Защото те обичам

Глава тринадесета

— Здравей — поздрави го уморено курвата. — Казвам се Пърл.

Господи! Това беше последният й клиент за нощта и оная кучка мадам Ла Рю й го връщаше, загдето й беше надумала сутринта, като й пращаше тая свиня. Денят беше повече от съсипващ, проклетият му Четвърти юли. Улиците на Оуентаун гъмжаха от мъже, работници по железницата. Бяха плътна маса, разгонена като стадо бизони и тя имаше усещането, че всички без изключение са минали през леглото й. Беше страшно уморена и вътре в нея всичко пулсираше като жива рана. А сега трябваше да обслужи това животно.

— Да не си от железницата? — запита го тя с напразната надежда да завърже разговор.

Кланси Ръсел изсумтя подигравателно, когато тя затръшна вратата след него.

— Вместо да дрънкаш, вземи да облекчиш малко топките ми.

И той поглади панталоните си.

Събирайки останките от професионализма си, Пърл се насили да се усмихне, въпреки погнусата. Беше мръсен като боклукчия и вонеше до седмото небе.

— Първо да ти видя парите.

Предпочиташе да пукне, отколкото да позволи на това животно да я докосне с пръст без да си плати.

Кланси зарови ръка в джоба си за парите, които бе успял да прибере от една маса за игра на покер — играчите се бяха хванали за гушата за някаква раздадена ръка. Парите се бяха оказали достатъчни да си купи хубав обяд и бутилка уиски. Сега изпълваха приятно стомаха му, като го караха да се чувства човек за пръв път от доста седмици насам. Той подхвърли монетите върху почти разпадащото се нощно шкафче, покрито с жълт плетен шал.

— Видя ми стоката, нали? — изрече той арогантно. — А сега да видим твоята.

Тя накара устата си да се оформи в едно възбудено «о», макар че отвътре потрепери от отвращение. Той смъкна жартиерите й и започна да разкопчава ризата си. Когато я свали, тя видя кръговете от засъхнала пот под мишниците му върху избелялото червено бельо. Опитвайки се да печели време, тя посочи към парчето сгъната хартия, което бе паднало от ризата му върху пода.

— Какво е това?

— Намерих го. Плакат на някакъв, дето го търсят. Човек никога не знае къде ще му излезе късметът. Хайде, душице, събличай се.

Пърл се изправи на колене върху раздрънканото легло и се измъкна от старата, мизерна роба, подарена й от една приятелка. Дори и жалката огърлица от пера, пришита около яката, не беше успяла да я разкраси.

Остана гола. Очите на Кланси заблестяха от възбуда и устата му се изкриви алчно. Пърл имаше славата на добра професионалистка, която даваше на мъжа всичко, за което й заплатят, стига само да не й причиняват болка. Но сърцето й заби в бесен ритъм като видя убийствената злоба в безцветните очи на Кланси, с които той обхождаше тялото й. Той разкопча панталоните си и откри надут член. Пърл потрепери от отвращение.

— Щом тая хартия е толкова важна, дай ми да я погледна — каза тя като посегна към плаката.

Каквото и да е, само да отвлечеше вниманието му от нея.

— Стига дрънка — каза Кланси, като я яхна. — Как го искаш…

— Хей, ами че този прилича… как му беше името? Оня мъж от кервана.

Кланси захлупи гърдите й с дланите си и силно я ощипа по зърната.

— Ау! Боли, спри! Не разбираш ли какво ти казвам? Видях този мъж само преди няколко дни.

Кланси се надигна местейки очи от нея върху плаката.

— Това е хартия за боклука.

Той беше неграмотен и не можеше да прочете написаното под портрета. Не знаеше дори защо го беше взел онази нощ от масата в салона в Ноксвил, когато бе чул онези две контета да се разправят как мислели, че мъжът е мъртъв, ама май се оказало, че не е и че се представя за някой друг. Откраднал някакви скъпоценности. Не бяха ли споменали и нещо такова?

— Наградата за главата му е пет хиляди долара — каза Пърл, чиято умора изведнъж премина във възбуда.

Това можеше да се окаже билетът й към свободата, далеч от мадам Ла Рю.

— Пет хиляди долара? — Кланси седна на леглото и издърпа плаката от ръката й. — Казваш, че си видяла този мъж? Съвсем скоро?

Пърл не беше от най-умните, но схващаше бързо. Двете години с мадам Ла Рю не бяха пропилени напразно. Тя щеше да запази за себе си всичко, което знаеше за този мъж върху плаката. Ако в тая работа имаше пет хиляди долара, проклета да бъдеше, ако ги остави на този мръсен кучи син.

Тя примига съблазнително с очи и ръката й се плъзна надолу покрай кръста му.

— Ти пък, не виждаш ли, че си правех майтап. Мислех, че искаш да разговаряш с мен, не за някакъв стар плакат.

Кланси заби мощен юмрук в челюстта й. Тя изпращя застрашително и момичето рухна върху леглото, зашеметено от силната болка.

— Ще съжаляваш безкрайно, че си правиш майтап с мен, курво мръсна, ако не ми кажеш веднага къде и кога си видяла този мъж? Разбра ли ме? — Той я шибна здраво по бузите, а с месестите пръсти на другата си ръка я сграбчи между бедрата. — Разбра ли?

Пърл кимна с размътени очи и бучащи уши.

— Добре, чакам да чуя. — Ръката му застрашително се плъзна нагоре по бедрото й. Тя изскимтя. — Говори. — Той заизвива бялата плът между пръстите си.

— Фургонът ни… затъна… до реката и той… мисля, че беше той… ни помогна да излезем и ни съпроводи до града. Сега е по-възрастен, косата му не е толкова дълга и си е пуснал мустаци. Може да е съвсем друг човек. — Но Пърл не се съмняваше в това. Кой можеше да забрави очите му, веднъж след като ги е видял? А той така ги оглеждаше с пронизващите си очи, сякаш искаше да ги запомни за цял живот.

— Не се ли нарече Кларк?

— Не, не… той беше… не мога да си спомня?

Кланси сграбчи окосмения й триъгълник и силно го усука.

— Това ще освежи ли паметта ти?

Сълзи бликнаха от очите й и тя силно изскимтя, но той отново я удари. Никой нямаше да я чуе, дори и да закрещеше за помощ. Салонът с бара долу представляваше истински пандемониум. Пианото гърмеше силно, сякаш в съседната стая, ревовете на веселящите се примесваха към грохота му. Никой не можеше да й помогне.

— Ко… Коулман. Той каза, че се казвал Коулман.

Брей! Извади късмет. Точно това беше името, които онези двама господа в Ноксвил търсеха под дърво и камък. Значи е в кервана, в който се укрива Лидия. Два заека с един изстрел. Нали така го учеше баща му?

Той се изкикоти зловещо, докато през това време Пърл правеше жалки опити да се отърве от него. Беше му казала, че го е виждала само преди няколко дни. Значи са наблизо. Утре сутринта първата му работа щеше да бъде да тръгне по следите на кервана. Глупости, тръгваше още през нощта. Беше по-бърз от бавния керван и щеше да го настигне скоро. Но преди това трябваше да свърши още нещо.

— Пърл? Така ли ти казват? — изгука той, като покри едната й гърда с длан и започна да я стиска. — Хубаво именце, Пърл. И ти си хубавичка като именцето си. И ти се отнесе добре със стария Кланси. Много добре се отнесе.

Тя възпря сълзите си. Може би ако го оставеше да получи каквото иска, щеше да успее после да извести шерифа за тоя мистър Коулман.

— Благодаря ти — прошепна тя през сълзи.

— Трябва да знаеш, че старият Кланси винаги се отблагодарява, Пърл. Да, господа. Кланси Ръсел винаги си връща онова, което счита че дължи някому.

Мръсните му ръце мачкаха корема й, плъзгаха се надолу между бедрата и грубо се забиваха в плътта й.

Пърл стисна зъби и насили подутите си устни за една измъчена усмивка. Секунди обаче това вече изобщо не се усмихваше, защото Кланси вече я натискаше безмилостно, раздирайки вътрешностите й, докато пръстите му дивашки се забиваха в меката плът на гърдите й.

— Причиняваш ми болка — извика тя.

— Ама ти харесва, нали, кучко? — Той пъхтеше и потта му се стичаше на ручеи по мазното чело. — Харесва ти, признай си!

Той я сграбчи с едната си ръка за гърлото и стисна ларинкса й. С всеки тласък на бедрата си усилваше натиска, докато накрая очите й изскочиха от орбитите си и устата й широко зейна. Обзетият от възбуда Кланси дори не забеляза, че изсипа семето си в една вече несъпротивляваща се утроба.

Намериха я чак на другия ден рано следобед. Мадам Ла Рю не можеше да си спомни името на последния клиент на Пърл, нито дори как изглеждаше. Предния ден сякаш цялото мъжко население на Арканзас беше преминало през салона.

— Как да ги запомня всичките? — запита тя обезпокоения шериф. Беше безнадеждно да разчита на съдействието й. Изпотените, вмирисани мъже, жадни за женска плът трудно могат да се различат един от друг.

Но мадам съзнаваше, че това не е съвсем вярно. Беше я споходил и нея един копнеж преди седмица или някъде там. Високият мъж с черната коса и зелените очи. Беше си помислила, че е различен от другите, наблюдавайки го как се движи и държи. Но за неин късмет се бе оказал поредният мухльо, влюбен до уши в жена си, за да чука курва. Тя беше побеляла от бяс, когато той напусна фургона й онази нощ. Но тогава мадам си спомни за момичето с необикновената коса, златисти очи и горда стойка. Може би мъжът не трябваше да бъде винен за любовта си към нея?

Всяко мускулче от тялото й я болеше. Тя се опита да се намести в по-удобно положение, но такова изглежда, нямаше. Фургонът се просмукваше от все още неясната светлина на разпукналата се зора. Всичко беше замряло. След празника миналата нощ всички спяха като пребити.

Мъжът до Лидия също спеше. Протегнатата му през кръста й ръка тежеше като оловна. Дъхът му беше дълбок, и леко раздвижваше косата й захлупена под бузата му. Нежният гъдел от дъха успокояваше, доказателство, че тя не беше прекарала мрачните часова на нощта сама, че някой много по-силен от нея бе лежал покровителствено до нея.

Самотна сълза се отрони от ъгълчето на окото й и се търколи в косата й. Съвсем не беше неприятно да се пробужда край него. А сега той щеше да я презира. Още няколко сълзи последваха пътя на първата.

Може би той беше прав за нея? Може би тя беше родена за курва? Кланси бе забелязал вродената й поквара, зрееща като болест в зреещото й тяло. И беше отговорил на несъзнателния й повик. Рос го бе разбрал още от самото начало. Миналата нощ беше окончателното доказателство за това. Защото точно когато трябваше да се брани със зъби и нокти, тя се бе предала. Твърде много й бе харесало всичко.

Тя се опита да извърне главата си настрани, но косата й беше затисната под главата му и тя се принуди или да гледа право в брезентовия таван, или да го разбуди.

Нещо се бе случило с нея през изминалата нощ, когато Рос се бе раздвижил върху нея. Нещо странно и ужасно, срамно и прекрасно. Когато езикът му докосна и изпи жадно устата й…

Тя притвори очи. Когато той бе отместил ръцете си, тя, вместо да замахне към него, бе обгърнала плещите му и се бе наслаждавала на допира до голата му плът. Пръстите й се бяха забили в силните му мускули, за да го привлекат колкото могат по-дълбоко в нея. Бедрата й се бяха обвили плътно около неговите.

Тя изпита истинско разочарование, когато той се отдръпна от нея и заспа дълбок сън. Това, за което си бе мислила, че ще презира най-дълбоко, нейното тяло го бе обгърнало с топлина и бе съхранило спомена за него. Той щеше да я презира и ненавижда за това, което тя представляваше.

Не можа да сподави едно свое стенание и той се размърда до нея. Пробуждаше се постепенно, като раздвижваше крака и се протягаше. Ръката му около талията й се стегна, после се отпусна. Той си пое дълбоко дъх, после го изпусна в дълга, сподавена въздишка.

Лидия усети веднага мига, в който той отвори очи. Усети погледа му отстрани. Той остана неподвижен дълго, а сърцето й биеше лудо в гърдите. Накрая вдигна ръката от тялото й и седна на пода. Загледа я немигащо.

Усети да го сграбчва остър импулс, принуждение толкова силно, че тя с огромно усилие на волята се сдържа да не стане и да изглади бръчката между веждите му, да отметне назад падналия върху челото му кичур, да смекчи втвърдената му уста. Но не можеше. След изминалата нощ той повече нямаше да я желае. И тя остана неподвижна — единствени очите й го проследиха без всякаква следа от изражение, която да издаде бурята в душата й.

Наблюдаваше го как впива очи в гърдите й, останали оголени, защото не бе имала възможност да се раздвижи и да закопчее дрехата си. Сега ги закри засрамена с ръце.

От гърлото му се изтръгна звук, който можеше да е богохулно проклятие. Отведе поглед встрани, но очите му се забиха в полите, омотани до неузнаваемост около кръста й и бельото, събрано в смачкана, безформена купчина до краката й.

Той се опита с неловко движение и сковани ръце да намести златната материя. Ръцете й лежаха безволево. Когато забеляза посинелите й китки, гримаса изкриви устата му. Насили погледа си да срещне нейния, макар че това беше най-голямото усилие, което досега му се беше случвало да прави.

— Нараних ли те… — Глупав въпрос, Коулман, каза той на себе си. Виж я добре, човече, цялата е в синини и отоци. Той се поправи. — Боли ли те?

Тя поклати отрицателно глава, без да мига, без да навежда укорителния си поглед. Той се изправи на несигурните си крака, без да проговори повече дума. Закопча бричовете си, повдигна захвърлената си риза и излезе.

Лидия захлупи лице в ръцете си и заплака. Мина доста време, преди да успее да събере сили и да се заеме с обичайните си задължения. Изми цялото си тяло, без дори и да се разтревожи от кървавите следи по бедрата й. Изтърка се ожесточено, сякаш искаше да отстрани всички нечистотии от себе си. Безмилостно опъна назад косата си и я прибра с фиби плътно, сякаш скриваше някакъв символ на покварата.

Когато събра достатъчно кураж, за да пристъпи извън фургона, Рос седеше приведен до огъня, отпиващ от чашата си кафе, което сам си беше приготвил. Беше обръснат, но лицето му изглеждаше изпито.

Кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежението, с което ги стисна.

— Ще отида да прибера Лий и после ще направя закуска.

Той не проговори, а само продължи да се взира безцелно в огъня.

— Лидия.

Рязко изговореното й име я накара мигновено да спре. Той се бе изправил и гледаше подир нея.

— Става въпрос за снощи — започна той.

Тя поклати глава още преди да е прозвучала присъдата му.

— Нищо не се е случило между мен и мистър Хил. Кълна се. Той получи пристъп. Не можеше да си поеме въздух от кашлица. Започна да храчи кръв. Помогнах му да се прибере във фургона и му дадох лекарството. Това е всичко.

Той изля остатъка от кафето си на земята, изруга и заби ръце в джобовете си.

— Не това имах предвид. — Между тях се възцари напрегната тишина, в която и двамата не смееха да се погледнат в очите. — Тия приказки няма да минат — изрече той с мъртвешко спокойствие, от което ледени тръпки полазиха по гърба й. — Още щом стигнем в Тексас ще намеря начин да се разведем. — Главата й беше наведена, за да не види съсипаното й лице. — Няма да е толкова трудно.

— Да — изрече тя с гробовен глас. — Няма да е трудно.

— Сега навсякъде е пълен хаос. Федералните войски окупират…

— Да.

— Ще направя необходимите постъпки.

— Добре.

— По дяволите, Лидия, ще ме погледнеш най-сетне? — изрече той малко по-силно от високия шепот, на който водеха разговора.

Раздразнението бе оставило отпечатък навсякъде върху него, когато тя вдигна поглед. Не. Тя нямаше да плаче. Нямаше да пророни и сълза. Загледа го с равен поглед, без да покаже и най-малка следа от отчаянието и болката, които владееха сега сърцето й.

— Кажи нещо! — изкомандва гневно той.

Как можеше да очаква от нея отговор, след като току-що я беше уведомил, че ще я захвърли отново в средата на нищото, точно когато бе свикнала толкова с него? Какво искаше да чуе от нея? Че тя ще бъде щастлива да изостави Лий? Че ще бъде щастлива да остане сама, без семейство, без никой да й подаде ръка на напълно непознато място, без никакви средства за живот? О, разбира се, той и за миг не се съмняваше, че тя щеше да оцелее. Като станеше курва. Всеки миг сълзи щяха да бликнат от очите й, но тя нямаше да достави това удоволствие на този арогантен мъж. Тя можеше да се погрижи за себе си. Беше го правила и преди.

Брадичката й се вирна нагоре.

— Ще отида да взема Лий — беше всичко, което каза, преди да се отдалечи.

Когато се върна, завари го до оседлания Лъки да закрепва торбата с хранителните припаси към седлото. Хвърли й поглед през рамо.

— Ще отсъствам един, или два дни. Двамата със Скаута ще тръгнем напред да поогледаме малко. Ако имаш нужда от нещо, повикай Буба.

Сърцето й се сви.

— Добре, Рос.

Той приключи с ремъците на торбата и я приближи; при всяка негова стъпка шпорите му мелодично прозвъняваха. Веселият звън беше съвсем неуместен за атмосферата.

Той потупа Лий по гръбчето и се наведе да го целуне по слепоочието.

— Довиждане, синко.

Лидия усети топлия му дъх върху рамото и врата си. Беше толкова близо до нея и дъхаше толкова приятно на коне, кожа, на бръснарски сапун и на мъж.

Когато вдигна глава, очите му се срещнаха с нейните и за миг останаха в тях. Тя би дала всичко, само да чуе една добра думичка от него, един дребен жест, който да й покаже, че той не я презира. Напразно. Той се извърна, нахлупи шапка и се метна с лекота на седлото.

След малко мощният жребец летеше напред.

— Рос — изрече бързо, като притича две крачки след него. Той опъна поводите и я изгледа. — Внимавай — прошепна тя.

Изпод периферията на шапката му видя как очите му се разширяват с разбиране, преди да кимне и да пусне жребеца в галоп.

Денят беше много горещ и всички в кервана се радваха, че този ден нямаше да пътуват дълго. Особено Лидия, която беше управлявала сама впряга си. Рано направиха бивака. Мама Лангстън даде напътствия на Буба и Люк да съберат дърва за огъня.

— Побързайте, за да мога да приготвя по-рано вечерята. Лидия тази вечер ще хапне с нас. Не ми изглежда много добре и мисля да я сложа да си легне рано.

Момчетата се бяха отдалечили от лагера, когато Буба дръпна Люк за ръката и прошепна:

— Имам едно предложение за теб.

Люк си свали шапката, изтри си потното чело и запита подозрително:

— Какво?

— Какво ще кажеш да се погрижиш за конете на Рос тази вечер? Да ги нахраниш, да ги срешеш и всичко останало?

Идеята беше привлекателна. Той все още ревнуваше дружбата на брат си с възрастния мъж, когото и двамата боготворяха. Но зад такава щедрост несъмнено се криеше нещо.

— Какво трябва да направя?

— Приключвай със събирането на дървата и забрави къде си ме видял за последен път, когато мама запита за мен.

Очите на Люк се присвиха, докато оглеждаше подозрително брат си. Косата на Буба беше сресана, беше облякъл чиста риза.

— Точно както забравих за снощи ли? Пак ли ще се срещаш с Присила? Това ли е?

— Не е твоя работа. Искаш ли да се споразумеем, или не?

Люк се изсмя на настойчивостта на брат си.

— Е, по дяволите, не ме пришпорвай. Чакай да помисля малко — каза той, като разтриваше челюстта си. Ръцете на Буба се свиха нетърпеливо в юмруци, но той си наложи търпение. Нямаше смисъл да се гневи. Това щеше да направи Люк още по-твърдоглав. — Добре, какво ще кажеш аз да свърша работата и да си държа устата затворена, а ти да ми дадеш джобното ножче, което си купи от амбулантния търговец?

— О, стига — изрече бясно Буба. — Не е честно. Това е съвсем ново ножче.

Люк повдигна рамене.

— Значи тогава нямаш особено желание да я чукаш.

Той му обърна гръб и тръгна с безгрижен вид.

— Чакай! — извика Буба, като се втурна след него. — Не съм казал не, просто мисля, че си страшен изнудвач.

Очите на Люк блеснаха присмехулно.

— Страшен бизнесмен си — каза той, като почука с показалец слепоочието си. — Значи вече имам ново ножче, страшно ти благодаря.

Буба му подаде ножчето с гневно лице. Присила му беше заръчала да не закъснява, иначе щеше да обясни някои неща на това малко тарикатче. Той завря показалец в лицето му.

— И да не забравяш. Не си ме виждал.

— Приятно прекарване — пожела му Люк с присмехулния си глас. — О, Буба, щях да забравя. После ще ми разкажеш всичко, нали?

— Не е почтено.

— Тогава може да си спомня, че съм те видял да се разхождаш из гората с Присила…

— Добре, добре, ще ти разкажа.

Буба се втурна към уреченото място на срещата, изпратен от подигравателния смях на брат си.

Присила беше бясна. Беше планирала да закъснее и да поизпоти малко Буба, докато я чака. Получи се обаче точно обратното. Той дотича запъхтян. Тя само тръсна гневно глава.

— Чудя се кога ли мама ще връхлети върху нас. Ти вдигаше шум сякаш някакъв бизон препускаше между дърветата — каза тя без капчица милост към него.

Буба беше обезсърчен.

— Съжалявам много, че закъснях, Присила, но трябваше да се оправя с Люк.

— Онова малко…

— Не се безпокой, този път няма да ни безпокои. Кълна ти се.

Присила цял ден бе треперила от гняв. Скаута отново се бе измъкнал без да й се обади. Тялото й направо се пържеше в пламъци от изминалата нощ и тя нямаше никакво намерение да го отлага повече, даже и с тоя мухльо Буба Лангстън, който си беше чиста ливада. Тя постави ръка на гърдите му и каза:

— Съжалявам, че бях груба с теб. Но то е, защото много искам да ме целунеш пак. — Тя притисна ръка в тялото му. — Буба, сърцето ти бие като барабан?

— Да, а твоето?

Тя бе облякла най-хубавата си рокля, която обаче й беше малко поотесняла. Майка й многократно я заплашваше, че ще я превърне на парцали, но Присила настоя да си я запази. Тя си я харесваше, защото имаше стегнат корсет, който гърдите й изпълваха докрай.

Тя повдигна ръката му с полупритворени очи и я постави върху гърдите си. Дланите му горяха.

— Почувствай го сам — прошепна тя.

Буба беше помъдрял. Той беше схванал опасността, която представлява Присила за неженените мъже. Тялото му цял ден се бе разкъсвало от представите за нея и за начина, по който беше сложена, за това, как се беше подготвила за него предишната вечер. Тази сутрин, когато майка му не беше наблизо, тя се бе приближила предпазливо и бе предложила да се срещнат, той бе решил, че повече няма да допусне тя да налага волята си върху него. Рос Коулман никога не би допуснал това. Ако се нуждаеше от жена, той щеше да бъде активната страна. Буба мечтаеше да постъпва така, както би постъпил Рос на негово място.

И сега, за голяма изненада на Присила, той я събори върху меката трева, издърпа надолу нагръдната част на роклята й и прокара ръце по гърдите й, цвилейки от удоволствие, когато зърната й набъбнаха и се втвърдиха под пръстите му. После легна до нея, като пожертва временно едната от любопитните си ръце, за да разкопчее бричовете си.

Нахвърли се върху нея с целувки, като не оставяше на мира гърдите й. Издутата предница на бричовете му се впиваше в корема й. Присила започна да си мисли, че в края на краищата може би не е направила най-лошия избор. Непознатата й досега агресивност на Буба довеждаше тялото й до екстаз. Имаше и един допълнителен привкус — сякаш той всеки момент можеше да изпадне в лудост.

Беше успяла да се освободи от бельото си и сега държеше твърдия, пулсиращ член в ръката си, като го направляваше. Устата му целуваше гърдите й неистово.

Той се намести върху нея и със силен тласък го изпрати дълбоко в нея. Тя се изопна в дъга, извика, но не след дълго се нагоди към тласъците му. На Буба не му хрумна да удължи удоволствието. Само след няколко секунди експлодира в нея, изпразвайки всичкото насъбрало се през последните няколко месеца желание.

— Проклет да си, Буба — изрече кипнала от гняв Присила. — Страшно бързо свърши.

Той не я чу, той не чуваше нищо в момента. Остана легнал с цялата си тежест върху нея, мислейки блажено, че това е най-хубавото нещо, което му се беше случило. Мислеше си, че само да изскочеше възможност, щеше да го направи отново и отново. Нямаше търпение да изтича и да се похвали на брат си.

Рос не обръщаше никакво внимание на околността, докато яздеше със Скаута. Мъжът беше мълчалив и затворен и напомняше много на самия Рос преди няколко години. Той не му допадаше, но се бе съгласил да го придружи, за да може да размишлява на спокойствие, и за да не се налага да гледа Лидия в очите, за да не си спомня предишната нощ и колко хубаво се бе чувствал, колко много я желаеше пак. Но само ако и тя го искаше. Иначе никога нямаше да го повтори.

Изнасилване. Господи! Беше извършил толкова много неща в живота си, от които можеше да се срамува, но никога не бе насилвал жена. Беше убивал мъже — и то много. Беше крал без всякакви угризения на съвестта. Беше унищожил толкова много собственост като последния вандал. Лъгал. Мамил. Но не можеше да си спомни и един момент, когато да е бил по-отвратен от себе си, отколкото сега.

— Имаш ли нещо против да лагеруваме тук? — запита го Скаута.

— Добре — съгласи се, като опъна поводите.

— Ще донеса вода, ако запалиш огъня. Нямаме кой знае какво за готвене. Ако свършиш тая работа, аз ще измия после съдовете.

Рос кимна, смъкна тежкото седло от гърба на Лъки и го пусна на земята. После спокойно, с отмерени движения, направи малкия лагер — нещо, което му се беше налагало да върши хиляди пъти, докато бягаше от закона. Разпределението на работата, издигането на подобие на колиба, проклинането на лошия късмет, плановете за следващия голям удар, скандалите между съратниците в престъплението, всичко това бяха все познати моменти. И през всичките тези години на непрекъснато мъкнене с най-големите отрепки и изчадия, той нито веднъж не беше насилил жена.

Бе побеснял от ревност, когато я видя с Хил, макар че здравият му разум се опитваше да му внуши, че дори и Лидия да беше поела инициативата, то честта на Хил никога не би му позволила да спи с чужда жена. Сутринта, преди да потеглят, Рос се бе опитал да позаглади малко работите и бе попитал Мозес за здравословното състояние на работодателя му, предлагайки да поеме някои от външните му задължения, за да има възможност да се грижи по-продължително за Уинстън. Уинстън му бе предал най-сърдечната си благодарност чрез Мозес.

Но при Лидия той не можеше да опита такъв подход. Срамуваше се от себе си. Не можеше да се изправи пред нея и да се извини като за някаква дребна простъпка. Каквато и да е била преди, сега беше негова съпруга. Тя му бе отказала, но това за него бе прозвучало повече от празен звук. Той бе искал да я притежава и го бе направил като скот.

Толкова хубаво и уютно се бе почувствал, пробуждайки се до нея. Но след това пред взора му изплува случката през нощта. Като видя синините и отоците по лактите и китките й, когато загръщаше беззащитните си гърди, като видя засъхналите следи от насилието по бедрата й смесени с кръв, той се отврати от себе си.

Не му бе минало през ум, че тя ще е толкова крехка и нежна, почти като девственица, след раждането на детето си. Прокле се, докато бъркаше тигана с фасула. А може и да я беше наранил така, че никога повече да не се съвземе. Пък и не би помолила никого за помощ.

— Мирише на хубаво — обади се Скаута, присядайки до огъня и наливайки си чашка кафе.

— Готово е, ако си гладен, си сипи.

Рос се облегна на едно дърво и се загледа в залеза. На тръгване я бе огледал крадешком. Нямаше много свеж вид, но пък и не беше измъчена. Дано да не я беше наранил твърде лошо.

Не беше чудно, че дори не го погледна, когато я бе заговорил. Беше търсил поне следа от опрощение в очите й. Беше готов да се вкопчи и в най-слабия й протест — в смисъл, че са женени едва от няколко седмици, за да говорят за развод. Но тя го бе изгледала мълчаливо в отговор с онези очи, които в зависимост от настроението й изглеждаха сияйни като слънцето, или твърди като камък. Презрението в очите й беше повече от очевидно.

— Няма ли да ядеш? — запита го Скаута с пълна уста.

Рос поклати отрицателно глава.

— Не ми се яде още. Може би по-късно.

Какво, по дяволите, го беше грижа дали му прощава или не? Тя беше курва. Нямаше начин някой друг преди него да не й беше преподал снощния урок. Защо трябваше да се тревожи за това?

Защото се страхува от тебе, копеле такова. И ти го знаеше много добре, но въпреки това си направи кефа.

Но тя можеше да се съпротивлява по-упорито.

Тя се бе борила с всичка сила. Поглеждал ли си я някога малко по-внимателно? Колко крехко бе тялото й… Какъв шанс би имала срещу животно като него?

Да, но тя си го беше изпросила.

Изпросила изнасилване?

Е, може би не изнасилване. Но тя ти даваше да го разбереш с всяко докосване до теб, с всичките дребни грижи, които полагаше за теб, с прическата си, която изглеждаше така, сякаш се бе търкаляла часове из гората. Ами ония късчета плът, които ти позволяваше да виждаш?

Случайности.

Така ли мислиш?

Да, така мисля.

Мислил ли си някога за Виктория по същия начин? Че ако не я видиш, не я погалиш, не се любиш с нея, ще се пръснеш?

Не си спомням.

Спомняш си. Не си бил такъв с нея. Ти я обичаше, но тя не се настанява в съзнанието ти още от пробуждането, нали така? И това най-много те тормози. С момичето изпита десет пъти по-голямо удоволствие, отколкото със законната си съпруга. Или с която и да е друга жена. И не можеш да го забравиш.

Не, ще го забравя.

Много ме съмнява. Сега си се заинатил да мислиш по този начин, но знаеш много добре, че няма да стане.

Да, да, да! Беше страхотно удоволствие и искам пак да се повтори. По дяволите, какво да направя?

— Не е лошо малко да си отдъхнем от ония тъпанари — каза Скаута.

— Да — отвърна лаконично Рос.

Сега е време за вечеря. Тя се е навела над огъня и страните й са поруменели от топлината. Той се появява иззад фургона след като се е измил и те се поглеждат един друг, тя прокарва език по устните си, което беше знак, че е неспокойна.

— Оная, малката на Уоткинс, направо ми взема здравето. Страшно парче — каза Скаута, като откъсна къс тютюн. Предложи на Рос, но той му отказа. — Знаеш ли какво прави?

— Какво? — запита Рос, когато дори не можеше да каже за какво ставаше дума.

Господи, когато бе потънал целият в Лидия, все едно че намираше дом за пръв път в живота си. Беше възнамерявал да я обладае грубо, бързо и без да влага емоции, но веднъж след като потъна в нея, разбра, че не може. Беше се почувствал на седмото небе. Наистина ли го беше обгърнала за раменете, или така му се искаше да си спомня?

Скаута заразправя една наистина тлъста история.

— Е, дадох й захарната пръчка няколко пъти и сега не мога да се отърва от приказки за сватби и бебета и какво ли не още. — Той се изкикоти самодоволно. — Да ти кажа, по-тясна досега не бях срещал. Не си ли бъркал в кошерчето й? Ами, къде ще се вреш ти там, като си имаш онова сочно парче, за което се ожени, и което те чака всяка нощ.

Рос се раздвижи със скоростта на мълнията. Ритна Скаута в гърдите с два крака и го отхвърли далеч назад. Още преди младият мъж да се съвземе, Рос се хвърли върху него, заби коляно в кръста му и изви тялото му назад с ръка под брадичката. Скаута чу смъртоносното изщракване на ударника на револвера му точно в основата на черепа си. Кога беше успял да го измъкне от кобура, така и не бе разбрал.

— Нещо да имаш да кажеш за жена ми? — запита Рос с най-сладкия глас, на който беше способен, и които ужаси Скаута повече, отколкото мълниеносното боравене с оръжието.

— Н… не — изхърка той. — Не исках да кажа нищо обидно. Кълна се в Господ, че не исках да кажа нищо такова… Ааааа — изрева той, когато Рос натисна още по-силно с коляното и опъна още по-здраво свитата си ръка. — Кълна се в Господ, че не съм искал да кажа нищо обидно.

Смъртоносната хватка постепенно отслабна. Рос бавно се изправи, освободи ударника на револвера и го пъхна в кобура си.

— Мисля, че огладнях — изрече той със студен като стомана глас, подобен на дългото дуло на револвера, който Скаута още усещаше да го гъделичка на тила.

Той страхливо се изправи и видя как Рос с напълно безизразно лице си сипва боб в чинията. Никога не бе мислил, че мястото на Рос е сред тях. Сега вече беше напълно сигурен. Тоя човек криеше нещо в себе си и не позволяваше на никого да се бърка в живота му.

Лицето на Мама Лангстън беше твърдо като камък, когато Буба се появи в светлината на огъня със замечтаните си очи. Краката му едва докосваха земята. Намираше се в състояние на еуфория.

— Къде, ако ми позволиш да те запитам, беше? — гласът на майка му изгърмя като гръмотевица и мигновено го върна на земята.

— Ъъъ…

— Ще съдера задниците ви от бой. Изпратих ви за дърва преди вече не знам колко часа, и оттогава ни вест, ни кост от вас. Къде е братчето ти? Ще ви нашибам задниците!

— Люк още не се е върнал?

Буба с мъка се връщаше към суровото ежедневие. Присила беше пресушила не само тялото, но изглежда беше изпила и мозъка му. Когато разбра, че Люк го няма, за да му разкаже и последната част, както беше обещал, той почервеня от гняв.

— Не, не се е прибрал още. Какво правихте двамата?

— Аз… ние… отидохме за дърва и после Люк каза, че ще ги донесе в лагера.

— Само че не го е направил, и изпратих баща ви, който и без това си има достатъчно работа, да донесе. Е, чакам.

— И той каза, че ще… Да, сетих се… Каза че ще отиде в корала да се погрижи за конете на мистър Коулман… каза че…

— Не, няма го там. Изпратих Маринел да провери, но Лидия се погрижи за конете. Атланта каза, че Люк не се виждал никъде в лагера. Ако криеш, че е направил някаква магария…

Тя отново размаха заплашително пръчката.

Буба тайно се молеше Присила да не слуша това. Щеше да го побърка от подигравки. Цял следобед да я чука като мъж, а вечерта да го бият като някакво хлапе.

— Не, мамо, кълна се, че…

Гласът на Буба се провлече, като разбра, че майка му изобщо не го слуша. Тя внезапно бе изтървала пръчката от ръката си. Червената й загрубяла ръка политна към устата, и за пръв път в живота си Буба видя майчиното лице да става бяло като платно. Тя го блъсна встрани и направи няколко залитащи стъпки напред.

— Мисис Лангстън — изрече Мозес, — намерих го хей там в гората.

Той носеше в ръцете си Люк, който изглеждаше странно млад и дребен в прегръдките му. Около шията му бе завързана кърпичка, но дори и тя не можеше да скрие страшната рана с отворени краища. Цялата предница на ризата му беше засъхнала в червено, просмукана от изсъхнала бързо в лятната топлина кръв.

Буба се строполи до колелото на фургона и повърна.