Защото те обичам

Глава седемнадесета

Отвори уста да извика, но ужасът бе откраднал гласа й. Това даде възможност на Кланси да се вмъкне във фургона и да запуши устата й с длан.

— Хайде, хайде, нали няма да вдигаш шум, мис Коулман? — Кланси размаха дълъг нож точно пред очите й. — Щото ако почнеш, първият, дето ще влезе тук, ще излезе навън с разпорено гърло. Пък то може да се случи и на съпруга ти.

Зениците на Лидия се разшириха още повече и той доволен се изкикоти:

— Гледам, че вече почна да ме слушаш.

Постепенно си свали ръката от устата й, макар че не прибра ножа в канията. Лидия беше прекалено зашеметена, за да направи каквото и да било. Той беше въплътеното чудовище от кошмарите й, лешояд, възкръснал от миналото. Раната върху главата му беше оставила видим белег, който го правеше още по-отблъскващ. Вонеше целият. Тя се зачуди как е могла да живее с него десет години, дори и…

Преглътна с усилие грапавата буца заседнала на гърлото й. Как беше възможно да е останал жив? Как? Тя го беше видяла да пада върху онзи камък, беше дочула съвсем ясно изпращяването на черепа му, беше видяла бликналата кръв.

— Мислеше си, че съм умрял, а? — захили си мръсно той, прочел мислите й. — Добре ме блъсна тогава, когато те настигнах до Ноксвил. Риташе ме и ме дереше като дива котка, докато накрая изгубих равновесие и паднах долу. Много обичам темпераментните жени. Което без съмнение не си забравила. Но аз съм направо луд, сестричке, загдето тогава ме блъсна от онази скала и ми разцепи черепа. Няколко седмици място не можех да си намеря от болки, виждах всичко размазано. Но очите ми най-после се проясниха. Да, господа. Вече виждам всичко ясно. — Очите му още веднъж я обходиха алчно. — А ти си нещо, дето си струва човек да му се порадва с поглед.

— Ако съпругът ми те открие тук, ще те убие — изрече тя с далеч по-голяма смелост, отколкото чувстваше в момента.

Вътрешно цялата трепереше от страх. Страх, че Кланси можеше да си отмъсти за онова, което му беше причинила, и още по-голям страх, че Рос може да разбере какво е представлявала за този мъж. От тази мисъл й се повдигна.

— Твоят съпруг ли каза? Ти знаеше ли, че той има и друга жена? — запита той гадно. — Една богаташка?

— Виктория ли? Тя е умряла.

— Умряла ли? — запита той с глуповат вид. Няколко секунди изражението върху лицето му остана непроменено, но той бързо възвърна арогантността си. — Не виждам с какво може да промени това плановете ми.

— Е, ако планът ти е бил да ми кажеш, че съпругът ми е многоженец, само си изгубил времето си. Можеш да си тръгваш.

— Е, не толкова бързо — изрече Кланси мазно. — Толкова време изтече от последната ни среща, не сме се нарадвали още един на друг.

Очите му зашариха из фургона, като закима одобрително. Забеляза сандъчето, където спеше Лий, пристъпи до него и погледна вътре. Лидия изпадна в паника и не се възползва от внезапно разкрилата се възможност да изскочи навън. Тя не посмя да остави Лий сам с Кланси и не искаше да вдига тревога в лагера от страх, че той ще им разкаже кой е.

— Това ли е моето дете? — попита я, като посочи с ножа надолу към него.

— Не! — извика тя приглушено и го изблъска от детето, заставайки между двамата.

— Твоето дете умря при раждането. Това е детето на Рос. Виктория е умряла в момента на раждането.

Кланси се почеса по дебелия, обрасъл врат с острието на ножа, докато оглеждаше Лий. Изсмя се с вледеняващ смях.

— Сигурно ще ти повярвам.

— Вярно е! — изкрещя тя, виждайки съмнението му. — Твоето бебе умря, когато се роди, и го зарових в гората.

Кланси повдигна рамене.

— Няма значение. И това бебе не е лошо. Що да не го взема. Щото ако не е моето, к’во ме интересува дали си го гледала добре, или не.

Сърцето на Лидия застина в гърдите й, за да заблъска след миг с всичка сила. Гърлото й пресъхна.

— Какво искаш?

Кланси се изсмя.

— Аха, взе да загряваш. Винаги съм казвал, че не си от тъпите. Винаги!

Лидия беше обзета от трескав страх. Знаеше на какво е способен мъжът срещу нея, знаеше, че Рос може да се върне и да ги завари така. Беше вече време да се прибира в лагера. Другите бяха около огньовете и приготвяха вечерята си. Щяха ли да забележат, че я няма? Щеше ли някой да дойде да я потърси? Щеше ли да я завари Рос с Кланси?

Не, Господи, само това не!

— Какво искаш? — попита повторно тя.

— Гледам че си се издигнала, сестричке. Добре си се издигнала. Тъкмо започвах да си мисля, че можеш да подадеш едно рамо и на бедното си братче, така да се каже. — Стъклените му очички се впиха в нея. — Като ми дадеш скъпоценностите, които съпругът ти е откраднал от бащата на първата си съпруга.

Лидия го изгледа неразбиращо.

— За какво говориш? — запита тя с изтънял глас. — Какви скъпоценности? Тук няма никакви скъпоценности, а Рос не е крадец.

Кланси се облакъти на един шкаф и забърка във вътрешността на ризата си за плаката, който влачеше със себе си почти от два месеца — онзи, който беше струвал живота на курвата в Оуентаун.

— Виж хубаво това — каза той, разгъвайки почти разпадналия се лист хартия. — Твоят хубостник съпруг, без който ти не можеш, съвсем не е онзи светец, за който ти се представя.

Лидия се втренчи в плаката и го сравни с образа на мъжа си. Беше по-млад, с по-дълга коса, без мустаци, но без съмнение — Рос Коулман. Сони Кларк. Тя прочете списъка на престъпленията, в които го обвиняваха и кръвта се отдръпна от лицето й. Почувства как й се завива свят и стисна ръба на шкафа, за да не падне.

Не беше много сигурна, но цифрата пет, последвана от три нули, трябва да представляваше значителна сума, обявена като награда за залавянето на Сони Кларк.

Тя повдигна измъчени очи към Кланси.

— Ти ще го предадеш заради парите.

Той почеса мазната си коса.

— Не съм алчен човек. Мисля, че тия скъпоценности струват доста повече от пет хиляди долара, и не си струва да се вдига шум, ако разбираш какво искам да ти кажа. Така че е по-добре, ако ми дадеш тия скъпоценности. Тогава си тръгвам веднага. Ще се разделим като приятели и ще оставя съпруга ти и детето му на мира.

Лидия разтвори отчаяно ръце.

— Но тук няма никакви скъпоценности. Казах ти, че нямам представа за какво говориш.

Той я сграбчи и я издърпа до себе си, завирайки лицето си в нейното.

— Момиченце, казвам ти, че има. Видях тъстът му да разговаря с някакъв много наперен джентълмен, който ми приличаше на ченге. По следите на съпруга ти са, загдето е отвлякъл Виктория и е отмъкнал семейните скъпоценности.

— Рос никога не би…

Кланси я разтърси грубо.

— Стига си повтаряла едно и също. Той е убиец, не разбра ли?

Тя се опита да размисли, но не успя. Рос — убиец? Той си служеше виртуозно с оръжията. Но убиец? Убийство. Обир на банки. Обир на влакове. Не беше възможно, и въпреки всичко на плаката го пишеше.

— Не знам за никакви скъпоценности. Рос е обичал съпругата си много. Отивали са за Тексас да основат собствен конезавод. Той не я отвлякъл.

— Е, така си мисли татенцето й. И направо не го свърта на едно място да разбере какво им се е случило. Пък и аз мога да намаля мъките му, ако намериш тия скъпоценности и ми ги дадеш. — Той я ощипа по ръката. — Няма да излъжеш старото си братче за ония украшения, нали, миличко?

— Не — каза тя и той разбра, че говори истината. Стиснатите му около китките й ръце се отпуснаха леко. — Дори и да има скъпоценности във фургона, не знам къде се.

— В твой интерес е да ги откриеш колкото можеш по-бързо.

— Рос изхвърли всички вещи на Виктория, когато се омъжихме. Мисля, че ги зарови нейде, или ги раздаде. Не знам. Няма начин да се разбере. А и освен това не мога да открадна от собствения си съпруг! — възкликна тя.

— Искаш да свърши като оня дебелоглав хлапак, който бях принуден да убия ли? А? Май ти беше приятелче, нали?

Лидия побледня и остана без въздух.

— Люк? — пое си тя с огромно усилие дъх. — Ти си убил Люк?

— Така ли се казваше? Не можахме да се запознаем, защото хукна веднага към лагера, за да разкаже, че ви следя. Трябваше да го спра, нали така? И го спрях.

И той се изсмя с налудничавия си смях.

Лидия покри уста с ръка. Люк Лангстън беше загинал заради нея. След като я беше открил в гората и спасил живота й, момчето беше загинало с най-нелепата смърт.

— Много ще ми е омразно, ако пак ми се наложи да правя такова нещо. Наистина ти казвам, но ако това дете тук не е моето, както ми казваш… — Той проточи заплашително последните думи, опипвайки острието на ножа си с палец, без да отделя поглед от Лий, който се бе пробудил и щастливо гукаше и размахваше ръчички. — Ако ли пък предам съпруга ти на закона, пак си оставаме двамката с теб. Ама не се оплаквам, няма да ни бъде лошо.

Той прокара зловещия връх на ножа по гърдата й.

Със смелост съвсем не на място, тя рязко отблъсна ръката му.

— Аз… аз ще потърся скъпоценностите, но не знам дали ще намеря нещо. Ако не ги намеря, нали ще ни оставиш на мира?

— Настина си трудна, сестричке. Щото ако не ги намериш, тогава ще ми се наложи да получа малко пари в брой от другаде, като например от закона, като им кажа, че ми е известно къде се крие Сони Кларк. — Той се приведе към нея и задиша тежко с отровния си дъх право в лицето й. — Добре ли те оправя, сестричке, или аз бях по-добрият, а?

— Не ме наричай така! Не съм ти сестра!

— Да, май че имаш право — каза той, почесвайки се по наболата по брадата му четина. — Май си обща съпруга. — Тя видимо побледня, и той отново се изсмя с отвратителния си смях. — Ама сега не ми е много до това. Трябва да се погрижа за бъдещето си. — Той прибра ножа в канията и пристъпи към отвора на брезента. — Ще те навестявам вече по-често. Трябва да следя как върви работата. — И отново хвърли поглед към Лий. — Хубаво хлапе. Голям срам ще е, ако не го опазиш и му се случи нещо лошо.

И той изскочи от фургона.

Лидия се строполи на пода, от чудовищното напрежение, което бе преживяла при вида на възкръсналия Кланси, дошъл да превърне нейния живот в ад.

Довлече се до постелята, обгърна коленете си, както беше правила след бруталните нападения на Кланси. И сега, както тогава, тя се заля в сълзи, защото я беше насилил почти толкова брутално, както и тогава. Той насилваше новия й живот с Рос. Беше я осквернил преди още да разбере какво представлява любовта. Беше я поругал. И заради неговото злодейство, тя се бе чувствала омърсена до момента, в който Рос я накара отново да се почувства чиста и достойна като човешко същество.

А сега Кланси Ръсел се канеше отново да разруши живота й.

— Лидия?

Тя чу Рос да я вика отвън и побърза да изтрие сълзите си. Той не трябваше да научава нищо. На никаква цена не трябваше да му позволява да научи. Щеше да я презира. Щеше да се отврати, като разбереше че беше поверил сина си на жена, която бе имала интимни връзки с някой като Кланси. А отвращението, което щеше да изпита при мисълта, че се е докосвал до такава жена. Тя щеше да направи всичко възможно той да не научи.

Той разтвори краищата на платнището и надникна вътре.

— Лидия, какво… — Видя я върху постелята и се разтревожи. — Какво има?

С един скок се прехвърли вътре и коленичи до нея.

Беше страшно красив, дори и в прашните си от пътуването дрехи, със смачканата си от шапката коса, с червената ивица, причинена околожката на шапката.

Тя го обичаше. Чувството я заля цялата, запълни я до краен предел, протече навсякъде по тялото й. Дори и да беше убиец, въоръжен грабител, каквото и да беше извършил, или както и да му беше истинското име, тя го обичаше. И никога не трябваше да научава за Кланси.

Той забеляза сълзите в очите й и преглътна с усилие. Обзе го страх, какъвто никога досега не беше изпитвал.

— Лидия, да не си болна?

Тя енергично поклати глава, и притисна ръката му към бузата си.

— Не се чувствам добре, но не съм болна. Сигурно съм уморена.

Той изпита облекчение. Раменете му се отпуснаха с дълбока въздишка.

— Всички трябва да си почиваме от време на време. — Той я погали по шията и усети пулса й да бие ускорено. — Нали си добре?

— Да, да — потвърди тя, като се изправи. — Добре съм. Ей сега ще нахраня Лий и после ще приготвя вечерята.

— Почакай малко — каза той с усмивка. — Преди да помисля за вечерята, трябва първо да опитам нещо, дето цял ден не ми излиза от ума.

И той повдигна брадичката й леко. Първо я притисна, после отвори устните си и нежно засмука нейните.

Лидия се освободи от прегръдката му и се дръпна встрани. Тя се чувстваше омърсена от докосването на Кланси, а той беше заразна болест, държала я в прегръдките си в продължение на десет години. Тя не искаше да зарази и Рос.

— Май че фасулът загаря.

И преди да успее да я спре, тя изхвръкна от фургона.

Настроението й остана същото през цялата вечер. Рос напразно си блъскаше главата над тази промяна в поведението й. Беше много напрегната, скачаше и при най-малкия шум. Обикновено говореше много, а тази вечер беше сдържана дори и с Маринел и Атланта, които дойдоха след вечеря с предложението да погледат Лий, за да могат Лидия и Рос да се поразходят.

Той се надигна обнадежден от стола. При последната им разходка се бяха отдалечили достатъчно от лагера, където необезпокоявани се бяха любили на една поляна от детелини.

Още щом се озоваха сред ароматната трева той бе потърсил тъмния й триъгълник. Тя не се беше възпротивила на милващите му ръце, но се бе стреснала, когато след малко я придърпа върху себе си, без да сваля дрехите й.

Тя извика:

— Какво правиш?

— Не можеш ли да познаеш? — и се вкопчи в нежните полукълба.

Тя остана върху него.

Дъхът й спря от наслада, когато той я прониза, взривявайки я с усещанията от новата поза и карайки всичките й сетива да пеят. Тя изглеждаше толкова невинно с разперената си пола, възседнала го. Но сексуалната наслада в очите й не съдържаше никаква престорена скромност, когато инстинктите я накараха да се залюлее отгоре му.

Рос бе галил бедрата й до мястото, където телата им се съединяваха. Следейки с поглед главата й, той прокара пръсти през мекото хълмче до самото лоно, търсейки малката точка на удоволствието. Цялото й тяло сякаш се затвори около него.

Викаше извика името му с пълен глас и залитайки напред, обгръщайки го с ръце. Той издърпа ризата от полата й, захвърли я настрани и целуна гърдите й. Нежност в пълен контраст с агресивно сключените им бедра.

Дълго след това тя бе лежала като уморена кукла върху гърдите му. Той се бе усмихвал на небето, вдъхвайки аромата на детелината, нейния мирис, мириса на собственото му тяло и на лятната вечер, и разбра, че никога досега не бе изпитвал по-дълбоко чувство на покой и щастие в живота си. Трябваше да благодари на Бога за тази жена.

Така че когато момичетата на Лангстън споменаха за разходка, пулсът на Рос рязко се ускори и цялото му тяло реагира по най-бърз начин.

Лидия отхвърли и предложението на момичетата и неговото пулсиращо желание с думите:

— Не искам никой да гледа Лий, освен мен.

Те я изгледаха учудени.

— Цял ден е плакал. Сигурно го боли стомахчето.

Същата нощ си легна още преди да се върне Рос. Той знаеше, че тя не спи, макар че се преструваше на заспала. Прокълна всички жени накуп докато лягаше до нея. Какво, по дяволите, й ставаше?

И изведнъж почувства изгарящо чувство на вина. Месечните й неразположения. За Бога, та той направо беше забравил, че тогава Виктория прекарваше няколко дни в постелята, докато Лидия цял ден бе управлявала фургона, грижила се за Лий и готвила вечеря край горещия огън.

Той се обърна към нея.

— Лидия?

Тя лежеше с лице обърнато на другата страна, преживяваща отново срещата си с Кланси и опитвайки се да заглуши страха, разяждащ вътрешностите й.

— Да?

Тя не беше достойна да е негова съпруга. Тя беше курвата на Кланси. Не по нейно желание наистина, но въпреки това, курва. Силно стенание се откъсна от устните й.

Рос го чу и я обърна към себе си, без да срещне каквато и да е съпротива от нейна страна. Той притисна лицето й в гърдите си и разроши косата й.

— Хайде да спим — прошепна той, като я целуна леко по слепоочието.

Той вече не отхвърляше нежността, която тя пробуждаше в него. Нежността беше част от него, част, която той не познаваше. Не можеше да я управлява, и затова се остави изцяло на нея. Все още обичаше Виктория, и винаги щеше да я обича, но тя беше мъртва, а той жив, а никой нормален човек не може да живее в самота.

— Сутринта ще се чувстваш по-добре.

Рос заспа пръв. Лидия лежеше в мрака до него, вслушвайки се в дълбокия, равен ритъм на сърцето му и се чудеше как ще се измъкне от желязната хватка на Кланси следващия път.

Три дни след това тя се поотпусна, явно успокоена от отсъствието му. Може би той само се бе погаврил с нея в желанието си да я изплаши, може би му се беше случило нещо. Може би…

Тя отново претърси фургона, но напразно.

— Още не ми е преминало — излъга тя Рос на сутринта след появата на Кланси. — Мислиш ли, че Буба ще има нещо против да управлява фургона вместо мен? Струва ми се, че ще е по-добре, ако остана вътре с Лий.

Рос се вгледа отблизо в нея, но тя не отвърна на погледа му. Дали наистина беше болна и не искаше да му каже? Не беше направил опит да я люби, преценявайки правилно, че тя няма да го посрещне с желание. Дали не се канеше да побегне от него? Един милион предположения профучаха през главата му, а той не можеше да се спре на нито едно от тях.

— Добре — изрече той кратко и излезе от фургона.

Лидия знаеше, че бе обтегнала отново нервите му до скъсване, но не можеше да постъпи другояче. Тя воюваше за собствения си живот, за неговия и за живота на Лий.

Този ден претърси всеки сандък, всяко чекмедже в шкафа, всяко местенце, където Рос, или Виктория биха могли да скрият някакви скъпоценности. Беше сигурна, че Рос дори не е чувал за скъпоценностите, макар че криеше парите във фургона. Намери ги в кутия за захар от китайски порцелан, която бе обвита в парче от вестник. Но нямаше никакви скъпоценности.

Кланси сигурно грешеше. Но ако тя не успееше да намери онова, за което той беше повече от сигурен, че съществува, тогава какво? Какво щеше да предприеме той? Щеше да предаде Рос на закона? Щеше да нарани Лий? Щеше да каже на Рос, че тя е тяхна обща съпруга?

Разбра го твърде скоро.

На четвъртия ден, шетайки приведена около огъня, тя срещна изведнъж лицето му на няколко инча от нейното. Не знаеше откъде се е появил. Сякаш се беше пръкнал от нищото.

— Намери ли ги? — запита той.

— Не. Няма нищо. Търсих навсякъде.

— Стига си ми дрънкала глупости. Вътре са, казвам ти.

— Няма нищо, Кланси — настоя тя, като се огледа нервно.

Какво щеше да стане, ако някой я видеше да разговаря с него? Всички вършеха обичайната си работа, като че ли това беше съвсем вечер. Обикновена за тях, но не и за нея.

— Казвам ти, огледах навсякъде.

— Навсякъде?

— Да — отговори тя твърдо.

Той се почеса между краката.

— Е, значи тогава трябва да тръгвам към най-близкия град, за да предупредя шерифа, че в тоя керван се укрива човек, когото търсят. Ама и голяма шумотевица ще се вдигне!

Той направи две бавни стъпки, преди тя да го спре отчаяно:

— Не, почакай!

Той се обърна рязко и я прикова за земята със стъклените си очички.

Тя закърши ръце и заоблизва устните си.

— Аз… Може би има места, които още не съм претърсила. Не е толкова лесно.

— Не съм ти казал, че ще бъде лесно. Казах ти да търсиш здраво.

— Дай ми още няколко дни, Кланси, моля те.

Той заобиколи огъня и тръгна към нея с хищни стъпки.

— А какво ще ми дадеш на мен за добрината ми? А?

Тя се дръпна от него, но той не отстъпи.

— Нямах време да отскоча до града. Нали разбираш? Не съм пипвал жена от седмици и…

— Няма ли да ми обясниш защо си притиснал жена ми във фургона, мистър?

Стоманеният глас се разнесе само на два фута от тях, когато Рос изскочи иззад фургона. Кланси реагира с животинска бързина и посегна към ножа в канията, провесена на кръста му.

— По-добре недей — беше всичко, което Рос добави.

Още преди ръката на Кланси да измине половината път, револверът на Рос излетя във въздуха и дулото му кацна точно върху гърба на плоския и широк нос на Кланси.

— А сега, ако не искаш да ти пръсна мозъка, предлагам да се дръпнеш от жена ми.

За пръв път в живота си Лидия стана свидетел Кланси да се подчини на друг мъж. Той никога не бе обръщал никакво внимание на пияните брътвежи на Отис Ръсел. Беше здравата пребледнял и се потеше обилно, докато се отместваше от нея.

— Внимателно с тоя колт, мистър — заекна Кланси, мъчейки си да си придаде смелост. — Жена ти е нещо много нервна. Исках само да я запитам къде си и тя цялата се разтрепери.

Рос и за секунда не му повярва. Лидия изглеждаше така, сякаш беше видяла призрак.

— Е, ето ме и мен. Какво искаш?

— Работа. Ти си Коулман, нали така?

Лидия се втренчи с невярващи очи в Кланси. Какво мислеше да прави?

Рос мигновено застана нащрек. Лидия видя как очите му блеснаха и устните му се втвърдиха под мустаците.

— Кой си ти?

— Казвам се Ръсел.

Кланси направи пауза, в очакване на някаква реакция от страна на Коулман. Не последва никаква. Значи сестричката му не беше разказала на съпруга си за миналото. Прииска му се да има куража да му се похвали, че той е надул корема й с онова бебе.

— Чувам, че си имал много здрави коне.

— Къде го чу?

— Нещо ми се губи от главата — каза Кланси, като се почеса по лицето, сякаш опитвайки се да си припомни. — Бива си ме с конете, да знаеш, и си помислих, че можеш да ме наемеш да се грижа за тях.

Рос свали ударника на револвера си и го прибра в кобура.

— Нямам нужда от никаква помощ — изрече той грубо.

— Ама аз ще ти бъда полезен за конете. Не можеш ли да помогнеш малко на един беден човек?

— Казах ти, че нямам нужда от никаква помощ — повтори Рос с глас, от който биха замръзнали вените и на храбър мъж. — Наел съм вече един младеж да ми помага.

Кланси издаде съжалителен и мляскащ звук с езика си.

— Брей, нямам си късмет, и това си е. Веднъж да попаднеш на такива коне, и…

— Можеш да си тръгваш, Ръсел — каза Рос.

Лидия видя мигновения блясък на омраза по лицето на Кланси. Той нямаше навика да му казват какво да прави, а Рос вече няколко пъти го бе пришпорил в течение на броени минути.

— Добре, добре. Съжалявам, че ви разтревожих. — Той свали шапка към Лидия. — Простете ми, че ви стреснах, уважаема госпожо. Винаги съм се стремял да избягвам недоразуменията. — Той постави ръка на гърдите си и тя чу шумоленето на хартията. Напомняше й за плаката. — Винаги съм уважавал правото на мнение на другите хора.

Щеше да се върне и да провери дали е открила скъпоценностите.

— Тръгвай, Ръсел.

Устните на Рос дори не се раздвижиха при произнасянето на думите.

Кланси злобно го изгледа, преди да изкриви лицето си в усмивка и да се затътри към един мизерна кранта, спъната недалеч от фургона. Двамата го проследиха с поглед, докато се изгуби в гората.

Рос се обърна към нея и нежно я придърпа към себе си за раменете, сгъвайки леко колене, за да надзърне в очите й.

— Да не ти направи нещо? Какво ти каза? Добре ли си?

Зъбите й тракаха и тя заекна, докато отговаряше:

— Да, добре съм.

— Беше страшно изплашена. Видях лицето ти.

— Глупаво беше да се страхувам. Някакъв чудак, но ми се струва безвреден.

— Е, аз не мисля така. Ще отида да го проследя…

— Не! — извика тя, сграбчвайки ръкавите му в ръце. — Не, Рос, недей. Той… може да е опасен.

Тя не забеляза, че противоречи с изреченото само преди секунди. Рос горчиво съжаляваше, защо не му беше пръснал черепа, когато видя колко е изплашена Лидия. Никога досега не беше я виждал изпаднала в такава паника. Положи нежно длан върху бузата й и каза:

— Само да се уверя, че си върви по пътя. Ще изпратя Буба да постои при теб.

Рос кипеше от нетърпение да разбере дали наистина тая отрепка Ръсел е само някакъв обикновен скитник. Притесняваше го фактът, че той знаеше толкова много за него. Дали знаеше повече от това, че Рос Коулман притежава племенни коне? Дали не знаеше за Сони Кларк? Налагаше се да провери.

Продължи да се тревожи и дълго след като се върна от проследяването на Ръсел. Беше загубил следите му някъде след падането на нощта. Тръгна по лагера да разпита дали някой не е виждал, или разговарял с онзи дрипльо. Почувства слабо облекчение, когато мистър Лоусън му каза, че Ръсел бил при корала късно следобед, тъкмо когато правели лагера.

— Попита ме чии са тези коне. Казах му твоето име. Дори му посочих и фургона ти. Съжалявам много, Рос.

— Няма нищо. Мисля, че е бил само някакъв скитник дето търси работа. Не мисля обаче, че е от хората, дето бихме приели между нас.

— Напълно съм съгласен с теб — кимна Лоусън. — Гаден плъх.

Рос се върна във фургона си, убеден, че е дал воля на въображението си малко повече от необходимото. Бяха изминали повече от три години, откакто го бяха простреляли и зарязали, мислейки че е мъртъв. Сони Кларк бе умрял и това бе рождената дата на Рос Коулман. Но оставаха ловците на глави и хората на закона, които биха дали много, за да научат, че е жив и под друга самоличност. Трябваше да бъде максимално предпазлив.

Буба седеше на стълбичката на фургона, втренчен в умиращите пламъци на огъня. Той мигновено скочи и сграбчи подпряната до себе си пушка при първия шум от стъпките на Рос.

— Спокойно. Аз съм — каза Рос. — Къде е Лидия?

— Вече спи — изрече Буба със същия безизразен глас, с който разговаряше с всички от деня на смъртта на Люк.

— Лий добре ли е?

— Добре е.

— Нещо да се е случило, докато ме нямаше?

— Нищо.

Не можеше да сподели с Рос, че Присила Уоткинс се беше опитала да го притисне с молба за разговор. Беше се промъкнала откъм гърба му веднага щом Лидия се качи във фургона и угаси фенера.

— Буба — беше прошепнала тя от мрака.

Той рязко бе скочил и виждайки кой го е стреснал, я бе изгледал с мрачен блясък в очите.

— Върви си — каза й той, отпускайки се отново върху стълбичката.

— Буба, искам да говоря с теб — прошепна тя. — Ти ме избягваш от… от… от деня, в който беше убит Люк.

— Съвсем вярно. Не разбра ли защо?

Тя притисна пръсти към устните си.

— Защо се отнасяш толкова лошо към мен, Буба? Позволих ти да го направиш, нали? Бях толкова добра към теб, а сега се държиш отвратително. Също като останалите мъже, които молят, а като си получат желаното, обръщат гръб на бедното наивно момиче.

Буба се чувстваше достатъчно зле и без нейните обвинения. Той съзнаваше, че се отнася зле с нея, но всеки път, когато я погледнеше, в погледа му изплуваше гледката на тялото на братчето му, провиснало безжизнено в ръцете на Мозес.

Ако не беше чукал Присила онзи следобед! Ако не беше опипвал цялото й тяло с ръцете си. Ако гърдите й… и устата й…

И въпреки цялото му отвращение, почувства как страстта отново го обзема. Тя командваше тялото му, не сърцето, или разумът. Но как можеше да го направи отново, след като скръбта по брат му не го напускаше? Сигурно беше някакъв изрод. Изпитваше и отвращение от факта, че Присила се досеща за природата на терзанията му. Тя се бе примъкнала до него, бе поставила длан върху панталона му и се затърка като котенце о него.

— Не ме ли харесваш повече, Буба?

Дори и в здрача не беше трудно да се забележи, че под памучната й рокля няма нищо. Членът му се бе втвърдил под нежните милувки на пръстите й и стон на самопрезрение се изтръгна от гърлото му.

Той я отблъсна.

— Остави ме на мира.

Тя бясно отметна глава назад и скочи със свити юмруци.

— Добре. Но да знаеше, че ако си ми направил бебе, ще съжаляваш страшно. Татко ще те убие.

И с това грозно, макар и малко комично предупреждение, тя се скри в мрака, оставяйки го по-нещастен от всякога. А той си беше мислил, че това е невъзможно.

Сега се размърда от летаргичното състояние, в което беше изпаднал, и помоли Рос да повтори въпроса си.

— Попитах те дали има останало кафе. Но не се притеснявай. Като гледам, май има.

Рос си наля остатъка от канчето и го свали от огъня.

— Лидия каза да ти предам, че ти е оставила фасул, ако си гладен.

Рос поклати глава.

— О, това е чудесно. Благодаря ти, че наглеждаше нещата. Можеш да си ходиш вече, аз ще загася огъня.

Буба се поколеба и Рос, усещайки, че разсеяността на Буба се дължи на скръбта по Люк, изчака, като отпи бавно от кафето си. Не искаше да принуждава момчето. По-добре само да му разкажеше какво го тормози. И ако Буба искаше да сподели мъката си с него, Рос с готовност щеше да го изслуша.

— Спомням си онзи бик, който имаха съседите ни в Тенеси. Вземахме го от време на време за нашата крава — започна Буба без всякакво предисловие. Той се изкашля и приглади с ръка панталоните си, после издърпа безцелно някакъв провиснал конец от ръкава на ризата си. — И всеки път, когато те… е, всеки път, когато той й се качваше, тя после се отелваше.

— Да — каза Рос, като отпи още една глътка от кафето, загледан в мъждукащите въглени.

— Чудех се — Буба се изкашля, — дали е така и с нас. Хората, искам да кажа.

Рос изля утайката от кафето на земята и се изправи. Свали шапката си и я закачи на един гвоздей на фургона, смъкна ризата си и наля вода в един ламаринен леген, който използваше за миене. След като наплиска обилно лицето и врата си, той каза:

— Ако имаш предвид, дали една жена зачева всеки път, когато е била с мъж, отговорът е не.

Той енергично избърса лицето си с кърпа.

— А колко пъти мислиш, че… Искам да кажа, ако си… знаеш, ако си се изпразнил вътре няколко пъти, три или четири, дали не е възм…

— Буба — каза Рос, слагайки ръка върху рамото на момчето. — Защо не ми разкажеш какво те безпокои?

Буба умолително вдигна поглед към лицето му, после унило сведе глава. Рос усети как крехките рамене на момчето до него се разтресоха под ръката му в безмълвен плач.

И цялата история се изля като порой — за това, колко много желаел Присила, как направо оставал без ума и дума всеки път, когато я види, за това, как му се наложило да подкупи Люк да свърши и неговата работа, за да може да се срещне с нея онзи ден край реката. Той разказа как бяха прекарали онзи следобед. Призна също така, че му е било за пръв път и е било много хубаво.

Той плачеше, вече без да се срамува, бършейки очи в ръкава на ризата си.

— Ако не бях я чукал тогава, Люк щеше да си е жив и здрав. Всичко стана заради мен. Бях се превърнал в някакво животно, докато през това време са му прерязали гърлото.

Рос изпсува към небето. Кому бяха необходими тези страдания на момчето? Не му ли стигаше смъртта на братчето му?

Той сведе поглед към изкривеното лице на Буба и почти му завидя за чисто човешкото качество да страда толкова много заради друго човешко същество. На възрастта на Буба беше извършил първото си убийство. Не беше почувствал нищо друго, освен чувството на възторг. Не беше почувствал дори и частица угризение на съвестта, още по-малко пък разтърсващото отчаяние на младия човек до него. Буба не знаеше колко щастлив е, че може да изплаче мъката си.

— Ти нямаш никаква вина за това, Буба — изрече с равен глас Рос. — Люк обичаше да скита сам. Това можеше да се случи по всяко време. Чисто съвпадение е, че се е случило, когато си бил с Присила в същото време. — Рос си спомни за дните, когато толкова много бе желал Лидия, как бе мислил, че ще умре, ако не легне с нея. — Няма мъж, който да не познава какво е да желаеш определена жена.

— Проклятие, иска ми се никога да не бях я докосвал. Сега ми разправя, че сигурно била бременна. Мама ще ме убие. Ако нейната не я изпревари.

Рос се изсмя с пълно гърло и Буба го изгледа изумен.

— Много ли харесваш Присила?

Рос не искаше да говори лошо за нея, ако момчето наистина я обичаше, или си мислеше, че я обича.

Буба се размърда неспокойно.

— Отначало си мислех, че искам да се оженя за нея. Наистина си мислех, че я обичам. — Той отново изпсува. — Тя е права. Казваше, че единствено съм искал да я чукам и след като вече съм я притежавал, вече не съм давал пет пари за нея. Предполагам, че трябва да се оженя за нея — добави той без особен ентусиазъм.

— Ще ти се наложи да чакаш на опашка.

— А?

— Скаута сподели с мен, че го натискала да се оженят, Буба — каза меко Рос. — Тя е била с много мъже. — Той не спомена на момчето, че и той многократно бе получавал покани от нея. Не особено явни, разбира се, но един нормален мъж не би ги пропуснал. — И ако се окаже, че е забременяла, бая ще се поозори, докато докаже кой е бащата. Тя е една твърде хитра кучка, която се е вкопчила в теб и не иска да те пусне. — Когато видя обезсърченото лице на момчето, той го потупа по рамото. — В живота на всеки мъж има по една Присила, момичето, предопределено да го въведе в реалния свят, момичето, което го завлича под полата си, а после се прави на оскърбената невинност.

— Имал ли си момиче като нея, Рос?

Рос го напуши смях и се зачуди какво ли би казал Буба, ако научеше, че Рос бе обучаван от цял бардак, който с радост го въвеждаше в тайните на любовта през ленивите следобеди, или вечерите, когато бизнесът не вървеше особено. Той се ухили в здрача и зъбите му блеснаха.

— А това е вторият урок, който трябва да научиш. Един джентълмен никога не споделя такива неща.

Рос с облекчение видя как Буба се разсмя. За пръв път се държеше нормално от деня, в който беше убит Люк.

— Не обвинявай себе си за това, което се случи с Люк. Вината не е твоя.

— Докато съм жив, все ще ми тежи.

— Разбира се, такава рана не зараства леко — съгласи се Рос. — Но мъжът се учи от грешките си и никога не повтаря една и съща два пъти. — Той посочи с пръст към момчето и произнесе твърдо — И стой надалеч от курви като Присила Уоткинс. След като ти е позволила да легнеш с нея, значи ляга и с много други мъже. След няколко години и в твоя живот ще дойде единственото момиче, с което ще се свържеш.

— Някоя като Лидия.

— Лидия?

А той си бе мислил, че идеалът за жена на момчето щеше да бъде Виктория.

Буба преглътна с усилие, изплашен, че може да възбуди гнева на Рос.

— Не искам да кажа нищо лошо, Рос, но Лидия е най-красивата жена, която някога съм виждал. Двамата с Люк си го помислихме, когато я открихме в гората, макар че тогава не изглеждаше много добре.

И когато неговият кумир не отвърна нищо, а го загледа с безизразен си поглед, той продължи забързано:

— Тя е мека и гладка, но не й е неприятно да я галиш и милваш, нали, Рос?

Лидия, отпусната в детелината, с измачкани дрехи, смееща се над зелените петна по чорапите и галейки го игриво, Лидия, която никога не се сърдеше, че заравя пръсти в косите й, Лидия, с лице изкривено от напрежението, с което превземаше страниците на книгата една по една в усилието си да ги прочете правилно.

— Тя е не само красива, но и много храбра.

— Храбра? — отвърна като ехо Рос.

Сякаш разговаряха за някого, когото той не познаваше, но искаха мнението му за него.

— Да, когато се грижеше за конете, когато теб те нямаше, а аз се чувствах много зле. Първо я беше много страх от тях, но това не я спря. Сигурно не трябва да ти го разправям, но тя им носи захарни бучки и те умират за тихите думички, с които ги нарича, почти по същия начин, както и с теб. Много време ме моли да я науча да язди. Обещах й, че ще я науча, ако ти нямаш нищо против, но тя ми каза, че иска да го запази в тайна от теб, за да може да те изненада. Започнах да й помагам да се качва на една от кобилите, когато те нямаше наблизо. Нали не ми се сърдиш за това, Рос?

Рос замаяно поклати глава. Лидия да язди кон?

— Не, защото все трябва да свикне с конете, тъй като ще й се налага доста да ги наобикаля, когато се устроим.

Беше искала да го изненада?

— Точно така си помислих и аз — изрече Буба с видимо облекчение, че Рос не бе побеснял от своеволието. — Трябва да я видиш как се държи за седлото, за да не падне! — Той тихичко се изкикоти. — Учи се да язди по мъжки, в случай че нямаш седло за странична езда.

— Разбира се.

— Но не й показвай, че знаеш, когато поиска да те изненада.

— Обещавам ти, че няма.

Буба погледна към фургона с копнеж.

— Така се надявам да срещна и аз някой ден жена като Лидия. — После добави бързо, уплашен, че е прекрачил границите на приятелството — Лека нощ, Рос, и ти благодаря… ъъъ… за всичко.

И той изчезна в здрача.

Фургонът беше тъмен и той се добра пипнешком до постелята. Свали ботушите и панталоните си и легна до спящата жена.

— Рос? — попита тя сънливо.

— Върнах се.

— Проследи ли го?

— Изгубих го, след като се здрачи. Не мисля, че повече ще се завърти наоколо. Няма за какво да се тревожиш.

Страшно й се искаше това да е вярно.

— Ял ли си нещо?

— Не съм гладен.

И в противоречие на думите му червата му се обадиха гръмогласно.

— Но ти си гладен! — възкликна тихо тя, протягайки ръка в мрака, да погали корема му.

Но пръстите й попаднаха малко по-надолу и улучиха копринената окосменост под пъпа му.

Тялото му реагира мигновено и той простена. Въздържанието му през дните, когато бе изпаднала в онова мрачно настроение, сега вече си искаше своето.

И когато тя започна да издърпва ръката си назад, той инстинктивно се протегна и я върна обратно върху корема си. Изрита бельото от тялото си и след като се обърна с лице към нея, смъкна нощницата й със свободната си ръка.

— Гладен съм, Лидия. Нахрани ме.

Той хищно я зацелува. Придвижи се надолу по шията. Устата му се спря върху сладката извивка на гърдите, бродейки на воля, хапейки лекичко.

Тя изстена от благодарност.

— Помниш ли, когато опита млякото ми?

— Да. О, да, Господи — простена страстно той, прониквайки още по-надълбоко между устните й.

— Иска ми се да имах още мляко, Рос. Бих била щастлива да те накърмя.

Стонът се изтръгна от сърцето, от душата му, и той силом смъкна ръката й надолу. Тя се съпротивлява само миг, преди да я остави покорна на волята му. След миг усети набъбналата му мъжественост.

Той шепнеше като омагьосан името й, докато целуваше гърдите й, галеше ги с език и мустаци, нежно ги засмукваше с устни. Обхваната от любовта си към него, тя прокара пръсти по кадифето на стоманената му дължина, а после дланта й го обхвана трепетно.

Той изпсува, или каза бърза молитва, не стана ясно, когато пръстите й се заеха да опознават формата, усещането, тъканта му, неговата мощ. Тя откри първите капчици влага на върха на члена му.

— О, Господи, да, да, Лидия. Да, да.

Думите му бяха накъсани и неясни, а дишането учестено.

— По-бързо, любов моя. Точно така. О, любов моя…

Той я обърна по гръб, като панически молеше за прошка за бързината си. Но нямаше нужда, защото тялото й беше готово, цялото влажно от желание и сърцето му подскочи от щастие пред подаръка, който му правеше тя. Той се вряза в сладката й мекота, и след като всичко свърши, се отпусна в златистото сияние на изтощението и върховното задоволство. После си спомни думите на Буба. Момчето действително имаше право.

Лидия беше изключителна жена.