Рози след дъжд

ГЛАВА ШЕСТА

Изтекоха часове. Много мили бяха пропътувани. Поставил ръка на кръста на Тейла, Ян яздеше напред, като оставяше зад себе си пясъчните дюни, които бяха оформени от непрестанния, неуморим вятър. В тази част на Шубраците червената песъчлива почва раждаше главно дребни евкалипти със странни форми, наречени малки.

В този синьо-бял среднощен час се показаха оранжеви отражения и обагриха тъмното небе. Те бяха знаци за лагерни огньове някъде напред.

— Почти стигнахме, скъпа — каза Ян, виждайки светлините. — После ние ще си поговорим за твоето бъдеще.

— Да, така ще направим — погледна го момичето ядосано, с лице, сгърчено от горчивина и гняв. — Любезни господине, вие няма да бъдете част от него.

Тейла погледна надолу към златната халка на пръста си. Измамата, която се криеше в нея, като въже стегна сърцето й. Тя беше подигравка с всичко, на което я бяха учили — за това, какво означаваше брачната клетва за жената; колко свидна е венчалната халка за съпругата, дори тя да лежи на смъртното си ложе; как човек трябва винаги да говори истината, защото ако само веднъж нечии устни прошепнат лъжа, тя води след себе си нова и нова.

Сега момичето разбираше, че измамите понякога са необходими, без значение в каква объркана плетеница щяха да я оплетат. Вече беше попаднала в капана на нещо, което не разбираше и от което се страхуваше.

— Ти ще ме върнеш в ранчото на Хатуей — каза тя със слаб глас, който прекалено много я издаваше.

Тейла повдигна ръка, така че пръстена да бъде видян от нейния похитител.

— Виждаш ли, имам причина да искам да се върна. Аз съм омъжена жена.

Лунната светлина пробляскваше върху златната брачна халка. Ян се втренчи в нея, а истината го прониза до най-съкровеното кътче на душата му. Той извърна поглед от нея, защото си представи Тейла и Пол вкопчени в любовна прегръдка. Тази мисъл породи някаква задушаваща горчивина, която стегна гърлото му.

Лейвъри погледна момичето, а в очите му искреше огън.

— Не си си губила времето, нали? — обвини я той. — Ти дори не се интересуваш с какъв човек ще делиш леглото до края на живота си. Брачните клетви са това, с което искаш да се хвалиш, нали? Избраха те толкова бързо сред тълпата жени, които пристигат всеки ден на австралийския бряг. Това ли те кара да се чувстваш горда? Така ли ще се хвалиш пред внуците си?

Острият език на Ян накара Тейла да пребледнее. Той я обрисува по твърде безсрамен начин, сякаш тя беше окаяна, мълчаливо одобряваща всичко лека жена.

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин! — ядоса се тя. Гласът й потрепера. — Кой ти дава право просто да ме отмъкваш посред нощ, без дори да ме питаш дали желая това? Кой си ти, че да определяш съдбата ми? Ако толкова малко се интересуваш от мене, защо изобщо си направи този труд?

Лейвъри се взря в нея замислено. Нещо липсваше в нейните думи. Той не си беше въобразил, че гласът й потрепера, докато ядосано му отговаряше. Имаше много неща, които тя не казваше. Някаква тиха, тъжна молба се таеше в очите й.

Младата жена беше все още твърда и непреклонна в своето желание да се върне при съпруга си. Как би се променило нейното поведение, след като узнаеше всеизвестните подозрения срещу Хатуей? Ако Ян имаше доказателства за престъпната дейност на Пол, тогава Тейла със сигурност щеше да обърне завинаги гръб на този злодей.

Момичето внимателно се огледа наоколо, когато мъжът дръпна юздите и спря коня си сред селище, където кипеше активен живот. Лейвъри слезе от коня, после я повдигна и свали на земята. Погледът й напрегнато се движеше, наблюдавайки това, което я заобикаляше. На равната, песъчлива земя, зад плет с форма на полукръг, направен от изпочупени храсти и представляващ грубо изработена преграда срещу вятъра, седяха аборигените около един огън. Сребристата лунна светлина се отразяваше в лицата им, сякаш бяха направени от бронз.

Оттатък огъня бяха няколко хампита — къщи, построени от ленти евкалиптова кора, натрупани върху греди от чаени дървета. Няколко малки аборигенчета надничаха от вратите им и се кикотеха, когато Тейла погледнеше към тях. Светлината на огъня разкри, че никое от децата нямаше дрехи, дори и момичетата, чиито гърди се бяха развили.

Объркано, момичето погледна отново към възрастните туземци, когато Ян я хвана за лакътя и я поведе към едно хампи, пред вратата на което нямаше деца. Тя беше изумена от гледката, която представляваха тези тъмнокожи хора. Тейла забеляза и с какво се занимаваха. Никой от тях не беше поздравил нито нея и Ян, нито дори Хоуки. Аборигенът бързо се беше присъединил към своите. Той беше коленичил сред тях и вземаше участие в разговорите им. Макар да разполагаха единствено със светлината на луната и огъня, повечето от тях бяха заети. Малка група усилено оформяше копия, като ги белеше с монотонни движения, използвайки заострените краища на камъни. Един от майсторите беше хванал внимателно копие с пръстите на едната си ръка и като го държеше на нивото на очите си, проверяваше баланса му. Друга група беше заета с изработването на каменни остриета за оръжията им. Те дялкаха своите предмети с други каменни късове или ги триеха в тях, за да се изострят.

В единия край на полукръга от храсти беше клекнала жена. Момче, което изглеждаше на не повече от четири години, сучеше от едната й гърда, а от другата — едно малко кученце динго.

Сепната, Тейла възкликна, а стъпките й станаха несигурни.

Ян проследи погледа и й се усмихна.

— Ей, сигурен съм, че си шокирана от такава гледка — каза той и я въведе в помещение, направено от кора на дърво, където в центъра гореше един малък огън. — Жените аборигени са щедри с млякото си. От тяхна полза ще бъде да запазят кученцето динго живо, за да стане то част от тяхното семейство.

— Милостиви боже, нима те изтърпяват всичко това, само за да имат домашно куче? — попита момичето, поразено от тази мисъл.

Лейвъри посочи рогозката, изтъкана от треви.

— Седни до огъня — предложи й той. — Това е моята собствена колиба, направена преди да дойда да те взема тази вечер.

Погледът му се плъзна по фигурата й и отново сякаш вътрешностите му се запалиха при вида на това, което прозрачната дреха му разкриваше. Повече не можеше да бъде извадено на показ, дори ако тя беше гола.

Тейла разбираше, че на Ян му е трудно да не гледа тялото й през прозрачното облекло, и се чувстваше разкъсана между гняв и унижение. Тя се отпусна на рогозката и постави така ръцете си, че гърдите й да се виждат само отчасти. Събра нощницата си, за да прикрие с гънките й бедрата си.

Младият мъж махна колана с кобура на пистолета си, постави го на пода и седна до момичето.

— Аборигенките не предлагат гърдите си на кученцата динго просто от добрина — започна да й обяснява той и почти се разсмя от това, колко комично изглеждаше Тейла, седнала във възможно най-странната поза, като правеше опити да скрие формите на тялото си от него. Той запази сериозно изражение, като не гледаше към нея, а само в огъня. — Това кученце беше нарочно донесено в лагера, за да бъде отгледано и тренирано за лов. То трябва да помага при проследяването на дивеча и ловуването, за да се осигурява храна на племето. — Ян погледна към младата жена. Той откри, че тя го наблюдава, но после се намръщи, когато момичето бързо отклони поглед настрани. — Скъпа, малкото момче е щастливец — продължи ловецът. — Той е единият оцелял от двама близнаци. Другото бебе, момиче, е имало съдбата да му разбият мозъка на пихтия в едно евкалиптово дърво, на следващия ден след като се е родило.

Тейла потръпна и постави ръка на гърлото си. Погледна към Ян натъжена.

— Как можеш да бъдеш толкова отдаден на хора като тези? — възкликна тя. — Защо? Те не са нищо друго освен нецивилизовани варвари! Как могат да убиват собственото си дете? Как?

— Скъпа, не е моя работа да обвинявам тези хора за техните племенни закони, които са предавали от поколение на поколение. Убиването на дъщеря им е в съответствие с правилото, че последният роден от близнаците или момичето трябва да бъде умъртвено от единия родител.

— Колко ужасно! — извика девойката, като потрепера. — Колко нечовешко!

— Да, така изглежда — продължи Ян, като погледна надолу към брачната халка. — Но съм сигурен, че ако попиташ тези тъмнокожи хора, ще ти кажат колко много от нашите навици и обичаи са също толкова съмнителни.

— Нищо не може да се сравни с това, да отнемеш живота на своето собствено дете само заради някакъв нелеп древен обичай — каза момичето и отметна косата си от раменете. — Нищо!

— Макар че си твърде непреклонна в чувствата си към техните племенни закони, аборигените са всъщност много нежни хора. — Лейвъри се протегна за дърво и го сложи в огъня. — Те нежно обичат децата си. Образуват трайни любовни двойки. Нещо обичайно е за съпруг и съпруга да изживеят заедно живота си, като останат верни и предани един на друг, до края. Когато единият умре, другият скоро след това го последва, поради липса на желание за живот. — Той посегна да хване ръката на Тейла, но трепна обидено, когато тя я отдръпна от него. — Можеш ли ти да ми кажеш, че изпитваш толкова вярна любов към Пол, твоят съпруг? — запита той с нисък глас. — Ако той умре, имаш ли ти действително чувството, че скоро ще го последваш, просто от липса на желание да живееш с тази загуба?

Очите на младата жена и Ян отново се срещнаха и погледите им се задържаха. Тя преглътна с усилие. Толкова искаше да му признае цялата истина, да му каже, че не се чувства сигурна, освен когато е с него! Желаеше да го помоли да промени живота й, да го направи по-добър, но не смееше. Продължаваше да чува заплахите на Пол, че ще изпрати нареждане до Англия да убият Виада!

Ян беше достатъчно проницателен, що се отнася до чувствата на хората, за да види, че момичето се бори с нещо, дълбоко скрито в сърцето и душата й.

— Тейла, ти не отговори на въпроса ми — прошепна той, изпълнен с желание да я вземе в прегръдките си и да я утеши. — Ти се страхуваш да бъдеш искрена с мен, така ли? Знаеш, че никога не би могла да обичаш човек като Пол Хатуей. Признай ми, че си направила грешка, като се омъжи за него толкова бързо. Кажи ми, че не го обичаш и никога не ще можеш!

Младата жена не можеше да понася повече неговите настоятелни, непрестанни въпроси за женитбата й с Пол. Ридаейки, тя скочи на крака и се втурна към вратата, но не беше достатъчно бърза. Ян беше вече там. Той постави ръка на кръста й, за да я спре. Останала без дъх, тя се обърна и погледна към него. Отпусна се, покорена от огромната сила на неговите обятия, докато той я държеше близо до себе си. На лицето му беше изписано желание да я целуне, но тя не можеше да позволи това.

Ако той я целунеше, цялата й мисъл и здрав разум щяха да отлетят и тя щеше да признае всичко на един дъх, а не биваше да го прави.

— Моля, те! — изстена жената. — Пусни ме.

С нежно докосване Ян премести една нейна къдрица назад от очите й.

— Толкова много искам да те целуна — каза той с дрезгав глас. — Как мога да не го направя? Ти си толкова дяволски красива.

Сърцето й биеше лудо, като й казваше да направи точно обратното на това, което умът й я съветваше. Тейла постави ръцете си на гърдите му и започна леко да го отблъсква от себе си.

— Аз съм женена жена — изрече тя предателски думи към чувствата, които изпитваше. — Или това ти е навик да целуваш жени, които вече са притежавани, телом и духом, от друг мъж?

Думите прорязаха Ян отвътре, сякаш някой уверено го промуши през корема. Болката беше толкова остра, че той направи една широка крачка настрани от Тейла, като че ли тя беше горещ въглен, който го беше изгорил.

— Започвам да съжалявам — каза й той.

— А сега, ще ме върнеш ли в моето ранчо? — попита момичето, като се бореше със сълзите си. — Съпругът ми ще се безпокои, когато не ме намери.

— Не можем да тръгнем точно сега — младият мъж я хвана за лакътя и я накара да седне отново долу до огъня. — Знам, че си омъжена за Пол Хатуей, но аз те доведох тука, за да ти разкрия някой подозрения, които имам относно него. И за бога, отказвам да те заведа обратно в ранчото, докато не ти разкажа всичко. — Той погледна към вратата, откъдето се чуваше гласът на приятеля му, който говореше с по-висок глас на своите съселяни на местния език. — Хоуки също има да казва много неща на своите хора — каза Ян и седна до момичето. — Ние трябва да му дадем време, а после и аз трябва да им говоря. Сега те са развълнувани и само той и аз, изглежда, сме в състояние да успокоим умовете мм.

— Ти? — учуди се Тейла, като повдигна вежда.

— Да — потвърди мъжът и стана на крака. Той облегна ръката си на горната част на вратата и погледна навън към своя приятел, чийто глас се усилваше, докато говореше. Беше преизпълнен с гняв за всичко, което се беше случило на неговите хора, и със страх за това, което би могло да стане. — Те гледат на мен като на залог за тяхното бъдеще, защото аз присъствам винаги там като техен защитник. — Той се обърна и погледна Тейла: — Господи! Какво би станало, ако ги предам? Чувствам, че не оправдах доверието ти. — Лейвъри я погледна напрегнато и отново седна при нея. Той докосна бузата й с ръка. Почувства вътрешна болка, когато усети нейната реакция при докосването му. — Скъпа, ако бях говорил с тебе по-рано, щеше ли да ме предпочетеш пред Пол Хатуей?

Сърцето на Тейла сякаш прескочи един удар. Гърлото й пресъхна. Пулсът й се усили. Сега беше най-добрия момент да му каже истината. Не показваше ли той искрени чувства към нея? Би ли могъл да оправи всички объркани неща? О, дали би могъл?

Тя се изчерви, когато очите му пробягаха по тялото й. Дъхът й секна, когато ръката му последва погледа и бе поставена на едната й гръд, като я обхвана, поемайки тежестта й. Тя прехапа долната си устна и затвори очи. Едва можеше да понася чудното усещане на страстта, която я изпълваше при неговото докосване.

О, но какво трябваше да направи тя? Той я желаеше, но тя не беше свободна. Трябваше да се преструва, че принадлежи на друг мъж — нечестен, зъл човек. Момичето знаеше, че не може да върне стрелките на времето назад и да развали това, което вече е било направено. Тейла побърза да се изправи. Тя се обърна с гръб към Ян, а дъхът й излизаше на къси пресекулки.

— Ти не дойде за мен в „Оудъм“ — каза тя с треперещ глас. — Пол дойде. И сега аз съм негова жена.

Като изгаряше вътрешно младата жена, а гневът му към Хатуей нарастваше, Ян скочи на краката си. Той постави твърдо длан на ръката на Тейла и я обърна, за да погледне лицето й.

— А сега ме чуй. Няма значение, че носиш този пръстен. Ти си имала възможност да споделиш леглото му само веднъж. Но това трябваше да е за последен път! Остани с мен. Ще се погрижа да получиш необходимите документи, че вече не си омъжена за този мерзавец. Просто чуй това, което имам да ти кажа за него. Тогава ще решиш какво точно искаш.

— Нищо няма да промени решението ми да бъда негова жена — отвърна Тейла, а нейните собствени думи като ножове пронизаха сърцето й. В лицето на Ян тя беше намерила човека, когото би могла да обича завинаги. Съдейки по очите му, той изпитваше същото към нея. Но това беше една любов, която трябваше да бъде отхвърлена. Не беше писано в съдбите им да бъдат заедно.

— По дяволите, ще чуеш ли поне това, което имам да кажа? — ядоса се Лейвъри. — После, ако все още държиш да бъдеш с този човек, така да е! Аз никога не ще задържа една жена против нейното желание, макар да не мога да кажа същото за Пол Хатуей. Носят се слухове, че жените, които са бягали от ранчото му, никога не са се появявали отново или не се е чувало нищо за тях. Сега съм готов да се обзаложа, че те са били държани против тяхното желание, преди да намерят начин да избягат. Обзалагам се, че Пол е изпращал своите хора след тях и ги е убивал.

Тейла пребледня и една слабост я обгърна, когато живо си припомни заплахите на Пол. Тя знаеше, че това, което казва Ян, е вярно, и все пак не можеше да проговори и да му разкаже всичко! Чувстваше се сякаш Хатуей държи пистолет, насочен към главите на нея и на сестра й, като им се усмихва ехидно. Толкова лесно беше за човек като него да натисне спусъка!

— Освен това — продължи Ян ледено, — макар из града мъжът, за когото си се венчала, да се представя за почтен, богобоязлив човек, за него се говори, че е главатар на банда престъпници. Тейла, тези, които нападат пътническите коли не само ги ограбват и убиват хората, но и осакатяват човешките тела. Искаш ли да останеш с човек, който е деградирал и извършва такива ужасяващи дела!

Коленете на Тейла омекнаха от страх, проумявайки, че това, с което Пол Хатуей я беше заплашил, би могло да се случи. Заканите му срещу Виада бяха истински. Сега, повече от всякога, тя осъзна колко важно е да се преструва, че е вярна на човек, който презира и от когото се страхува. Сега тя знаеше, че си има работа с луд, притежаващ нездрав разум. Той сигурно беше толкова освирепял, че никаква човешка загриженост не би могла да проникне в него. И все пак Тейла трябваше да се преструва, за да живее с него. Тя трябваше да играе роля по-добре от всеки актьор на сцената. В противен случай, тя и сестра й щяха да умрат!

— Не вярвам нито дума на това — насили се да каже момичето и упорито вдигна брадичка, надявайки се, че ще успее да задържи сълзите, които напираха в очите й. — Ти обеща да не ме задържаш против моето желание и да ме върнеш на моя съпруг. Е, добре, Ян, моля те да го направиш. Ако имам достатъчно късмет, Пол не ще открие отсъствието ми. Сигурна съм, че австралийските съдилища налагат наказания на мъже, които отвличат жени от домовете им посред нощ.

Мълчаливо Тейла се молеше Хатуей да не се връща в ранчото, преди тя да бъде здрава и читава в леглото си. Тя мислеше не само за своето собствено спасение и за това на сестра си, но и за Ян. Съдилищата нямаше да наложат наказание на младия мъж за това, което беше направила Пол. А той определено нямаше нито една частица милост или състрадание.

Лейвъри пое дълбоко глътка въздух, като не искаше да повярва в думите на Тейла, които току-що бе изрекла. След като чу какво действително представляваше Пол, възможно ли беше все още да иска да бъде негова съпруга? Тя луда ли беше? Никоя жена не би пожелала да се върне в обятията на мъж, виновен за толкова ужасни дела. Накрая тя можеше да стане една от неговите жертви.

Но Ян й беше дал дума, че ще я върне, ако тя пожелае.

Той погледна надолу към венчалната халка. Сигурно това беше единствената причина, поради която Тейла молеше да бъде върната на Пол. Тя беше омъжена и беше вярна на своите задължения. Момичето приемаше съвсем буквално думите, произнесени на брачната церемония, че един мъж и една жена са женени „докато смъртта ни раздели“.

— Така да бъде — каза Ян, като я сграбчи в обятията си, а вътрешностите му сякаш се разтопиха, когато гърдите й се притиснаха към тялото му. — Ще те върна на мъжа ти. — Той прекара пръстите си през косата и й я притегли още по-близо. — Искам да ти дам нещо преди това. Когато си в прегръдките на съпруга си, помисли си за това! — Устните му с впиха в нейните в дълга страстна целувка. После той я освободи и мълчаливо погледна към нея, а очите му бяха изпълнени с желание.

Стъписана от силната страст, която току-що бе разменена помежду им, Тейла отстъпи настрани и докосна устните си. Беше преизпълнена с възторг и се чувстваше главозамаяна.

Младата жена трябваше да се лиши от тези чудни усещания, с които я даряваше Ян.

— Скоро ще те заведа при твоя съпруг — обеща Ян, като отдели очи от нея, за да вземе колана, на който беше кобура на пистолета му. Той го обви около кръста си и го закопча. — Трябва да изляза и да подкрепя Хоуки, който вече е говорил на своите хора. — Мъжът стисна здраво челюсти. — Те поне слушат, когато им говоря. — Той замълча, а после добави: — И ми вярват.

Лейвъри се извърна и напусна колибата.

Тейла се олюля, а после изпусна една дълбока въздишка, когато се премести до вратата и се облегна на нея. Нощницата й пърхаше в глезените й, докато тя слушаше напрегнато Хоуки, опитвайки се да разбере нещо от неговия роден език и напълно неспособна да го направи.

После я заля една вътрешна топлина, когато Ян пристъпи до туземеца, постави приятелски ръка на рамото му и започна да говори на аборигените. Беше доволна, че той приказваше на английски. Това, което казваше, бе изпълнено със загриженост за тези тъмнокожи хора. Думите му развълнуваха Тейла дълбоко, до най-съкровеното кътче на душата й. Тя слушаше как Ян говореше за техните отминали мъки и за неприятностите, срещу които бяха изправени сега. Той обясни, че е виждал и в своята родина да се отнасят така към тъмнокожите, сякаш те не са част от човешката раса. След като е бил свидетел на толкова много несправедливост в Америка, той бил решен да направи всичко, което е по силите му, за да спре престъпността и насилието в Австралия. Лейвъри взел това решение, когато пристигнал в тази страна със своята майка. Тогава борбата била тежка. Може би никога нямаше да стане по-добре, но той се стараеше извънредно много и правеше всичко, което беше по-силите му.

Ян погледна към Тейла. Очите му срещнаха нейните.

— Понякога няма начин да се промени миналото или бъдещето — извика той. — Често има прекалено много пречки по пътя. Това са алчни, зли мъже, които, за да задоволят собствените си нужди, са готови да убиват всеки, дори невинни жени.

Тейла знаеше, че думите му са насочени към нея. Осъзнаваше, че това, което казва, е вярно! Той говореше за Пол Хатуей!

Но въпреки това момичето беше вцепенено от страх нещо да не се случи на сестра й. Тя беше обещала на Виада добро бъдеще.

И Виада щеше да го има!

Младата жена наведе очи и продължи да слуша речта на Ян.

Той обикаляше сред групата туземци и се здрависваше с тях или потупваше малките деца по главичките.

— Знам, че Празникът на лебедовите яйца наближава — продължи Лейвъри. — Разбирам, че се страхувате да се отправите към морето, за да участвате в ежегодните тържества. Лебедовите яйца са вашата любима храна и вие искате да се чувствате спокойни и сигурни, когато ги събирате по брега на Индийския океан. Това е времето на големи празненства. Хоуки вече ви даде думата си, че ще бъдете защитени при пътуването си тази година. Аз също ще бъда наблизо. Вие ще съберете яйца! Ще имате повод за празнуване!

Тейла беше толкова развълнувана от гледката, че от очите й се стичаха сълзи. С каква трогателна грижовност се отнасяше той към аборигените и колко много го почитаха и му вярваха те! Момичето можеше да му се довери, за да й помогне. Заплахата на Пол обаче беше твърде истинска и тя не можеше да я пренебрегне, нито да използва сегашната възможност.

Ян дойде при нея и я хвана за ръцете.

— Време е да вървим — каза той, — освен ако не си си променила решението.

Тейла го погледна сериозно.

— Не съм — прошепна тя.

Младата жена последва Лейвъри към коня му и го остави да я вдигне на седлото. Тя погледна надолу към Хоуки, който оставаше при своите хора, и отправи взор право напред. Чувстваше, че сякаш се връща в огньовете на ада.

Пътуването обратно към ранчото беше преминало в мълчание. Страх изпълни Тейла, когато небето започна да просветлява над главите им. Беше отсъствала твърде дълго време. Скоро денят щеше да настъпи и нямаше начин Ян да я върне, без Пол да узнае за това. Хатуей сигурно вече се беше върнал и открил липсата й!

Тя се огледа наоколо, когато слънцето се появи на хоризонта. В пурпурночервената утрин тя се чувстваше твърде уязвима, сякаш целия свят я гледаше в прегръдките на Ян, яхнали жребеца. Момичето се зарадва, когато поеха пътя покрай реката Мърей, а скоро след това Ян завърза юздите на коня за оградата, която очертаваше ранчото на Хатуей.

Мъжът скочи от коня, а после свали и Тейла от седлото.

— Има риск и за двама ни — каза той и се намръщи. Той потупа своите пистолети. — Хоуки остана при своите. Този път разполагам само със собствените си оръжия и умения, на които да мога да разчитам.

— Ако Пол е вкъщи… — разсъждаваше обезпокоено момичето на глас, като се взираше в старата къща.

— Ако Пол си е в къщи и дойде да ме застреля, това ще реши твоя проблем, нали? — попита Ян, като гледаше към нея, а дръзките му черни очи проблясваха. — Никога няма да ти се налага отново да се безпокоиш за мен. Ще имаш Хатуей и ще бъдеш свободна и необременена.

— Не — въздъхна Тейла, като постави ръка на гърлото си. — Въобще не е това, което желая. Ян…

Момичето спря по средата на изречението, тъй като беше близо до това да му признае истинските си чувства към него.

— Какво казваше? — попита мъжът и се наведе надолу към лицето й, като отново полагаше всички усилия да не гледа вдлъбнатините и извивките под прозрачната дреха. На дневна светлина тялото й придобиваше някакъв копринен блясък и беше толкова красиво, че дъхът му спираше.

— Трябва да се върна в моята стая — прошепна Тейла. — Твърде дълго ме нямаше.

— Ще се погрижа да стигнеш там невредима — каза Ян, като се взираше към къщата и търсеше някакви признаци на оживление.

— Не — заяви младата жена. — Няма нужда. Мога да стигна до там съвсем лесно и сама. Всъщност има много по-малка опасност един човек да претича през вътрешния двор. Ако ме хванат, ще кажа, че просто съм излязла навън за една сутрешна разходка.

Ян се разсмя гърлено, а погледът му премина по тялото й. Прозрачната й дреха се вееше, развяна от вятъра.

— Аз съм сигурен, че ще ти повярват. — Той я вдигна и прехвърли през оградата. — Не, по-добре да дойда с теб.

Мисълта, какво би могъл да направи Пол на Ян, ако го хванеше вътре, уплаши Тейла.

— Не! — извика тя, като го сграбчи за ръката. — Всичко може да ти се случи. Всичко!

Челюстта на младия мъж се отпусна и той зяпна от изненада.

— На теб не ти е безразлично, нали? — възкликна той.

— Просто си тръгвай. Сега!

Тя се обърна, вдигна меката материя на своята дреха в ръце и избяга от него. Лейвъри стоеше на мястото си изумен не толкова от това, което тя беше казала, а от начина, по който го беше изразила. Тейла наистина не беше безразлична към него!

И все пак тя желаеше да се върне в леглото на Пол Хатуей!

Щеше ли той изобщо някога да разбере тази жена?

Като я гледаше как приближава къщата, Ян нервно потупваше револвера си, а после въздъхна с облекчение, когато тя отвори вратата и влезе вътре. Мъжът изтръпна, защото беше видял облак прах, вдиган от конници в далечината, които яздеха към ранчото.

— Хатуей — прошепна той.

Погледна към стаята на Тейла. Когато я видя да стои там до един отворен френски прозорец, Лейвъри започна да диша много по-леко и й изпрати един далечен поздрав.

Поне за момента тя беше в безопасност.

Ян яхна коня си и препусна бързо, за да се отдалечи.