Защото те обичам

Глава осемнадесета

Мадам Ла Рю се втренчи безизразно в нарисуваната с молив и мастило скица върху бюрото в разхвърляния крещящ салон, който момичетата й наричаха «приемната». Безцелно нави кичур гарвановочерна коса около пръста си. Макар да бе изненадана от лицето върху скицата, с нищо не го показа. Нямаше дори и следа от трепване по очертаните й с молив вежди, нито някакво издайническо движение по лицето й. Дори и бузите й не промениха цвета си под щедро нанесения руж.

— Не, господа. Това не е мъжът, когото изпратих в стаята на Пърл през нощта, когато беше убита. Сигурни ли сте, че не искате да опитате моето шери?

Джентри излетя от стола с розова бродерия и се приземи до прозореца, като грубо дръпна дантелените пердета. Мейджърс, както винаги дипломатичен и търпелив, водеше непринуден разговор с мадам, която си беше създала завидна репутация за краткото време, през което бе пуснала в действие екипа си от момичета в Оуентаун. Убийството на Пърл, очевидно без някакъв мотив, бе създало около нея аурата на загадъчна интрига, използвана от мадам по най-добрия начин.

— Мадам Ла Рю, — произнесе Мейджърс, — моля ви да запомните, че това е само един художествен портрет, различаващ се значително от фотографията. Моля ви, погледнете отново и ни кажете дали някога сте виждали този мъж във… на… вашето място на бизнес.

— Вие не ме питахте за това, мистър Мейджърс. Вие ме запитахте дали това е бил мъжът, когото съм изпратила на Пърл и аз ви отговорих, че не е той.

— Само си губим времето — експлодира Джентри, като се извърна от прозореца и стовари месестия си юмрук върху бюрото на мадам. — Какво се церемониш с тая курва?

С нескрито презрение присвитите очи на мадам се плъзнаха отгоре до долу по високия, представителен джентълмен. Познаваше мнозина от неговата порода. Тези високоморални представители на обществото водеха кампании срещу нейния бизнес, и въпреки това бяха сред най-честите й посетители, като обикновено предпочитаха курвите с най-извратени наклонности.

Тя изхвърли Джентри от мислите си с деликатно изсумтяване. Човекът на Пинкертън беше истински джентълмен дори и да беше служител на закона. Тя не делеше хората по такъв признак. Някои от най-добрите й приятели и постоянни клиенти бяха хора на закона.

— Мистър Джентри, моля ви.

Мейджърс въздъхна уморено. Той съжаляваше стократно защо беше споменал на Джентри изобщо за пътуването до Оуентаун. Когато се бяха върнали в Ноксвил, за да разберат, че няма нищо ново, той се бе заровил в оскъдната информация, с която разполагаха.

Преди това бяха отхвърлили като несъществено донесението на тайния му агент от Оуентаун за мъжа, който много напомнял Сони Кларк. Но съобщението за убийството на проститутката в същия град беше вече нещо, което не можеха да подминат с лека ръка. И поради липсата на по-сериозни следи, двамата с Джентри пристигнаха в града, до който бе стигнал строежа на железницата и разговаряха в момента с обсипаната със скандална слава мадам Ла Рю, макар че и това им начинание започваше да напомня на поредната задънена улица.

— Кой е този мъж? — проточи копринен глас мадам, като оглеждаше с нескрит интерес привлекателния Мейджърс. С удоволствие щеше да го обслужи безплатно, след като приключеха разговора си. Що се отнася до другия, можеше да върви по дяволите. — Да не е някой, от когото трябва да се пазя?

— Не й казвай…

— Джентри! — изрева Мейджърс. — Ще млъкнеш ли?

Джентри седна обратно в креслото си, целият кипнал, но без да каже и дума. Мейджърс продължи. Джентри изпитваше голям срам при мисълта, че някой ще научи, че този Кларк е бил женен за дъщеря му, но Мейджърс реши да не скрива нищо от мадам Ла Рю.

— Казва се Сони Кларк. Преди няколко години се подвизаваше заедно с братята Джеймс. После изчезна. Оттогава не е участвал във въоръжени грабежи, поне ние не сме чували, макар че законът продължава да го търси. Мистър Джентри не е знаел истинската му самоличност, когато го е наел да работи в конезавода си.

Веждите й се вдигнаха рязко нагоре и тя обходи с презрителен поглед Джентри. Откровеното й презрение усили още повече аления му цвят.

— Сега е женен за дъщерята на Джентри. Избягали са с торба скъпоценности, без да оставят никаква бележка или съобщение за местонахождението им. И съвсем естествено мистър Джентри е силно загрижен за съдбата на дъщеря си.

— Защо? — запита спокойно мадам.

— Защо? — Въпреки предупреждението на Мейджърс, Джентри отново излетя от стола си. — Този човек е престъпник, убиец, крадец. Да не говорим на какво подлага дъщеря ми.

Пред погледа на мадам изплува изумителната млада жена с горда, напета походка, която очевидно умееше добре да се грижи за себе си.

— Това не е мъжът, когото изпратих в стаята на Пърл онази нощ — повтори тя.

— Извинете, че ви отнехме толкова много от личното ви време. — Мейджърс се надигна от стола си. — Благодаря ви много…

— И все пак, той беше тук.

Да не разказва на човека на закона за високия, красив мъж, който я беше отблъснал, защото очевидно беше безумно влюбен в красивата си съпруга, беше едно нещо. Но да си затваря устата за един висок, красив мъж, който действително е бил безславен престъпник, яздил заедно с бандата на Джеси Джеймс, това вече надхвърляше всички граници на благородството и щедростта на мадам. В края на краищата тя си имаше бизнес, с който беше длъжна да се съобразява. Да не говорим каква допълнителна реклама щеше да й създаде стратегически разпространявания слух, че тя, без да знае, е подсладила дните на Сони Кларк в собствения си фургон. Това вече надминаваше всякакво въображение…

Тя гледаше върху бюрото й и си мислеше за мъжа. Зеленият огън в очите му можеше да разтопи леда в сърцето дори и на най-студената жена, а мадам бе видяла не един мъж в живота си. Ласките му съдържаха грубост и нежност, които караха всяка жена да се чувства повече боготворена, отколкото използвана. Тя го беше желала до полуда. Когато бе галил гърдите й, бе мъркала като котенце.

Спомняше си обаче, и как отблъсна ръцете й, как я отхвърли, изтривайки следите от целувката й по устата си, как бе погледнал голото й тяло с отвращение, насочено едновременно и към нея, и към себе си. Как би могла една жена да защитава мъж, който бе отхвърлил това, за което другите плащаха специално, за да го притежават?

Двамата мъже рязко впиха погледи в нея, докато тя се пресягаше за гарафата с шери върху бюрото си. Бавно и с уважение, те отново заеха местата си. Мадам наля виното във висока кристална чаша и я протегна към мистър Джентри. Устните й се изкривиха в сърдечна усмивка, но очите й останаха ледени.

— Какво ще кажете за едно шери, мистър Джентри?

Джентри посегна към чашата.

— Да.

И когато тя не отпусна веднага пръстите си, той умилкващо добави:

— Моля ви.

Лидия спря да си поеме дъх. Времето беше много важно нещо и изтичаше с безмилостна бързина. Всеки момент Рос щеше да си дойде за вечеря. Атланта Лангстън бе взела Лий да го поразходи малко из лагера и скоро щеше да го върне обратно.

Тя избърса потното си чело с ръкав и отново стисна шкафа с двете си ръце. Той помръдна, макара и само на няколко инча. Напъна пак, като приложи цялата си тежест. Този път успя да го измести от мястото му до страничната преграда на фургона.

Ако скъпоценностите наистина съществуваха и бяха във фургона, тя можеше да се закълне, че те са единствено под шкафа. Беше преровила всички останали места. В продължение на дни беше използвала всеки удобен момент за да претърсва, като накрая бе започнала да повдига и дъските на пода, за да търси евентуалните скривалища. Не бе успяла да открие нищо и бе изпаднала в истинско отчаяние.

Ако успееше да ги открие, Рос нямаше да бъде заловен със скъпоценностите във фургона му, в случай че някой го предаде. Тя щеше да му обясни как е научила за скъпоценностите, когато му дойдеше времето — ако въобще дойдеше. Все още не вярваше, че той знае нещо за тях. Но междувременно щеше да направи всичко, което беше по силите й, за да го запази от Кланси и от хората, които го преследваха.

Тя падна на колене, вдигна пилата, с която й бе разместила останалите дъски, и я заби в цепнатините. Започна да стърже с нея, пот се стичаше в очите й, докато накрая парчето дъска вече можеше да се повдигне с ръка от мястото си. Механично, и без особен оптимизъм, тя пъхна ръка в освободеното пространство.

Дъхът й спря в същия момент. Защото вместо грубите дъски от дъното на фургона, ръката й напипа нещо меко.

Тя се приведе и втренчи поглед под дъската, като в същото време се пресегна. В ръката й лежеше торбичка от черно кадифе, дълга около десет инча и широка шест, завързана с черен копринен конец отгоре. Тежеше доста.

Потта рукна с нова сила и потече между гърдите й, докато тя развързваше конеца, след което наклони торбичката към отворената си шепа. Ахването й беше толкова силно, че изпълни целия фургон. Не чуваше никакви шумове отвън, освен биенето на кръвта в ушите й.

Тя никога не беше виждала истински скъпоценности, освен фалшивите украшения върху сергията на амбулантния търговец и някоя случайна камея, или медальон, които дамите носеха в неделните дни. Беше като омагьосана от скъпоценните камъни, които блестяха в милиарди отблясъци. Хвърляха ослепителни дъги върху вътрешната страна на брезентовите стени на фургона, улавяйки последните проблясъци на слънцето, просмукващи се през тях. Пръстени, обеци, гривни, огърлици, брошки, някои от тях със златни и сребърни апликации, толкова фини, че изглеждаха като изтъкани от паяжина. Лидия не си даваше сметка за паричната стойност на това съкровище. Тя се радваше на красотата му.

Овладя се и върна обратно в торбата всичките украшения. Какво да прави с тях? Ако ги скриеше някъде другаде, докато дойдеше моментът да ги даде на Кланси, Рос можеше да открие липсата им. Но нали Рос не знаеше нищо за тях? При всеки случай беше по-добре да ги остави там, където ги беше намерила, дори и това да означаваше да мести отново шкафа на мястото му.

Току-що остави торбичката в скривалището й и премести шкафа, когато съвсем изненадващо Рос разтвори широко със замах брезента.

— Какво правиш?

Тя се бе облегнала върху шкафа, в усилията си да поеме дъх и виновно се обърна към него.

— Нищо — изрече бързо тя.

Тя преглътна с усилие и й се прииска сърцето й да не бие толкова силно. Беше ли крадец съпругът й?

— Бузите ти са зачервени.

— Така ли? — попита тя, залепвайки длани върху пламналото си лице. — Много ми е горещо. Тук направо човек не може да диша. Нямах време дори да се измия.

Той се засмя, прекрачвайки във фургона.

— Да идем да поплуваме.

Спря до нея и обви шията й ръце, сплитайки пръсти. Горещият му дъх опари устата й, вдъхна аромата й, окъпвайки горната й устна с език.

— Имаш солен вкус.

Мускулите й омекнаха, щом я зацелува. Тя се прилепи към него въпреки жегата и опря длани на гърдите му. И ризата му беше изпотена.

— Казах ти, че не съм се измила.

— Нито пък аз. Страшно съм мръсен. Така че, хайде към реката — прошепна той в шията й. Ръцете му държаха гърдите й и ги масажираха със забележителен талант. — Ще смъкнем всички тия мръсни дрехи и…

— Не — каза тя, като го отблъсна. — Не мога да направя това. Някой ще ни види.

Той се изсмя гръмогласно на негодуванието й, което накара къдриците да затанцуват по главата й. Очите й блестяха възбудено.

— Добре. Аз ще се съблека, а ти можеш да плуваш с ризата си.

— Аз не мога да плувам — изрече тя превзето.

Беше се научила да флиртува едва в последно време. Не знаеше, че се нарича така, не знаеше дори, че го прави. Знаеше само, че колкото по-съблазнителна е пред него и го кара да посяга към нея, толкова повече му се услажда прегръдката й. Тя се обърна с гръб към него и тръгна към дъното на фургона.

Ръцете му я обгърнаха отзад. Той я притисна до гърдите си. Едната му ръка захлупи гърдите й, а другата му ръка обхвана корема й и пръстите му се забиха в него.

— Тогава ще направим нещо друго, което можеш. Нещо такова. Можеш да го направиш, нали?

— Мммм — измърка тя кимайки. — Ти ме научи как.

Тя се завъртя в прегръдката му и потънаха в дълга целувка, в която участваха и телата им. Гърдите й се триеха в него, а тя галеше коравата буца в панталона му с корем.

— Проклятие! — изруга той и я отблъсна. — Ти си права. Тук е дяволски горещо. — Лицето му блестеше от пот. — Да вземаме Лий и да тръгваме към реката.

Той я поведе към изхода на фургона. Вървяха хванати за ръце, докато търсеха Атланта с Лий. Рос се чудеше откога само мисълта за секс бе започнала да се превръща в нещо толкова забавно.

На следващата сутрин той все още спеше, когато Лидия се пробуди. Бяха прекарали вечерта бурно. Цял час се бяха плискали в плитчините с Лий. После Рос бе демонстрирал уменията си по подводно плуване и я бе изплашил до смърт, когато не се бе показал пет минути на повърхността на водата. Тя отчаяно бе започнала да вика името му, стиснала с всички сили Лий до гърдите си, отчаяно шарейки с поглед обагрената от слънчевия залез водна повърхност, когато изведнъж някой шумно я шляпна по задника и Рос изскочи със страшен рев от реката подобно на някакво морско чудовище.

— О, аз ще те убия — изкрещя тя и се втурна подир него, като се бореше едновременно с течението и с хлъзгавите камъни и се опитваше да не изтърве Лий, който размахваше ръчички и крачета, щастлив от близостта до реката.

— Целуни ме по-добре — усмихна се Рос, смеейки се.

Стисна я за хлъзгавите ръце и я придърпа към себе си. Захлупи устата й със своята, като в същия момент течението ги разлюля, карайки ги да изпитат неземна наслада в обятията си. Лий вдигаше страшен шум между тях обиден, че са го забравили.

— Знаеш ли, — каза Рос нежно, когато освободи устата й, — плуването с риза си има и своите предимства.

Тя погледна надолу и видя, че тънката тъкан е залепнала по тялото й, откривайки много повече, отколкото скриваше. Зърната на гърдите й се бяха превърнали в горди, напъпили розови пъпки. Палавите крачета на Лий смъкнаха дантеления край на ризата. Кожата й беше бяла, мокра и блестяща на късното следобедно слънце и коронована с онова деликатно хълмче.

Изкушението за Рос беше прекалено голямо. Издаде нисък гърлен звук, като плъзна ръка под гърдата й и я освободи напълно от ризата, свеждайки уста към нея. Той целуна нежната извивка, после пое зърното в устата си и го засмука нежно, докато в това време езикът му чертаеше кръгове около него.

— Рос, Рос — промърмори Лидия.

Искаше този момент да не свършва никога, но вече усещаше възбудата му върху бедрото си. Тя положи ръка върху бузата му и нежно повдигна главата му от гръдта си.

— Не сме се отдалечили достатъчно от лагера. Някой може да ни види. Пък и не можем така да изоставим Лий.

Очите му отразяваха зелените, надвиснали над реката клони, докато се усмихваше. Тя никога нямаше да го помоли направо да спре, но той прочете настоятелната молба в очите й. Благоговейно скри гърдата й с ризата и каза:

— Мисля, че на Лий му е време да вечеря. Аз също съм гладен.

Пое детето от нея и тръгнаха. Господи, колко ги обичаше!

А сега гледаше спящия си съпруг и не можеше да повярва, че Господ е бил толкова милостив да я дари с такъв мъж. И сякаш за наказание, очите й се насочиха към шкафа и нещо я прободе в сърцето. Кога ли щеше да се появи отново Кланси?

Той се появи на следващото утро, веднага щом Рос излезе за прясна вода.

— Добро утро, мис Коулман — изръмжа той.

Лидия се обърна бавно към него, опитвайки се да скрие страха си. Изгледа го с отвращение.

— Намери ли ги?

— Да.

Очите му блеснаха алчно, но тя остана неподвижна.

— Добре тогава, тъпа кучко, давай ми ги, преди някой да ни е видял.

— Не мога. Скрити са много добре и ще ми отнеме много време, докато ги извадя.

Той изпсува раздразнено и изпита силно желание да я удари, за да прогони този израз от лицето й. Но лагерът вече се размърдваше и той добре съзнаваше, че вдигането на излишен шум не е в негов интерес.

— Тогава — довечера.

— Но не във фургона.

— До корала, след като всички си приготвят конете за нощта. — Тя кимна и той се обърна. Преди да се скрие между дърветата, той се обърна отново. — Гледай да дойдеш, сестричке, ако си държиш на интереса.

Тя кимна.

Този залез щеше да бъде най-ужасният в живота й.

Но той дойде, пурпурен, ален, златен. Когато Рос се върна във фургона, тя му бе приготвила вечеря и го чакаше. Не беше много лесно, но бе успяла да измъкне торбичката със скъпоценностите по време на обедната почивка.

Атмосферата в целия керван беше наситена с очакване. Само след няколко дни щяха да пристигнат. Скаута разчиташе да преминат Ред Ривър след два дни. До Джеферсън ги чакаха още три. Разбира се, повечето от тях щяха да продължат и вече си разменяха адресите на близки роднини, чрез които да си кореспондират, докато вече се устроят за постоянно.

След вечеря Рос отиде при Грейсън. Мама Лангстън беше взела Лий на разходка и спря да поприказва с мисис Симс, докато двете й близначки щъкаха наоколо. Лидия успя да стигне до корала без никакви трудности.

Вървеше изправена и с достойнство, макар че тръпнеше от страх. Щеше ли вече да свърши този кошмар с Кланси? Дали най-после щеше да свърши този кошмар с Кланси? Беше вярвала, че е мъртъв, но той бе възкръснал, за да я измъчва отново. Мисълта да му даде скъпоценностите на бившата съпруга на Рос беше повече от отвратителна. Но още по-кошмарна беше мисълта да го хванат с тях. Разбира се, ако Кланси имаше такова богатство в ръцете си, той щеше да я остави на мира и никога повече нямаше да я безпокои.

Лидия го чу, чак когато пристъпи зад нея. Той я дръпна с всичка сила за косата и тя застина на място.

— Куку! — изкикоти се той.

Тя се изтръгна от него и се нахвърли бясна върху му.

— Махни ръцете си от мен.

Говореха шепнешком зад прикритието на група дървета.

— Ако още веднъж ме докоснеш, Рос ще те убие.

Кланси показа полуизгнилите си и пожълтели зъби от тютюна, усмихвайки се мръсно.

— Но той няма да разбере, нали така? Ти няма да му кажеш, нали? Щото аз няма да му кажа. Но само ако си ми донесла скъпоценностите.

— Донесох ги — каза грубо тя и извади кадифената торбичка от джоба си, като му я хвърли. — И повече не ми се мяркай пред очите.

И тя се обърна, готова да си тръгне.

Той прегради пътя й. Тя се дръпна назад и непредпазливо залитна. Когато проумя, че са я хванали в капан, тлъстото тяло на Кланси я притисна към дървото.

— Много здрава си станала сестричке, много здрава. Направо ме побъркваш.

— Пусни ме — изръмжа тя, като се бореше и се опита да го ритне с коляно.

Веднъж случайно го бе ударила в слабините с крак и веднага бе разбрала, че това е сигурен начин да го откаже от мераците му.

Той лудо притисна коляното й.

— Подлудяваш ме сестричке, направо ме правиш луд. Само като те пипна, и целият изтръпвам.

Прогнилият му дъх я заливаше на отвратителни вълни. Той се напрегна и я хвана за гърдите, като жестоко ги стисна.

— Не — изскимтя тя, без да престава да се бори.

Не можеше да му позволи да повтори онази гадост. Не и след Рос. Кланси първо трябваше да я убие.

— Мисля, че по ще ти е хубаво с мен, отколкото с онзи престъпник, с който си се хванала. Сигурен съм, че го бива повече да язди конете си, отколкото теб.

— О, не, Господи, не.

Той бе разтворил корсета й и бъркаше в ризата й да защипе болезнено зърната.

— Липсваше ти това, нали?

Лидия не искаше да вика, защото един крясък щеше да докара само за секунди целия лагер при корала. Щяха да го видят. Щяха да научат какво й е причинил. Той щеше да им каже… О, Господи. Какво да направи? Рос не трябваше в никакъв случай да научава за Кланси. Но можеше ли тя да остане при него, ако Кланси отново я осквернеше? Не. Задърпа се още по-силно, като задра лицето му с нокти.

Той успя да разкопчее панталоните си и.

— Не, не, не.

Захлупи устата й с ръка и блъсна главата й в дървото.

— Лидия!

Името й се разнесе и прозвуча по-силно, отколкото бе изговорено. Кланси рязко се обърна и застина. Двамата мъже се гледаха с омраза. После единият изрева от гняв, като се хвърли срещу Кланси с разперени към гърлото му пръсти.

— Уинстън, недей! — изкрещя Лидия.

Предупреждението дойде твърде късно. С почти сладострастно наслаждение и ни най-малко съжаление за мъжа в бял костюм, Кланси издърпа револвера от пояса си и стреля в упор срещу гърдите на Уинстън Хил.

Гърмежът разтърси тихия вечерен въздух.

— Проклятие! — изруга Кланси.

Той изгледа със смъртна омраза падналия мъж, после Лидия, която извика:

— Уинстън! — и рухна на земята до окървавената фигура.

— По дяволите! — изруга Кланси, преди да хукне към прикритието на дърветата.

Лидия дори не забеляза бягството му. Тя наблюдаваше с ужас как върху гърдите на Уинстън разцъфва алено цвете, което непрестанно се уголемяваше върху.

— Уинстън, Уинстън — скимтеше Лидия приведена над него.

Помисли си, че той вече е мъртъв, но очите му се отвориха с усилие.

— В безопасност ли си?

— Да, да. — Сълзи потекоха по лицето й, стичаха се по брадичката и капеха като дъждовни капки върху алената локвичка на гърдите му.

— Не говори — прошепна тя с мъка, като стискаше несъзнателно ръцете си така, сякаш щяха да я напуснат.

— Много отдавна… не бях се чувствал… мъж. — Тя се вкопчи в ръката му и я долепи до бузата си. — Все пак… умрях… като такъв.

— Моля те, не говори! Не умирай!

Той се усмихна.

— Така е… по-добре… много по-добре, приятелко моя.

Очите му се притвориха и миг след това жестокото хъркане в гърдите му престана. Лидия прошепна името му, знаейки, че той вече не я чува. Очите й безцелно се плъзнаха по тялото му, сякаш търсеха начин да го възкресят.

И точно тогава видя кадифената торбичка в другата му ръка. Това беше единственият удар, който бе успял да нанесе на Кланси. Завареният й брат толкова се бе изненадал от атаката на Уинстън, че дори не забеляза липсата на скъпоценностите.

Някой извика името й. Рос. Мама Лангстън. Шум от бягащи стъпки между дърветата. Клони от дърветата, пречупвани с трясък. Още по-близо.

Съвсем механично тя издърпа торбичката от изстиващата ръка на Уинстън я натъпка в джоба на роклята. Тогава се появи Рос, тичайки между дърветата.

— Лидия! — изкрещя той дрезгаво.

И спря като закован, като я видя приведена над тялото на Уинстън.

Мама Лангстън беше точно зад него:

— Милостиви Боже!

После се обърна, препречвайки пътя на останалите.

— Върнете децата обратно в лагера. Не е за тях.

Лидия погледна Рос над тялото на мъртвия си приятел. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Рос — изхърка тя, протягайки ръка към него.

Още няколко души го заобиколиха, докато той стоеше неподвижен, втренчен в жена си. Косата й се пилееше по гърба, корсетът й — разпран, гърдите и вратът й — целите в драскотини. Той усети онова диво ръмжене, надигащо се в гърдите му. Разблъсквайки останалите, пресегна се и грубо я издърпа на крака.

Неспособна да се задържи права, тя се вкопчи в раменете му за опора.

— Покрий се — изрече той със стържещ глас.

Неспособна да проумее причината за гнева му, тя го погледна неразбиращо. Той грубо я хвана за краищата на корсета и ги събра върху гърдите й.

— Какво се е случило, мисис Коулман?

Грейсън трябваше да повтори няколко пъти въпроса си, преди той да стигне до поразения й от шока мозък. Защо я гледаше така злобно Рос? Не разбираше ли той, че тя се бе опитала да го защити? Моят приятел току-що умря заради мен, прииска й се да изкрещи в неговото студено като камък лице.

Зашеметена, тя се обърна към Грейсън и останалите, застанали спокойно до тях.

— Какво? О, един мъж — заекна тя. — Аз… вървях… и един мъж…

— Какъв мъж? Виждали ли сте го преди?

Тя погледна през мистър Грейсън, сякаш никога не беше го виждала. Защо се тревожеха заради Кланси? Уинстън Хил беше мъртъв. Той й беше дал книгите си. А Рос й бе помогнал да ги прочете.

— А… не, не — каза тя, като клатеше глава. — Той ме нападна. Мистър Хил… — гласът й затрепери неудържимо. — Мистър Хил се опита да ме защити.

— Достатъчно, господа — обади се Мама Лангстън, приближавайки Лидия и обгръщайки я с коравите си ръце. — Аз ще се погрижа за нея. Струва ми се, че някой е решил да изсипе отмъщението си върху нашия керван. По-добре ще е, ако тръгнете подир него. Не вярвам да се е отдалечил много.

Никой не забеляза кога Мозес се появи иззад дърветата. Беше стоял зад останалите, без да отделя поглед от тялото на бившия си господар, своя приятел. Той си спомняше деня, в който се беше родил Уинстън. В голямата къща бяха празнували до късно. Тогава беше само момче за всичко в къщата, но вече се бе привързал много към младия си господар. Винаги го бе обичал, защото Уинстън се бе отнасял с него като с равен. А не като с чернокож.

Грейсън, който с отчаяние установи, че светът отново се бе стоварил върху плещите му, изрече:

— Мисля, че трябва да отнесем в лагера мистър Хил…

— Аз ще се погрижа за него.

Мозес се промъкна със завидно достойнство между другите и коленичи до тялото на Уинстън. Той повдигна тялото в ръцете си с майчинска грижовност, изправи се, и го понесе към фургона. Единственото доказателство за страданието му бяха непролятите сълзи в очите. Те образуваха тъмни огледала.

Веднъж озовала се във фургона на Лангстънови под зоркото око на Мама Лангстън, Лидия се предаде на мъката и отчаянието си. Първо Люк, сега Уинстън. Двамата бяха загинали заради нея. Заради нея. Белокожият боклук. Тя, която не беше достойна дори да целува праха под обувките им.

— Къде е Рос? — запита тя.

Къде беше той? Защо я беше изгледал с такава ненавист? Беше ли възможно да е разбрал за Кланси?

— Преследва твоя нападател, а и подозирам, убиеца на Люк. Хайде, пийни си малко чай.

— А Лий?

— Анабет вече го сложи да спи. А сега и ти се опитай да дремнеш и забрави за всичко случило се.

— Не мога. И двамата загинаха по моя вина.

— Лидия, ти не си добре. Ти нямаш никаква вина.

Но тя не искаше да се успокои, и Мама Лангстън я остави да се наплаче на воля, докато накрая потъна в дълбок сън.

На следващата сутрин погребаха мистър Хил. Лидия стоеше изправена със сухи очи до мрачния си съпруг. Беше изплакала всички сълзи. И двамата мълчаха.

Никой не я обвини за нищо. По-скоро всички й съчувстваха, като казваха, че е имала голям късмет, дето не са застреляли и нея.

— Или още по-лошо — прошепнаха дамите зад притиснатите до устните си ръце.

Но техните съболезнования за изживяния ужас правеха Лидия чувства още по-нещастна. Трябваше да я обвиняват, а не да я успокояват. Рос не изрече и дума, за да я успокои.

Този ден пътуваха без прекъсване. Бяха прекалено близо до крайната цел, за да прекарват деня в бездействие, а и страховете на хората се бяха усилили след второто убийство.

Мозес управляваше фургона на Хил, както го бе правил винаги. Същата вечер той дойде до фургона на Лидия.

— Съжалявам много, Мозес — каза тя.

— Той самият би предпочел да умре така, мис Лидия. Болестта го убиваше, а за него това беше най-мъчителното — да умре без полза. Така стана по-добре.

— Това каза и той — прошепна тя с отчаянието на човек ловящ се за всичко, което може да облекчи вината. — Това ми каза и той, преди да умре.

— Той е казал истината. Мислеше непрекъснато за вас. И ако загина, защитавайки ви, то това е било щастие за него.

— Благодаря ти, Мозес.

Тя пое ръката му и я стисна с благодарност.

Тя го покани да вечеря с нея и Рос, но той отказа. Искаше да се върне във фургона, който бе делил с Уинстън. Когато Рос се появи, той беше в същото мрачно настроение, както и когато я беше видял просната върху тялото на Уинстън. Ядоха мълчаливо. Едва успяваше от време на време да зърне очите му под застрашително надвисналите, но знаеше, че той дори не я поглежда. Също както в началото, когато й се струваше, че му се повдига от вида й.

Докато влязат във фургона, нервите й се обтегнаха до крайност. Кланси за малко не бе я изнасилил — сега вече знаеше значението на тази дума. Беше станала свидетел на смъртта на приятел. Какво повече можеше да й поднесе съдбата?

Безразличието на Рос я докарваше до бяс. Не бяха ли го убедили вече чувствата й? След като сложи Лий да спи, тя се обърна към него, готова на всичко, само и само да го накара да каже за какво й е сърдит. Той тъкмо навиваше един сламеник.

— Какво правиш?

Бяха минали няколко седмици, откак беше спал за последен път отделно от нея.

— Отивам да спя отвън.

Тя прокара език по устните си.

— Бих искала да останеш тук с мен и… Лий.

Той продължи да събира постелята си, без да я поглежда. Тя не можеше да му признае колко много щяха да й липсват обятията му. Реши да използва друг аргумент. — Този мъж може още да броди наоколо. Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако си при мен.

Той беше с гръб към нея, запътил се към изхода. Спря, обърна се, и прокара очи по тялото й с нескрито отвращение. Изсумтя презрително:

— Лидия, даже и един глупак може да види, че ти си способна да се грижиш за себе си.

И отново се отвърна. Това пренебрежение, това изписано презрение на лицето му я доведе до бяс, какъвто тя досега не беше изпитвала. И тя се затича подире му.