Защото те обичам

Глава двадесет и първа

Рос лежеше върху сламеника с ръце, сплетени зад тила, втренчен в черното кадифено небе, обсипано със звезди. Той беше щастлив; изпитваше върховно чувство на покой. Задоволството течеше по тялото му като гъст, горещ крем.

Когато бе видял Виктория да умира, си бе помислил, че животът му свършва. Но това съвсем не беше така. Той разбра, че животът предлага толкова радост, колкото и скръб. Не беше наложително човек да се бори непрекъснато, за да докаже колко струва. Когато някой мисли за теб, това те прави ценен.

Лидия мислеше за него.

Не че Виктория не беше мислила. Беше! Тя не би се противопоставила на баща си и не би се оженила за него, ако не го обичаше. Обичаят и общественото положение бяха подхвърлени на присмех. Но би ли се омъжила тя за него, ако знаеше цялата истина за миналото му? Щеше ли да го обича със същата всеотдайност?

Рос не беше убеден. Той никога не бе имал куража да подложи на изпитание силата на любовта й. За него тя беше съкровище, нещо, над което трябваше да трепери, да брани от всичко грозно, да я защитава до смърт. Той не мислеше, че тя би понесла истината за него. Лидия, напротив, сякаш го беше обикнала още по-силно именно заради това.

Любов? Защо бе изплувала тази дума в съзнанието му? Обичаше ли го тя? Тя му беше показала любовта си поне в сто случая, от дребните радости, с които услаждаше живота му, очакването в очите й при всеки поглед към него, задъханата нотка в гласа й всеки път, когато му заговореше. Досега не бе се замислял за тези дребни наглед доказателства. Сърцето и душата му до днес все още преливаха от спомените за Виктория. Но сега…

Той простена и закри с ръка очите си при спомена за нощта, когато му бе показала любовта си без всякакви задръжки. Господи, дали някога е имало жена, която да обича повече съпруга си? Споменът за онази нощ сякаш го обгърна, от ума му не излизаше усещането, което бе изпитал при ласките й.

Голотата му никога не бе я отблъснала. Самата мисъл за гол мъж би била отблъскваща за повечето «порядъчни» жени. Лидия бе изучавала тялото му без всякакъв срам, или стеснение и открито му се беше възхищавала. Ръцете й го галеха навсякъде.

Тя бе лежала облегната на него, като бавно и влудяващо се бе смъквала надолу инч по инч. Даряваше го с бързи, ефирни целувки по гърдите, разпалваше зърната му с език, всмукваше кожата му с устни, заравяше пръсти в косата му.

— Лидия, не е необходимо да го правиш — бе казал той.

— Искам — бе прошепнала тя в отговор, разрошвайки с дъха си косъмчетата по корема му.

Първото докосване на устните й беше опипващо, плахо, срамежливо. Рос бе задържал дъха си. Членът му пулсираше набъбнал до пръсване в шепата й. Чувстваше се мъж повече от всякога, и едновременно с това — слаб и безпомощен, защото сладката любов на тази жена бе подчинила не само тялото му, но и сърцето му.

Той бе ругал и се бе молил, бе повтарял името й като луд, когато езикът й започна да се запознава с всяка негова извивка. Логиката бе изчезнала и бе останала единствено инстинктивната му реакция към магията, която тя представляваше. Окуражени от реакцията му и вече без стеснение, устните й го обгърнаха целия.

Когато почувства първите тръпки, той я придърпа да го възседне и топлината й го обгърна. Тя рухна върху гърдите му, обсипвайки го с косите си. Той захлупи лицето й в шепите си. Усещаше своя вкус върху устните й и изливаше думи на любов, докато тя поемаше семето му.

Цялото му тяло бе плувнало в пот при спомена за онази нощ на безумна любов. Мъжеството му отново набъбна до пръсване и той се прокле, че е настоял тя да спи отделно с Лий през нощта.

Внезапно му се прииска да отиде при нея. Какво ли щеше да каже тя, ако я попиташе какво чувства? Винаги се бе проявявала като нежна към него, — никога не бе лъгала. Макар и никога да не му беше признавала, че го обича, сега искаше да чуе думите от собствената й уста. Страшно искаше да ги чуе! Изведнъж бе станало жизненоважно за него да чуе да ги произнася.

Той погледна към фургона и въздъхна със съжаление. Тя сигурно спеше дълбоко и щеше да бъде жестоко да я буди. Но утре вечер…

Утре вечер, следващите вечер и нощи, и всички останали нощи им принадлежаха до края на живота. И той нямаше да пропусне нито една.

Буба пропълзя до фургона на Хил и тихо подвикна името.

Уплашена, че Кланси се е върнал, тя излетя до входа и разтвори брезента.

— Аз съм, Буба.

Раменете й се отпуснаха в облекчение.

— Какво правиш толкова късно през нощта?

Тя шепнеше, Буба също.

— Донесох ти това.

Свободната й ръка затули устата, сподавяйки зародилия се в гърлото й силен стон. Познатата торбичка със скъпоценности беше странно тежка.

— Откъде я взе?

Гърлото й се беше свило така, че едва успя да изрече думите.

Буба не отговори на въпроса й.

— Той повече няма да убива невинни като Люк. Аз се погрижих за това.

Буба беше убил Кланси!

— Хората, които купиха фургона…

— Проследих го и видях да излиза с торбата. Никой не пострада и те не разбраха нищо.

Тя внезапно проумя колко се бе променил Буба. Той не беше вече онова момче, което представляваше до преди няколко седмици. Този изправен млад мъж не напомняше почти с нищо за онова момче. Челюстта му бе възприела необичайна твърдост, а в очите му се четеше горчиво недоверие към всичко. Кога се бе появил опитът, изместил толкова бързо цялата му детска наивност? Той бе посрещнал погледа й съвсем спокойно, а само преди няколко седмици би извърнал пламналото си лице встрани.

Сълзи замрежиха очите й. Това прекрасно момче бе станало мъж и бе познало всички онези задължения, с които се налагаше да се справят мъжете. Той бе отмъстил за брат си, но същевременно бе отмъстил и за нея. Тя не знаеше как е научил за Кланси и не се осмели да го пита. Благодарение на Буба той беше мъртъв и смъртта му бе донесла свобода на Рос.

Тя погали бузата на Буба с върха на пръстите си. Беше немислимо да му благодари, че е убил човек заради нея, но искаше да му покаже какво означаваше това за нея.

— Знаеш ли за Рос?

Той кимна.

— Никой никога няма да чуе нищо от мен, Лидия. И той никога няма да научи за теб и…

Той не довърши изречението си.

— Ти върна живота и свободата на двама ни. Първият път, когато лежах в гората и исках да умра. И сега отново. Ние сме ти длъжници, Буба.

Той поклати глава, отричайки.

— Аз дължах това на Люк.

Тя погледна торбичката с бижутата.

— Не ми трябва.

— Не мисля така.

— Не е нито моя, нито на Рос.

— А бебето? Какво ще кажеш за Лий?

Но разбира се! Един ден щяха да разкажат на Лий за майка му! Рос сигурно щеше да поиска да му даде нещо нейно. Лидия реши да скрие торбичката със скъпоценностите в един от кашоните с багаж и да остави Рос да я «открие». Сигурно щеше да я съхрани за Лий.

— Да, сигурно си прав. Тя наистина принадлежи на Лий.

Лидия се усмихна на Буба с усмивка, която той нямаше да забрави до края на живота си. Както и предсмъртното изражение на Кланси Ръсел. Не усети никаква вина, или угризение, че го лишава от живот. Ръсел заслужаваше да умре. Той беше убил Люк и мистър Хил. Законът на прерията — око за око — беше част от Буба. Сметките трябваше да бъдат уредени.

Той съжаляваше единствено, че му се бе наложило да го направи. Стомахът му се бе свил от отвращение. Никога нямаше да забрави това, но щеше да го запази в тайна дори от родителите си; нямаше да им каже, че смъртта на Люк е отмъстена. Наистина, никога нямаше да може да изплати напълно дълга към брат си, но поне беше помогнал на Лидия и Рос. Това беше достатъчно основателна причина да постъпи така.

— Сбогом, Лидия.

Тя преглътна твърдата буца в гърлото си.

— Сбогом, Буба. Често ще си мисля за теб.

Той погледна в окъпаното й лунната светлина лице. Прииска му се да беше поне с няколко години по-възрастен, когато я откри в гората. И после се прокле за мислите си. Тя принадлежеше на Рос и само на него. Надяваше се един ден да си намери и той такава жена за съпруга.

И за да не издаде чувствата, разтърсващи душата му, нахлупи ниско шапката си и като се обърна, потъна в мрака.

Опипвайки в тъмното вещите около себе си, Лидия отвори един сандък със завивки и натъпка торбичката дълбоко между два юргана. После припълзя до постелята си и се отпусна върху нея. Беше минало много време, откакто не се беше молила. Още преди майка й да почине, тя бе престанала да го прави, считайки го за безсмислено. Сега се опита да си спомни думите, но не можа. Измисли свои собствени думи. Молитвата й не беше поетична; беше неловка, но излизаше от сърцето й. Тя вярваше, че Господ ще разбере колко много му е благодарна.

Мрачните мисли я напуснаха. Двамата с Рос бяха свободни. През утрешния ден потегляха към новия си дом, където никой нямаше да знае за миналото им. Щяха да бъдат мистър и мисис Рос Коулман, и всички щяха да бъдат щастливи.

Може би утрешният ден щеше да й донесе куража да каже на Рос колко много го обича.

Нещо изпука под ботуша му и преди още да надигне крак за следващата стъпка револверът на Рос вече сочеше към гърдите му.

— По дяволите, Рос, аз съм, Буба.

— Извинявай — каза Рос, като свали ударника на колта си и го пъхна обратно под седлото, което му служеше за възглавница.

Старите навици си отиваха трудно. Той погледна към Мозес, който хъркаше тихо на няколко ярда от него. Погледът му се върна към младия мъж, приклекнал до огъня.

— Какво правиш по това време наоколо?

— Не можах да заспя.

Рос въздъхна, все още набъбнал от желанието да бъде с Лидия.

— Аз също.

— Освен това исках да си вземем довиждане.

Рос погледна към силуета на Буба, очертан върху аленото сияние на огъня. Къде беше онова възторжено момче, с което се беше запознал в Мак Мин, Тенеси? Беше изчезнало нейде. Гръдният му кош не беше вече хлътнал; по бузите и брадичката му бе набола брада, горната му устна беше потъмняла, а гласът му звучеше по-плътно. Пред него бе станало неуловимото преобразяване на момчето в мъж.

— Значи ти не приемаш предложението ми — изрече спокойно Рос, усещайки борбата в душата на момчето.

Буба измърмори някаква ругатня и захвърли камъчето, с което си играеше, в огъня. Потърси очите на Рос в мъжделивата светлина.

— Рос, знаеш колко ми се иска да бъда с теб, с Лидия, с Мозес, да работим заедно, но не мога.

— Знам, Буба. Ти си ми нужен, говоря ти истината, но аз го разбрах, когато те запитах дали ще продължиш със семейството си. Исках само да знаеш колко много ще ми липсваш.

— Благодаря ти! — Той се загледа мрачно в огъня. — Татко е вече възрастен. Много трудно понесе смъртта на Люк. Не мисля, че вече има същото желание да гледа ферма, както когато тръгнахме насам.

— След като намери някое хубаво парче земя, сигурно пак ще поиска.

— Може би — отвърна Буба, без да бъде вътрешно убеден. — Но той ще има нужда от помощ, а аз съм най-големият му син. Той и мама зависят от мен. Не мога да ги изоставя, дори и това да означава да тръгна с теб.

Рос се надигна и приклекна до момчето, като го стисна здраво за рамото.

— Това е решение на мъж. Горд съм с теб, че си го взел.

Очите им се сблъскаха за секунда с чувство, после и двамата отклониха смутено глави. Рос внезапно наруши тишината.

— Лидия е решила да ви навести един ден. Мислех си, че може би след година, или две, вече ще си стъпил на краката си, за да отглеждаш коне. Какво ще кажеш, ако ти докарам чифт хубава кобила и жребец, за да започнеш сам?

Очите на Буба придобиха отново онова възторжено детско изражение, което никой не беше виждал на лицето му от седмици.

— Наистина ли? — възкликна той ликуващо. Но ентусиазмът му угасна само след миг, също като усмивката му. — Няма да имаме толкова пари, Рос.

Рос повдигна рамене.

— Все ще измислим нещо. Ти само се приготви и подготви корала за тях.

— Ще го направя. Но, по дяволите, Рос, та това са цели две години!

Рос се засмя.

— Ще минат доста по-бързо, отколкото си мислиш!

Рос разбърка огъня без да има нужда. Той хвърли един поглед изпод вежди към Буба, преди да го запита нехайно:

— Взе ли си сбогом с Присила?

Буба изсумтя презрително.

— Да. Ти беше прав, Рос. Тя е измет. Видях се със Скаута, преди да си тръгне и обменихме малко опит, така да се каже. Никога повече няма да се обвържа с жена като нея.

Рос отново тихо се изсмя.

— Е, може би точно с такава като нея не, но все пак ще имаш вземане-даване с тях. Не можем без тях, ти вече разбираш добре това. Те идват при нас още преди да сме разбрали какво ни е сполетяло.

— Да, така е — каза Буба, давайки да се разбере, че е мислил по темата. — Но как трябва да постъпваме, Рос? Искам да кажа, нали все трябва един ден да се оженя. Има да късам копчетата на панталона си час по час.

Рос се усмихна.

— Не само ти си така.

— Искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че колкото повече получаваш нощем, толкова се иска денем.

Буба се втренчи в идола си и след миг двамата избухнаха в силен смях. Мозес се размърда в съня си и се обърна на другата страна.

— Да говорим по-тихо, че иначе ще събудим целия лагер.

— Аз вече трябва да се прибирам. Мама вече не може да спи, докато всичките й пиленца не се приберат под крилото й, а фургонът ни е на почти миля оттук.

Рос се изправи и му протегна ръка.

— Пази се, Буба. И не се тревожи заради дамите. След като можа да оцелееш това лято с Присила, ще знаеш как да се справиш със следващата.

Буба пое ръката му и я разтърси тържествено.

— Обичам те повече от всеки друг мъж, когото познавам, Рос, с изключение, може би, на Люк.

Рос стисна още по-силно ръката му.

— Това е едно много силно признание, Буба. Благодаря ти много. Лидия учеше Анабет да пише и чете. Имай грижата да ни пише редовно писма, за да знаем как сте.

Буба почти се просълзи. Той пусна ръката на Рос и отстъпи няколко крачки назад.

— Пази се добре за Лидия и Лий.

— Разбира се.

— Мисля, че вече имам правото да ме наричат със собственото ми име, не мислиш ли?

Рос изненадано замълча няколко секунди.

— Разбира се, че имаш. — После се изсмя рязко. — Как се казваш?

— Джейкъб — изрече Буба стеснително. — Но не е необходимо да ми казваш така.

След кратко мълчание добави:

— Какво ще кажеш за Джейк?

Джейк Лангстън. Звучеше добре. Той се протегна и кимна с глава.

— Да, Джейк.

Рос кимна също.

— Пази се, Джейк.

— Довиждане, Рос.

— Някъде след година, или там, Буба.

Рос се отпусна върху постелята си, замислен за Буба. Беше се променило много това момче. Не беше само внезапното му съзряване — Рос усети напрежението му. Същото, каквото беше изпитал и той при първото си убийство на шестнайсетгодишна възраст…

Но това беше невъзможно. Буба беше добро момче. И щеше да стане още по-добър мъж. Рос вярваше напълно в това.

И докато потъваше в съня, се почувства уверен за бъдещето си. То започваше на следващия ден. Нямаше търпение да дочака изгрева.

— Не мърдай, кучи сине.

Рос разбра, че ще бъде чисто самоубийство да посяга към колта под седлото. Всеки обучен нерв в тялото му крещеше да остане неподвижен. И наистина, предупреждението им се оказа вярно, защото когато отвори очи видя на инч от лицето си дулото на револвер — не толкова дебел и заплашителен като неговия, но не по-малко смъртоносен.

Небето на изток бе започнало да розовее. Не беше спал много. Беше още рано. Наоколо всичко тънеше в сън и тишина.

Той погледна ръката с револвера, после я проследи до рамото, и накрая погледът му спря върху гранитното лице на тъста му. Очите му се взираха с жестока омраза в Рос изпод широкополата шапка.

Изненадата на Рос беше толкова явна, колкото и реакцията на мускулите му.

— Мистър Джентри? — изрече той, удивен какво можеше да търси тъстът му на стотици мили от дома си с насочен револвер в лицето му. Те наистина не бяха се погаждали особено. Джентри бе направил всичко възможно, за да осуети барака му с Виктория, но защо сега омразата лъхаше от него като евтин парфюм от платено момиче?…

— Какво…

— Къде е тя? Къде е Виктория?

При този въпрос Рос вече не се сдържа. Той се изправи на лакти и примига срещу настръхналото лице на мъжа над него.

— Виктория? — запита той, невярвайки на ушите си.

Не знаеше ли той? Не беше ли получил писмото му?

— Виктория почина, мистър Джентри — изрече меко Рос.

Видя как по цялото тяло на възрастния пробяга жестока тръпка, но само очите му блеснаха. Ръката му държаща револвера, се стегна още повече. Никаква друга реакция.

— Почина?

— Аз ви писах преди два месеца. Тя почина още преди да напуснем територията на Тенеси. Докато раждаше.

— Мръсно лъжливо копеле — изсъска мъжът и изрита злобно Рос в ребрата.

Рос чу как ребрата му изпращяха в същото време, когато Мозес се пробуди и седна на земята.

— Стой си спокойно, черньо, ако не искаш да пръсна черепа на приятелчето ти.

— Прави както ти казва — простена Рос. Остана да лежи настрани, протегнал ръка пред ребрата си. — Разкажи му за Виктория.

Мозес погледна белия мъж и моментално разбра, че пред него стои вековният враг на народа му.

— Мисис Коулман почина, докато раждаше детенцето си точно преди да стигнем Мемфис — подзе спокойно Мозес. — Ние я погребахме.

Джентри ги изгледа подигравателно.

— Мислиш, че ще ти повярвам ли? Дъщеря ми не беше бременна. Щеше да ми каже, ако е било така. Или дори не си я оставил да поживее, след като я отвлече и открадна скъпоценностите? Къде я зарови? Вярвам ти, че е мъртва. Защото ти си я убил.

Скъпоценности? Рос разтърси глава с надеждата да се пробуди по-бързо и да сложи край на този абсурден кошмар. Връхлитаха го вълни на агония и размазваха зрението му в пъстроцветни петна. Повръщаше му се.

— Мистър Джентри, нямам и понятие за какво говорите — изрече той с болка. — Сакс ми даде нотариалния акт за някакво парче земя тук в Тексас.

— Сакс е мъртъв — изръмжа Джентри.

Рос не се изненада от новината. Последният път, когато се бяха видели със стареца, бе разбрал, че нямаше да го бъде. И въпреки това новината за смъртта му го натъжи. Сакс беше първото човешко същество в живота му, погрижило се за Сони Кларк.

— Той ми даде нотариалния акт, защото беше решил, че няма смисъл да се занимава с него. Виктория и аз решихме да вземем моите коне и да се заселим тук, за да си направим своя ферма. Знаехме, че се събира керван и се включихме, за да пътуваме в безопасност.

— Искаш да повярвам, че дъщеря ми е напуснала родния си дом — всичко, което е обичала и към което е била привързана, за да тръгне с теб подир вятъра?

С всяка минута лицето му ставаше все по-червено. Целият кипеше от ярост и на Рос решително не му харесваше начина, по който показалецът му се стягаше върху спусъка. Той не можеше да посегне към собствения си револвер, особено със счупените си ребра. Пък и не искаше да стреля по бившия си тъст.

— Виктория реши така, не аз — изрече той със спокойствие, каквото не чувстваше. — Аз исках да изчакаме, докато се върнете от Вирджиния, преди да потеглим. Исках да ви кажем и за бебето…

Джентри замахна със свободната си ръка и юмрукът му се стовари върху челюстта на Рос. Той падна на земята.

— Затваряй си мръсната уста и не ми говори за никакви бебета. Не ти ли беше достатъчно, че я уби, а сега се гавриш и с паметта й?

— Рос? Какво става?

Рос чу гласа на Лидия като през някаква мъгла. Имаше намерение да изчака още малко, изслушвайки останалите обвинения на мистър Джентри и щеше да се опита да сложи край на всичко това. Но какво можеше да направи с размътения си от удара на Джентри поглед и спуканите си ребра?

— Лидия — простена той високо, колкото му позволиха счупените ребра. — Донеси Лий.

Тя беше озадачена от пресипналия глас и сгърчената му поза, когато проумя, че беше наранен и, че мъжът над него държи револвер. Тя скочи смело от стълбичката, притиснала здраво Лий до гърдите си и дотича. Не беше имала време дори да наметне нещо и гърдите над ризата й блеснаха със златото и розовото на просветляващия хоризонт.

Джентри се обърна към нея, без да отделя револвера и на инч от лицето на Рос. Точно така. Това беше оня бял измет. Развратът беше оставил отпечатък по цялото й тяло и физиономия. Кларк беше унищожил красивата, грациозна, Виктория, и вместо нея беше взел тая курва. Избягалата съпруга на Ръсел. Джентри усети как в гърдите му се надига нов гняв. Фактът, че Кларк бе предпочел тази проститутка пред любимата му дъщеря прибави нов гняв в и без това препълнената му душа.

— Дръпни се — заповяда той на Лидия, която се беше приближила до Рос.

Тя застина, притискайки Лий до гърдите си.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Лидия, това е бащата на Виктория. Покажи му Лий. Това е твоят внук, Джентри.

— Лъжец!

— Това бебе е твоят внук. Кълна ти се, Виктория умря при раждането му.

— Вярно е — разпалено се намеси Лидия. — Моето дете се роди мъртво. Аз откърмих Лий. Рос се ожени за мен седмици след като почина Виктория.

— Като ви гледам двамата, опитвате се да ми хързулнете това бебе — уж било на Виктория, за да ми измъкнете пари. Само като си помисля, че си се докосвал до дъщеря ми, и ми се повдига — процеди той тихо.

— Знам това, дявол да го вземе — изръмжа Рос. — И вече пет пари не давам за тревогите ти. Но, за Бога, ще отхвърлиш ли сина на Виктория? Собствената си кръв?

Мъжът дори не удостои с поглед бебето.

— Толкова глупав ли ти изглеждам… Кларк? — И когато Рос рязко изви глава към него, Джентри гръмогласно се изсмя. — О, да, аз знам всичко за теб, мръсен престъпнико. Знам също така и за тая бяла кучка до теб. Много трогателна сцена ми разиграва тук. Но аз се срещнах снощи в града със съпруга й. Хубаво си побъбрихме с мистър Ръсел. Ти, най-големият тарикат, Сони Кларк, си направен за посмешище от двама селяни, ха-ха-ха!

Рос се втренчи с празен поглед в тъста си.

— Ръсел?

— Съпруг? — повтори със слаб глас Лидия.

— Кланси Ръсел. Каза, че сте се били срещнали преди седмица, или някъде там. Каза ми, че за малко не си ги пипнал него и тая жена тук, когато кроели планове как да те предадат на властта, за да пипнат наградата, така че му се наложило да се преструва, че търси работа.

Първата мисъл на Рос беше, че тъстът му окончателно е загубил разума си. После очите му се спряха върху Лидия и лицето й му разкри цялата истина. Беше останало без цвят, убито от вина, изплашено до смърт.

— Той е бил твой съпруг? — запита той, без да вярва на ушите си, като се молеше тя да отрече всичко.

— Не. Кланси Ръсел никога не ми е бил съпруг — настоя тя. Дори и мъртъв, Кланси продължаваше да я инквизира. — Той ми е заварен брат.

— Боже господи, те излязоха и роднини — изсмя се унищожително Джентри.

— Завареният брат? — изрева Рос.

Очите й молеха за разбиране и пощада.

— Да.

— Всичките дяволи в ада — изруга Рос. — Значи ти си знаела за мен? Още преди да ти разкажа?

— Да, но…

— И ти с твоя заварен брат, когото се преструваше, че ненавиждаш…

— Аз го ненавиждах… ненавиждам.

Тя нямаше право да се издаде, че знае за смъртта на Кланси. Не можеше да навлича беда на Буба.

— Значи двамата заговорничехте да ме продадете за паричната награда?

— Не — протестираше отчаяно тя. — Рос, не. Той ме заплашваше, че ще те издаде, ако не му дам скъпоценностите.

— Скъпоценности? Какви скъпоценности? — запита той.

— Скъпоценностите, които отмъкна от мен — изрева Джентри. — Семейните бижута на фамилия Джентри. Без съмнение си принудил Виктория да отвори сейфа в трапезарията и си ги взел. Успяхме да ги укрием от янките, за да ги отмъкне негодник като теб! Не предполагам, че Ръсел може да знае за тях. Най-вероятно тази жена тук, която претендира, че ти е съпруга, му е казала.

— Ако скъпоценностите ти трябват, ще ти ги дам — изрече Лидия, пристъпвайки към Джентри. Тя би била щастлива да му даде каквото поиска, само да свалеше револвера си от Рос. — Лий… — Тя повдигна бебето към дядо му.

Той се отдръпна рязко назад, сякаш детето беше дяволско изчадие.

— Дай го на негъра и донеси бижутата.

Мозес пое детето, което вече бе започнало да плаче от глад и от напрежението наоколо. Лидия повдигна полите си и хукна към фургона, измъкна торбичката от мястото, където я беше скрила само преди няколко часа. Тя избягваше обвинителния поглед на Рос.

— Пусни я. — Тя захвърли торбичката на земята. — Погледни, Кларк. Пипнах те с доказателствата. Това ми е достатъчно, за да те убия.

— За пръв път я виждам — възкликна Рос.

— Той не е откраднал нищо — извика Лидия. — Виктория я е взела със себе си, когато са потегляли от Тенеси.

— Затваряй си устата! — изрева Джентри. — Ти не си достойна даже да произнасяш името й.

Той я сграбчи със свободната си ръка за лакътя и изви ръката й зад гърба. Обърна я с лице към Рос.

— Хубаво я виж, Кларк. Това е типът жена, която ти подхожда най-много. Гледай хубаво, как обикаля наоколо по долни дрехи без никакъв срам. Държа ли те зает цяла нощ завчера, както каза Ръсел, за да може да ни извести за местонахождението ти?

— Не!

Лидия изстена високо от болка и срам. Кланси дори и мъртъв продължаваше да руши живота й. Щеше да преживее без особени последици оскърбленията на Джентри. Но не и погледът на Рос, лишен от всякакви илюзии, който направо я убиваше.

— Как научи за тия скъпоценности, Лидия?

Гласът му беше лишен от каквато и да било интонация.

Тя преглътна с усилие, като примижа от болката, причинена от желязната хватка на Джентри.

— Кланси ми каза. Не знам как е разбрал. Показа ми плакат с твоето име и лице, и каза, че си търсен, и ме заплаши…

— Кога?

— Веднага след смъртта на Люк.

Рос изпсува и избухна в смях. Първо бяха само дълбоки хрипове в гърдите, после постепенно свикна с тях. Съзнаваше, че болката в ребрата му ще го докара до делириум, но се остави на вълните на истерията.

— Още преди седмици!

Всичко ли, което му беше разказала, е било лъжа?

Острите му като бръснач очи оставяха осезаеми нарези по лицето й. Тя овлажни устните си.

— Той уби Люк, Рос, защото Люк го е видял да се навърта из горите около лагера. Той беше мъжът, който ме нападна и който застреля Уинстън.

— И ти не се осмели да кажеш на никого? Дори и на мен?

— Страхувах се, че може да стори злина на теб и Лий.

— Или го прикриваше — изръмжа бясно той.

Не можеше да отдели поглед от разголените й гърди, които преливаха от деколтето на ризата. Тя се беше привела напред в опит да намали болката, причинена от хватката на Джентри, и това само ги откриваше още повече. Косата се плискаше върху раменете й.

— Ти си се срещала тайно с него зад гърба ми.

— Да, но…

— А снощи? Беше ли тук снощи?

— Не. Искам да кажа да, но…

— Когато ме молеше да спя при теб, това беше за да ме задържиш? Ти си била негова курва, нали така? Той е имал пълната власт над теб и е могъл да те накара да направиш всичко за него, нали?

Думите му я блъснаха като снаряд в гърдите. Въздухът внезапно я напусна. Тя се вгледа в две зелени очи, които не познаваше. Дори и след всичко, което бяха станали един за друг през изминалите няколко седмици, той пак беше готов да повярва на най-лошото за нея.

— Да — изсъска тя през зъби. — Да, аз бяха негова курва. Да, той беше тук снощи. Предложих му да тръгна с него. Предложих му да използва тялото ми, както намери за добре. Бях негова курва, за да спася живота на мама. Щях да бъда негова курва до края на живота си, за да спася теб и Лий. Едва ли щеше да ми е по-зле да бъда негова, отколкото твоя. Защото това си мислиш за мен, нали?

Лицето й блестеше на слънцето. Първите му лъчи обагряха косите й превръщайки ги в буйни пламъци. Очите й излъчваха гневен пламък. Никога не бе изглеждала толкова красива. Господи, какъв кураж имаше това крехко момиче да си признае! И Рос я обичаше заради всичко това.

Но преди още да е успял да каже нещо, Джентри я блъсна на земята. Лидия посегна за револвера му, но той изблъска ръката й. Схватката отне на Джентри не повече от частица от секундата, време напълно достатъчно за Рос да се претърколи настрана, като в същото време издърпа колта изпод седлото и вдигна ударника.

Джентри отскочи и стреля по движещата се фигура на Рос. Лидия изпищя, но куршумът се заби в пръстта на инч зад главата на Рос. Годините на стрелба от коляно го бяха научили само на една реакция. И той стреля.

Джентри се вгледа глупаво в цъфналата рана, избиваща в опушения ръкав на сакото му. Той отново вдигна револвера.

— Не бих го направил, ако съм на твое място.

Всички условни рефлекси на Рос бяха влезли в действие. Той вече не усещаше болката в счупените си ребра. Погледът му се беше прояснил. Гласът му бе придобил кристалната яснота на лед, сипещ се в метална купа. Револверът му бе насочен точно в челото на Джентри.

— Пуснете револвера, мистър Джентри.

— Ти си я убил. Дали си го направил хладнокръвно, или не, няма значение. Ти си отговорен за това. И аз ще те убия, дори и това да означава смъртта ми.

— Не искам да ви убивам, мистър Джентри.

Възрастният мъж се изсмя гадно.

— О, ти би ме убил с радост. Защото знаеш колко те ненавиждах. Ти ми беше напълно прозрачен въпреки учтивите си маниери, които се опитваше да копираш от тези, които стояха неизмеримо над теб. Ти си отрепка. Винаги си бил такъв. И ще си останеш такъв! — Кървящата му, изтръпнала ръка се прицели неуверено в Рос. — Светът само ще ми бъде благодарен, че съм те изчистил от повърхността му.

— Не искам да те убивам, тъп кучи сине! — изрева Рос. — Хвърли този дяволски револвер.

Джентри се усмихна и пръстът му започна да се стяга върху спусъка.

Рос захвърли с размах револвера си, който се приземи с трясък в пръстта.

— Няма да те убивам, Джентри. Отказвам се. Ако искаш, можеш да застреляш един невъоръжен човек. — Зелените му очи не се отделяха и за миг от тези на другия. Ако човек не отделя очите си от очите на другия… Рос съзнаваше, че всеки миг може да бъде застрелян.

— Както искаш — изрече меко Джентри и сви още показалеца си върху спусъка.

— Не! — изкрещя Лидия и се хвърли пред Рос.

— Хвърли револвера!

Заповедта към Джентри беше изкрещяна от мъжа, появил се на кон изневиделица. Беше вдигнал пушката и присвитото му око гледаше точно по дължината на бляскавата стомана.

Оръжията изгърмяха едновременно. Сърцето на Джентри беше пронизано от куршум, който мигновено го уби.

Мъжът, който го беше застрелял, изруга богохулно и скочи от коня си още преди да е спрял напълно.

Мозес притисна скимтящия Лий още по-силно към гърдите си и измърмори «Господи».

Куршумът от револвера на Джентри беше пронизал Лидия. Тя почувства пронизваща болка и се вкопчи в ръкава на Рос. Опита се да повдигне глава, да го погледне в очите. Жадуваше да види, че е простена, да срещне разбиране. Но нямаше сили. Черна завеса се спусна пред очите й и тя престана да усеща каквото и да било.

Рос отчаяно извика името й, когато тя се строполи в ръцете му. Усети топлата й кръв да залива ризата му.

— Лидия, Лидия — викаше я той дрезгаво, загубил представа за всичко около себе си, освен за меката плът, отпуснала се безжизнено в ръцете му.

Той я положи нежно на земята и се вгледа отблизо в лицето й. Смъртна бледост го покриваше.

— Не, Господи, не! — опита се да извика Рос, но никакъв звук не излезе от устните му.

Това ли беше цената, която трябваше да плати за всичките си извършени грехове? Да обича две жени. И да загуби и двете. Беше обичал Виктория за това, което бе представлявала, за всичко, на което го беше научила. Но Лидия, Лидия. Беше го научила на това, какво означава да обичаш. Да обичаш без всякакви резерви. Да обичаш не заради самата любов, а въпреки нея.

— Не умирай — замоли се той, полагайки глава върху гърдите й вслушан в сърдечните й тонове. — Няма да мога без теб. Не умирай!

Той усети почти неуловимия полъх на дъха й и изхлипа с благодарност.

Дуло на пушка го ръгна в рамото. Мъж, когото никога не беше виждал, го гледаше втренчено. На мига още Рос разбра, че този човек го познава като Сони Кларк.

— Казвам се Мейджърс. Работя за агенцията Пинкертън.

Рос на свой ред се втренчи в мъжа. Денят, от който най-много се бе страхувал, бе дошъл. Той го бе очаквал. Човек винаги си плаща. За всичко. Особено за щастието, дори и късчетата от него. Те струваха най-скъпо.

Той сведе поглед към леко разтворените устни, които се бореха за всяка глътка скъпоценен въздух. Клепачите й бяха обагрени в нежно виолетово на утринната светлина. Прозирната им крехкост го разтърси повече от всички рани, които беше получавал някога.

— Ще подпиша пълни признания — изрече тихо Рос, без да отделя поглед от Лидия. После детективът от Пинкертън беше пронизан от свирепи, зелени очи, всявали ужас в душите на мъже по-сърцати и от Мейджърс. — Ако спасите живота на жена ми.