Защото те обичам

Глава пета

На следващата сутрин Лидия се пробуди непосредствено преди зазоряване. Лий още спеше. Тя облече единствената рокля, която имаше, тази на Анабет, и навлече прокъсаните си обувки. Не беше лесна задача да събере в кок косата си, но успя да се справи, и я закрепи към тила си с фиби, извадени от козметичните принадлежности на Виктория. Нямаше никакво намерение да докосва каквото и да било друго от вещите й, и ако не беше я принудил случаят, нямаше да посегне и към фибите. Мама Лангстън и Анабет бяха събрали и отнесли повечето женски вещи. И без това имаше достатъчно следи от Виктория, които й припомняха за нейното натрапничество.

Тя въздъхна тежко, докато оглеждаше опънатата си рокля. Здравият разум й говореше, че няма нищо лошо в това, ако облече някоя от роклите на Виктория. Но здравият разум и мистър Коулман бяха две несъвместими понятия, особено когато ставаше дума за съпругата му. Той не й беше предложил. Дори и Мама Лангстън, която иначе никога не пропускаше случай да изрази шумно претенциите и правата си, не се беше осмелила да намекне за това. Изглежда, беше наясно, че е напълно излишно.

Лидия отмести краищата на платнището на входа и пристъпи навън, като си пое дълбоко въздух, дотолкова, доколкото й позволяваше опънатата до скъсване тъкан. Слънцето вече започваше да си пробива път между дърветата. Рос изненадан вдигна глава от огъня, който разпалваше със съчки.

— Добро утро — поздрави меко Лидия.

Очевидната му изненада, че я вижда да излиза посред бял ден, я притесни. Да не мислеше да я крие във фургона до края? Беше забравила напълно, че само преди часове тя самата се боеше да напусне безопасността на фургона. Тя скочи от стърчишката на земята като избягна погледа му.

— Добро утро.

— Ще направя кафе.

Той отхвърли студената й решителност. Тя се държеше всяка сутрин така, сякаш всичко си беше наред и нямаше нищо необичайно. Той огледа лагера. Хората бяха наизлезли, вършеха утрешните си задължения, говореха си полугласно един на друг, преди да започне поредният ден на кервана.

Очите му се върнаха и се спряха отново върху нея, докато тя сипваше кафето. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Но те не бяха семейство, по дяволите! Той се почувства недодялан и срамежлив като Люк Лангстън, и съвсем нелогично обвини добрината й за причината да се чувства така.

— Няма да е лошо да се обръсна.

Тя вдигна поглед към него. Челюстта му беше покрита от наболата през нощта четина. Гледаше мустаците му и се мъчеше да си представи какви ли са на допир. Мъжете, които бе познавала, ходеха с бради само поради мързела да се обръснат. Мустакът на Рос беше добре оформен, поддържан и чист. Макар и гъст, отделните косми проблясваха с копринена лъскавина.

— Ако ми покажете къде е брашното, мога да замеся сухари.

Тя отиде да приготви закуската от пържен бекон и сухари, докато той се бръснеше на гърба на фургона. Тя дори успя да приготви и гъст сос с мазнината от опържения бекон. Кафето й беше далеч по-вкусно от това, което обикновено той си приготвяше. Опита се да избяга от мисълта, че беше по-вкусно и от това на Виктория, но не можа. Тя никога не успяваше да го приготви достатъчно силно според вкуса му и не усещаше разликата. Беше любителка на чая.

Той нито й благодари, нито направи комплимент за закуската. Хранеха се в напрегната тишина. Той омете чинията си и когато тя я напълни повторно без да го попита, той се справи и с нея.

— Какъв ден сме днес? — запита го Лидия, като започна да почиства съдовете и да ги събира.

— Днес ли? Четвъртък.

— Мама Лангстън каза, че керванът спира в неделните дни и че тогава всички перат. Но пеленките на Лий няма да изтраят дотогава.

Бяха открили детски дрешки и пеленки, опаковани в един от куфарите във фургона. Виктория явно е знаела, че ще роди по пътя.

Анабет прибираше всяка вечер изцапаните пеленки и ги переше вместо Лидия, но кошницата, в която слагаше мокрите, започна да мирише. Кървенето й беше спряло предната нощ, но се налагаше да изпере превръзките, които Анабет и Мама Лангстън не бяха успели да приберат.

— След вечеря ще стоплим вода и ще ги изперем. През нощта ще изсъхнат.

Лидия кимна. Тъкмо започна да подрежда съдовете за храна във фургона и Лий нададе глас.

— Точно навреме — засмя се тя щастлива.

— Ще загася огъня и ще отида да видя конете.

Рос се отдалечи, като се проклинаше за чувството на доволство, което беше изпитал в началото на деня и че специално бе забелязал колко добре изглеждаше тя в светлината на изгряващото слънце.

Лидия смени пеленките на Лий и се облегна с чувство на доволство на страничните прегради на фургона, докато бебето сучеше. Лагерът вече кипеше. Повечето хора закусваха. Жените събираха съдините и мъмреха на децата да си събират вещите. Мъжете впрягаха конете. Резки свирки пронизваха въздуха докато ги наместваха по местата им.

Лидия лениво притвори очи. Това беше безопасен и спокоен свят, далеч от онзи, по-големия. Тук някой не я познаваше. Никой не знаеше за оня труп с натрошен череп. А беше възможно даже и да не са го намерили. Но дори и да го бяха открили, едва ли щяха да я проследят дотук. Най-после можеше да си отдъхне.

Рос мърмореше успокоително на водачите коне, докато ги впрягаше във фургона. Допадаше й ниският, плътен тембър на гласа му, като контраст на мелодичното дрънчене на сбруите. Въздухът беше гъсто напоен с пушек от изгорели дърва, коне и кожа. Съчетанието съвсем не беше неприятно, или дразнещо. Лий изглежда споделяше мнението й, защото жадно смучеше, но нежното полюшване на гърдата й му действаше приспивно и също допринасяше за атмосферата на покой.

Тя лениво отвори очи, но в същия миг те се разшириха в изненада.

Мистър Коулман стоеше между конете и пристягаше сбруите им заедно. Той я виждаше необезпокояван през междината под предната седалка чак до дъното на фургона, където тя кърмеше Лий. Гледаше я втренчено изпод дълбоко нахлупената си шапка. Ръцете му в ръкавици бяха застинали за миг върху кожените поводи на конете.

В мига, в който тя улови погледа му, той изведнъж оживя, рязко отклони погледа си от нея и все така рязко опъна кожения каиш, който закопчаваше.

Остра болка прониза слабините, достигна гърдите й и спря дъха в гърлото й. Никога до този момент не беше изпитвала подобно чувство и то я разтърси така силно, както и немигащият, втренчен поглед на мистър Коулман. Извърна се леко встрани, докато Лий се нахрани и повече не погледна натам.

Току-що беше успяла да го повие в чисти пеленки, когато се разнесе сигналът, че керванът е готов за тръгване. Мама Лангстън й беше казала, че изминават от дванайсет до петнайсет мили на ден, но сега се движеха много по-бавно заради проливните пролетни дъждове. Пътищата и ливадите по които пътуваха, се бяха разкаляли до невъзможност. Реките и притоците им бяха придошли, разливайки се нашироко, което правеше прекосяването им опасно. Малкото останали мостове след войната бяха в окаяно състояние — нуждаеха се силно от ремонт и не издържаха тежестта на фургоните.

Този ден Рос управляваше фургона и майсторски водеше конете в една линия с другите. Отначало тръгнаха лениво, но скоро след това ускориха хода си до ритъм, който щяха да поддържат, докато спрат за обедна почивка.

Лидия сгъна завивките и ги ската до стената на фургона. Разшири свободното пространство във фургона, като прибра даже няколко от ризите на мистър Коулман, преценявайки кои от тях да изпере вечерта заедно с нещата на Лий. Лий спеше сладко в сандъчето си. Тя приключи с работата вътре, но беше ужасена от перспективата да прекара следващия ден в бездействие. Изнемогваше от мисълта, че само на няколко крачки от нея въздухът е свеж, а пространството — широко.

Тя плахо промуши глава през брезента и потупа леко мистър Коулман по рамото. Тялото му изведнъж се напрегна, сякаш някой го беше прострелял с пистолет; после рязко се извърна. Тя панически отдръпна ръка.

— Какво има? — изръмжа той.

Тонът му я възмути. Да не си въобразяваше, че може да я държи затворена непрекъснато във вътрешността на фургона? Или за него щеше да е унижение тя да седне на предната седалка до него, където всички можеха да я видят, където възлюбената му Виктория е седяла с чадърчето си в ръка?

— Искам малко да поседя отвън — изрече тя упорито.

Той се дръпна встрани, без да пророни и дума и й освободи място до себе си на широката предна седалка. Фургонът се люлееше, но тя стисна с една ръка брезента, докато стъпи на седалката. За момент се вцепени. Земята изглеждаше толкова далеч. Досега не беше си представяла колко високо от земята е седалката. Преглътна храбро страха и постави и другия си крак върху дъската.

И точно в този миг лявото предно колело се натъкна на голям камък и фургонът рязко подскочи. Лидия изгуби равновесие, замахна отчаяно със свободната си ръка и хвана шапката на мистър Коулман, която след миг се озова под нея върху седалката.

Тласъкът от сътресението на фургона, я стовари върху мистър Коулман. Ръката му попадна в капана на пълните й гърди, а тялото й го затисна. Беше се озовала напречно на скута му, с ръка между силните му бедра.

За момент остана полегнала върху него, като си поемаше дълбоко дъх и се бореше със световъртежа. Накрая успя да се изправи и да се отдръпне.

Видя се принудена да се подпре с една ръка на бедрото му, за да измъкне изпод себе си смачканата му шапка. Тук той вече не издържа и устата му започна да сипе проклятия.

— Съжалявам — извини се тя полугласно, смутена от неловкостта си. — Аз… аз никога не съм била по-рано на толкова голям фургон.

Погледът, който впи в нея, беше стъклен, блестящ и бесен. Устните му отново образуваха тънка, бяла черта.

— Ще те помоля да внимаваш повече следващия път.

Лидия си отбеляза, че устните му едва се движеха, докато говореше, и гласът му прозвуча съвсем различно от друг път. Дали не го беше заболяло? Беше ли възможно да го е наранила по някакъв начин?

Тя изкусно възстанови първоначалната форма на шапката и срамежливо му я подаде. Беше глупаво да крие от слънцето бляскавата си тъмна коса. Но след като той я нахлупи ниско над веждите, тя реши, че и така си е хубав.

Дрехите му бяха работни, но му стояха добре. Дългите му панталони покриваха добре краката. Винаги носеше черни ботуши, които стигаха до коленете. Ризата му беше от тъмносин памук, но коженото яке върху нея изглеждаше меко на допир. Беше вързал шарена кърпа под брадата си.

Уплашена, че може да забележи втренчения й поглед, Лидия побърза да сведе очи към ръцете му, които държаха поводите. Беше подгънал краищата на черните си кожени ръкавици, като по този начин изпъкваха силните му китки, обрасли с черни, гъсти косми. Държеше поводите с привидна отпуснатост, но беше достатъчно само едно едва забележимо подръпване, за да насочи конете вляво или вдясно. Ръцете му излъчваха огромна сила, но в същото време бяха способни и на нежност. Как ли беше галил жена си?

От тия мисли главата й се замая и тя побърза да насочи вниманието си към близките околности. Пред тях имаше около десетина фургона. Извърна глава да погледне зад себе си, но стисна здраво седалката, за да не падне. Куполът на фургона й пречеше да види какво става зад него, а я беше прекалено страх да се наведе настрани, за да погледне.

— Къде се намираме? — запита тя.

Местността беше хълмиста. Полски цветя покриваха моравата, скътана уютно сред зеленината на гъстата гора.

— На изток от Мемфис.

Рос беше възстановил душевното си равновесие, макар и не съвсем. Беше проклинал собствената си податливост, когато я беше видял да кърми сина му. Добре, че не беше смъкнала цялата горна част на роклята, както беше сторила предната нощ. Вместо това я беше разкопчала само до кръста. Въпреки отвращението си към нея, той беше развълнуван от мирното, благочестиво изражение на лицето й, от усмивката й, която извиваше ъгълчетата на устата й нагоре. Изражение, за което всеки мъж би дал много, за да го види върху лицето на жена си.

Той се размърда неудобно върху седалката. Какви бяха тия идиотски мисли, които минаваха през главата му? Та той никога не беше срещал досега жена, която да го гледа с такава усмивка. В разюзданата си, необуздана младост бе общувал само с пропаднали жени. В известен смисъл те всъщност представляваха бизнесменки, които го подканяха да бърза, за да не изтърват следващите клиенти.

И после се беше появила Виктория. Той никога не бе предполагал такава страст у нея. Дамите от нейното положение не изпитваха наслаждение… от това… и той би се учудил, ако тя се окажеше изключение. Беше покорна и търпелива с него, дори пламенна. Никога не му беше отказала, но и никога не беше проявила инициатива.

Никога повече нямаше да обикне друга жена. Това беше немислимо. И все пак, не би било лошо понякога да го даряват с усмивка, като тази на Лидия… Господи! Беше си помислил за нея като за Лидия.

Как можа да се изтърси отгоре му? Още усещаше ръката й да се плъзга по слабините му. Ръката му още пулсираше от допира с гърдите й.

Той прочисти шумно гърлото си, сякаш да се отърси физически от мислите си.

— Вдругиден е възможно да прекосим реката.

— Мисисипи?

И тъпа ли беше на всичкото отгоре?

— Че коя друга може да бъде? — изрече той присмехулно.

— Е, не е необходимо да си толкова подигравателен — върна му го тя.

Почувства се така, сякаш я беше зашлевил по лицето, като й показвайки й колко невежа е в географията. Тя беше чувала за Мисисипи, но нямаше никаква представа къде се намира. Беше посещавала само две години основното училище, преди двете с майка й да се преместят в имението на Ръселови. Не беше нейна вина, че остана почти неграмотна.

— Ще изгориш, ако не си сложиш шапка — измърмори Рос, без да отделя поглед от връхчето на носа й, което вече бе здраво зачервено.

— Нямам шапка — отвърна му тя, като го гледаше право в очите с открития си, нетрепващ поглед.

Той шибна конете с поводите, изливайки гнева си върху тях. Защо го докарваше до такъв бяс това момиче, не можеше да си обясни. Може би защото бе пряката причина за физическите му страдания все пак.

Цяла сутрин конници препускаха покрай фургона им. Повечето от тях бяха мъже. Рос неохотно я представяше.

— Това е Лидия, грижи се за Лий.

Мъжете вежливо сваляха шапките си и се представяха. Тя срамежливо посрещаше погледите им, които макар и любопитни, не съдържаха презрение, както беше очаквала.

Единственият, който я изведе от равновесие, беше Скаута. Той я огледа с ленив поглед, и се ухили с мръсна усмивка на Рос.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Лидия — каза той.

Имаше дълги, къдрави руси бакенбарди и широки мустаци, сякаш избелели на слънцето. Лидия се плашеше от него. Добре, че през повечето време на деня беше далеч от кервана. Вършеше си добре работата. Беше отбелязал върху картата маршрута им така, че да могат да използват пътищата всеки път, когато това беше възможно, или равнинни местности. Беше им обещал, че ако всичко върви добре, всяка вечер ще нощуват покрай течаща вода. До този момент не беше нарушил обещанието си.

Буба и Люк Лангстън яздеха лудешката чак докато слънцето достигна зенита.

— Довечера ще си хапнем пилешко — изкиска се щастливо Люк.

Бяха ударили в гората два диви петела, които сега влачеха за прекършените им вратове.

— Мама каза, че ще ги опържи и че вие двамата също ще дойдете да вечеряте с нас.

Лидия наблюдаваше как коравата уста на Рос се разлива леко в широка усмивка пред момчешката игривост. Усмивката му грееше и тя изпита странно чувство в гърдите си от нея. Не беше от млякото, защото онова чувство беше съвсем друго. Това беше нещо странно и тревожно, нещо, което сякаш разбъркваше вътрешностите й, сякаш всичко едновременно искаше да си намери мястото. Зъбите му светеха снежнобели на фона на мустаците и загорялото му лице.

— Мисля, че ще приема поканата ти, ако поемеш фургона след почивката, за да мога да огледам малко една от кобилите.

— Страшно ще се радвам, ако ми дадеш да разведа някой от конете ти, Рос — изрече възбуден Буба.

Сините му очи едва не изскочиха, когато съзря Лидия, седнала на капрата на фургона с Рос на мястото, където бе седяла Виктория. Но всъщност корсажът на роклята й беше това, което най-здраво прикова погледа му. Знаеше, че майка му ще го одере жив, ако го заловеше да гледа скришом момичето, а и не беше сигурен дали и Рос няма да постъпи по подобен начин. Той закрещя колкото му сила държи, за да освободи поне малко от насъбралата се в тялото му енергия.

Рос поклати глава.

— Тогава няма да има кой да управлява фургона.

— Аз мога да го управлявам — обади се Люк.

Изпитваше истинска завист, че мистър Коулман бе помолил Буба да се погрижи за конете му. Мама Лангстън беше казала, че Буба е най-големият и е право първо на него да предложат работата. И въпреки това, Люк не желаеше да го изхвърлят от сметките, сякаш беше на годините на Самюел или Майка, или пък на някое от момичетата.

Рос обмисляше предложението, а двете момчета очакваха отговора му останали без дъх.

— Мисля, че всичко е наред. Ще те наблюдавам — обърна се той към Люк. — А и по-добре е да се упражняват два коня вместо един.

— Ехей! — изрева Люк и пришпори коня си в луд бяг към техния фургон, за да занесе хубавата вест.

— Само ако Мама Лангстън се съгласи — извика след него Рос.

По обяд направиха кратка почивка. Лидия влезе вътре да накърми Лий, който се беше пробудил само няколко минути преди това. Лежеше в сандъчето си и се вълнуваше.

Люк й донесе широкопола сламена шапка, когато дойде да поеме управлението на фургона от Рос.

— Мистър Коулман казал на Мама, че носът ви изгорял. Това е една стара шапка на Буба, но пак пази от слънце.

Лидия я пое с невиждащи очи, като я въртеше безцелно в ръце. Не знаеше кое я беше трогнало повече — щедростта на Лангстънови, или загрижеността на мистър Коулман.

Следобедът не можа да го види, само понякога успяваше да ги зърне като тъмни точици на хоризонта да обяздват двете кобили заедно с Буба.

Силното слънце на ранния следобед я уморяваше и Люк успя без голямо усилие да я уговори да се прибере обратно във фургона. Тя разкопча тясната си рокля, разгъна завивките и си легна. Бебето равномерно дишаше. Люк вече вкарваше фургона заедно с другите, когато тя се събуди.

Бързо накърми Лий и като сложи сандъчето му на сянка върху стърчишката, се зае да кладе огъня и да приготвя вечерята. Намери време да приведе в ред косата си и да измие със студена вода лицето и врата си преди Рос да се върне потен и прашен.

Той хвърли поглед към гърнето с боба, което къкреше кротко на огъня.

— Струва ми се, че бяхме канени на вечеря при Лангстънови.

Забележката му прозвуча рязко и критично, но той не можа да се сдържи. Семейността на сцената, която изникна пред очите му — къкрещото гърне, кротко спящият Лий, и нагласената специално за него жена — го разгневиха необяснимо.

— Така е, но аз киснах боба цял ден и е грехота да го изхвърлим, без да го сготвя. Предадох на Мама Лангстън, че ще им занесем боб.

Тези думи го разгневиха още повече; тая май вече се виждаше едва ли не като негова съпруга.

— Можеш ти да занесеш от боба. Аз ще помогна на Зик — ще подкова един от конете му след вечеря.

— Много добре, мистър Коулман — изсумтя тя. — Бях стоплила вода да се измиеш, но явно ще е по-добре да изпера с нея нещата на Лий.

Тя се врътна покрай него, като повдигна високо полите си, за да не ги допре о мръсните му ботуши.

За миг му се прищя да я сграбчи за косата и да й каже да не си въобразява, че има нещо общо с него, само защото се грижи за сина му. Но докато намери нужните думи, тя вече бе успяла да се скрие във фургона. Пък и не беше много сигурен какво ще стори, след като я хване за косата.

Обърна се ядосан, като напразно се опита да прогони от въображението си колко хубаво щеше да бъде да се измие с топла вода. Изпсува силно и прекрачи зад фургона, където и смъкна ризата си.

Лидия свали врящото гърне с вода от огъня и го остави на земята до купчината дрехи за пране. След това сапуниса поотделно всичко, пусна го в гърнето, и се зае да го разбърква с една пръчка.

Раменете й се вдигаха и падаха гневно. Той отново се бе държал свински, но щеше да е глупаво от нейна страна да не предложи да изпере и неговата риза. Тя си пое дълбоко дъх и заобиколи фургона.

Рос беше само по панталони и обувки. Ръцете и гърдите му бяха сапунисани. Няколко секунди преди това Лидия бе наблюдавала дланите му да се плъзгат по сапунисаните плещи и под мишниците. Гърдите му бяха гъсто окосмени. Мускулите на ръцете му играеха и при най-малкото движение, а стомахът му беше равен и гладък като дъска.

Когато я видя така да го наблюдава, той застина. Сапунени капчици потекоха по внезапно окаменелите му ръце. Гледаха се един друг продължително, сякаш нямаха сила да отклонят очите си.

— Ще изпера ризата ти — проговори накрая Лидия.

Рос вдигна безмълвно ризата си и я подаде, вместо да спори и да удължава престоя й при себе си.

Тя я издърпа от ръката му и бързо се отдалечи. Рос изплакна главата си и чак тогава се сети, че няма какво да облече. Изтича с едри крачки до фургона, скочи вътре, като за малко не настъпи Лий, който спеше в сандъчето си. Блъсна глава в една от преградите и изпсува, но гневът му нарасна още повече, когато не успя да открие и следа от дрехите си.

Промуши глава през краищата на брезента.

— Ъъъ… — започна той, като се опита да привлече вниманието на Лидия, която переше.

Тя се извърна, като отметна непослушен кичур коса с мократа си ръка.

— Не мога да открия дрехите си — изрече късо той.

— О, аз подредих всичко сутринта. Ей сега ще ти намеря риза.

Рос нервно огледа лагера, като се молеше някой да не го е забелязал как влиза полугол във фургона. Проклятие! Изправена до един фургон от другата страна, мисис Уоткинс, ги гледаше злобно. През рамото й надничаше щерката й Присила с опитен и разбиращ поглед. Рос и по-рано беше виждал това изражение върху сприхавото й лице. Повдигна му се от вида и на двете.

Лидия обаче не даваше и пет пари за присъствието им. Промуши се бързо покрай него. От рязкото й движение окосмеността на гърдите му настръхна. Той скочи в прикритието на фургона. Господи, това момиче беше лишено от срам. Нямаше ли поне частица достойнство?

— Ей тук съм ги нагънала — каза тя, докато ровеше из купчината скатани дрехи в един от ъглите.

Внезапно му хрумна, че вътрешността на фургона не му напомня вече толкова болезнено за Виктория. Всички следи от присъствието й бяха изчезнали. Вещите бяха подредени значително по-добре, и отваряха повече свободно пространство.

Лидия му подаде грижливо сгъната чиста риза. Трепна уплашено при вида на белега му. Беше точно над лявата му гръд и бе отнесъл част от мускула. Тя направи усилие да възвърне самообладанието си.

— Благодаря ти — изрече късо той, надявайки се, че тя ще излезе, така че всеки да види, че е отвън, а не е останала.

Бързо разбра обаче, че иска прекалено много от нея.

— Мистър Коулман, ще ме научите ли да управлявам фургона? — попита тя, без да отделя поглед от него.

Стигаше едва до гърдите му.

— Да управляваш фургона? — повтори разсеяно той.

Чудеше се дали да облече ризата си пред нея, или да я изчака да излезе. Начинът, по който обхождаше с любопитния си поглед гърдите му, го караше да се поти, макар че току-що се беше измил.

— Нямам намерение — отряза я той, докато навличаше ризата си.

Какво гледаше сега, гърдите му или белега?

— Защо?

— Защото впрягът сигурно ще те хвърли от седалката, ето защо. Ти не си… достатъчно ловка.

Пръстите му не намираха копчетата.

— Вашата съпруга… Виктория управляваше ли го?

Когато достигна последното копче, разбра, че ги е закопчал с едно нагоре. Изпсува наум, преди да започне да ги разкопчава.

— Да, управляваше го.

— Ловка ли беше?

— По дяволите, не беше! — изкрещя той. Хвърли нервно поглед през рамо и понижи глас. — Не, не беше ловка.

— Но вие я обучихте.

— Да.

— Тогава защо не обучите и мен?

— Защото това не е твоя работа.

— Защо? — повтори тя.

Той несъзнателно разкопча панталоните си, за да вкара вътре ризата. Мъжете, които бе познавала Лидия, носеха тиранти. Дори бледите спомени за баща й го открояваха с тиранти. Не откъсваше очи от ръцете на Рос, докато той закопчаваше копчетата на панталона си и пристягаше катарамата на широкия си кожен колан, който изплющя леко, когато приключи.

— Защото трябва да се грижиш за Лий, затова.

Тя отвърна поглед от могъщия му торс, без да съзнава колко изкусително трепкаха ресниците й в този момент.

— Но той прекарва повечето време в сън. Пък и днес много ми хареса там горе, на седалката. Защо да не ви бъда от полза, докато седя там? Така ще можете да обяздвате конете си, ако желаете. Не искам да кажа, че трябва да карам през цялото време. Ако Лий спеше неспокойно, сигурно нямаше да мога, но така съм свободна.

Той се обади повече от желание да приключи разговора и да излезе на чист въздух:

— Ще помисля за това. Не си мисли обаче, че е толкова лесно, колкото изглежда.

И той изскочи бързо, без да забележи доволната усмивка върху лицето й.

Шумът и крясъците във фургона на Лангстънови служеха повече да замаскират напрежението между Рос и Лидия. Двата петела бяха почетени с голям апетит и не остана и кокалче неоглозгано.

Единствено Буба седя малко встрани от веселието. Той се измъкна, като остави чинията си наполовина пълна, за да провери как са конете. След няколко минути Люк го откри облегнат на едно дърво да дъвче замислено стръкче трева.

— Какво има, Буба? Да не те боли коремът?

— Изчезвай! — въздъхна момчето.

Уединението в семейство като неговото беше непостижима мечта.

— Знам какво ти е! — каза присмехулно Люк. — Нямаш апетит, защото през цялото време очите ти бяха все в гърдите на Лидия!

Буба скочи на крака, обзет от бясна злоба.

— Затваряй си мръсната уста, мръсен кучи сине! — изкрещя той.

Люк само се изсмя и се отдръпна на безопасно разстояние от брат си, като размахваше юмруци, сякаш водейки бой със сянка.

— Не можеш да си откъснеш очите от тях, нали? Ама и ония на Присила Уоткинс си ги бива! Нали те гледам всеки път — ще я изядеш с поглед. Винаги, когато препускаш покрай фургона им, тя ще се изпъчи още повече, а и ти не си от ония, дето да ги мързи! По-надървен козел не съм виждал!

Буба се нахвърли върху брат си и успя да стовари юмрука си върху брадичката му. Люк падна по гръб, но не се предаде. Сграбчи брат си за глезена, събори го и битката запламтя с нова сила. След малко Рос ги завари да се търкалят в пръстта и да си нанасят безразборни удари.

— Какво става тук? — изрева той с всичка сила.

Сграбчи този, който беше отгоре, за яката и го изправи на крака. Буба скочи сам. Дишаха учестено, а разбитите им носове и устни кървяха. Бяха здравата пострадали.

— Само за това ли ви бива? — запита гневно Рос.

Той знаеше много добре как се развиват по-нататък нещата. След размяната на юмруци идваха револверите. И нещата поемаха по коловоза, докато накрая срещнеш някой по-бърз от теб. Ако имаше кой да го приласкае тогава, на млади години, може би животът му щеше да потръгне малко по-другояче. Но на годините на Буба вече бе съвършен на револвера.

— Буба, с теб май се бяхме разбрали да ми помогнеш да подковем онзи кон.

Буба раздвижи подутите си устни.

— Разбира се, Рос.

— Люк — обърна се Рос към другото момче, — донеси вода във фургона ми. Лидия има да пере. — Той се учуди колко лесно бе произнесъл името й. — Но първо си стиснете ръцете с брат ти.

Момчетата неохотно се подчиниха. И двамата се тресяха от мисълта как ще обясняват подутите си разкървавени физиономии на Мама Лангстън. Щеше да е същински ад.

Лидия беше на върха на щастието. Никога досега не беше виждала толкова сърдечни хора. «Съседите» се спираха да се запознаят с нея. Някои не криеха любопитството си, други бяха по-предпазливи, и тя съзнаваше много добре, че ако не бяха Лангстънови, едва ли щяха да я приемат толкова благосклонно. След като Мама Лангстън я беше приела толкова радушно, то и останалите бяха длъжни да сторят същото. Неписан закон беше, че в това малко общество решаващата дума има Мама Лангстън. Думата й тежеше почти толкова, колкото и тази на мистър Грейсън. Майчинските й грижи се разпростираха върху целия керван. Тя съветваше и напътстваше всеки, без значение възрастен, или млад, със същата свобода, с която се отнасяше и към собствените си деца.

Лидия се опита да си припомни имената на децата и кои бяха родителите им. Присъстваха Симови с двете си срамежливи щерки, Ригсби с двете си момчета и бебето. Лидия се запозна и с жената с близначетата, които вече бяха навършили годинка. Едното прохождаше и огънят неудържимо го привличаше. Редица имена вече й станаха познати. Кокс, Норууд, Апълтън, Гриър, Лоусън. Всички гледаха с любов и състрадание към Лий Коулман, който спа през по-голямата част от празненството.

Мисис Гриър предложи дрехи от нейното дете.

— Синът ми израсна. Защо да се похабяват?

Такава любезност беше нещо нечувано за Лидия, за която до този момент животът представляваше джунгла, където всеки защитава до смърт своето.

Мама Лангстън подари на Лидия, преди да се върне във фургона на мистър Коулман една от ризите на Люк и една стара пола на Анабет.

— Не са толкова хубави като роклята, нито пък толкова модни, но се надявам да се чувстваш по-удобно в тях.

Лидия отнесе обратно Лий във фургона и с изненада видя Люк да опъва въже между тънките стебла на две съседни дръвчета. Той я забеляза.

— Мистър Коулман ми нареди да направя простор, за да можете да простирате прането.

— Благодаря ти, Люк — усмихна му се топло тя.

Предпочете да не коментира разбитото му и подпухнало лице, защото съзнаваше, че това едва ли би му харесало.

Качи се уморено във фургона едва след като простря всички дрехи. Лагерът вече бе притихнал. Тя накърми Лий, положи го в постелята му и бързо навлече нощницата, която Мама Лангстън й беше подарила. Главата я болеше от вдигнатата нагоре през целия ден коса. Тя я разтърси и започна да я сресва. Гребенът също беше подарък от добрата жена.

Не искаше да си ляга преди Рос да се е върнал. Присъствието му до фургона я успокояваше, макар че не можеше да осъзнае с какво точно. Седмици наред, преди да избяга за раждането на детето си в гората, беше спала под открито небе, понякога в някой изоставен хамбар. Но тогава пазач й беше страхът. Той я поддържаше неуморна и винаги нащрек. Само веднъж допусна небрежност и той я беше настигнал.

— Никога вече — прошепна тя в мрака. — Той е мъртъв.

Очите й вече се затваряха, когато дочу стъпките на Рос отвън. Не беше трудно да разбере, че загася огъня и разстила постелята си.

Тя пропълзя на колене и лакти и повдигна брезента. Той тъкмо бе седнал и си сваляше ботушите.

— Лека нощ, мистър Коулман.

Главата му рязко се извърна. Тялото й се очертаваше в отвора на фургона, нощницата белееше смътно на лунната светлина. Бухналата й коса заобикаляше отвсякъде главата й с къдравите си буйни кичури. Гласът й сякаш погали в мрака бузата му.

— Лека нощ — изръмжа той, просвайки върху твърдата постеля.

«Още е груб», помисли си тя със съжаление докато се настаняваше върху мекия дюшек. Явно му се искаше бързо да се доберат до Мисисипи. Утре навярно щяха вече да я видят. И настроението му сигурно щеше да се подобри.