме обявиш за негодник, който преследва омъжени жени.

Главата й се замая и тя премигваше щастливо срещу него:

— Искаш да провериш дали действително е така?

Толкова дълго го бе отблъсквала, но сега изглежда беше изгубила контрол върху поведението си. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвръкне.

— И защо да не ме целунеш? — прошепна тя. — Правил си го вече, без да се интересуваш, че нося халка.

— Не брачният пръстен прави хората съпрузи — отвърна Ян, като галеше меката й блестяща коса. — Любовта между мъжа и жената, споделените чувства създават семейството. Иначе то е само фасада.

Руменина изби по бузите на Тейла. Чудеше се дали той не знае, че го е заблуждавала през цялото време. Може би беше достатъчно проницателен да разчете в погледа й, да отгатне по изражението й, че тя живее с една лъжа и едва понася това положение.

— Скъпа, никога няма да забравя първата ни целувка — продължи мъжът с глух глас. — Нито устните ти… нито нежната ти кожа…

В някаква сладка замая, като изпаднала в транс, девойката затвори очи и почувства как устните на Ян се приближават към нейните. Притихнала в прегръдката му, тя усети как цялото му тяло се напряга и изпълва с желание. Беше мечтала за този миг, беше го рисувала във въображението си. Не можеше да устои на неговата пламенност повече! Цялото й същество затрептя от копнеж. Той я положи на земята. Ръката му се плъзна под полата й и тялото сякаш се разтопи от непознато до сега сладостно желание.

Но когато ръката му достигна вътрешната страна на бедрата й и започна да я гали нежно през коприненото бельо, внезапно се уплаши. Страхуваше се от дивия глад, който се надигаше в нея, от страстното влечение, което я поглъщаше цялата. Къде й беше умът? Как можа да забрави заплахите на Пол? Нейна беше вината, че е загубила представа за действителността.

Тя заудря гърдите на Ян, изтръгна се от обятията му и бързо скочи на крака.

— Моля те, забрави какво се случи! — извика разплакана, като оправяше полите на роклята си. — Моя беше вината да го допуснах. Толкова съжалявам.

Тейла побягна като ридаеше силно и имаше усещането, че сърцето й ще се пръсне. Чувстваше се така засрамена, така пропаднала, така застрашена от силните си чувства към този мъж! Малко беше останало да направи фатална грешка — и то с човек, за когото никога нямаше да се омъжи. Можеше да направи стъпка, която да провали целия й живот, а също и бъдещето на сестра й.

Като изкачи слепешката оградата, младата жена притича през широкия двор и се скри в сянката на конюшнята, за да си поеме дъх. Нервно опипвайки брачната халка, тя надникна зад ъгъла. Видя Пол, който се задаваше на кон от същата посока, от която беше дошла. Тейла пребледня. Какво ще стане, ако той открие, че е била с Ян?

Въздъхна с облекчение, когато Хатуей слезе от коня и се прибра вкъщи. Момичето заобиколи сградата, влезе през задния вход и по стълбите за прислугата стигна до стаята си. Тя затвори вратата и се хвърли разплакана на леглото. Беше така объркана, така отчаяна!

Ян постоя в недоумение, много разочарован, после отиде при коня си, яхна го и се изгуби в Шубраците.

Танер Макшейн, висок и плешив мъж, крачеше напред-назад в затворническата си килия в Аделаида. Спря се до леглото, извади скрито въже и го намота под ризата си. После се зае да остри нож, откраднат от кухнята на затвора. Беше намислил да избяга тази нощ. Пол Хатуей скоро щеше да бъде мъртъв. Заради него той гниеше в затвора.

Танер беше главатар на банда рейнджъри. Той и Пол ръководеха две враждуващи помежду си групировки. Хатуей го беше натопил преди няколко месеца и сега той излежаваше присъда, докато съперникът му се разхождаше на свобода.

Властите не повярваха на Макшейн, когато той каза, че Пол Хатуей е водач на банда и трябва да бъде арестуван, дори обесен за престъпленията си. Не знаеше защо не го изслушаха. Между затворниците се говореше, че противникът му плаща добре на властите за тяхното мълчание и закрила.

В затвора многократно бяха бичували Танер и той проклинаше Пол за всеки удар, разкървавил гърба му. Цял живот щеше да носи белези по тялото си заради него. Но той щеше да бъде по-милостив към Хатуей. Ще му направи само един белег — диря от въже, впито във врата, за да спре дъха му завинаги.

— О, тази нощ — шепнеше си той и си представяше как съперникът му се гърчи, докато въжето се затяга около шията му.