Рози след дъжд

ГЛАВА ПЕТА

Тейла сънуваше и преживяваше чудните усещания на една целувка. Целувката на Ян. Той я държеше в обятията си, като я предпазваше срещу всяка злина. Тя издаде една лека, тиха въздишка, когато започна да се отдръпва от нея. Момичето му махна с ръце да се върне при нея, но нещо го теглеше надалеч… надалеч… надалеч…

Очите й се отвориха. Сърцето й биеше лудо. Макар че в съня й Ян се беше отдръпнал от нея, тя можеше да усети присъствието му дори сега. Тейла се подпря на един лакът и се загледа във френските прозорци, осветени от луната. Тръпка пролазваше през нея, когато мислите й се връщаха на мъжа, с когото се запозна в Аделаида.

— Защо не мога да престана да мисля за него? — запита се тя. — Трябва! Той ме забрави, нали така?

Изморена от борбата с желанието да заспи и спомените за Ян, тя стана от леглото и започна да обикаля из стаята. Приличаше на тигрица, затворена в клетка. Младата жена стисна твърдо челюст и извади един шал от сандъка до леглото и го уви около рамената си. Имаше нужда от глътка свеж въздух. Трябваше да се разходи, за да се освободи от чувството си за безизходица. Тя искаше да излезе навън, а ако някой от мъжете в ранчото й се изпречеше на пътя, нека да върви по дяволите!

В известна степен тя беше затворник в стаята си.

Като отвори вратата бавно, Тейла се огледа в слабо осветения от свещи коридор. Момичето се огледа, но не видя никого. Беше точно както предполагаше. Пол беше достатъчно самоуверен, да не постави охрана. Той знаеше, че само заплахата му е достатъчна, за да я задържи в ранчото му.

О, но ако не беше така!

Тя пристъпи боса и излезе от стаята си. После се придвижи предпазливо надолу по коридора, слезе по стълбите към първия етаж, след това се затича към вратата и я отвори със замах. Младата жена застана неподвижно за момент. Луната и звездите над нея сякаш я хипнотизираха…

Двама мъже се движеха в сумрачните сенки на нощта. Обикаляха покрай оградата, която се извиваше край пасищата.

— Приятелю, Хатуей така си прави играта, че ще попадне право в ръцете ни — каза Ян, докато омотаваше юздите на коня за оградата. Той наблюдаваше как Пол и неговите хора препускаха с голяма скорост надалеч от ранчото. — Готов ли си да заложиш, че копелето не е тръгнало да върши добро? Какво друго, в противен случай, би могъл да прави по това време на нощта?

— Хоуки тръгне след него? — изломоти аборигена, докато завързваше коня си до този на Ян. — Моето копие убие го бързо! — Не, Хоуки — Лейвъри погледна своя приятел с раздразнение. Той постави ръката си на кокалестото рамо на туземеца.

— Ние трябва да уредим нещата по най-тихия и мирен начин. Сигурен съм, че убийството на този човек ще разреши много от мъките на твоите хора, но после преследвания ще бъдеш вече ти.

— Пол Хатуей не носи добро — упорстваше аборигена с безизразен глас. — Той уби много от моите хора, когато за пръв път дойде в земите ми.

— По същия начин са постъпили и много други заселници. — Белият ловец си припомни касапниците, на които се беше натъкнал, когато пристигна за пръв път в Австралия, след като завърши колежа в Америка. Сега отново му призляваше, като си спомняше осакатените, обезобразени тела, които бяха покрити с мухи и други насекоми.

— Пол Хатуей пусна овце да се движат свободно на земите на моето племе — настояваше Хоуки, като английският му ставаше все по-точен тази вечер, а гневът му растеше. — Ние бяхме избутани в един ъгъл. Храната свършваше и ни оставаха две възможности — да убием овцете и на свой ред да бъдем погубени за това, което белите наричат борба с вредителите по реколтата и добитъка, или да нахлуем в територията на някое друго племе, търсейки храна и да рискуваме да бъдем изтребени за нарушаване на границите.

— И ти предпочете да поразяваш овцете на този заселник? В резултат на това много от твоите хора бяха избити.

— Това е така — потвърди аборигена и грабна копието си от едната страна на седлото, където винаги го държеше на сигурно място. — Убие много тази нощ. Хоуки пази тебе, докато откраднеш жената от къща.

— Ще се надявам да не дадеш повод някой да бъде убит — каза Ян и измъкна карабината си от кобура. — Това би означавало, че и двамата с Тейла ще бъдем в опасност. Аз се надявам да я измъкна, без да забележи който и да било.

Младият мъж подаде оръжието на туземеца.

— Но ако има проблем, приятелю, използвай това.

— Мое копие е добро — отвърна аборигена и се вкопчи в него. — То тихо. То смъртоносно!

С лявата си ръка Ян го измъкна от здраво стиснатите пръсти на Хоуки и пъхна карабината на негово място.

— Виж — обясни той. — И двете са смъртоносни. Може би твоето копие е по-тихото от двете, но аз вярвам повече в скоростта на куршума.

Той погледна гневно надолу към карабината.

— Оръжие на бели хора не е добро — противеше се туземеца и гневно гледаше карабината. — Това на аборигените е по-добро!

Ян облегна копието на оградата.

— Хоуки, научил съм те на много неща — младият мъж го гледаше неотстъпчиво. — И ти през повечето време беше схватлив ученик, но все още спориш с мен какви оръжия да използваме.

Той измъкна един колт и се увери, че е зареден.

— Вярвай ми. Аз ще взема моя пистолет, а ти си послужи с карабината, ако се появят неприятности, докато съм в имота на Пол Хатуей.

— Пушка и колт са пълни с шум като гръмотевица — спореше Хоуки. — Ще събудят дори мъртвите!

— Е, недей казва това, приятелю. Не бих стигнал чак до там — засмя се Ян. — Но, ако бъдеш поставен в такова положение, че да ти се наложи да го използваш, сигурно ще има повече от един човек, върху който да го употребиш.

— Това е добре — засмя се туземецът, а тъмните му очи светеха.

Лейвъри обхвана с пръсти горната пръчка от оградата и се облегна на нея с цялата си тежест. Той се взря в мрака по посока на къщата. Очите му се спряха на един балкон. Сърцето му заби бързо, когато Тейла пристъпи навън; Обляна в лунна светлина, с коса, развята от вятъра, тя изглеждаше като някаква богиня.

Само като си помислеше какво може да е имало между нея и Пол, Ян се изяждаше вътрешно. Те са имали предостатъчно време, за да изпитат удоволствията в леглото.

— Сигурен съм, че я пазят вътре в къщата — прошепна той повече на себе си, отколкото на Хоуки. — Вероятно даже пред вратата на спалнята й. Но да бъда проклет, ако се оставя това да ме спре.

Младият мъж се обърна и погледна спътника си в лицето, а ръката му беше поставена на пистолета, който се намираше в кобура, сложен на кръста му.

— Ти следи непрекъснато за каквито и да било движения във вътрешния двор — нареди той, като се усмихваше язвително. — Но аз действително не мисля, че има пазачи, за които да се безпокоим. Чувал съм приказки, че повечето от тези, които работят за Пол Хатуей, са тук само за да си вземат заплатите. Те не дават пет пари за това какво става. — Лейвъри погледна отново към къщата. — Готов съм да се обзаложа, че никой от тях не би рискувал живота си, само за да ме види мъртъв. По всяка вероятност, те биха погледнали в обратна посока, ако ме забележат.

— Хоуки идва с теб — каза аборигенът, като смело се отправи към оградата.

— Не. Ти ще бъдеш по-полезен тук. — Ян погледна през рамо към къщата. — От тази удобна позиция ти ще можеш да видиш всичко или всеки, който би могъл да бъде заплаха за мен. Знаеш какво да правиш.

Туземецът повдигна карабината и пробва да се прицели.

— Хоуки стреля, за да убива — смееше се той гърлено.

Лейвъри също се усмихна.

— Само гледай да си сигурен, че не стреляш по мен — пошегува се той и постави длани на оградата. След като се превъртя през нея, се спотаи ниско долу, от другата страна, като гледаше нагоре към луната. Тя беше единствения му истински противник тази нощ. Над него беше яркото сребърно полукълбо, а Южният кръст искреше подобно на огромна брошка на кадифения небосвод. Младият мъж се беше взирал в неизменната тъмнина на небето нощи наред, сякаш нещо осезаемо и непреодолимо приковаваше вниманието му. Но сега очите му бяха насочени към една девойка.

Времето напредваше.

— Ти стана рама-рама от желание към тази жена — сгълча го туземеца. — Когато я загубиш, както аз загубих моята, тогава ще видиш. Хоуки даже загуби дъщеря си! Това е твърде болезнено. Най-добре е да не поставяш жените на първо място, Ян.

— Рама-рама? Добре, приятелю. Наричай ме луд, а може би аз действително съм. Но трябва да направя това, което моето сърце ми подсказва не само за себе си, но и за Тейла. Не мога да й позволя да остане с Пол Хатуей. Тя е твърде сладка и невинна, за да живее с мъж, който има такава съмнителна репутация.

Лицето на мъжа помръкна, тъй като се чудеше дали момичето е все още толкова невинно. Ако Пол беше имал сексуална връзка с нея, не беше ли нейното деградиране вече започнало?

Тази мисъл сякаш го пришпори през гладкия парцел земя. Колта му беше вдигнат, готов за действие. Очите му шареха от една на друга страна. Сенките, хвърлени от помещенията за работниците и от хамбара му осигуриха моментно прикритие, докато той се промъкваше с гръб, опрян първо на едната, после на другата постройка.

Той спря, за да си поеме дъх, а после подскочи с тревога, когато почувства, че нещо се търка в краката му. Рязко премести колта си и се прицели надолу. После отново бавно повдигна цевта нагоре, когато видя, че беше само една котка, която мъркаше и гледаше нагоре към Ян с доверчиви зелени очи.

— Поне не си куче — прошепна с облекчение той.

Лейвъри внимателно отблъсна животинчето далеч от себе си с крак и продължи тихо да се предвижва през вътрешния двор. После се забърза към прикритието, което създаваше сянката на къщата.

Той погледна над главата си и видя островърхата кула на една стара мисия. Мъжът замръзна на мястото си, когато чу мекия звук на приближаващи се стъпки.

Когато Тейла се появи пред погледа му, дъхът на Ян се спря в гърлото му. Тя се беше отправила към едно дърво, за да се любува на осеяното със звезди небе. Лунната светлина я осветяваше и очертаваше нейната сладка прелест. Ян беше толкова хипнотизиран от гледката, че не можеше да помръдне. Ако съществуваше жена, която да промени мнението му за брака, това беше Тейла Дрейк. Господи, като я гледаше сега, той осъзнаваше, че дори би умрял за нея!

Младият мъж жадно пое въздух, когато шала на момичето се свлече надолу и се спря в сгъвките на ръцете й, като почти изцяло откри гърдите й. Прозрачната материя на нейната нощница ги разкриваше в цялата им внушителност, а зърната им бяха твърди и заострени. Нужно беше Ян да впрегне всяка частица от волята си, за да не сложи длани на гърдите й и изпита тръпката от докосването до нея.

Но това щеше да бъде началото на една верижна реакция. Един допир щеше да доведе до много повече от докосване. Неговото тяло жадуваше за удовлетворение, но не и получено от коя да е жена.

Желаеше Тейла!

Лейвъри разтърси глава, за да прогони сладострастните си мисли, а после отново закова очи в младата жена. Той беше дошъл в ранчото на Хатуей с определена цел, вече беше изгубил много време.

— Сега или никога! — прошепна на себе си той.

И като пъхна колта обратно в кобура, Ян заобиколи зад дървото, на което се беше облегнало момичето. Сърцето му тупаше лудо, докато бавно обхвана дървото и постави твърдо ръка върху устата на Тейла.

Колената на девойката омекнаха от внезапната паника, която я обхвана. Шалът й падна на земята. Тя сграбчи ръката, но без никаква полза. Не можеше да я отблъсне.

Очите й се отвориха широко, когато различи в тъмнината нощния си нападател. Ян Лейвъри! Тя изтръпна.

Мъжът усещаше нейния страх.

— Не съм тук, за да те нараня — прошепна той. — Дошъл съм да те взема.

Младата жена погледна нагоре към него с обезумял поглед и отново се опита да издърпа ръката му от устата си. Тя не можеше да замине. Ако Пол откриеше, че е напуснала ранчото, той щеше да помисли, че това е станало по нейна собствена инициатива и животът на Виада щеше да бъде застрашен!

— Успокой се! — прошепна Ян дрезгаво. Той продължаваше да притиска устата на Тейла, макар че един от острите й нокти се беше забил болезнено в ръката му и сигурно я беше разкървавил. — Дошъл съм да те избавя от една съдба, която би могла да бъде по-лоша и от смъртта!

Момичето си припомни колко нежен беше този мъж преди, когато я спаси от акулата. Беше ли предопределено той отново да я спаси от една акула в човешки образ? От Пол Хатуей? Тя можеше да му се довери и сега.

Но това, което вълнуваше мислите й сега, бе сигурността на сестра й.

Младата жена продължи борбата още по-упорито, като с това обърка Лейвъри. Той знаеше, че го е познала. Как би могла тогава да мисли, че желае нещо друго, освен най-добро за нея? Със сигурност тя вече бе разбрала за какъв човек се беше оженила. Би ли могъл Пол Хатуей да обича някоя жена?

— Тейла, аз виждам, че ти няма да тръгнеш по собствено желание — измърмори Ян и извади едно шалче от задния си джоб. — Може да ме мразиш за това, че те насилвам по този начин, но аз нямам друг избор освен да го направя. Моля те, успокой се! Мисля ти доброто.

В един кратък момент, когато устата на момичето беше свободна, тя би могла да извика, но нещо я възпря да го направи. След това Лейвъри отново й запуши устата. Сълзи се затъркаляха надолу по бузите й, когато той извади въже от джоба си и завърза китките й една за друга отпред.

— Е, хайде сега! — Женските сълзи винаги го притесняваха. — Не плачи, скъпа! — Той изтри с ръка мокрите следи по лицето й. — Скоро ще бъдеш на сигурно място, защитена от мизерника Пол Хатуей. Когато си напуснала Англия и си се отправила към тази страна, ти сигурно не си мечтала за компания като неговата.

Тейла хлипаше през запушената си уста, а очите й гледаха умоляващо нагоре към Ян. Беше твърде късно да го моли за покровителство — да му бъде съпруга или прислужница. Всичко се беше променило от момента, в който тя произнесе името на сестра си пред Пол. Той беше разбрал, че я държи в ръцете си завинаги. Трябваше единствено да й напомни за сигурността на сестра й и тя щеше да бъде изцяло зависима от неговата милост. Завинаги!

Да, добре го беше измислил. Сега, когато Лейвъри беше толкова близо, Тейла копнееше да се хвърли в обятията му, за да се чувства защитена. Но въпреки това тя не можеше да направи нищо друго, освен да се бори с чувствата си и с мъжа, който желаеше силно.

Момичето удряше гърдите на Ян със завързаните си ръце, когато той я вдигна на ръце и тръгна да я пренася през вътрешния двор.

— Откажи се, Тейла — прошепна той, като се наведе близко до лицето й, а устните му бяха само на един дъх разстояние от шалчето, което запушваше устата й. — По дяволите, доста трудно ще бъде да преминем така през осветения от луната двор, без да ни застрелят, още повече, след като ти през цялото време се бориш с мен.

Очите на младата жена се задържаха на неговите, тъй като за един кратък момент тя се усети отново завладяна от чувствата, които я бяха връхлетели, когато го видя за първи път. О надвесен толкова близо над нея, не беше ли той дори по-красив? Под наболите бакенбарди личеше, че лицето му беше станало бронзово от слънцето. Устните му бяха плътни, а челюстта му беше стисната здраво, в твърда решителност да я открадне и отведе надалеч от Хатуей.

Искаше й се да го попита какви са плановете му за нея, след като я отнасяше от тук. Възнамеряваше ли той да се ожени за нея? Ако само можеше да бъде свободна и да тръгне с него, да прекара остатъка от живота си, обичайки го. Но тя не беше!

Разкъсвана от чувства, тя извърна поглед от него. Нейната загриженост за сестра й надделяваше. Тейла направи нов опит да се отскубне. Изненада се, когато усети, че Ян я пуска на земята.

— Е! Надявам се, че това те кара да се чувстваш щастлива.

Тя го погледна объркано, а после хукна, решена да използва тази възможност, за да избяга от него.

— О, Тейла! — почти простена Лейвъри, като обезсърчено прекара пръсти през косата си. — Защо не можеш да ми вярваш?

Той се втурна след нея. Скоро момичето откри, че дългите крака на мъжа бяха далеч по-бързи от нейните. Тя отново бе грабната и понесена от силните му ръце, но този път Ян я беше преметнал през рамото, сякаш не беше нищо повече от чувал с картофи. Девойката го удряше със свити юмруци по гърба, докато той бягаше заедно с нея, под плътните потоци лунна светлина, които обливаха околността.

— Не знаех, че си такава фурия — оплака се младият мъж, като стегна гърба си, за да понесе по-леко нейните удари. — За бога, Тейла, спри! Не можеш ли да разбереш, че каквото и да направиш, не ще ме накараш да променя намеренията си? Никога няма да те върна в това отвратително ранчо.

Момичето сумтеше и се дразнеше, но все пак беше доволна, когато Ян я прехвърли от другата страна на оградата и я пусна на земята. Тя се обърна и възкликна от изненада, защото тъмните очи на един абориген се бяха втренчили в нея. Застина и се вцепени, когато откри, че една страшна пушка с къса цев се намираше в ръцете му и беше насочена към нея. Девойката се отдръпна от туземеца, треперейки. Едно неправилно движение на неговата ръка и тя щеше да бъде мъртва.

— Не се страхувай от Хоуки — успокои я Лейвъри, като се прехвърляше през оградата. Той внимателно отпуши устата на Тейла и развърза китките на ръцете й.

— Това е мой приятел, ще стане и твой, ако позволиш това.

Младата жена не можеше да свали очите си от карабината.

— Кажи му да премести това нещо от мен — помоли се тя. — Той със сигурност не може да си служи с оръжия. Не се ли бият аборигените обикновено с копия?

— Е, скъпа, ти скоро ще откриеш, че Хоуки не е просто кой да е абориген — обясни й Ян с мек глас, като потупваше тъмнокожия си приятел по гърба. — Научил съм го на някои от моите лоши навици. Стрелянето с карабина е един от тях.

Той взе пушката от ръцете на туземеца. Тейла погледна към Лейвъри със свиреп, гневен поглед.

— Ти също го обучаваш и да отвлича хора? — просъска тя.

— Е добре, може би — подсмихваше се Ян. Той сгъна единия си крак и се облегна на него с цялата си тежест. — На каквото е необходимо, скъпа. На каквото е необходимо.

— Отведи ме обратно в къщата — нареди момичето, като трепереше под твърдия поглед на мъжа, внезапно осъзнала, че е облечена в тънка, ефирна дреха. Останала без защитата на шала, който падна по време на борбата, тя беше изцяло изложена на сребристата лунна светлина, която падаше върху нея и не оставяше нищо на въображението. Девойката се обхвана с ръце по неестествен и странен начин, а после ги отпусна до тялото си, съзнавайки, че без значение е какво щеше да направи. Тя не беше в състояние да се скрие от Ян и неговия приятел.

— Да те отведа обратно? Дума да не става! — отвърна мъжът студено, докато минаваше покрай нея, за да постави карабината си в кобура. — Най-добре ще е да тръгваме, ако не искаш да видиш няколко пушки в действие, и то едновременно, когато Пол открие, че те няма…

Ян пристъпи една крачка към нея и настойчиво се взря в очите й, като избягваше да гледа към пленителните извивки и вдлъбнатини, очертаващи се под тънките нощни одежди. Трябваше да опази сетивата си.

— Това ли е твоето желание, скъпа? — попита той, а гласът му беше мек и пълен със загриженост.

Тейла внезапно онемя, тъй като отлично знаеше какво точно иска. Тя копнееше за Ян! Да бъде с него завинаги! Но не можеше да му разкрие чувствата си.

— Просто ме остави да си вървя! — молеше се тя. Лейвъри я сграбчи за кръста и я повдигна върху седлото на своя жребец.

— Не — каза той хладно и яхна своя кон, като хвана Тейла през кръста, задържайки я пред себе си. — А сега ти предлагам да стоиш мирно, защото в противен случай можеш да паднеш така, че да те заболи повече, отколкото би подхождало на малкото ти хубаво дупе. Ще трябва да преминем доста път през Шубраците. Просто се престори, че си на пътешествие през тази прекрасна земя и разстоянието до селото на Хоуки няма да ти се стори толкова непоносимо.

Момичето пребледня.

— Ти ме водиш в село на аборигени? — възкликна тя.

— Това е нашата цел, скъпа — отговори Ян, като накара коня си да завие и препусне в силен галоп. Туземецът яздеше успоредно до него.

Желанието за борба беше напуснало Тейла. Тя въздъхна дълбоко и се облегна на мъжа, докато той караше през реката Мърей, която беше западната граница на Шубраците. Отвъд нея лунната светлина разкриваше една кафява мъглявина, през която се виждаха очертанията на планини, които се издигаха като стена на север.

Докато жребецът се движеше напред с лека игрива стъпка през необятните пространства земя, група бели пухкави облаци хвърлиха своя воал върху луната. Едно голямо червеникаво кенгуру изплашено изскочи от някаква сянка и изчезна.

Цареше дълбока тишина.

Ридж Уагнер се взираше в една малка схлупена къщурка, от чийто прозорец мъждукаше слаба светлина на лампа. Той хвърли фаса на цигарата си на земята и после го смачка стока на ботуша си. Огледа се внимателно наоколо и видя множество завързани коне. Очите му се спряха отново на сградата, от която идваше непостоянен слаб шум от говорещи хора. В ума си той прехвърляше думите на Ян, че Хонора е била отвлечена. Мъжът стисна зъби при мисълта, че тя вероятно беше продадена на незаконния пазар за роби. Ридж потупа своя револвер, който носеше само нощем, когато се присъединяваше към престъпната банда на Хатуей, пристъпи и отвори вратата на къщурката. Котешко-зелените му очи се свиха, когато погледна към Пол, който седеше на бюрото и сочеше нещо върху една карта, разстлана пред него. Хората му го бяха наобиколили и всички послушно гледаха и слушаха.

— Тази вечер акцията няма да отнеме много време — каза Пол, като сгъна картата и я постави в джоба на жилетката си. — Превозът на злато не е толкова добре охраняван, че да осуети нашата атака. — Той се облегна назад на стола си и допря върховете на пръстите си, като в същото време оглеждаше мъжете.

— Има ли някакви възражения? Готови ли сте всички да препуснете отново заедно с мен тази вечер и да станете по-богати?

Ридж изблъска няколко мъже настрани и пристъпи напред. Той се подпря на бюрото, като се отпусна на дланите си с цялата си тежест, а погледът му се изравни с този на Пол.

— И така, значи тази нощ имаме пренос на злато? — попита той с провлачен глас. — Вече не се ли интересуваш от отвличането на туземци, които да продаваш на пазара за роби?

Самодоволната усмивка на Хатуей се стопи. Очите му срещнаха твърдия, втренчен поглед на Ридж и се спряха на тялото му, стегнато от напрежение.

— Ти чу какво казах, нали така? — отвърна му той. — Ако имаш някакви оплаквания, нека да ги чуем.

Мъжът дори не трепна. Той продължи със съскаш глас.

— Знаеш, че се присъединих към теб, като мислех, че това, което те интересува, е превозът на злато. Изморих се да се скитам и да бъда беден. Затова идеята за бързо забогатяване ми допадна. — Уагнер се наведе по-близко към главатаря на бандата. — Ти обеща, че ще оставиш племето аборигени, от планината Гамбиер, на спокойствие. Излъга ли? Или си нападнал селото им през нощта, когато аз не дойдох с вас?

Пол се усмихна.

— Какво те кара да мислиш, че съм го направил? — попита той, а едно нервно трепване подръпваше лявата му буза.

— Това е толкова низка постъпка, че бих заподозрял тебе пред всеки друг. — Когато си помисли за Хонора, очите на Ридж придобиха налудничав блясък. Той не беше ходил да я види, откакто се беше присъединил към бандата престъпници. Тя заслужаваше някой по-добър от него.

— Щом имаш толкова лошо мнение за мен, тогава за какво се навърташ наоколо? — запита Хатуей, като се надигна от стола си. — Най-добре би било да дойдеш в моето ранчо и да провериш как стоят нещата на място. — Той протегна ръка през бюрото и я постави на рамото на мъжа:

— Защо не дойдеш във фермата ми? И без друго имам недостиг на хора. Мога да се доверя на всички проклети копелета, които работят за мен. Стани един от постоянните ми работници. Ти ще придадеш необходимата класа на имота ми. Всички, които те познават, те уважават, въпреки че си само един скитник.

Ридж посегна към ръката на Пол и я премести от рамото си.

— Ти съвсем преднамерено отказваш да отговориш на въпроса ми — изръмжа той. — Знаеш, че мога да те понасям само дотолкова, доколкото участвам с теб в среднощни нападения за злато от време на време. Не бих могъл да изтърпя обаче удоволствието да те гледам всеки ден. — Уагнер отново се втренчи в мъжа пред себе си. — А сега, отговори ми, нападал ли си, или не, селото на Хоуки, отвличал ли си жена му и дъщеря му?

Очите на Хатуей се присвиха. Той огледа своите хора. Те стояха в гробно мълчание и слушаха, с ръце, сложени върху оръжията, които висяха на бедрата им. После погледна скитника и се усмихна широко.

— Не, по дяволите, не! — каза Пол, като пристъпи иззад бюрото си. Той отново постави ръката си на рамото на Ридж: — Не бих направил нищо толкова глупаво, като това. Имаш моята дума, нали? — Главатарят на бандата потупа мъжа по рамото. — Аз ще променя чувствата ти към мен. Ти само почакай и ще видиш.

Уагнер го погледна с недоверие, а после забеляза Кенет Озиър, които стоеше в сянка и му се усмихваше накриво.

— И още нещо. Най-добре дръж под око онзи младеж, ей там. Той днес беше в кръчмата на Джо. Стигна почти до скандал с Ян Лейвъри. Не мисля, че това е много умно, нали? Ако Ян или някой друг се постарае да му изкара ангелите, Кенет ще изпее всичко за бандата през проклетата си уста, само за да спаси кожата си.

Пол потърка брадичката си и впери очи в младежа.

— Изглежда ми съвсем човек на място — вдигна рамене той. — Мисля, че си знае мястото и докъде точно се простира предаността му към собствената класа. — Хатуей погледна към скитника. — Също като тебе. Ти държиш прекалено много на доходите, получени от нападенията, за да ги провалиш с празни, необмислени приказки. Безпокоиш се за жени, особено за тези, които са с тъмна кожа.

Пол бързо се отправи към вратата, а хората му го последваха навън, като се упътиха към конете си. Ридж се помота, докато отвързваше червеникавия си дорест кон. Той гледаше как Пол се качи на своя кон. Думите му бяха прозвучали доста убедително. И защо трябваше да го обвинява? Имаше много престъпни банди, които бяха замесени в нелегалната търговия на роби.

Докато Уагнер яздеше с бандата, стомахът му болезнено се присвиваше при мисълта, че Хонора води някъде живот на робиня и то един бог знае къде. Спомни си за Ян — неговия добър и верен приятел. Ако той някога откриеше истината за случайните му нощни занимания, това щеше да му струва дяволски скъпо.

Кенет яздеше до Ридж, а лицето му беше набраздено от гняв.

— Не ми хареса това, което каза за мен на шефа — изломоти той. — Никога недей да го правиш отново. Ще намеря начин да те накарам да си платиш.