Защото те обичам

Глава четвърта

— Искаш да кажеш да се поразходя извън фургона? — запита нервно Лидия.

Познанствата й с други хора от кервана се изчерпваха с тези на мистър Грейсън и мисис Уоткинс. Нямаше сили да посреща злобата и омразата на още когото и да било.

— Не искаш ли?

— Иска ми се — отвърна плахо Лидия, — но нямам дрехи.

— Донесох ти нещичко — каза Мама Лангстън като придружи думите си с един вързоп дрехи. — На Анабет са и вероятно няма да ти стоят съвсем добре, но ще трябва да ги облечеш, освен ако не искаш да ходиш по нощница навсякъде.

Права, Лидия се чувстваше още не съвсем стабилно на краката си, но малко след това вече я къпеха в едно корито, след което я премениха в добре ушити чорапи, бельо и рокля.

— По-кльощава си и от полска мишка — изрази неодобрението си Мама Лангстън, като оглеждаше слабите бедра и крака на момичето. — Направо ти се чудя как си носила бебето.

Забележката й обаче не се отнасяше за гърдите на Лидия. Корсажът изобщо не искаше да се затвори над тях.

— Проклятие! — простена Мама Лангстън. — Е, ще го закопчеем докъдето можем.

Имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне, докато я притягаха в корсажа, но сега вече поне беше облечена.

Люк беше лъснал като огледало черните й обувки и беше сменил връзките. Тя седна на столчето да ги завърже, а през това време Анабет я среса.

— Е, сега вече си те бива — изрече гордо Мама Лангстън, като кръстоса ръце над стомаха си, докато оглеждаше произведението си. — Мистър Коулман ми донесе няколко яребици, които убил днес, и които вече кипят на огъня ти. За него ще е цяло мъчение да се върне във фургона си и да види, че има топла храна, не е ли тъй? Грижи се за конете си той. Защо не преместиш креватчето на Люк близо до края на фургона и не седнеш малко отвън? Чистият въздух няма да ти се отрази зле.

Лидия срамежливо се остави да я изведат. Тя беше изумена от оживлението, което кипеше в лагера. Сега вече разбираше, на какво се дължат звуците, които чуваше в продължение на повече от седмица. Жените превиваха гръб над огньовете и преносимите фурни, в които приготвяха вечерята. Мъжете освобождаваха конете и ги разтриваха, носеха дърва за огън, мъкнеха вода. Децата крещяха и препускаха из целия лагер.

— Ето го Люк, носи ти вода от извора. — Мама Лангстън беше организирала всичко както трябва. — Защо не сложиш кафеника? Сигурна съм, че на мистър Коулман ще му хареса, ако го посрещнеш с чаша горещо кафе.

— Да, разбира се — съгласи се Лидия без глас.

Страшно й се прииска да се захване с нещо, каквото и да е. Хората взеха да я забелязват. Виждаше жестовете им, разсъжденията, любопитните погледи, приглушените им коментари.

— Ще ида да хвърля едно око и на нашата вечеря, но ако ти потрябвам, веднага ме извикай — и Мама Лангстън се отдалечи бързо.

Лидия остана сама. Зае се да подсили огъня, разбърка врящата яхния, направи кафе, провери отново пелените на Лий, без да има нужда. След като свърши всичко, седна на столчето, което Люк беше изнесъл от фургона за нея, и се загледа в огъня. За нищо на света нямаше намерение да повдига поглед; нямаше и най-малкото желание да среща отправените към нея любопитни погледи.

Така я завари и Рос. Застина на място, като я зърна да седи на столчето и да бърка вечерята. Късното следобедно слънце превръщаше косата й в буен пожар. Бузите й бяха порозовели от съсредоточеността й и топлината на огъня. А фигурата й се оказа далеч по-съблазнителна, отколкото си беше представял. Прелъстителната нощница беше скривала деликатната й структура и плавните очертания. Изглеждаше като момиче, послушно изпълняващо нарежданията на родителите си. Но това впечатление трая докато беше с гръб към него. В момента, в който се обърна, илюзията изчезна като издухана. Тя си беше жена.

При шума от стъпките му скочи рязко и събори неволно, като се завъртя към него. Впиха погледи един в друг. В нейния се четеше войнственост. Неговият беше стъклен, сякаш току-що го бяха посрещнали със зашеметяващ удар и той още не можеше да осъзнае откъде беше дошъл.

Беше извила крехката си, нежна шия в усилието да го гледа. Страшно му се прииска да я погали. В ямичката между ключиците й пулсът й биеше бясно. Погледът му надви волята и се спусна по-надолу към дълбоката цепка между гърдите. Платът, връзките и копчетата бяха опасно опънати до скъсване върху напиращия бюст. С огромно усилие успя да отмести поглед.

Повдигна несигурно ръка и стисна горното копче, което беше приковало вниманието му.

— Мама Лангстън реши, че имам нужда от чист въздух.

— Къде е Лий?

Беше бесен и не се опитваше да го скрие. Беше гневен, защото изглеждаше съвсем нормално, а не раздърпана, каквато трябваше да бъде, и защото, макар и само за миг, се беше почувствал щастлив да види, че го очаква. Прииска му се да прогони от паметта си спомена за устицата на Лий как жадно засмуква зърното й, за мрежичката от венички. Прииска му се да забрави за искрящото уиски, което струеше от очите й при всяко взиране в тях. А най-подлудяващият й навик да прекарва език по устните си всеки път, когато заговореше направо го довършваше.

— Лий е там — посочи тя към края на фургона, където детето спеше мирно в импровизираното си креватче. — Ако заплаче, чувам го веднага.

Тя положи длани върху роклята си с надеждата, че той няма да се развика с всичка сила, за да го чуят всички. Защото тя нямаше да се сдържи и щеше да му отговори по същия начин, дори и да си навлечеше с това още позор.

Той пристъпи до сандъчето и се взря вътре. Внезапна усмивка смекчи устните му. Леко погали бебето по гръбчето. Лий предпочиташе да спи на коремче, с колене, подгънати под себе си.

Рос усети нечие присъствие до себе си, извърна се и видя Лидия да се усмихва радостно на Лий. Очите им отново се срещнаха, задържаха се за миг и отново се разделиха.

— Има кафе, ако искаш — и тя посочи към огъня.

— Благодаря.

Той смъкна увитото около рамото си ласо и го провеси на една кука отвън. Пушката облегна на едно от колелата на фургона. Разкопча колана с револверите и развърза връзката около бедрата си. Лидия не беше виждала досега мъж да носи по този начин револверите си. Стомахът й се сви докато го наблюдаваше как ги издърпва.

Наля му внимателно кафе, като се стараеше да не разлее и капка, въпреки треперещите си ръце, и му го подаде. Пръстите му бяха дълги и гъвкави, със силно развити сухожилия. Кокалчетата му бяха обрасли с косми, но те едва се забелязваха върху загорялата кожа. Тя издърпа нервно ръката си, след като той пое чашата и я хвана с другата си ръка.

— Яхнията мирише хубаво.

— Мама Лангстън я приготви.

— О, пак е добра.

— Да, така е.

Не гледаха един към друг. Той допи кафето в мълчание. Лагерните шумове ги обгръщаха отвред. И двамата обаче едва ли ги чуваха, защото всеки от тях беше зает с присъствието на другия.

— Няма да е зле да се поизмия — каза накрая той.

— Люк донесе вода от извора. Яхнията ще е готова тъкмо когато свършиш.

Той се скри зад фургона и напълни един леген с вода от ведрото. Чудеше се докато си сваляше ризата, защо ли се поти толкова много. Не спираше да облива главата и гърдите си, но кожата му отказваше да се охлади.

Лидия се вслушваше в плисъка. Маринел и Атланта в този момент дотичаха при нея. Маринел стискаше в потната си изцапана ръка букет диви полски цветя.

— Донесохме ти малко цветя, Лидия — усмихна се тя.

Преди два дни беше показала на Лидия зъба, който баща й беше извадил.

— Колко са хубави! — възкликна Лидия, като пое букета от протегнатата детска ръка.

— Помириши ги — подкани я Маринел, като побутна букета под носа й.

— Наистина миришат хубаво — допълни срамежливата Атланта.

Знаеше какво са намислили момичетата, но не искаше да им разваля удоволствието. Допря едно от цветята до носа си и се престори, че поема дълбоко дъх. След миг на носа й залепна топче жълт цветен прашец. Момичетата изпищяха от удоволствие.

— Ние те излъгахме, ние те излъгахме — запяха двете в един глас.

— Хей, какво направихте?

Лидия си спомни как на времето и тя беше играла на тази игра с майка си. Оттогава вече нямаше с кого да играе. Потърка цветето в носа си.

— Знаеш ли колко ще ти отиват цветята на роклята — каза Маринел. — Нали, Атланта? — обърна се тя за потвърждение към сестра си.

— Ама разбира се!

— Сигурно сте прави, деца.

Лидия разкопа най-горното копче, което Мама Лангстън едва беше успяла да стегне и закопчее. Задиша по-леко, но пък беше смутена от плътта, която напираше да изскочи от корсажа. Тя напъха стеблата на цветята в илика и по този начин успя да прикрие отчасти гърдите си.

Ако само се погледнеше в огледало, щеше да види колко добре допълваха красотата й тези цветя. Но тя не би се разпознала като съблазнителка или изкусителка. Тялото й бе станало притежание на мъж; беше родила дете от него. Но душата й беше останала чиста. Съвкуплението й беше наложено с насилие. Лидия не можеше да си представи, че някоя жена можеше да потърси доброволно мъж.

От другата страна на фургона Рос чуваше веселите закачки, но беше зает със собствените си мисли. Беше му много приятно да се върне във фургона и да завари топла храна и готово кафе, но това беше най-малкото, което момичето му дължеше. Беше я приел при себе си, не беше ли така? Беше приел при себе си едно бездомно момиче, беше му дал подслон в собственото си легло.

Облече чиста риза. Тя се грижеше добре за Лий. Не можеше да си криви душата. Момченцето растеше с всеки изминал ден. Наддаваше неспирно, изчезнал беше сбръчканият му и повехнал вид.

Рос се среса, като държеше в едната си ръка бръснарското огледало. Кога за последен път се беше сресвал? Не можа да си спомни. Както не можеше и да проумее защо го прави сега. Спомни си как Виктория го учеше, че един джентълмен е длъжен да бъде в приличен външен вид, когато отива на вечеря, дори и да е с работни дрехи. А това едва ли имаше нещо общо с момичето, което се беше натресло в живота му. Абсолютно нищо общо не можеше да има с нея. И все пак трябваше известно време да съжителстват заедно. Може би бремето на съвместния живот щеше да се облекчи, ако бъдат поне любезни един към друг?

Междувременно Мама Лангстън повика момичетата си от другия край на лагера и те хукнаха към нея. Лидия потопи лъжица в ароматната яхния, духна и я опита. Беше много вкусна — трябваше й още съвсем малко да поври.

— Добър вечер.

Гласът беше мъжки, мелодичен, с характерното бавно южняшко провлачване. Нямаше нищо смущаващо в него. И въпреки това пулсът на Лидия се ускори. Не искаше да разговаря с никого. Няколко минути само преди това покрай нея бяха минали Лиона Уоткинс и едно високо момиче, за което предположи, че й е дъщеря. Момичето все пак не бе издържало и бе хвърлило бърз, любопитен поглед към Лидия. Мисис Уоткинс рязко издърпа лакътя на дъщеря в знак на укор.

Нямаше и най-малкото желание да бъде осмяна от мъжа, който току-що я беше заговорил.

Тя вдигна поглед с открито предизвикателство, като се мъчеше да скрие страха си. Мъжът беше млад, може би с няколко години по-млад от мистър Коулман. Той любезно свали шапка. Откри се мека, кестенява коса, падаща на плавни къдрици. Носеше бял костюм и синя жилетка със златен ланец провиснал от джобчето. Очите му бяха тъжни, изпълнени с копнеж, и ясно сини. Кожата му беше бледа, с изключение на бузите, които силно руменееха.

Лидия мълчеше. Беше изненадана от нескритото му любопитство, от дружелюбието в гласа му. Не усещаше никакъв укор.

— Позволете ми да ви се представя, мис Лидия — Уинстън Хил на вашите услуги. А това е Мозес.

Той посочи към един висок и стегнат чернокож мъж, застанал отстрани. Мъжът беше в мрачен черен костюм с бяла риза и тънка черна вратовръзка. Косата и веждите му бяха прошарени. Но лицето му беше недокоснато от годините.

Лидия беше толкова изненадана от двамата мъже и учтивите им маниери, че успя да изрече само първото, което мина през ума й.

— Вие знаете името ми!

Уинстън Хил се усмихна.

— Извинявам се за слуховете, плъзнали из кервана, но искам да ви кажа, че всички знаят за вас и за вашата забележителна красота. Радвам се, че този път слуховете не са преувеличени.

Тя пламна цялата; никога до този момент не беше чувала комплимент за външността си.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Вие се грижите за сина на мистър Коулман. Една благородна дейност, в светлината на вашата скръбна загуба.

Никога досега не й бяха говорили с такъв тон. Беше много хубаво. Думите се лееха свободно от красиво оформените му устни, подобно на мед.

— Благодаря ви, но той не ми създава никакви грижи. Прекрасно бебе е.

— Не се и съмнявам. Прекланям се пред красотата и куража на неговата майка. Също и пред куража на бащата. — Той повдигна ленена кърпичка към устата си и се изкашля болезнено няколко пъти. Изглеждаше смутен. — Мозес и аз ви желаем приятна вечер. Ако имате нужда от нещо, само се обадете.

Смутена и объркана от учтивите му маниери, Лидия едва успя да заекне:

— Благодаря ви много. Непременно ще го направя.

— Аз също се надявам. — Усмивката му беше широка и пряма. — О, добър вечер, мистър Коулман.

Лидия се обърна и видя Рос, застанал до края на фургона. Изглеждаше толкова напрегнат, колкото мистър Хил — отпуснат и хилав. Брадичката му образува ямичка докато изрече сбито:

— Добър вечер, мистър Хил, Мозес.

— Моля да ме извините, че забавих вечерята ви, мис Лидия.

И преди още тя да проумее какво се кани да стори, той се приведе напред, сграбчи ръката й и я поднесе до устните си. Тя усети допира им. Загледа го като омагьосана как отново нахлупи шапка, кимна й и тръгнаха с Мозес.

Погледът й се плъзна надолу към ръката, която той току-що беше целунал. Смутена от жеста, тя я обърса с ръкава на другата ръка, като хвърли през рамо поглед към мистър Коулман. Лицето му беше потъмняло и навъсено като буреносен облак. Долната му устна едва се виждаше под провисналия мустак.

— Вечерята е готова — изрече тя нервно. Обърна се към огъня, вдигна една от порцелановите чинии, които Мама Лангстън беше извадила за тях, и щедро я напълни с черпака. Повдигна чинията към него и го погледна.

Той не посегна към нея. Ръцете му висяха напрегнато отстрани, пръстите му се свиваха и разпускаха, сякаш всеки момент щеше да налети да бие някого. Чу зъбите му да скърцат. Слънцето беше залязло и здрачът нахлуваше, от което лицето му изглеждаше още по-мрачно и зловещо.

Зелените му очи блестяха в полумрака. Лидия проследи как погледът му се плъзга от лицето, към цветята закичени между гърдите й. Лидия задиша на пресекулки; беше развълнувана, но ни най-малко не изпитваше страх от него. Гърдите й тръпнеха под плата и караха цветята да мърдат като живи. Не отдели погледа си от нея дълго. Ако не държеше чиния, щеше да покрие лице с длани, за да се спаси от този безмилостен поглед.

— Ти, малка курво — изсъска той в падащия здрач. — Пет пари не давам откъде идваш и какво представляваш, но докато живееш под покрива ми и се грижиш за сина ми, не искам повече да те виждам да примамваш клиенти.

Виктория би припаднала при такава реч, но не и Лидия. Очите й пламнаха в опасна златиста светлина, която сякаш обхвана и косата. Направи няколко стъпки към него, погледът й се закова в неговия на сантиметри, и грубо тикна блюдото в ребрата му. Той едва успя да задържи горещата чиния.

Тя се извъртя гневно и полите й забърсаха ботушите му. Без изобщо да обръща внимание на все още парещата болка между бедрата си, тя рязко се метна във фургона и дръпна висящите краища на брезента.

Рос седна на столчето и започна да тъпче яхнията в устата си, като тихо псуваше от време на време. Изобщо не усещаше вкуса й и едва я предъвкваше, но с всеки залък терзанието го разкъсваше.

— Проклето момиче — изрече той, като бутна празното блюдо настрана и си наля кафе.

Какво си въобразяваше тая кучка, да си развява байрака в тая обтегната рокля и да флиртува с оня надут педал, Хил? Утре вече щеше да й бие шута. Все някак щеше да се справи с Лий. Може би пък ще успее да убеди онази жена с близнаците да отбива малко от млякото си за неговия Лий. Щеше да изрита тая кучка, та ако ще после да налива краве мляко с биберон в устата на сина си.

— Май не си толкова умен, за колкото те вземах — обади се от мрака гласът на Мама Лангстън.

Пристъпи в кръга от светлина, хвърляна от огъня; кърпа за бърсане на съдове висеше от раменете й. Ръцете й бяха зачервени от непрестанната домакинска работа.

— Готов ли си? — Тя посочи с поглед опразнената му чиния.

Той кимна и отпи от кафето. Мама Лангстън наля вода в чинията и я избърса с кърпата.

— Добре ще е да запазим яденето и за утре, че като гледам, май само ти си ял.

Той се размърда неудобно на стола.

— И така — продължи жената, — за жалост, ти не се оказа толкова умен, за колкото те мислех.

Рос захапа въдицата; не беше чудно при състоянието, в което се намираше.

— Защо да не съм умен?

Мама Лангстън нямаше нужда от повече.

— Господ се смили над теб и прати дойка за сина ти, след като жена ти почина. Лий щеше да е мъртъв отдавна, ако не беше това момиче тук, към което ти се отнесе като към престъпник, без никаква милост, или състрадание.

— Състрадание! — изрева той, като скочи от мястото си и закрачи около огъня като звяр в клетка.

Всеки човек обаче от кервана беше наясно, че докато пътува, не може нищо да скрие от другите. Той силно понижи глас.

— Милост? За тая, дето флиртува с всеки мъж от кервана? В тая непристойна рокля, с която… — той се запъна, после упорито довърши — … с която се предлага на всекиго от кервана.

— Ако думите ти са за мистър Хил, трябва да ти кажа, че станах свидетел на сцената, макар и отдалеч. Той пръв я заговори, а не обратното. А тя изглеждаше изплашена като заек и не смееше дори да вдигне поглед към него.

Рос дъвчеше яростно мустака, обикаляйки гневно около огъня.

— Колкото до роклята, само това успяхме да намерим за нея. Онази, в която я намериха момчетата ми, става само за парцали. Едва ли щеше да изглежда по-добре с нея. Беше разпрана по всички шевове.

Мама Лангстън сподави смеха си; мракът й помогна. А и мистър Коулман бе твърде зает с мислите си, за да забележи.

— Тя е измет и аз не желая повече да я виждам около себе си, или около сина си.

— Откъде си толкова сигурен? Не говори като такава, нали? Приказката й е градска, ако ме питаш. Обръщал ли си някога внимание как се носи? Колко е грациозна? И се храни съвсем възпитано. — Мама Лангстън го държеше за лакътя. Почти не му отстъпваше по ръст. Приближи още повече лицето си до неговото и му каза натъртено: — Изглежда отдаваш прекалено голямо значение на произхода и семейството. А аз не държа на това. За мен е важен самият човек, а не баща му и майка му. Но знаеш ли, мисля, че ще е по-добре да не бързаш толкова с преценката си за нея, защото може да се окаже дъщеря на някой, когото не би трябвало да оскърбяваш. Какво от това че момичето е загазило и е родило бебе. Случва се с мнозина. Обзалагам се, че и вие с мисис Коулман сте играли доста на криеница из сеното на баща й, преди да се ожените.

Устните на Рос отново се превърнаха в тясна бяла ивица.

— Виктория не беше такава — изрече той вироглаво.

Мама Лангстън избухна в гръмогласен смях, породен от думите му и от начина, по който ги беше изрекъл.

— Всяка жена се държи така с любимия мъж. А ако твоята не се е държала така, то е нейна грешка.

— Няма да слушам повече…

— Не дойдох тук, за да оскърбявам мъртвите — омекна Мама Лангстън.

Рос имаше вид на човек, страдащ прекалено дълбоко, и тя мислеше че се досеща за истинската причина за това. Зик се беше съгласил с нея. Бяха го обсъждали миналата нощ, когато си бяха легнали да спят само двамата във фургона; децата спяха отвън.

— Аз съм тук, за да ти напомня, че тази млада жена, без значение коя е и каква е била, спаси детето ти. Миналата нощ направи всичко, за да ти се отплати за подслона, който й оказа. Искаше да ти приготви хубава вечеря. — Последното не беше съвсем вярно. Идеята беше нейна, не на Лидия, но Мама Лангстън не изпитваше особени угризения да промени малко нещата, ако беше нужно. — А ти се държа като абсолютен дръвник, също като оная сбръчкана откачалка Уоткинс.

Тя раздвижи внушително рамене.

— Мисля, че трябва да бъдеш щастлив с това момиче до теб. Защото може накрая да й писне и да зареже и теб, и сина ти. Така че ако бях на твое място, щях да си направя някои изводи, мистър Коулман.

Тя се обърна царствено и потъна в мрака.

Рос седна отново край огъня и допи кафето си. Пламъците на лагерните огньове гаснеха един по един. Грижовни родителски гласове уговаряха децата да си лягат. Хората се прибираха на групички. Някои от тях заговаряха Рос, но той им отговаряше едносрично. Не беше склонен към словоохотливост и хората уважаваха правото му на уединение заради скорошната смърт на съпругата му.

Вечерта беше спокойна. Лек ветрец разклащаше леко клоните на дърветата, които като часови заобикаляха мястото, избрано за лагер от наетия им водач Скаута; истинското му име, впрочем, никой не знаеше.

Думите на Мама Лангстън съдържаха голяма доза истина и Рос Коулман добре го съзнаваше, макар че не искаше да си го признае. Изпитваше задоволство, когато изливаше гнева си върху някого, който му припомняше той самият откъде беше тръгнал и какво беше преживял.

През целия си живот беше бягал от белязаното си минало. Виктория го беше накарала да го забрави. Временно. А сега това момиче с буйна коса, предизвикателни очи и съблазнително тяло го караше да си припомня всичко онова, което отчаяно се беше мъчил да предаде на забравата.

Но какво все пак щеше да прави с Лий, ако не беше тя? Бебето му беше толкова мъничко, че направо го хващаше страх. Нямаше и представа как да се грижи за него. Той знаеше много добре какво е да отрасне човек без майчина ласка. Имаше ли право да лиши сина си от женски грижи? На каквато и да е жена? А момичето наистина обикна Лий, Рос добре го съзнаваше.

Изхрачи дума, която не беше споменавал, откакто се познаваше с Виктория. Толкова добре се почувства, че дори я повтори. Разсеяно затъпка огъня, като остави само няколко бледи въгленчета да тлеят, така че на сутринта отново да го разпали. След като приключи с дребните си задължения, погледна към фургона. Фенерът вътре още светеше, но вече със силно намален фитил. Той закрачи към фургона, преглътна с усилие и се опита да изтрие в панталоните непрестанно потящите си ръце.

Лидия напяваше тихо на Лий, докато той сучеше. Сигурно в утробата е бил недохранван, защото откакто се беше родил, още не се беше успокоил. Сучеше шумно, тупайки с юмруче по гърдите й, като от време на време размърдваше щастливо крачета.

Лидия изпитваше голяма гордост от факта, че беше в състояние да нахрани бебето до насита, докато онази жена с кожа като крем и пшеничено копринена коса не беше успяла да му даде нужното. Виктория Коулман беше впечатлила всеки, когото я познаваше, като въплъщение на идеалната жена. Всеки път, когато чуваше да споменават името й, самочувствието на Лидия страдаше ужасно. Но Лий щеше да обича нея, а не природната си майка.

Прииска й се да беше имала смелостта да хвърли този факт в лицето на Рос. Беше я нарекъл с позорно прозвище. Сълзи бяха замъглили в очите й, но тя беше успяла да ги потисне, когато влезе във фургона. Нямаше да плаче. Тя не беше това, за което всички я считаха. Не беше!

Не бе успяла да противостои на това, което я беше сполетяло, макар че бе опитала. Господи! Колко пъти се беше борила до пълно изтощение и се беше пробуждала с пребито и посиняло тяло в резултат на съпротивата? Понякога беше успявала да победи, но повечето пъти…

Тя притвори очи и потрепери от болезнените и унизителни спомени. Много пъти й се искаше да умре. Но ако се самоубиеше, кой щеше да се грижи за майка й… Тя не се самоуби и онова чудовище продължаваше гаврите си с нея. Когато накрая майка й почина тя вече можеше да избяга.

Как беше възможно нещо толкова сладко и невинно като Лий да се роди от акт толкова зловещ и насилен? Галеше главичката на детенцето и си мислеше дали мистър Коулман беше причинил болка на Виктория, докато бяха зачевали Лий. Такава, каквато самата Лидия беше изпитвала. Трудно й беше да го види като животинския и ръмжащ Кланси. Просто не можеше да си го представи да причинява болка на Виктория, която, според описанията на Анабет, той боготворил.

Краищата на платнището се отметнаха и тя чу тежката стъпка на ботушите му да отеква във фургона. Изви рязко глава, като косата й описа ветрило и се разсипа върху голия й гръб и рамене подобно на богата мантия.

Речта, която си беше приготвил да произнесе Рос, застина в гърлото му и устата му провисна безволно, преди да успее да я затвори. Лидия седеше с гръб към входа на фургона. Роклята, която му беше отнела дъха, беше смъкната надолу около кръста й.

Той обходи с очи меките очертания до мястото, където тялото й се стесняваше, оформяйки гъвкав ханш. Очите й бяха широко отворени и питащи, устните — влажни и леко разтворени, докато го гледаше с глава извита над рамото с цвят на кайсия и бухнали къдрици.

— Какво правиш?

Звуците се изтръгнаха от гласни струни в гърлото му, които изглежда до този момент не бяха се обаждали.

— Кърмя Лий за последно преди лягане — изрече тя с нисък и приглушен глас, който направо го докара до бяс.

Нямаше ли тази жена и капчица срам? Защо не му кресна, че е влязъл без позволение, че е нарушил покоя й? Но нали тогава пък това щеше вече да го изправи на нокти. За Бога, нали това беше неговият фургон!

Тя изглежда усети гнева в очите му, защото се обърна, приведе глава и се взря в бебето. Рос пламтеше целият и за момент зрението му се размъти. Замига често, когато тя отново извърна глава към него.

— Искаш ли нещо?

Той се размърда неловко и му се прииска да се пребори с пристъпването от крак на крак.

— Аз… — Понечи да каже, че иска да се извини за нахлуването си, но нещо непреодолимо му попречи да го стори. — Исках да говоря с теб.

Ето, така трябваше да се държи един мъж с положение.

Тя не каза нищо и бесът му отново се разбуди с почти същата сила, както ако беше чул гласа й. Тя беше в състояние да омагьоса всекиго. Очите й отново се спряха спокойно върху лицето му. Защо, за Бога, не си прикриеше срамотиите? Въображението му работеше като изтървано, макар че виждаше само голия й гръб. Виктория никога нямаше да кърми бебето, ако във фургона имаше, макар и един човек. Той се опита да прогони мисълта за нея. Ако Виктория му беше непрестанно в ума, едва ли щеше да е способен да изложи мислите си пред тая тук никаквица.

— Благодаря ти — изрече късо той.

Тя го изгледа продължително, преди да проговори.

— За какво, мистър Коулман? За това, че не водя мъже във фургона, с които да лягам пред вас и Лий? За това ли?

— По дяволите! — Той просъска думите през стиснатите си устни. — Опитвам се да бъда учтив с теб.

— Учтив? Мислите, че е учтиво да ме наречете курва ли?

— Не можеш да ми говориш с такъв тон.

— И вие нямахте право да ми говорите с такъв тон.

— Недей да ми държиш такъв език!

— Нито пък вие! И защо така изведнъж решихте да си държите учтиво? Страхувате се да не избягам с някой мъж, който ще се отнася към мен далеч по-добре от вас, и да оставя Лий да умре от глад ли?

Рос стисна зъби и си наложи да не проговаря по две причини. Първо — беше бесен. И второ, защото беше зашеметен от проявените смелост и достойнство у едно толкова дребно и крехко същество.

Лидия се изплаши да не е прехвърлила мярката; отдръпна се и повдигна бебето от гърдата си. После се смъкна на колене и го нагласи внимателно в сандъчето, след което го зави с леко одеялце.

Рос наблюдаваше с надебеляло гърло как тя взе мек парцал и обърса гърдите си. После повдигна дрехата над главата си, промуши ръце в ръкавите и приведе глава над копчетата. След като ги закопча докъдето можеше, тя се изправи и се извърна право срещу него.

— За какво ми благодарихте?

— Загдето спаси живота на сина ми — отвърна той със стиснати устни.

Лидия се вгледа в очите му. Блестяха от гняв, но не от и неискреност. За миг се засрами от себе си. Той не я харесваше, но обичаше сина си. Беше длъжна да приеме благодарността му.

Сведе поглед надолу към бебето и прошепна:

— В известен смисъл и той спаси моя живот — върна погледа си на него и каза: — Вече не искам да умирам. Заради Лий. Ако нямах мляко, той вече нямаше да е жив. И според мен, мистър Коулман, никой от нас не е длъжник на другия.

Рос беше готов да даде всичко, само и само Лидия да не споменава млякото. Защото още при прозвучаването на думата погледът му се насочи към източника на спасението на Лий. Роклята беше опъната до скъсване над едрите кълба на гърдите, разплесквайки зърната й. Беше непристойна и провокираща гледка, но въпреки това си оставаше красива, и той можеше толкова да отмести погледа си от тях, колкото и да се опита да живее, без да диша.

Лидия изтълкува втренчения му поглед като знак на отвращение.

— Съжалявам — изрече тя меко. — Знам, че роклята има предизвикателен вид. Не исках да оскърбявам погледа ви.

И тя покри гърдите си с ръце, сякаш да ги скрие.

Пръстите й потънаха в поддаващата плът и издълбаха десет дълбоки тунела. Представи си съвсем ясно набъбналите зърна, сгушени в прикритието на дланите й. Господи! Рос изпсува мълчаливо и потисна бунта в слабините си. Успя да отмести погледа си, за да попадне само миг след това в капана на блестящите й очи.

— Лека нощ — изрече той с отчаянието на човек, опитващ се да спаси живота си.

— Съжалявам, че спите под фургона. Сигурно е много неудобно?

«Далеч по-удобно, отколкото да спя до теб във фургона», прииска му се да й изкрещи. Вместо това преглътна:

— Не.

Вече бе отметнал платнището на изхода, когато до ушите й стигна забързаното му «лека нощ».

Няколко минути по-късно Рос лежеше по гръб и гледаше звездите, като се проклинаше за напрегнатите си слабини. Ако тя беше курва, според неговите думи, тогава състоянието на слабините му в какво превръщаше него самия? Как можеше собственото му тяло да го предава по такъв начин? Той бе обичал съпругата си, а тя беше починала само преди седмица.

Като единствено оправдание можеше да му послужи фактът, че от момента, в който бе научил за бременността на Виктория, не беше лягал с жена. Беше го помолила да я освободи от съпружеските задължения, докато трае бременността й. Съгласи се още на мига. Освен невероятната й аристократична красота, нейната чувствителност беше едно от нещата, което го бе привлякло дълбоко към нея. Страданията му да споделя постелята й нощ след нощ, без да я люби, бяха част от достойнството му на джентълмен. Освен ако не си хванеше любовница. Но Рос обичаше безумно Виктория, за да може дори да си представи такава възможност.

Но сега, след толкова месеци на въздържание, тялото му вече започваше безмилостно да напомня за себе си. Можеше ли здрав и прав мъж, да бъде обвиняван за такова нещо? По дяволите! Вината не беше негова. Тази част на тялото му беше извън неговия контрол.

Но той не можеше да контролира дори и собствения си разум. Защото не можеше да прогони от себе си мисълта за момичето. Тя непрестанно беше пред очите му: косата й, развяваща се като ветрило на раменете й, съвършената извивка на гърба й, който меко преминаваше в дълго бедро. Той притисна с пръсти очите си в старанието си да прогони образа й, но видът, ароматът и звукът на тялото й не искаха да го напуснат.

А най-непристойното беше завистта му към Лий. Синът му познаваше вкуса на нейното тяло.