Защото те обичам

Глава деветнадесета

Тя се спусна към отдалечаващия се гръб и го обърна към себе си. Ако не беше го изненадала по този начин, никога не би била в състояние да изпълни заканата си. Но той беше напълно неподготвен за атаката й, както и за огъня, разгорял се в тъмните й очи.

— Какво искаш да кажеш с това, Рос Коулман? Кажи ми защо не искаш да ме погледнеш, защо не ме докосваш от вчера? Настоявам да отговориш!

Рос пусна сламеника на пода, сякаш захвърляйки ръкавица за дуел. Той сложи ръце върху бедрата си.

— Добре. Ще ти кажа — изрече той. Заради спящия Лий и съседите говореше тихо. Но това не го правеше по-сговорчив.

— Нямам навик да намирам жена си в гората сама с друг мъж; цялата рокля раздърпана, гърдите — изложени пред всички. Аз ужасно съжалявам за смъртта на Хил. Но по дяволите, какво правеше ти там с него по това време?

— Аз не бях с него — пламна тя. — Бях сама. Просто се разхождах, исках да се отморя. — Тя се ненавиждаше за лъжата, но не можеше да го остави с мисълта, че двамата с Уинстън са си уреждали тайни срещи. — Уинстън се появи точно навреме. Знаеш ли какво можеше да ми се случи, ако не беше спрял онзи мъж?

Челюстните мускули на Рос се свиха на топки.

— Е, това не би ме изненадало. Ти оказваш голямо влияние върху мъжете и много добре го съзнаваш. Хил самият беше влюбен в теб и ако не беше джентълмен от стара южняшка порода, щеше да те опатка много отдавна. Хал Грейсън не сваля от тебе телешките си очи. Всеки мъж от кервана спира работа и те зяпва, когато минаваш покрай него. Дори и на Буба Лангстън му се издуват панталоните, когато му се усмихнеш. Те умират само да те докоснат. И не си придавай такъв учуден вид. — Той изсумтя, когато тя се сгърчи от негодувание. — Знаеш много добре, че е вярно. — Придърпа я за раменете към себе си и я повдигна, докато очите им се изравниха само на няколко инча едни от други: — Ти самата си го докарваш.

Лидия се втренчи в каменното му безмилостно лице, докато ударът на думите му не стигна до съзнанието й. Сълзи на гняв потекоха от очите й. Отблъсна ръцете му и се дръпна като дива котка.

— Какво можеш да знаеш ти за това, мистър Коулман? Мистър праведник Коулман се оженил за своята светица Виктория. Как можеш да знаеш нещо за мен — какво чувствам, какво представлявам? Ти нищо не знаеш! — прошепна тя силно.

Рос беше като зашеметен от внезапното й преобразяване. Косата й обграждаше лицето подобно на венец, обагряна от светлината на фенера. Очите й горяха с опасен пламък.

— Сама ли си го докарах, когато завареният ми брат ме изнасили?

— Твоят…

— Да, моят заварен брат. Не по кръв. Баща му беше женен за мама. И когато старецът почина и вече нямаше кой да го възпира, той ме изнасили. Първият път се случи под навеса, където държахме нещастните животни на тая воняща ферма. И беше съвсем подходящо място, защото такава се почувствах и аз, животно. Той ме изненада и ме събори в мръсотията. Нарани ме. По краката ми течеше кръв, когато си отиде, а по гърдите ми личаха следи от зъбите му. Същите гърди, които толкова те оскърбиха вчера. И… О, Господи, какво те е грижа всъщност?

Тя покри лицето си с ръце и приседна на пода, дълбоко потънала в стихийно изплувалите спомени.

— Бях омърсена, страшно омърсена. Миех се и се миех, стържех се отвътре и отвън, но въпреки това не можех да се почувствам чиста.

Рос, без да отделя очи от нея, придърпа с пета едно столче и седна върху него. Гневът му, до преди секунди разпален до бяло, сега угасна като платно на кораб, хванато от внезапно безветрие.

Той се отпусна на стола, сплитайки пръстите на двете си ръце и притискайки кокалчетата до устните, като свидетели на неговото нещастие.

— Този ли твой заварен брат те направи бременна?

Лидия кимна обезсърчено, войнственият й дух вече се бе изпарил. Тя загледа с празен поглед пред себе си.

— Могла си да избягаш — предположи спокойно Рос.

Тя се изсмя презрително, отмятайки назад завесата от коси си с ръка, гледайки злобно.

— Мама беше болна. Старецът се бе отнасял с нея като с робиня в продължение на години. И когато той умря, тя легна и повече не стана. Ако бях избягала, или бях се самоубила, както исках много пъти да постъпя, завареният ми брат щеше да я остави просто да умре от глад, или щеше да я удуши докато спи. Дори и пръста си нямаше да мръдне за нея. Не можех да я изоставя.

Лидия замачка плата на полата си.

— Когато мама разбра, че ще имам бебе, цяла седмица не спря да плаче. Стана от леглото и заплаши да го убие за това, което ми е сторил. Той само се изсмя и я блъсна на пода. Тя се обвиняваше непрекъснато за това, което се бе случило. След няколко седмици умря. Една нощ просто заспа и повече не се събуди.

Сълзите се стекоха на две бляскави ручейчета по бузите й.

— Скоро избягах и се хранех с каквото намерех. Попаднах в една ферма, в която хората бяха много добри към мен. Те ме нахраниха и аз останах с тях за известно време, но след няколко дни… трябваше да продължавам. Вървях, докато накрая паднах, за да родя детето си. Останалото знаеш.

Лидия млъкна, обзета от мисълта, че на мечтата й за по-добър живот бе дошъл краят. Рос повече нямаше да я пожелае, след като вече бе научил миналото й.

Нарочно бе пропуснала случая, когато Кланси я бе открил първия път. Тя беше обяснила на добрия фермер и съпругата му, че мъжът й е умрял, и че тя се опитва да се прибере при родителите си, преди да се роди бебето. Кланси бе успял да я открие и им каза, че тя е опърничава съпруга. Бе избягала, но той успя да я настигне още преди да е изминала и миля. Бе се борила с него. И по време на боя им, той бе паднал, удряйки главата си в една скала. Мислеше, че е мъртъв. Какво щеше да каже Рос, ако научеше, че отвратителният й заварен брат продължава да я преследва?

Настъпи напрегната тишина. Накрая той се размърда и въздъхна дълбоко.

— Аз бях човек, обявен извън закона.

Това бе последното, което бе очаквала да чуе от него. Вдигна поглед към него, изражението й премина от отчаяние в ужас.

— Извън закона? — повтори тя.

Не беше нещо изненадващо за нея. Беше видяла плаката. Това, в което не можеше да повярва, беше признанието му. Не беше ли това признак, че той й се доверяваше?

— Бях с братята Джеймс. Обирахме влакове. Убивахме хора. Много убихме.

Думите му бяха накъсани, а изреченията кратки, но тя усещаше как напира отвътре. Беше пазил в абсолютна тайна всичко това в продължение на години, и сега вече искаше да се раздели с него.

— Разкажи ми — каза просто тя.

— Майка ми беше курва — произнесе брутално той и я шибна с камшика на погледа си. Искаше да види реакцията й.

Много пъти си беше представял как го признава на Виктория, ужаса върху лицето й, пребледнялата й кожа, разтрепераните устни, притварянето на клепачите. По лицето на Лидия нямаше нищо такова. Тя го изгледа в очакване. Той искаше да стовари в лицето й цялата истина наведнъж, без всякаква подготовка, може би за да я изпита. — Разбираш ме, нали? Беше дебела, мързелива, мръсна курва.

Чертите на Лидия се смекчиха съчувствено.

— Обичаше ли я?

Въпросът й почти я докара до сълзи. Отговори й замислено.

— Исках да я обичам. Много. Господ ми е свидетел, че исках. И сигурно съм я обичал. Когато бях малко момче. Исках и тя да ме обича, но… — Той повдигна рамене в защитен жест и изправи гръб. — Аз бяха едно нежелано последствие и тя никога не ми позволи да го забравя.

— А баща ти?

— Никога не разбрах кой е бил. — Той се изсмя с мъртвешки смях. — Тя също. Не знам дори точно на кой ден съм роден. Съдържателката на публичния дом ми позволяваше да живея в една задна стая заедно с бармана, който ме биеше по главата всеки път, когато си отворех устата. Дейзи, така се казваше майка ми, не ми позволяваше да й казвам «мамо», работеше по цяла нощ, а спеше през деня. Повечето време бях оставен на себе си, скитах по улиците, правех лудории, крадях, чупех прозорци, въобще всичко, което е нередно. И наистина ме биваше. Но по едно време ми писна и се хванах на работа в един обор за коне. Така научих конете. Когато бях някъде на четиринайсет, Дейзи умря.

— Как?

— Една сутрин се събуди със силни болки в корема. Не можа да се оправи. Старият доктор каза, че имала стомашна треска и той нищо не може да направи. На другия ден следобед умря.

Мадам веднага ме изрита. По онова време вече ми беше писнало и от конския обор. Разбрах, че каквото и да правя, в очите на всеки от града винаги щях да бъда курвенският син на Дейзи. Имаше ли някаква полза да се опитвам да ставам по-добър? До този момент вече бяха навъртял достатъчно часове в игралния салон на публичния дом, бях се научил да пия, да псувам, да играя покер. Въобще, вече знаех достатъчно, за да се грижа сам за себе си.

Откраднах един кон от мъжа, при когото бях работил и тръгнах да скитам сам. Обикалях навсякъде, като вдигах шум, където беше възможно. Първият мъж, когото убих, ме обвини, че съм мамел на покер. Опита се да ме застреля, когато го нарекох «проклет лъжец». Но аз бяха по-бърз от него.

— А ти лъжеше ли?

Той се усмихна тъжно.

— Разбира се. Мисля, че залогът беше пет долара. Убих човек заради едни въшливи пет долара. — Той я гледа сериозно известно време, после продължи. — Бях на около двайсет години, когато избухна войната. Включих се в една партизанска група. Беше като някаква забава. Можех да крада и убивам на пълна свобода, защото имахме разрешението на конфедеративната армия. Но въпреки всичко бях добър войник. От войниците, които не дават пет пари дали ще умрат или не, предизвиквайки съдбата, и обикновено оставащи живи. Умират доблестните мъже — каза той замислено.

Но един ден войната свърши. Един стрелец няма друг шанс, освен да продължи занаята си, докато не попадне някой ден на по-бърз от него. Веднъж в един салон застрелях мъж, който вече бе извадил револвера си. Коул Йънгър беше там и видя как се справям с револвера; после ме покани да се запозная с Джеси и Франк. Тогава тръгнах с тях.

Тя не беше чувала за тези мъже, но предполагаше, че са известни престъпници.

— Бях с тях две години. Тогава ударихме една банка, за която мислехме, че ще е лесна плячка. Един прекалено ревностен помощник-шериф загина в престрелката. Аз се бях върнал да измъкна един от братята Йънгър, чийто кон беше прострелян. Някой, мисля, че беше шерифът, успя да ме рани много лошо. Аз се оказах единственият сериозно ранен. Наложи се да ме изоставят в гората, за да се спасят от потерята.

— Те те изоставиха?

— Нямаха друг изход. — Той повдигна рамене. — Ако някой друг беше на моето място, и аз щях да го изоставя.

— Но ти си можел да умреш!

Той се изсмя на наивността й.

— Това беше и основната идея. Аз трябваше да умра. Лидия, истинското ми име е Сони Кларк. И онзи следобед Сони Кларк умря някъде сред хълмовете на Тенеси.

Лицето й се озари в разбиране.

— Тогава те е открил Джон Сакс.

— Тоя момент точно не си го спомням. Няколко дни по-късно отворих очи в колибата му. По някакъв начин, само Господ знае как, с всичките билки, които ме накара да изпия, и с вонящите лапи, с които налагаше раните ми, оживях и след няколко месеца вече можех свободно да се движа. Онзи белег върху гърдите ми ли? — Тя кимна. — Един куршум ме прониза. Цяло чудо е, че не е закачил сърцето и белия дроб.

Умът й вече работеше трескаво.

— И ти си промени името.

— Сакс го предложи. Докато съм бил в безсъзнание, подстригал ми косата, за да превърже раната на черепа. — Лидия потрепери от представата за кървящата му глава. И преди още и двамата да успеят да реагират, тя вече седеше между коленете му с ръце върху бедрата му. — Мустаците и брадата ми пораснаха доста. Брадата обръснах, но мустаците оставих, защото ме правеха да изглеждам по-възрастен и различен от предишния. Работих при него повече от година, като прекарах и зимата там. Когато се сбогувахме с него, вече наистина бях станал друг човек.

Ръцете му се заровиха в косите й. Бузата й почиваше върху бедрото му.

— Промених се и вътрешно. Исках да водя нов живот, който да има смисъл. Сигурно за това трябва да съм благодарен на Сакс. Той беше първият човек в живота ми, който трепереше над мен, докато бях на смъртно легло. Чувствах, че съм му безкрайно задължен за главоболията, които му бях създал, докато ме излекува.

Освен стрелбата, единственото друго нещо, което познавах до съвършенство, бяха конете. Сакс предложи да потърся работа в имението на Джентри. Погребах миналото зад себе си, Лидия. Но и под новото си име и лице аз продължавам да си бъда Сони Кларк — един убиец, все още човек, обявен извън закона, и вероятно все още търсен в някои щати.

Той наистина беше търсен, но тя нямаше да му го каже. Повдигна глава към него и го изгледа в очите.

— Ти си вече друг и не си Сони Кларк. Самият ти каза, че той е умрял преди години. — Тя го погали по мустаците. — Ти си Рос Коулман.

Очите му станаха странно нежни. Дори и той самият не би се познал, ако се погледнеше отстрани.

— Съжалявам много за всичко онова, което ти наприказвах по-рано. Та кой съм аз с моето минало, че да те съдя? — Пръстите му се заровиха в косите й. — Господи, Лидия, през какъв ад си минала!

Тя обгърна кръста му и положи глава върху гърдите му.

— До момента, в който те срещнах. Ти ме накара да се почувствам като нормална жена. Но… но вчера, когато ме изгледа така, сякаш…

Той прошепна извиненията си в косите й.

— Сбърках. Бях полудял от ревност, Лидия.

— Ревност? Защото си мислеше, че тайно се срещам с Уинстън? Той ми беше приятел. И това е всичко. А тези другите, които спомена…

— Знам, че нищо не си направила нарочно. Направо не бях с ума си. Но, по дяволите, направо полудях, като видях всички онези мъже, застанали до теб и зяпнали гърдите ти.

— Аз нямам нужда от друг мъж, Рос. Не мисля, че някога въобще бих имала. — Тя повдигна ръце и ги прекара през гъстата му коса. — Но ти ме целуна и ме погали… — Гласът й секна и тя срамежливо отвърна глава. — И сега обичам всичко, което правиш с мен.

Той изрече една от онези изтъркани фрази, които всички влюбени си казват и всеки път звучат поновому.

— Обичам това, което правим заедно.

Целуна я жадно и нежно. Ръката му се плъзна от рамото до гърдата й и я покри. Но още при първия й лек стон той се отдръпна.

— Знам, че вчера се уплаши много. Господи, само като си помисля, какво можеше да ти се случи… — Той стисна силно очи. — Аз те разбирам.

Лидия се изправи и му предложи гърба си, повдигайки косите си от врата.

— Би ли ми помогнал да се разкопчея?

Гръдният кош на Рос се изпълни от някакво огромно чувство, по-силно от всичко друго, което беше изпитал през живота си. Той седна на ръба на стола и Лидия остана между коленете му. Отначало пръстите му бяха непохватни, но после започна да се справя добре.

След като ги разкопча, той развърза коланчето на полата, разхлаби връзките на долната й фуста, и ги издърпа. Скоро бельото й остана на пода като ненужна купчинка. Тя грациозно го прекрачи.

Видът й беше особено възбуждащ. Когато се освободи от блузата и започна да разкопчава ризата си, той я хвана за ръцете.

— Позволи на мен.

Ръцете му галеха гърдите й през тънката памучна тъкан. Плъзгаха се покрай ханша, изучавайки извивките му.

Бавно, без да среща никаква съпротива, достигна гърба. Беше безупречен и гладък. От раменете до бедрата й гръбнакът образуваше мека вдлъбнатина. Той постави връхчето на показалеца си в началото на раменете и го плъзна чак до основата му. Тялото нежно преминаваше в две изкусителни полукълба, които той целуна нежно.

Лидия потрепери от наслада. Езикът му я галеше.

— Обърни се — изкомандва той нежно.

Както и очакваше, зърната й бяха големи и тъмни под настоятелния призив на пръстите му. Той помести длани и я придърпа по-близо до себе си, като целуна напрегнатите коралови връхчета. Дразнеше ги с нос, страстно триеше глава в тях.

Излъчващият мека светлина фенер я осветяваше, хвърляйки танцуващи сенки върху златистата копринена кожа. Искаше му се да я погълне цялата. Но вместо това впи ръце под гърдите й, сякаш я заключваше за всичко чуждо.

Привеждайки се напред, устните му погалиха леката изпъкналост на корема. Езикът му запали буря от усещания в тялото й. Палците му продължаваха да галят гърдите й, като често отскачаха достатъчно високо, чак до зърната, които вече бяха зачервени и набъбнали. Ръцете й се впиха в гъстите му коси. Никога не бе предполагала, че може да съществува такова удоволствие. Дали не правеха нещо порочно? Дали беше нещо, известно на всички останали, освен на нея, и тя сега го научаваше?

Тялото на Рос беше извън всякакъв контрол. Кръвта му бушуваше в слабините. Той усещаше ръцете й в косата си, вдъхваше аромата на кожата й, вкусваше от красотата й. Разтапяше в нея, но това не му беше достатъчно. Той искаше още. Всичко.

Дръпна се назад и в слабата светлина съзря триъгълно гнездо.

Пулсът му биеше като чук в черепа, огромният му член щеше всеки миг да скъса копчетата на панталона му. Целият потрепери под напора на страстта. Отново се приведе напред, потърка леко с мустаците си, много леко, корема й, после надолу, надолу, докато стигна връхната част на сладкото триъгълниче. Устните му се отвориха, дъхът му раздвижи меките косъмчета.

Тя реагира с внезапен тласък на цялото тяло. Дъхът влизаше на пресекулки в нея, и все така рязко го напущаше, ръцете й продължаваха да рошат косите му.

Той за миг се засрами от това, което върши, и бързо се изправи. Изправи се несигурно, за да й каже в следващия миг, останала без разум.

— Свали обувките, но си остави чорапите.

— Защо?

Той смъкна ботушите и панталоните си.

— Обичам да те гледам, когато си с тях.

Тя го послуша и той, захапвайки долната си устна, простена и задърпа копчетата на ризата си.

— По-добре дай да ти помогна.

Тя дръпна ръцете му и се зае да разкопчава ризата му. След миг тя изхвърча. Първо с очи, а после и с пръсти, тя докосна грапавия белег. Любовно го погали и прошепна:

— Как не си загинал.

Повдигна се на пръсти, докато устата й се изравни с белега. Устните й леко погалиха розовата кожа.

— Толкова съм щастлива, че си оцелял.

Разделяйки се с последните си целомъдрени задръжки, тя го целуна по белега, заравяйки дълбоко език в неравната ямичка. Тихо стенание се изтръгна от гърлото му и ръцете му се обвиха около нея. Устните й все по-уверено се плъзгаха по гръдния му кош. Твърдите къдрици на гърдите му гъделичкаха устните и носа й, но тя умираше за допира му. Гърдите й галеха корема му, зърната му се свиха под допира на пръстите й и тя усети удоволствието му.

Рос беше изумен от горещото усещане пронизало цялото му тяло.

— Проклятие! С теб всичко е различно и аз отново се уча на любов.

Лидия се отпусна върху сламеника, докато той се бореше с бельото си.

Тя се опита да потисне смеха си, но не успя. Рос също не успя да сдържи усмивката си. Накрая легна гол до нея и я сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Да не мислиш, че е много смешно? — повтаряше той на шега, като я стискаше така, че ребрата й пукаха.

— Не, не, моля те. Спри, моля те — простена тя, като се бореше с ръцете му.

— Ще си платиш за смеха — изрече той.

— Как?

— За наказание ще останеш с чорапите си.

Той лежеше вече между бедрата й, прострян върху нея, а напрегнатият му член пулсираше.

Дъхът им се сля със затихването на смеха. Те се гледаха жадно. Една тънка веничка биеше на шията й. Тя усети как той се готви да я прониже и зениците й се разшириха неимоверно.

— Сигурно ще е по-добре, ако си оставя чорапите. Щом толкова ти харесва.

— Харесвам те.

Очите им останаха приковани едни в други и замряха.

— Наистина ли?

Гласът й беше толкова слаб, че той едва я чу.

— Наистина.

Дори и да не го беше осъзнал преди, сега вече беше убеден. Всяка стъпка от процеса на осъзнаване му бе струвала гигантски усилия, но тя вече му беше по-скъпа от всякога. Ревността, която го бе разяждала предната нощ, беше само меко предисловие към завладялата го в момента емоция. Тя го разтърси до основи.

Той не можеше да я пренебрегне. Той целият тръпнеше от мисълта за нея. Ужасяваше се, вече не искаше да се бори с нея.

Не знаеше какво да каже. Пръстът му обходи разсеяно гърдите й, заобикаляйки зърната, щръкнали щастливо за ласката му.

— Никога не съм разбирал толкова добре женското тяло — промърмори той, по-скоро на себе си.

— Толкова ми е хубаво, когато ме галиш с. Рос, нищо не може да се сравни с това.

— Да — измърка той в ухото й. — Някои неща са така.

— Какво? — запита тя с пресекнато стенание, когато той проникна навътре в нея. — Покажи ми.

Дъхът му спря, когато повдигна глава и се вгледа в очите й. Прочете единствено чисто любопитство. Нямаше и следа от страх, или самопожертвувание. Нямаше и следа от минал опит.

Коленичи между бедрата й. Все още не отделящ поглед от лицето й, той прокара ръка по обутия й в черен чорап крак. После приведе глава и целуна вътрешната част на бедрото й точно над жартиерата, разтривайки възбудената кожа с устни.

— Рос — въздъхна тя.

— Имаш прекрасни крака, Лидия — прошепна той.

Ръцете му пробягаха нагоре, после се спуснаха надолу по копринената кожа по задната страна на коляното. Той нави чорапа й, за да я целуне по оголеното коляно, да докосне нежната ямичка с езика си.

Използва същия любовен похват и за другия крак. Пленничка на неимоверно наслаждение, тя обърна глава на една страна — следеше го как прокарва ръце по бедрата й, как ги масажира, как ги гали. Когато очите му срещнаха нейните, блясъкът им проникна в душата й и тя притвори очи.

— Колко си красива тук. — Пръстите му минаха нежно по коприненото хълмче.

Гласът му бе променил тембъра и резонанса си. Беше грапав от страст, надебелял от желание, изгарящ от нетърпение.

Лидия тръпнеше от звука на гласа му и от ласките му. Пръстът му очертаваше контурите й, проследявайки гънките в горната част на бедрата, където се сливаха в едно.

Умората й изчезна, сякаш никога не я е имало и очите й се отвориха широко, когато усети влажната му ласка от вътрешната страна на бедрата й. Косите му галеха кожата й, наболата му брада сладко драскаше, но тя не можеше да повярва какво се кани да прави той, докато не го видя с очите си.

— Рос! — извика и се опита да издърпа главата му. Но беше късно. Той вече я целуваше, и вместо да го отмести, ръцете й притиснаха главата му още по-плътно. Тялото й ликуваше.

Той я целуваше със същата страст, както я целуваше и по устата.

И беше вълшебно и не можеше да спре.

Всяка целувка беше почит към нейната сладост, нейната младост, нейната невинност въпреки насилието, което бе претърпяла. Любвеобилната му уста я лекуваше от всички емоционални рани, които душата й бе преживяла. Всяка негова целувка донасяше сладостно забвение. Всемогъщите му устни изразяваха благодарността му за всеотдайния начин, по който тя делеше тялото си с него. Защото никога през живота си не бе имал такава жена, с такава любов към него.

Вълните от наслада я връхлитаха една след друга в задъхващо темпо, докато накрая остана без въздух. Това, което се случваше, надминаваше и най-дръзките й фантазии. И тя едновременно беше и шокирана, и изпълнена с разбирането, че това е един наистина рядък дар от Рос за нея, и че удоволствието се състои в това, да го приемеш, като му се отдадеш без задръжки.

Непоносимото удоволствие продължаваше с всяка нежна ласка на устата му, докато накрая тя се сгърчи и утробата й се сви. И точно когато загуби окончателно контрол над себе си, той се намести върху нея и стисна с всички сили разтърсващото се тяло. Набъбналото му мъжество я разкъсваше. Той проникна докрай със силен и бърз тласък, миг преди семето му да избухне в нея като горещ поток.

Дълго след като тя вече се беше съвзела, проумя че лежи — напълно неподвижна и ръцете й стискат бедрата му. Той продължаваше да остава твърд и напрегнат в нея.

— Рос? — обади се тя тихо.

— Съжалявам. Не можах да го удължа.

Той се раздвижи, отначало бавно, а после с все по-засилващо се темпо, опустошаващо възприятията и разума, докато накрая я доведе до онова безпаметно състояние. Този път бяха увлечени от него и двамата, мракът на забравата и безмълвието ги обгърна в топлата си кадифена прегръдка.

Той щастливо изрече името й, докато потъваха в оня златист и умиротворен покой, в който не съществува нищо друго, освен любов.

— Уморена съм, но не ми се спи. Ами ако на сутринта се събудя и разбера, че всичко е било сън — каза Лидия, като бавно го галеше по гърдите.

Рос въздъхна от задоволство.

— Знам. И на мен не ми се спи. Толкова ми е хубаво да те държа в прегръдките си. — Ръцете му се стегнаха около нея и той погали с лека целувка слепоочието й. — Лидия, как можеш да говориш толкова хубаво, след като животът ти е бил груб? Мама Лангстън ми прочете една вечер цял урок за това, колко глупаво съм се държал с теб, и какви възпитани маниери си имала ти. Аз подражавах на Виктория и баща й. Но ти къде си се научила?

— Животът ми не е минал само в оная кочина. Аз, истинският ми баща и мама живеехме в едно градче. Не си го спомням много ясно, но къщата е още пред очите ми. Мама гледаше цветя в големи саксии до главния вход. Аз си имах стая на втория етаж с голям прозорец. Спомням си как лятото седях до прозореца вечер и се оставях завесите да ме бият по лицето, когато духаше вятър. Бяха бели, с къдрички и можеше да се гледа през тях.

Ръката на Рос лениво галеше извивката на бедрата й.

— Когато си построим наша къща, ще ти купя бели пердета с къдрички. — Тя се притисна в него. — Какво стана с баща ти?

— Почина. Казваше се Джозеф Брайънт.

Тя изведнъж седна в постелята и гордо заяви:

— Така се казвам, Лидия Брайънт.

Той я придърпа долу до себе си и я целуна звучно по устата.

— Вече не се казваш така. Ти си Коулман.

— Знаеш какво искам да кажа — промърмори тя, притискайки се сънливо в него. — Татко пишеше разкази за вестника. Понякога беше много ядосан, защото хората не харесваха написаното от него. Мисля, че беше за робството. Той каза на мама, че ще отиде в северните щати да намери ново място, където да се преместим. Всички бяхме много възбудени. Но там се разболял и починал. Повече не го видяхме. Много смътно си го спомням.

— Опитай се да си представиш, че не знаеш дори кой е бил баща ти. Макар че сред клиентелата на майка ми имаше достатъчно мъже, които ставаха напълно за бащи.

Тя се вгледа в сгърченото му лице и прогони с пръсти горчивината от него.

— Той трябва да е бил много красив и силен, съдейки по теб. Но мен не ме интересува кой е бил той.

Чертите му се смекчиха и той я целуна по ръката.

— Разказвай. Кога се омъжи отново майка ти?

— Не мога да си спомня точно. Бях някъде на около десет години. Трябваше да се изселим от къщата си и да оставим всичко в нея. Хората около нас мразеха много мама, предполагам заради това, което бе писал татко.

Рос се опитваше да си обясни. Брайънт явно е бил аболиционист. Отишъл е на север, не е могъл да свикне с климата, и е починал от някакво бронхиално заболяване. Майката на Лидия, вече вдовица, е загубила всичко.

— Спомням си тъмна стая на горния етаж на една стара къща. Там живеехме. Мама шиеше, бродираше кърпичките и другите принадлежности на дамите. Един ден се върна и ми каза, че се запознала с един мъж, който имал ферма на хълмовете.

Тя въздъхна.

— Те се ожениха и той ни взе в къщата си. Къщата му беше нещо, което не приличаше на къща. Там беше студено през зимата и горещо през лятото. Аз спях в един плевник над конюшнята и единственият начин да стигна до там беше стълбата. Беше страшно мръсно и мама се съсипваше от работа. Знам, че сигурно е била доведена до крайно отчаяние, за да се омъжи за него. Тя си мислеше, че ще има достатъчно храна във фермата му, че ще бъде по-здравословно да отрасна там, отколкото в някоя тъмна мансарда. Той бе голям самохвалко и мама беше повярвала на преувеличенията му. Тя му стана доброволен роб.

— А завареният ти брат?

— Той беше по-голям от мен. Беше вече голям, когато двете с мама се преместихме при тях. Той и баща му по цял ден се караха помежду си и с всичките си съседи. Намразиха и нас — когато отивахме в града за провизии, хората ни ругаеха. Мама плачеше и отказа да ходи повече в града. И аз повече не отидох. Страх ме беше да се движа сама сред толкова мъже.

Рос я обгърна още по-силно.

— Онзи живот вече не съществува, Лидия. Щастлив съм, че ми разказа всичко това. То обяснява много неща. И на мен ми олекна, като ти разказах за себе си. Ти си единственият човек, който знае истината. Тайната ми умря с Джон Сакс. Никой друг не знае нищо.

Но тя не беше единствената. Кланси също знаеше. И другите мъже, които търсеха Сони Кларк. Но те никога нямаше да го открият, ако тя успееше да се справи със задачата си. Ръцете й го обгърнаха плътно.

— Никога ли не си разказвал на Виктория?

Дланите му застинаха сред ласката.

— Не — каза той. — Никога не й разказах.

Лидия се усмихна на себе си. Виктория бе имала любовта му. И все още я имаше. Но тя имаше нещо, което бе отказано на Виктория. Доверието му.

— Рос?

— Мммм?

Той се чудеше колко гладък е стомахът й. Външната страна на пръстите му се плъзгаше без всякакво усилие по кожата.

— Това, което направи преди време…

Той застина.

— Да?

— Нищо, само си мислех на глас.

— Какво? Кажи ми.

— Аз… не зная… ти сигурно ще си помислиш, че…

— Не знам какво да си помисля, ако не ми кажеш.

— Е, чудех се дали… — Тя се претърколи и се облегна на гърдите с пламнал поглед. — Дали и аз мога да го направя с теб.