Защото те обичам

Глава шеста

През следващите два дни упорито гонеха конете, за да стигнат Мисисипи. Мисисипи беше повратната точка за всички. Веднъж да я прекосяха, веднъж да оставеха Тенеси зад гърба си, щяха да почувстват, че наистина са на прав път.

Рос остави на Буба Лангстън да води конете му, докато той управляваше фургона. Нито за миг не остави поводите в ръцете на Лидия, макар че й показа как се държат и дърпат. Напътстваше я сбито, като едва я удостояваше с поглед. Макар че ризата на Люк и старата пола на Анабет не бяха последният вик на модата, Рос ги посрещна с голямо облекчение. И дума не можеше да става за сравнение с оная рокля.

Тя нямаше никакво желание да влошава и без това мрачното му настроение с опити да го въвлече в разговор. Беше очевидно, че момичето не е от особено интелигентните; понякога се чудеше дали беше наред в главата, но бързо отхвърли тази мисъл. Тя никога не забравяше чутото и зад питащите й очи напираше жажда за знания.

— Би ли се във войната?

Той кимна.

— За Юга.

— Искаше цветнокожите да си останат роби, така ли?

Той я изгледа, без да вярва на ушите си.

— Не. Не искам никой никъде и никога да бъде роб на когото и да било.

— Тогава защо воюва на тяхна страна?

— Защото живях там — отвърна той с нарастващо нетърпение.

Тя изглежда инстинктивно налучкваше болните му места и забиваше методично пръст в раните му.

Патриотизмът нямаше много общо с това, на коя страна бе воювал Рос. Войната му беше осигурила възможност да убива безнаказано и без последици. Той бе жадувал за битки и мечтата му се бе сбъднала. И затова бе прегърнал с цялата си душа предложението да се включи в сформиращия се партизански отряд.

Лидия обаче не желаеше да я смятат за невежа.

— Един ден видях колона от войници да преминава покрай фермата ни. Всички бяха облечени еднакво. А един от тях носеше знаме.

— Северняци. Към края на войната нямахме нито знамена, нито униформи.

Той самият бе носил само една униформа, и то я беше свалил от един мъртъв войник при Пий Ридж. Никога не беше яздил в колона с други войници; вместо това мълниеносно бе нападал армейски лагери през нощта и все така мълниеносно се беше оттеглял, оставяйки смърт и разрушение след себе си. И не беше давал пет пари дали няма да го убият нейде, защото всичко това за него беше игра на случайността. А той беше истински майстор в нея.

— Повече не видях войници, но си спомням, че няколко пъти дочувахме топовни гърмежи от сражения.

— Къде се намираше фермата ви?

Тя не искаше да се доверява прекалено, но пък и в действителност не знаеше с точност месторазположението на Ръселовото имение.

— На североизток от Тенеси.

— Не се ли отбиваха войници и от двете армии?

Тя се изсмя с горчив смях.

— Не. Не беше останало нищо за крадене.

Той познаваше много мъже, които едва ли биха обърнали внимание на храната, ако зърнеха момиче. Но войната бе свършила преди шест години. Тогава е била дете.

— На колко си години? — запита я, изненадан от самия себе си.

— Тая година ще навърша двайсет. А ти?

— Доста по-голям съм от теб — отвърна мрачно Рос.

Беше на трийсет и две, ако се брояха хронологично. Макар че самият той предпочиташе да мисли, че животът му бе започнал тогава, когато го откри старият Сакс.

Към фургона им се приближи Уинстън Хил, яздейки грациозна бяла кобила.

— Радвам се да ви видя, мис Лидия и мистър Коулман.

— Здравейте, мистър Хил.

— Хил.

— Чувам, че с малко повечко късмет ще стигнем Мемфис привечер.

— Така говорят — каза късо Рос.

Лидия се раздразни от грубото му държане. Не искаше още един скандал заради Уинстън, но не можеше да приеме да бъда пасивна част от оскърблението.

— Мислите ли, че прекосяването на реката ще е трудно, мистър Хил?

Тя наклони назад глава, за да може да го види по-ясно изпод шапката си.

— Ще зависи от това, колко е придошла реката. — Той направи пауза, за да се изкашля в кърпичката си. — След като минем от другата страна, Мозес и аз ще бъдем щастливи да го отпразнуваме с вас двамата на чаша шери.

Лидия се зачуди какво ли представляваше шерито. Ако вкусът му беше толкова хубав, колкото и звученето, тя сигурно щеше да го хареса. Тъкмо се канеше да приеме с благодарност поканата, когато Рос побърза да се намеси.

— Не, благодаря. Лидия е много заета всяка вечер с грижите по сина ми, а аз съм много ангажиран с конете си.

Очите на мистър Хил пробягаха между двамата, преди да изрече с подобаваща грациозност:

— Е, ще се надявам някоя вечер да не сте толкова заети.

Той свали шапка, погледна към Лидия и се отдалечи.

— Следващият път, когато някой ме покани някъде, аз ще му отговоря, така че ти благодаря за грижата — изрече Лидия веднага щом мъжът се беше отдалечил на разстояние, откъдето вече не можеше да ги чуе.

— Не и дотогава, докато спиш във фургона ми и ядеш от храната, която аз осигурявам — процеди той през зъби. — Няма да допусна да флиртуваш открито с него, или с който и да е друг, докато се грижиш за Лий.

— Не съм флиртувала! — разгорещи се тя. — Просто бях вежлива, област, в която не е зле да се обогатиш.

— Вежливостта няма нищо общо с това. Този не ми харесва.

— Казвал е само хубави неща за Виктория и теб, но всеки път, когато идва насам, почваш да пухтиш като бивол. Какво толкова ти е направил?

Рос сви рамене и повече не проговори. Уинстън Хил представляваше всичко онова, което Рос Коулман бе мечтал да бъде. Уинстън принадлежеше към сорта мъже, които представляваха подходяща партия за Виктория. Рос си припомни нощта, когато се запозна с него. Виктория и Хил имаха общи познати, за които говореха с думи, които той едва разбираше. Беше се почувствал като последният негодник.

Въпреки че Рос не можеше да определи точно чувството, което Хил предизвикваше с вида си у него, той бе започнал да изпитва ревност още от момента на първата им среща. Хил носеше пред себе си аристократичното си наследство като щит, така че всички да могат да го видят. Рос чувстваше, че и неговото е не по-малко изразено, въпреки всичките му усилия да го скрие.

— Защо кашля непрекъснато? — запита Лидия.

Пет пари не даваше, че челюстта му се беше втвърдила.

— Туберкулозен е.

— Ту… какво?

— Има туберкулоза. Белият му дроб е болен. Разболял се е в някакъв затворнически лагер на янките. Когато накрая стигнал у дома си, някъде в Северна Каролина — мисля, че се казваше Ралей — плантацията му вече я нямало. Бил останал само старият Мозес. Дори и къщата му била разрушена. Преместил се в града, но климатът там бил много лош за дробовете му. Иска да се премести на по-топло и по-сухо.

Уинстън беше застанал до фургона пред тях да си побъбрят. Тя изгледа младия мъж с крехка конструкция на тялото. Тъжните му очи гледаха прекалено сериозно за годините му.

— Много ми е жал за него.

Това изглежда вече надхвърли всичкото търпение на мистър Коулман, защото той не й проговори чак до почивката на обяд.

Първото й впечатление от Мемфис беше през воала на мъглата, докато седеше във фургона и се взираше през рамото на мистър Коулман. Той вкарваше впряга в очертанията на лагера за през нощта. Лидия не беше виждала до този момент толкова голям град. Дори и от голямото разстояние, което ги делеше от него, той представляваше грандиозна гледка. Можеше да го съзерцава дълго, но имаше да върши много работа.

— Трябва да запалим огън веднага, щом намеря дърва — каза обезпокоен Рос, без да откъсва поглед от надвисващите дъждовни облаци, носени от студения вятър.

Най-накрая успя да разпали слаб, пукащ огън от влажните съчки, които бе намерил. Лидия изпържи месо и направи две тави сухари, които придружи с думите:

— Това може да е последният ни огън за идващите дни.

Дъждът непрестанно се усилваше.

Отчаяние обхвана целия лагер. Виждаха Мисисипи под хълмовете, където бяха спрели за лагер. Бяха се и надявали, и страхували от прекосяването на реката, която сега изглеждаше страховита и потискаща. Беше придошла от последните валежи. През тежката пелена на дъжда не можеше да се види дори арканзаския бряг. Прекаралите целия си живот покрай бреговете на Тенеси, бяха дълбоко потресени от ширината на Мисисипи.

Но въпреки внушителните й размери те все пак се бяха добрали до нея и бяха готови да я прекосят. А сега излизаше, че можеше да ми се наложи да изчакат дни, ако не и седмици.

— Една група от нас отива още рано сутринта с Грейсън да провери как стоят нещата с ферибота — каза Рос на Лидия, като завързваха здраво всички подвижни вещи във фургона.

— Какво мислиш, че ще стане?

Рос изруга.

— Мисля, че ще ни се наложи да изчакаме дъждът да престане. Хората, които живеят покрай реката, са много суеверни. Не мисля, че фериботът ще посмее да я прекоси бурята да утихне.

Лидия усети мрачното му настроение и реши да не провокира търпението му. Когато влезе да вземе още едно одеяло, тя му се обади меко от другата страна на топлия, сух фургон.

— Трябва ли непременно да спите отвън, мистър Коулман?

Той я погледна с нескрито удивление. Тя кърмеше Лий, но от онази сутрин, когато я бе видял да прави това, бе започнала да покрива рамото, гърдата и главичката на детето с меко одеяло. Рос се радваше, че тя все пак бе станала по-благопристойна, но паметта му упорито се връщаше всеки път към онази картина, когато я бе сварил да кърми сина му, а млечната розовина на плътта й сияеше.

— Какво ще си помислят хората, ако ни видят и двамата да спим във фургона? — запита той разгорещено.

— Сигурно ще си помислят, че имаш достатъчно здрав разум да се прибереш на сухо — изсумтя тя в отговор.

Времето определено не подобряваше и нейното настроение. Нито пък намаляваше вироглавието на мъжа до нея. Да не си мислеше, че иска да го съблазни вътре? Да легне с мъж в една постеля беше последната й мисъл.

— Е, не мога да спя тук с… с… теб. — Той се обърна към изхода. — До утре.

Пропълзя под фургона и се уви в подплатения с одеяло брезент. Беше прогизнал до кости и зъзнеше, но беше почти щастлив, че не му се налага да изпитва онова изпепеляващо чувство, което не го изоставяше от дни.

Рос се завърна във фургона около обед. Целият беше прогизнал и опръскан с кал. Дъждът се лееше като из ведро. Той, мистър Норууд, мистър Симс и мистър Грейсън бяха яздили до брега на реката да са свържат с човека, който отговаряше за ферибота. Както и бяха очаквали, човекът категорично отказа да прекоси реката. И дума не можеше да става, че ще превози на отсрещната страна двадесет фургона с впрягове, жени и деца през тази придошла стихия.

— Каза, че ще трябва да изчакаме докато престане дъждът — изрече мрачно Рос, като глътна студеното кафе, което Лидия му бе запазила.

— Гладен ли си?

Той повдигна рамене. Лицето му бе потъмняло от наболата четина. Сутринта не беше се бръснал.

— Няма да е зле да хапна нещо.

Тя му подаде сгъната памучна салфетка, в която беше увила бекон и сандвич от сухари.

— Мама Лангстън изпраща двете си момчета в града да купят някакви консерви. Имаш ли нещо наум за Лий? — запита Рос.

Лидия поклати глава, мислейки поне за две дузини неща, които й трябваха. Като някаква женска риза, например. Ако си имаше риза, можеше да я подплати с парче мека тъкан, така че когато млякото й тръгнеше, да не хуква да се крие от мистър Коулман, или от който и да е друг мъж, който се случеше наблизо, за да не видят мокрите кръгове около зърната й.

— Жените от кервана му подариха доста неща. Чак когато поотрасне ще се наложи да се купят нови.

Рос нямаше нищо против да се поразтъпче до града, но не смееше да рискува. И без това бе постъпил повече от глупаво, като бе придружил другите до ферибота, макар и да бе стоял настрана с брадясало лице. Оттогава бяха минали три години, но все пак…

Следобедните часове се влачеха мудно. Лий спеше непробудно, въпреки че Лидия го гъделичка по коремчето, пя му песнички и какво ли още не, само и само да го държи буден. Изпитваше страшно отегчение от самотата си във фургона. Колко по-хубаво би било например да си има по-големи дечица или съпруг, с които да си приказва… Другите жени използваха деня за почивка, за кърпене на дрехи, или просто да си поприказват за бъдещите имения в Тексас. Рос бе отишъл при конете си и Лидия бе останала сама.

Люк и Буба я повикаха от задната част на фургона малко преди да се смрачи. Тя изпълзя до задното платнище и когато го отметна, избухна в буен смях при вида им. Филцовите им шапки бяха провиснали от непрестанните потоци вода, но измитите им от дъжда лица бяха оживени както винаги. Представи си колко се бяха радвали от разходката си до Мемфис и колко много имаха да разказват.

— Похарчихме всички пари, които ни даде Рос. Праскови, круши, задушена бамя с домати и лук, и пушен салам — каза Буба, като вадеше нещата едно по едно от раницата, привързана за седлото на коня му и й ги подаваше.

— Лигите ни изтекоха от тоя салам — изрече Люк.

— Купихте ли и за вас?

Буба хвърли поглед на Люк.

— Не.

Лидия се смути от начина, по който беше накарала момчето да си признае. Лангстънови сигурно не можеха да си позволят салам. Тя самата и майка й бяха работили при един касапин цял ден, а той накрая им даде по фунт бекон и парче салам. Тя нямаше представа какво представляват парите, или какво би струвало парче салам.

— Е, заслужавате награда, загдето ми донесохте… загдето изпълнихте поръчката на мистър Коулман. — Тя бръкна в кутията с кухненските принадлежности и извади касапски нож, след което опря салама в тялото си и отряза по парче за двамата.

— Ето, вземете.

Люк мигновено протегна ръка за своя дял и необезпокояван го натъпка в устата си. Буба пое порцията си с неохота.

— Много ви благодарим, мис Лидия.

Той с облекчение видя, че тя не е с онази обтегната рокля, макар че изпълваше добре и старата риза на Люк.

Тайните на женското тяло бяха завладели душата и мислите му. Присила Уоткинс по цял ден не му излизаше от ума. Беше я зърнал в дъжда предната вечер. Роклята й плътно прилепваше към тялото й от дъжда и всяка подробност изпъкваше съвсем отчетливо. При вида на Буба и се обърна към него с цялото си тяло, очевидно без да съзнава, че роклята гърдите и безсрамните й зърна. Цяла нощ не успя да мигне; от ума му не излизаха мокрите й гърди.

А сега Лидия с нейната топлина и мекота го смути много.

— По-добре да се прибираме, защото иначе мама ще прати полиция да ни търси.

Лидия се усмихна.

— Да, добре е да се прибирате.

И те се отдалечиха в сгъстяващия се мрак.

Двамата с Рос разделиха храната за няколко дни след като се върна във фургона. Дори и студена, тя й се стори по-вкусна от всичко, което беше слагала в устата си до този момент. Преди да я открият Лангстънови, не беше имала и представа, че може да се готви толкова вкусно.

Наближаваше моментът, от който тя изпитваше панически страх. Страхът на Рос обаче беше още по-голям от нейния. Земята вече беше подгизнала до такава степен, че нямаше никакъв шанс да остане дори относително сух при нощувката си върху нея. Фургонът предлагаше топъл уют с мекия пламък на фенера, с мириса на пременения в чисти пеленки Лий, с… Лидия. Женското й присъствие правеше атмосферата във фургона съвсем домашна.

Той проточи времето, през което можеше да се наслаждава на топлината и уюта, като се захвана с кърпенето на юзда, което спокойно можеше да изчака още няколко дни. Това му отне предостатъчно време. Искаше да е сигурен, че двете сенки върху брезента хвърляни от фигурите им са на достатъчно благоприлично разстояние една от друга в случай, че някой реши да провери. След като времето напредна достатъчно, той събра влажната си постеля и се насочи към изхода.

— Не забравяй да угасиш фенера — каза й той, без да я погледне.

Тя седеше в ъгъла с Лий на ръце. Бебето беше накърмено, но тя не искаше още да го приспива. Обичаше да усеща телцето му до своето, да усеща бързия му пулс.

— Лека нощ, мистър Коулман.

Тя го проследи с виновен поглед как се измъква от фургона. Справедливостта изискваше да изрита нея на дъжда, а той да си остане на сухо. Веднъж се бе опитала да пробуди здравия разум в него, но без резултат. Само го разгневи. Но тя беше не по-малко упорита от него. Втори път нямаше да му предложи.

Тъкмо се беше унесла в сън, когато трясъкът на гръмотевица я изхвърли от постелята. Последният път, когато Кланси се беше вмъкнал при нея и бе затулил устата й за да не вика, гърмеше по същия начин. Челото му и горната му устна бяха потни. Беше сънувала хищните му ръце да лазят по тялото й, придружаващата болка, срама и отчаянието след това.

Отново прогърмя. Дъждът заблъска с всички сили брезента на фургона. Сякаш биеха хиляди малки барабани. Лидия потрепери от страх. Среднощният й кошмар не искаше да я напусне. Тя погледна Лий. Бебето спеше. Помисли си за мистър Коулман вън на дъжда и преди още да е осъзнала какво прави, запълзя към края на вагона.

При трясъка на гръмотевицата, която събуди Лидия, Рос реши, че е най-големият глупак да се отказва от топлината на фургона заради една проститутка, която можеше да духне всеки момент. Беше прогизнал до кости, трепереше от всеки порив на вятъра и дъжда, които го намираха под фургона. Момичето можеше да върви по дяволите заедно с мисис Уоткинс и всички останали, за които не даваше пукната пара. Той щеше да се прибере вътре. Измъкна се и тъкмо посегна към брезента, когато Лидия го дръпна отвътре.

Гледаха се като онемели един друг, без да си дават сметка за дъжда, който се изливаше върху Рос. Следващият гръмотевичен трясък, обаче, придружен с мълния, ги върна в настоящето.

Лидия посегна и го хвана за ръката. Малко след това около него се образува голяма локва.

Лидия коленичи пред него и започна да разкопчава ризата му, без да осъзнава, че полите на нощницата й се мокрят.

— Щеше да пукнеш там долу — изрече тя гневно, докато измъкваше прогизналата риза от раменете и ръцете му. — Сваляй ги тия панталони!

Рос беше прекалено премръзнал, за да се съпротивлява, и сляпо изпълняваше заповедите й. Лидия захвърли ризата му вън на стъпалата. По-мокра от това нямаше да стане. Запали фенера, но измъкна фитила съвсем малко, колкото да мъждука. Повече не им трябваше. Погледна през рамо, за да се увери че наистина сваля панталоните си.

— Дай ми всичките си дрехи. Ще ги простра отвън.

Беше с гръб към него, но го чуваше как се съблича. Панталоните му сигурно тежаха десет фунта с водата, но тя успя да ги задържи на протегнатата си ръка, изнесе ги отвън заедно с чорапите и бельото.

Когато се обърна към него, той вече се беше увил в одеяло.

— Целият трепериш. Да не си мокър още?

Тя бръкна в шкафа, където държаха хавлиите и му подаде две.

— Подсуши си косата.

Той обви главата си с хавлията и яростно се заразтрива. Пъргавите й ръце сновяха около него. Рос застина за миг, но се овладя, докато тя бързо подсушаваше кожата на раменете, гърдите му и надолу към стомаха.

Беше удивена колко твърдо е тялото му. Бронзовата му кожа покриваше корави като камък мускули и здрави кости. Беше нашарен с дребни белези, а един точно под лявото му рамо изглеждаше направо страшен. Сякаш някакъв гигантски юмрук беше сграбчил и изтръгнал шепа от плътта му. От какво ли е пострадал толкова? Сякаш усети болка, като го докосваше. Прииска й се някак да го приласкае и успокои.

Другото нещо, което я заинтригува и възбуди, беше гъстата окосменост по гърдите му. Напомняше мрачен облак, влажен и къдрав едновременно. Но колкото по-надолу се спускаха ръцете й, толкова по-мек и копринен ставаше косъмът. А към пъпа вече се свиваше.

Рос затаи дъх, когато ръката й докосна пъпа му и стисна зъби, когато усети пръстите й да тръгват нагоре по ребрата. Той обви хавлията около врата си и хвана китките й, като я отблъсна назад. Искаше само да спре ръцете й. Не беше и предполагал, че ще я завари напълно неподготвена; теглото й беше не по-голямо от това на едно дете. Внезапното му движение я накара да залитне и да се стовари в скута му. Гърдите й се притиснаха плътно в него, а коленете й… Господи! Дали беше успяла да го усети колко е корав и гол?

В продължение на няколко мига се взираха втренчено един в друг, дъхът им се сливаше, а сърцата им биеха така гръмко, че заглушаваха и бурята отвън.

Дяволските й очи! Той потъна в скъпоценните им дълбини. Милиардите им фасети бяха безброй. А устата й напомняше за някакъв много рядък и скъпоценен плод, от който боговете произвеждат нектар. Връхчето на езика му жадуваше да се зарови в потайните й дълбини и да вкусва… и да вкусва безкрай пъти сладостта й. Да не беше лишена от кости? Цялото й същество беше толкова податливо и меко, без никакви коравини или изпъкналости?

Поиска да я целуне, да разруши съвършенството на устните й със своите. Жадуваше да оформи наново това невероятно гостоприемство според желязното си желание. Щеше да умре, ако не се поддадеше на този див и безумен зов на тялото си.

Но той съзнаваше много добре какво щеше да се случи, ако се вслушаше в гласа на инстинкта си. И наложи цялата си воля да го заглуши.

Хватката му постепенно отслабна и той бавно я отпусна настрани. Лидия бързо се дръпна назад още в мига, в който усети, че е свободна. Искриците, излъчвани от зелените му очи, я омайваха и плашеха едновременно. Когато се почувства на безопасно разстояние от него, тя прошепна:

— По-добре ли се чувстваш?

Това зависеше изцяло от гледната точка.

— Горе-долу.

— Зъбите ти вече не тракат.

— Позатоплих се.

Той направо вреше. Като адски казан. С такава сила, че се чудеше как още косата му не се е овъглила.

— Иска ми се да имахме нещо горещо да пийнеш.

— И на мен. Ще се опитам на закуска да разпаля огъня.

Нито единият, нито другият мислеха така, но това му даваше възможност да поддържа разговора и нещо, за което и двамата да кимат утвърдително. Сега вече, след като бяха овладели кризата, идваше ред на проблема с преразпределението на жизненото пространство във фургона.

— Няма да е лошо да си облека нещо отгоре.

— О — изрече тя с ръка на устата.

Не можеше да си обясни защо така силно думкаше сърцето й, защо дъхът й беше толкова ускорен. Но при всеки поглед към скритото в одеяло тяло нещо сякаш я стискаше за гърлото.

— Разбира се.

Тя се обърна с гръб към него и се престори, че оправя постелята върху сламеника.

След малко той произнесе:

— Всичко е наред.

Седеше на пода облечен в бричове и надяваше чорапи. Не беше си облякъл още риза. Ръцете му и гърдите му настръхнаха под погледа й.

— Мистър Коулман — изрече тя, — трябва да легнете под завивките, иначе ще хванете пневмония.

— Не. Предпочитам да се сгуша ей тук.

— Не. Аз вече затоплих мястото. — Точно от което панически се боеше. — Пък и в края на краищата, това си е вашето легло.

Е, момичето поне не беше от тия, дето забравяха бързо.

— Не, ти си продължаваш…

— Моля ви, не бъдете толкова упорит…

— Не съм упорит.

— Упорит сте. Ако не заемах леглото ви, едва ли щяхте да мръзнете отвън. Не ме карайте да се чувствам още по-виновна. — Тя видя заплашителното присвиване на устните му и побърза. — Ако се разболеете, това ще ви забави много, докато стигнете Тексас.

— Няма да се разболея.

— Или пък можете да умрете. Тогава какво ще стане с Лий?

— Няма да умра.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Добре, за Бога! — избухна Рос.

Той се приведе и се насочи към сламеника, като рухна върху него с цялата умора, която не искаше да признае дори пред себе си, и се зави с топлите одеяла.

— Така. Сега доволна ли си?

— Да — усмихна се кротко Лидия.

Тя забърса пода на фургона с мокри кърпи, сетне ги хвърли отвън при другите дрехи. Един господ знаеше колко са мокри, не можеше да ги остави във фургона. Угаси фенера и запълзя към срещуположния ъгъл, обви се в одеяло и се облегна на страничната стена на фургона.

По дяволите! Рос знаеше много добре какво трябва да направи, но как би го направил? Как би могъл да покани момичето, спало с кой знае колко мъже, представляващо всичко онова, което той ненавиждаше и от което се бе опитвал да бяга цял живот, да легне под едно одеяло с него? Как можеше да я покани да легне до него, на мястото, където бе лягала Виктория, жената, която си оставаше дама дори и нощем при мъжа си, облечена в изящната си сатенена нощница?

Разбира се, това беше немислимо. Той не я желаеше. Малко остана да се разсмее. Как да не я желае? Та той направо умираше за нея. Това беше физическо привличане. Но той беше човек, не животно. Любовта на Виктория го беше облагородила, беше го освободила от всичко онова грозно, което гниеше в душата му. Той не можеше да владее тялото си, но можеше да мисли.

— Мис… а, Лидия — проговори той в мрака.

— Да?

Гласът й лъхаше страх. Какво се канеше да прави? Нощите бяха времето, когато мъжете причиняват най-много страдания на жените. Тя си спомни плача на майка си, когато лежеше в леглото им с Отис Ръсел. Спомни си гаврите, на които бе подложена от Кланси върху собственото си легло.

— Не можеш да седиш там цяла нощ. Ела да легнеш от другата страна на сламеника.

— Благодаря, тук съм добре.

— Не говори глупости. — Той се подпря на лакти и се обърна към тъмния силует, сгушен в мрака. — До разсъмване има още много време, а е студено и влажно. Ако останеш така цяла нощ, на сутринта ще си болна.

— Аз съм много здрава. Нищо ми няма.

Последното, което обтегнатите му нерви бяха в състояние да понесат, бяха вироглавието на момичето и поредния спор с него. Напоследък нямаше нерви дори и за най-малкото противоречие.

— По дяволите, казах ти да дойдеш тук.

Той протегна ръка, сключи пръсти около лакътя й и я издърпа към себе си.

От очите на Лидия рукнаха сълзи. Не беше предполагала, че мистър Коулман ще й причини онези неща, които й беше направил Кланси, но явно бе сгрешила в преценката си. Той беше мъж. Тя се опита да се бори, докато разбра, че всъщност се бие с призрак. Мистър Коулман я беше увил в одеялата и сетне й бе обърнал гръб. Дори и не я беше докоснал.

Остана будна дълго време, като тялото й бавно се отпускаше от преживяното сътресение. След като дишането на мистър Коулман се успокои и стана равномерно, тя се убеди, че той няма да й причини зло и се сгуши още по-навътре в одеялата.

Дъждът продължаваше с неотслабваща сила, макар че гръмотевиците вече се чуваха отдалеч и мълниите не можеха да пробият мрака до лагера. Въпреки че телата им не се докосваха, излъчването от тялото на Рос действаше много успокоително. Накрая тя се отпусна в дълбок сън.

Рос се събуди, но му беше потребна повече от минута да се ориентира къде е. Очите му се впиха в страничното покривало на фургона. Макар че нямаше междина между страничната преграда и брезента, той все пак можа да се убеди, че вече разсъмва, макар и дъждът да не бе отслабнал. Беше на сухо и топло място, чувстваше се отпочинал и нещо много приятно имаше до…

Той мигновено се претърколи настрани. До него лежеше Лидия. Беше будна и лежеше на хълбок, като държеше Лий в обятията си. Нощницата й беше разкопчана и отворена. Лий жадно смучеше мляко й.

Тя леко извърна глава.

— Съжалявам, че ви събудих. Толкова хубаво спяхте.

— Ти не ме събуди. Свикнал съм да ставам рано.

Рос се опита да откъсне очи от нея, от доволния си премляскващ син, от гърдата й, но не успя. Не мислеше, че са лежали заедно в едно легло. Не мислеше за Виктория. Не мислеше за абсолютно нищо, освен за това, колко хубава беше сънената й усмивка.

— Няма смисъл да ставаме толкова рано днес — изрече тя успокояващо. — Дъждът изобщо не е намалял в сравнение със снощи.

— Май е така — каза разсеяно Рос.

Чудеше се как въобще е могъл да си помисли, че косата й е отвратителна. Обзе го натрапчиво желание да зарови пръсти в нея, и само с огромно усилие на волята се сдържа да не го стори. Подпря се на лакът да огледа по-добре сина си.

— Напълнява — констатира той.

Лидия се изсмя с мек, гърлен смях, който изпрати ефирни вълни по цялото му тяло.

— Така и трябва. Нали само яде и спи.

И двамата не отделяха поглед от него, докато Лий сучеше с наслада и нехаеше, че се явява свързващо звено между двама странници. Мляскаше жадно и капчици мляко покриваха устицата му, после плавно преминаваха в тънка струйка, стичаща се върху гърдата на Лидия.

Рос го направи абсолютно несъзнателно, нещо, което в противен случай би го ужасило още при самата мисъл. Направи го, преди още да проумее, че беше помръднал. Протегна ръка към Лидия, обра капката мляко от гърдата й с показалец и после я облиза.

Остана вцепенен на мястото си от това, което току-що бе сторил. Лидия извърна глава върху възглавницата и го загледа невярваща на очите си. Обходи с поглед мустаците му, устата под тях, и накрая се спря върху пръста, който все още почиваше върху устните му — престъпник, заловен на местопрестъплението.

— Не исках да го сторя.

Гласът му прозвуча като трион прекаран, върху сухо дърво. Лидия не отделяше мълчаливия си въпросителен поглед от лицето му, сякаш се опитваше да проумее нещо, което беше извън всякакво разбиране. Защо не отхвърли завивките и не излезе в дъжда? Не можеше да го разбере. Рос съзнаваше само, че не е в състояние да помръдне тялото си или да откъсне поглед от очите й.

Накрая тя отново се обърна към бебето.

— Вече заспа — промърмори успокоително, сякаш не се бе случило нищо необичайно.

Рос отново рухна върху сламеника захлупил с ръка очите си. Слухът му възприемаше и най-слабото й движение, с което тя отдели Лий от себе си, скри гърдите си в приюта на нощницата и я закопча. После положи внимателно бебето до себе си и се отпусна в дълбок сън.

А той още не можеше да проумее какво беше направил. И все още беше неспособен да направи и най-малкото движение. А вкусът на млякото продължаваше да пари върху устните му.

След малко сънят го надви и той се отпусна с капчицата флуид от тялото й върху устните си. Несъзнателно подгъна ръка под завивките и я подпъхна на по-топло място. Не усети как един кичур коса покри бузата му и се вплете в мустака му. Тялото му инстинктивно се уви около източника на топлина — по-заоблена, по-мека и по-крехка версия на човешкия род. Според подсъзнанието му всичко беше наред.

Тримата заспаха.

Така ги завари мистър Грейсън един час по-късно.