Защото те обичам

Глава десета

— Че как няма да си спомням — изрече кормчията на ферибота, подавайки парче тютюн на човека, който питаше за кервана от фургони. — Беше някъде май преди две ли, три ли седмици.

Мъжът отхапа солидна хапка. Прибави към нея още една, а остатъка прибра в джоба на ризата си за по-късно. Кормчията дръпна обратно тютюна си. При тия цени човек трудно можеше да бъде щедър.

— Значи, казваш, две-три седмици, а?

— Някъде там, аха. Спомням си ги, защото им се наложи да нощуват ей там на брега, преди да спре дъжда и реката да стане безопасна за прекосяване.

— Спомняш ли си някое момиче да е изглеждало като онова, дето ти го описах?

Кормчията изплю кафява топка тютюн в реката.

— Май си спомням. Имаше голяма и буйна коса. И малко дете. Сукалче.

— Бебе?

— Съвсем малко. На не повече от месец, струва ми се.

Другият се ухили гадно, докато се вглеждаше в брега отсреща.

— Май е тя, пипнах я.

Кормчията се изкикоти.

— Не е от тия, които човек може да забрави като вчерашната си пръдня. Ама и ти как така си хукнал подир такова младо момиче, дето вече си има бебе и всичко останало?

Другият се изплю с пълна уста в реката.

— Тя е кучката, дето ми остави това на главата.

Кормчията вече бе преценил мъжа — беше мръсен и зъл. Не му минаваше лесно. Белегът, който прорязваше цялото му чело от косата до веждата, не беше от спокойни разговори.

— Тя ще си плати за това!

Кормчията смъкна широкополата си шапка и прокара ръкав през потните си вежди.

— Е, ако бях на твое място, щях доста да си помисля, преди да се изпреча на пътя на онзи мъж, дето е с нея. Той…

— Какви ги дрънкаш!

Кормчията внимателно се отдръпна от внезапната заплаха, която усети у събеседника си. Не желаеше разправии с никого, особено с гадове като този, който изглежда би убил човек, само защото не го е харесал.

— Да, съпругът й, мисля…

— Тя не е омъжена… — изръмжа мъжът.

— Е, тя носеше бебе и пътуваше във фургон на мъж, така че си помислих, че са женени. Спомням си я добре, защото на средата на реката нещо й стана, подплаши се и побягна. И конете се разтревожиха. Мъжът хукна след нея и двамата останаха във фургона докато прекосим реката.

Черните, стъклени като мъниста очи на мъжа до него гледаха свирепо отсрещния бряг. Кормчията отново се изплю, щастлив, че не той е целта на мъжа до него.

— Изглежда ми много корав. Очите му се стрелкат насам-натам през цялото време, разбираш какво искам да ти кажа, нищо не се изплъзва от вниманието му. Колтът се озовава в ръката му без някой да види как го изважда от кобура, когато си помисли, че нещо лошо се е случило на дамата му. Много мрачен и потаен тип. Не говори много, но и нищичко не изтърва. Не бих искал да се изпречвам на пътя му.

Другият мъж продължаваше да слуша, без да откъсва поглед от отсрещния бряг.

— Страшни коне има. Познава си стоката. Само да им свирне или махне с ръка, и веднага се успокояват. Много си го бива. Само да видиш как се отнася с тях. Но когато жена му хукна към фургона, той ги заряза.

Усмивката на другия мъж стана повече от демонична.

— Страх я беше от реката, а? — Стържещият му смях накара гърба на кормчията да настръхне. — Но тя не е негова жена, а моя.

— Бая ще се поозориш, докато успееш да го убедиш в това. — Кормчията отново се изплю. — Аз на твое място щях да му я оставя, колкото и здраво парче да е, вместо да се бия с него.

— Е, аз не съм на твоето място, нали така?

Кормчията потръпна от пламъка в очите на другия.

— Сега ли ще минаваш на другия бряг? — запита го той нервно.

— Утре. Имам да накупя някои неща. — Той тръгна, но след малко се обърна. — Да си разбрал накъде отиват?

— Разбрах само, че пътуват за Тексас.

Мъжът кимна, изгледа още веднъж западния бряг, ухили се и тръгна обратно към Мемфис, щастливо откривайки два реда пожълтели от тютюн зъби.

— Добро утро, мисис Коулман.

Уинстън Хил почтително наклони шапка към младата жена, която управляваше впряга, докато той яздеше покрай фургона й. Оцени превъзходната й стойка, изящната фигура и чудесен профил. Но най-вече го радваше фактът, че тя не осъзнаваше колко красива е.

— Добро утро, мистър Хил.

— Кога ще започнете да ми казвате Уинстън?

— Когато вие започнете да ме наричате Лидия.

— Мислите ли, че това ще се хареса на съпруга ви?

Лидия въздъхна, без да отделя поглед от пътя, като раменете й се повдигаха и спадаха леко при всяко вдишване и издишване. Съпругът й беше от тези, които много рядко одобряваха каквото и да направеше. Още едно прегрешение, без значение дали е реално, или не, едва ли щеше да има някакво значение. А и на нея вече порядъчно й бе омръзнало да му угажда.

— Ако аз ви дам моето съгласие, Рос не би имал нищо против — изрече тя дръзко и стрелна с усмивка младия мъж.

Тя без съмнение изгаряше от желание за флирт и сърцето на Уинстън учестено заби при вида на блесналото й лице.

Той бръкна с една ръка в торбата към седлото, като удържаше поводите с другата, и каза:

— Донесох ви нещо.

— Нещо за мен? — попита щастливо Лидия.

— Вие проявихте внимание към книгата, която четях онази нощ, когато се разхождахте с Лий из лагера. Спомняте ли си? Отбихте се да опитате от ябълковия пай на Мозес…

— Само защото щеше да бъде много наскърбен, ако не го направех — прекъсна го тя.

Уинстън се изсмя.

— И щеше да бъде!

Рос изпадна в бяс при вида на щастливите им лица, когато се появи само няколко минути по-късно. Едва не дръпна Лидия във фургона; цялото му тяло трепереше от гняв. Понякога й се приискваше да й изкрещи, да я удари, но само не и да скърца мрачно със зъби.

Уинстън тъкмо произнасяше:

— Видях ви, че погледнахте книгата, която четях.

Той я измъкна от чантата и се изправи на стремето, като посегна да я остави върху седалката на фургона до нея.

— Оставям ви я. Задръжте я колкото искате.

Тя цялата поруменя, смутена и едновременно с това благодарна за жеста му.

— Мистър… Хил… Уинстън — заекна тя. — Страшно ми харесва книгата ви. Аз… аз много бих искала да мога… да я прочета.

Той замълча за момент, гледайки готовото й да заплаче всеки момент лице. Каква ужасна грешка беше допуснал! Предната нощ бе гледала книгата с такова обожание, че той бе сигурен, че тя може да чете, но не го прави само защото й липсват тук книги. Дори не му беше хрумвало, че е неграмотна.

— Простете ми, Лидия. Не исках да ви оскърбя. Не предполагах, че не можете да четете.

— Едно време можех — произнесе тя с поглед забит в земята. — Мама ме учеше да чета, когато татко почина и… — Гласът й продължи тъжно. — Но след това вече не й оставаше и секунда свободна и аз повече не отидох на училище. Още помня буквите и мога да прочета някоя дума. Не съм виждала книга от… много отдавна.

Очите на Уинстън заблестяха от възторг. Но тъкмо отвори устата си и жестока кашлица го разтърси. Закашля се дълбоко в безупречно бялата си кърпичка, преди да успее да продължи разговора.

— Обзалагам се, че помните далеч повече, отколкото си мислите. Моля ви, вземете книгата, прочетете каквото можете, и ако срещнете някакви трудности, само ми се обадете.

— Не бих могла. Ще ви причиня много…

— Нищо няма да ми причините. За мен ще бъде истинско удоволствие.

Той щеше да бъде щастлив да разговаря с нея за каквото и да било. Не искаше да е влюбен в чужда съпруга, защото самите му чувства оскърбяваха нравствения му кодекс. Но въпреки безнадеждната си болест, въпреки дълбокото му отчаяние понякога, той все още беше жив. И все още — мъж. Обичаше да гледа Лидия, да слуша спокойния й глас, да се наслаждава на бликналата й женственост и неосъзнат чар.

— Едва ли ще имам много време покрай Лий. А и освен това имам задължения към съпруга си.

Сега беше ред на Уинстън да се обагри в аленочервено при споменаването на задълженията към съпруга й.

— Разбира се, аз не исках да кажа, че вие не сте заета… със съпружеските си задължения… и майчински. Аз само предположих, че ако ви остава малко свободно време, бихте могли да се наслаждавате на книгата.

Лидия я загледа с копнеж. В паметта й изплува стаята, където баща й имаше обичай да седи и да чете. Беше претрупана с книги. Тя обичаше дъха на стаята, аромата на тютюна, който баща й пушеше, на мастило, на остаряла хартия и прашни корици. Не беше си спомняла за това години наред и сега споменът я прониза остро и пронизващо.

— Не мога да ви кажа колко много съм ви благодарна за вашата предвидливост, Уинстън. Може би ще успея да я прочета, ако имам възможност. Надявам се. Не искам да остана неграмотна до края на живота си.

— Едва ли бих ви нарекъл неграмотна, Лидия — изрече той меко.

И точно тогава връхлетя Рос на Лъки. Също като стопанина си, той не можеше да стои дълго на едно място и буйно изцвили, когато Рос опъна поводите му зад коня на Хил.

— Добро утро, Рос. Гледам, хубави зайци си ударил — забеляза Уинстън дружелюбно.

— Уинстън току-що се отби да ме поздрави — изрече прибързано и нервно Лидия, като опъна поводите на впряга. — Донесе ни книга за прочит.

Може би ако Рос си помислеше, че книгата е предназначена и за двамата, щеше да й позволи да я задържи.

— Да — ловко подхвана нишката Уинстън. — Нося цял куфар книги със себе си. Няма смисъл да събират праха.

— Много ти благодаря, Хил — каза Рос.

— Смея ли да се надявам някоя сутрин да ме вземеш с теб на лов? Стрелям нелошо — изрече той с нескрит копнеж. — Баща ми и аз ходехме редовно на лов преди войната.

— Разбира се. — Господи, искаше да ненавижда този мъж, но Хил не правеше абсолютно нищо, за да възбуди ненавистта му. Дори се радваше на Лий. А Рос едва ли можеше да ненавижда човек, който обича сина му. — Обикновено потеглям с тръгването на кервана.

— Обади ми се следващия път, искам да ловувам с теб. И съм ти благодарен, че си помогнал на Мозес с впряга. Аз знаех, че са добри коне, но досега се дърпаха на различни страни, и той не можеше да се оправи с тях.

— Няма защо — каза Рос като повдигна рамене.

Хвърли поглед към Лидия и се прокле, загдето я бе накарал да седи с изправен гръбнак на седалката на фургона, когато я учеше да управлява впряга. Позата й караше да изпъкват всички достойнства на тялото й и той добре си представяше какво изпитва всеки мъж, който се случеше да язди покрай фургона му. Дори и Хил.

— Лидия, ще окача зайците отзад на фургона и ще ги одера през обедната почивка.

Тя не повярва на ушите си. Дрането беше задължение, което той обикновено оставяше на нея, макар да знаеше много добре, че й прилошава от това.

— Благодаря ти, Рос — каза меко тя, без да отделя сериозния си поглед от него преди той да се обърне и да пришпори Лъки.

— Приятен ден, Лидия — отдалечи се и Уинстън със свалена шапка.

— На теб също, Уинстън. И ти благодаря много за книгата — извика тя подире му разсеяно — умът й все още беше съсредоточен върху Рос и странното му поведение.

Точно когато си мислеше, че вече го е опознала, той направи нещо съвсем неочаквано, което я накара да си помисли, че изобщо не знае нищо за характера му.

През последните две седмици, след като бяха постигнали съгласие да останат заедно до края на маршрута, той я бе обучавал, и то доста успешно, да управлява впряга. В началото й се видя страшно и трудно. Но като следваше съветите му тя за кратко овладя основните похвати.

След първия ден от обучението, когато бе проклел нескопосаността й и безсмислието от обучението, той бе отишъл в най-близкия град и се бе върнал с чифт малки кожени ръкавици.

Лагерът вече утихваше и повечето огньове догаряха, когато той влезе във фургона. Лидия лежеше с отворени очи. Беше оставила фенера да гори с намален пламък. Погледна я и подхвърли един опакован пакет.

— Ще си изтъркаш ръцете, ако не носиш ръкавици — каза той, преди да се обърне, за да се съблече.

Ръцете й бяха в мехури, които здравата я боляха, но на нея и през ум не й минаваше, че той може да го е забелязал.

Тя разкъса опаковката и когато черните ръкавици от лъскава мека кожа паднаха в скута й, се разплака.

— Благодаря ти, Рос.

— Няма защо.

Той угаси фенера без да я погледне и се пъхна между завивките си.

— Означава ли това, че ще продължиш с обучението ми, без значение колко зле се справях днес?

— Мисля, че утре ще бъдеш по-добра.

Не беше кой знае колко много, но поне беше една крачка напред в сравнение с навъсената физиономия и ругатните по адрес на неумението й да се научи. На следващата сутрин, когато се качи при нея на седалката, тя вече бе сложила ръкавиците. Хареса ги много, не само защото й стояха добре и я предпазваха, но и защото й бяха подарък от Рос.

Отношенията им се подобряваха с всеки изминал ден, понякога вечер се смееха и разговаряха като всички останали семейни двойки. И тогава се бе случило нещо, което бе върнало мрачната му физиономия и онази дълбока бръчка гъстите му вежди.

Една вечер Скаута бе предупредил водачите на впрягове, че следващия ден се налага да прекосят една клисура.

— Дълбока е, но е суха — беше обяснил младият мъж на заобиколилите го хора. — Проблеми няма да има, само трябва да карате бавно и спокойно. Почвата е мека и няма да има добро сцепление. Но в другия край е сухо, така че излизането няма да е трудно.

Но въпреки предупреждението на Скаута, един от водачите не беше спуснал достатъчно спирачката и впрягът му бе препуснал с голяма скорост. Конете му бяха връхлетели върху фургона пред тях, с което бяха създали опасна ситуация и разбъркване, което подплаши конете и на двата впряга. Извикаха Рос да ги успокои.

Той още се мъчеше да се оправи с тях, когато дойде и редът на Лидия. Тя караше фургона по ръба на стръмната клисура. От високото й се зави свят, като погледна надолу. Не искаше Рос и ли който и да е друг, да я критикуват, че забавя останалата част от кервана. Пое си дълбоко дъх, и шибна гърбовете на конете с поводите, като принуди първата двойка да пристъпи в прохода.

Беше изминала повече от половината, когато усети, че колелата започват да се плъзгат надолу в меката пръст. Постепенно затегна спирачката, но нищо не се промени. Допълнителното опъване на поводите само раздразни конете и те започнаха да се опъват на командата й да забавят ход. Тя ужасена се обърна назад, за да провери дали Лий спи в сандъчето до входа на фургона. Но дори този кратък миг на разсейване беше достатъчен конете да се разиграят още повече. Тя рязко дръпна поводите.

— Не, Лидия! — изкрещя Рос.

Беше препуснал с Лъки подир фургона и бе усетил мигновено опасността. Тя го мярна с ъгълчето на очите си да замята крак над седлото и да се прехвърля върху фургона. С пронизително изсвирване изкомандва на жребеца си да хукне напред.

— Не ги дърпай рязко!

Мускулите на ръцете и гърба й се бяха напрегнали до скъсване в усилие да овладее впряга, но без резултат — заплъзгаха се още по-бързо към каменистото дъно на клисурата.

— Дай на мен — каза Рос.

Той я обгърна, за да поеме едната й ръка.

— Спокойно, спокойно.

Говореше колкото на нея, толкова и на изнервения впряг. Бузата му беше толкова близо до лицето й, че сякаш я галеше. Тя чуваше думите и усещаше дъха му в ушите си.

Ръцете й се мъчеха да изпълняват съветите му.

— Видя ли? Дърпаш много полека. Поводите са в ръцете ти, полека, полека, силно. Хайде сега малко по-силно! Така, Лидия, така. Браво, добро момиче. А сега още малко.

След като стигнаха дъното без никакви произшествия, тя завъртя глава към него ликуваща.

— Успях, Рос! Успях! Нали успях, Рос?

Периферията на шапката й се закачи в неговата и тя се плъзна по гърба й. Косата й се разпиля по-щедро. Сърцето й биеше бързо и неравномерно. Не й минаваше през ум, че в този миг той я виждаше като най-красивото нещо в живота си. Пръснатите бледи лунички и дълбоката чувственост, която излъчваше лицето й, свиваше в спазъм всичките му мускули.

О, това лице зовеше, искаше да бъде целунато. Изискваше го. Господи, дали щеше да успее някога да забрави вкуса на устните й!

Под яркото слънце очите й светеха златни. И той видя отразен в тях един омагьосан от силата им мъж. Мъж зажаднял за аромата и вкуса на тялото й. Самотен мъж, търсещ жена, но не каква да е жена, а точно тази. Мъж, който умираше за мекия й глас и силното й тяло.

Той видя себе си. И това го изплаши до смърт.

Светкавично я пусна и със скучен, непознат дори и на него глас, изрече:

— Даа, добре се справи.

Подхвана поводите и се намести на седалката, отдалечавайки се на безопасно разстояние от нея.

— Аз ще карам днес до края на участъка.

Лидия не го разбираше. Само за миг си беше помислила, че отново ще я целуне. Сякаш някакво гигантско цвете разцъфваше в гърдите й. Очакваше целувката му. Искаше отново да усети грапавия допир на мустаците му до устните си, да усети как устата му разтваря нейната. Стомахът й се сви от възторг и страх при тази мисъл.

Но нищо такова не се случи — той отново се бе превъплътил в навъсения грубиян, какъвто го знаеше до сутринта, когато пред мистър Хил й беше обещал да одере зайците собственоръчно, а не да предоставя това на нея.

Той не изглеждаше склонен да участва в разговор. Лидия предприе няколко смели опита, но отговорите му бяха къси и неохотни. За да надвие скуката в следобедните часове, тя отвори книгата на Уинстън и започна да прелиства оръфаните страници. Успя да прочете заглавието.

— И — вън — ху.

— Айвънхоу — поправи той неправилното й произношение.

Тя вдигна глава.

— Можеш ли да четеш, Рос?

Той повдигна рамене по познатия й начин, с което даваше да разбере, че не му се навлиза в подробности. А тя наистина беше права. Не искаше тя да разбере, че се беше научил да чете и пише чак след като се бе запознал с Виктория Джентри. Виктория беше проявила силна изненада, когато разбра за неграмотността му, и се бе заела да го ограмотява вечерите, когато приключваше дневните си задължения.

След като се научи да чете, той изчете всички книги, които предлагаше библиотеката на баща й, след което обучението му се задълбочи и в други области. Тя го научи да разбира от география и история, как да събира колона от числа и как да изважда. Ако не беше обикнал Виктория преди това, със сигурност щеше да я обикне загдето го бе ограмотила без нито веднъж да се присмее на невежеството му.

— Какво означава това? — запита го Лидия.

— Кое?

— Айвънхоу.

— Това е име на мъж.

— О — каза тя, като прокара пръсти по гладката си кожа. — Има ли и жени героини?

— Две. Роуена и Ребека.

— Какво става с тях?

Рос погледна любопитното й лице и отговори по начина, по който винаги му бе отговаряла Виктория.

— Като прочетеш, ще разбереш.

Предизвикателство от страна на Рос беше нещо, което тя не би отхвърлила, дори и да й се наложеше да умре. Уинстън Хил можеше само да си мечтае да я запали така по книгата, както току-що бе направил Рос. Лидия гордо повдигна брадичка.

— Добре — каза тя. — Ако някъде сбъркам дума, или не разбера нещо, ти ще ми помогнеш, нали?

Той кимна утвърдително.

През остатъка от деня той търпеливо изслуша усилията й да преодолее първите две страници. Когато накрая вкараха фургона в чертите на лагера за нощувката, и двамата бяха много уморени, но Лидия сияеше от доволство.

Вечерта Мама Лангстън я посети, като донесе бутилката с мляко за Лий и го нахрани, докато Лидия наряза картофите и изпече зайците. Буба дотърча задъхан и ги прекъсна със задавен от тичането глас:

— Рос има нужда от гвоздеи за подковите. Каза, че имало цяла торба от тях във фургона.

— Ей сега ще ги донеса — каза Лидия.

След като се появи с торбата, Мама Лангстън се обърна към сина си:

— Отивай да помогнеш на татко си, а Лидия ще отнесе гвоздеите на съпруга си.

Буба беше дълбоко разочарован, че отмениха задачата му. Той мечтаеше да прекарва всяка свободна минута при Рос. Но тия дни едва ли имаше очи да оспорва решението на майка си, още повече след като го беше заловила с Присила.

— Добре — примири се той и се затътри към техния фургон.

— Трябва да довърша храненето на Лий, за да занесеш вечерята на семейството си — възрази меко Лидия, докато през това време сърцето й ускоряваше пулса си.

Двамата с Рос толкова рядко имаха възможност за уединение. Всяка вечер Рос си лягаше последен в лагера, дълго след като Лидия вече беше заспала. А много сутрини вече привършваше сутрешния тоалет на конете си, когато Лидия се пробуждаше. Тя си мислеше, че вероятно присъствието й му е неприятно, особено в теснотата на фургона.

— Тая вечер Анабет приготвя вечерята. По-добре да се погрижа за Лий, отколкото да си превивам гърба до оня огън. Хайде, тръгвай.

Лидия приглади косата си и свали престилката. Тия движения, породени от суетата, накараха Мама Лангстън тайно да се усмихне, проследявайки с поглед младата жена. Хората от кервана вече я възприемаха като мисис Коулман и всички учтиво я поздравяваха.

Рос бе останал сам в корала, другите вече се бяха прибрали по фургоните си. Зърна го изправен до една кобила да реши гривата й и да й говори гальовно. Господи, колко красив изглеждаше! Шапката му беше смъкната на гърба и късното следобедно слънце хвърляше игриви отблясъци върху гарвановочерната му коса. Суровата му мъжественост хармонираше естествено с околната природа.

Лидия беше толкова погълната от гледката, че не забеляза камъка. Тя се спъна, падна на колене, и разсипа гвоздеите по каменистата земя. Смутена се спусна да ги събира. Но още при първото движение, чу ядния звън на гърмяща змия. Замръзна на мястото си. Гърмящата змия се беше обвила около камъка, в който се бе спънала.

Писъкът й разцепи вечерния въздух и тя се дръпна назад. Обърна глава да зърне за последен път Рос в очакване на смъртоносното ухапване.

Но Рос не чака да чуе гласа й повторно — той се хвърли върху земята, измъкна револвера от кобура си и едновременно с това се претърколи два пъти, след което стреля без дори да се прицели. Лидия изпищя още веднъж, когато главата на змията отхвръкна под безупречния изстрел на Рос. Змийското тяло се загърчи в смъртни конвулсии само на няколко инча от крака й, докато накрая замря.

Разширените й зеници не изпускаха мъжа. Беше стрелял със същия мигновен рефлекс, който кара змията да атакува всяка подвижна цел. Лидия не можеше да осъзнае кое я беше изплашило повече.

Все така замръзнала и загубила дар слово, тя проследи с поглед как той се надига от земята и тръгва към нея. Сви се, когато той приклекна до нея.

— Лидия, нали си добре?

Въпросът му се изтръгна с такова усилие, сякаш вътрешностите му се бяха сгърчили от страшна болка. Изкривеното му от преживения ужас лице бе направо неузнаваемо.

Поредното превъплъщение. Убиецът бе отстъпил мястото си на утешителя. Това вече беше прекалено за изхабените нерви на Лидия.

— Не, не — простена тя, разтърсвайки се от болезнени конвулсии.

Протегна ръце към него, обгърна раменете му и се разрида. Крехкото й тяло се облегна върху стената от мускули, а той зарови лице в косата й, като не спираше да й шепне успокоително. Усети новия пристъп на разтърсване и я притисна още по-силно, поемайки в себе си остатъка от изживяния ужас.

Лидия повдигна глава, с очи натежали от сълзи:

— Само преди няколко седмици исках да умра. Но когато видях тая гърмяща змия, вече не исках това, защото щях да изоставя Лий. Не исках да изоставям и… теб, Рос.

— Лидия — изстена тихо той, преди устата му да захлупи нейната, освобождавайки всичкото събрано в себе си напрежение за последните седмици. Устните им се срещнаха със задъханата наложителност на мига, с бясната нужда да се убедят, че са невредими, че са преживели и поредната опасност. Дишането им бе задъхано и пресекливо. Вкопчените в плещите му ръце постепенно се отпуснаха, пръстите бавно се разтвориха, за да се сключат нежно около врата му.

Дълбоки гърлени звуци се изтръгваха от гърлото му докато дланите му изследваха крехкия й гръб. Беше обезумял, гонен от онзи първичен мъжки инстинкт да притежава, да брани, да се съвкупява. Ръката му се стрелна между бедрата й, където намери горещо пристанище; грубо затърка това уязвимо място, съхраняващо женствеността й.

Рос си помисли, че тежкият грохот в ушите му се дължи на препускащата бясно по вените му кръв, но се лъжеше. Лидия първа проумя, че това е тропотът на десетки крака и се дръпна от него. Хората от кервана тичаха към мястото, за да разберат кой и защо бе стрелял. Мама Лангстън мигновено бутна Лий в ръцете на нищо неподозиращата Анабет със заръката да се грижи за него, и поведе цялата група. Скоро видяха двете коленичили фигури, вкопчени една в друга.

Всички се взираха безмълвно в огромното тяло на змията.

— Дяволски късмет са извадили, ако питаш мен.

— Можеше да бъде всеки един от нас. Та на ли до преди пет минути се въртяхме наоколо!

— Добре, че не е било някое от децата.

— Добре, че Рос е успял да я уцели.

— Как успя да го направиш, Рос?

— Ама ти си бил страшен стрелец!

Лидия се взря в зелените очи. Бяха изпълнени с настойчива и няма молба. Тя я разбра. Той я умоляваше да не разказва за майсторството му с револвера. И в този момент тя проумя си, нещо, което беше подозирала отдавна, но не бе успяла да го облече в ясна мисъл. Той също криеше нещо. Майсторството му с конете не беше единственият му талант, но той искаше второто да остане тайна.

— Аз… а… още не бях си свалил колана с револверите и те бяха заредени. Когато Лидия видя змията и ме извика, успях да се приближа на няколко стъпки и й пръснах главата.

Той не гледаше към никого, а търсеше очите на Лидия, умолявайки я да не го издаде, да не им казва, че е пръснал главата й най-малко от четиридесет фута разстояние.

— Е, като гледам, всичко е приключило, и ако питате мен, за днес ми е достатъчно — каза Мама Лангстън, спускайки се към тях.

Не знаеше какво точно, но усещаше, че нещо важно се бе случило между двамата. Тя винаги усещаше лъжата, и разбра, че мистър Коулман бе излъгал.

— Мистър Симс, да ви се намира от онова бренди? Обзалагам се, че няколко глътки от него ще дойдат много добре на мисис Коулман докато съпругът й успокои подплашените коне. Нека някои от вас да останат и да огледат местността за други змии.

Рос неохотно се отдалечи, а Лидия се остави на ръцете на Мама Лангстън, която я поведе към лагера.