Защото те обичам

Глава двадесета

Градчето Джеферсън кипеше от разнообразни дейности. Отстъпващ само на Галвстън по големина през 1872 година в Тексас, той беше център на търговията и пътешествията. По пристаните му се редяха многопалубни речни параходи, бълващи пасажери, които продължаваха пътя си на запад във фургони.

Улиците гъмжаха от хора, повечето проходящи, които купуваха, продаваха, търгуваха, обменяха, товареха или разтоварваха. Пари и стоки сменяха собствениците си. Освободените негри се спотайваха по най-затулените места. Аристократи, загубили всичко във войната, се опитваха да поддържат впечатлението, че конфликтът изобщо не беше ги докоснал, нито се бе отразил на начина им на живот. Скитниците биваха подритвани от всички, или приемани приветливо в зависимост от количеството и цвета на парите и начина им на харчене. Глави на уважавани фамилии блъскаха лакти с най-долните авантюристи, бродещи нощем из областта. Беше хубав град, в който можеше да се запознаеш с много и хубави хора и те да се запознаят с теб… или да се разтвориш в него.

Ванс Джентри, оглеждащ от коня си морето от лагеруващи около града по протежение на мили от него, въздъхна обезкуражено.

— Как, по дяволите, очаквате да ги открием сред цялото това гъмжило? — запита той Хауърд Мейджърс с рязко кимване на главата си.

— Ще ги открием — отвърна спокойно Мейджърс.

— Е, тогава да почваме — заяви Джентри, побутвайки коня с тока на ботуша си.

— Не — спря го Мейджърс. — Довечера ще бъде далеч по-безопасно. Ако хукнем сега да надзъртаме във всеки фургон, ще го подплашим. А за него няма нищо по-лесно от това да се укрие в тая маса от хора.

Джентри изпсува цветисто. Откакто мадам Ла Рю ги бе насочила по следите на Рос, той бе прекарвал дните си по прашните и опушени влакове, с безкрайните закъснения, отвратително приготвена храна, корава постеля — когато изобщо успяваха да се доберат до такава. Двамата с Мейджърс бяха успели да се метнат на един речен параход в Шрийвпорт, но той се бе оказал претъпкан с хора и стока. Вече изобщо не можеше да сдържа нервите си от непрестанните напомняния на Мейджърс за предпазливост. Сега, след като вече съвсем наблизо до целта, всичко го дразнеше.

Знаеха, че керванът трябва да се раздели тук. Виктория можеше да бъде във всеки един от фургоните, заобиколили града. Жадуваше да я освободи от униженията и тормоза, на който я беше подлагал Коулман колкото може по-скоро. Беше забравил с какво облекчение изслуша думите на мадам Ла Рю колко добре изглеждала съпругата на мистър Коулман.

— Добре — съгласи се той неохотно. — Започваме довечера. А утре тръгвам да търся дъщеря си без значение дали това ти харесва, или не.

Той дръпна рязко поводите на коня си и потегли обратно към центъра на града, където се бяха оказали сред редките късметлии намерили стая под наем.

Мейджърс го последва. Беше му дошло до гуша от Джентри. Ако не беше решил да залови Сони Кларк, преди да излезе в пенсия обсипан в лъчите на славата, щеше да бие шута на всичко още преди седмици и да каже на Джентри да върви по дяволите. Джентри без съмнение щеше да наеме стрелци. Едва ли искаше да плъзне мълвата, че дъщеря му е била омъжена за безславния Сони Кларк. Какъв по-добър начин да възпрепятства това като го застреля?

Мейджърс пришпори коня си. Не искаше да изпуска Джентри от погледа си. Макар многократно да му беше набивал в главата, че трябва да залови жив Кларк, той изобщо не го чуваше. В никакъв случай не можеше да му има доверие.

Две сълзи се откъснаха от очите на Присила Уоткинс и се търкулнаха по бузите й.

— Ти си отвратителен, това си ти, Буба Лангстън. Мислех, че след като ми причини това, ще постъпиш като порядъчен човек и ще поискаш да се оженим.

Буба се наслаждаваше на залеза и дъвчеше някаква сладка тревичка.

— Така ли си мислеше?

Той се беше променил. Присила бе забелязала промяната му. Вече не крачеше с неовладяната походка на източено момче, а със сдържаната крачка на мъж, който съзнава цената си. Очите му не се удивляваха по детски на всичко заобикалящо го, а бяха стегнатите, преценяващи и най-малките подробности очи на мъж, който нищо не приема на вяра. И те сега откриваха всичките си нови качества, докато се наслаждаваха на залеза през присвитите си клепачи. Присила беше оскърбена до дъното на душата си, че дори не беше забелязал най-хубавата й рокля, която бе облякла специално заради него. В последно време, когато се срещаха, той рядко обръщаше внимание на каквото и да било. Грижеше се само за себе си, като я обладаваше бързо и методично. Тя се бе почувствала успокоена, когато той излезе от онова състояние, в което бе изпаднал след смъртта на Люк. Но никога повече не бе повторил всички онези сладки думи и действия от времето на първата им среща.

— Защо мислиш, че ти позволих да го направиш? — запита го тя, като хвърляше трескави погледи към фургона с надеждата, че майка й няма да я чуе. — Мислех да се омъжа за теб, в противен случай…

— А какво мислеше да правиш със Скаута? — полюбопитства Буба, отклонявайки очи от пламтящото слънце.

Тя примига и облиза устните си. Да я беше зашлевил, нямаше толкова да я изненада.

— Скаута? — повтори тя с тънък глас.

— Да, Скаута. И за него ли мислеше да се омъжиш? Или само търсеше начин да се отървеш от майка си и пет пари не даваше кой ще е левакът, който ще те измъкне?

Тя усети как пламва. На кого държеше такъв тон тоя пикльо? Но тя успя да се овладее и да изтръгне поредните бистри сълзи от очите си.

— Буба, Буба, кой ти разказа всички тия лъжи за мен? Знаеш, че обичам само теб. Винаги съм те обичала. Който и да ти го е казал, той ти е завиждал. Това е. Защото обичам само теб и никой друг.

Буба протегна дългото си, възмъжало тяло. Вече не приличаше на скакалец.

— Както чувам, ти обичаш всеки, когото можеш да оплетеш в мрежите си.

Обхвана я отчаяние. Скаута я бе отритнал по най-подигравателния начин. Той беше свършил работата, за която беше помолен и бе духнал към някоя друга авантюра, оставяйки я да се гърчи с наранената си гордост.

Буба беше последният й шанс. Тя нямаше намерение да се остави младините й да минат в някоя забутана ферма, където щяха да й правят компания само майка й и наивният й, безропотен баща. Никога повече нямаше да има възможността за друг живот, освен този на затъпяващия робски труд. Поглеждайки разтревожено към фургона, тя взе ръката му и я постави върху гърдата си, замрежвайки очи в престорена страст.

— Буба, чуй сърцето ми. То бие само с любовта за теб. Кълна ти се! Почувствай колко много те обичам, Буба.

Ръката му тръгна по тялото й. Триумфална усмивка смени нацупената й физиономия. Той я погали по съвсем непознат досега за нея начин. Тя простена от удоволствие, когато зърното й се надигна под игривия му пръст.

Но той бързо отпусна ръката си.

— Ти си красива, Присила, и имаш качествата, които биха привлекли всеки мъж. Но аз нямам намерение да взема за съпруга жена, която си отваря краката за всеки.

— Ах ти, мръсно копеле — изсъска тя, отдръпвайки се от него.

До този момент той нямаше представа колко грозна може да бъде в някои моменти тя. Лицето й се изкриви в зловещо гротескна маска. Тя беше развратна до мозъка на костите си и винаги щеше да прави това, което й се иска. Буба не усети нищо, освен пълно облекчение, че е послушал думите на Рос.

— Ти не беше мъж, докато аз не ти показах как да станеш. И всеки път, когато бях с теб, имах чувството, че лягам с нерез. Чуваш ли ме? — извика тя. — Мръсен нерез!

Буба се ухили широко.

— Е, в такъв случай не бих могъл дори и да мечтая за по-добра учителка. Благодаря ти за уроците и за всичко останало.

Той се изправи и се отдалечи с онази спокойна, отпусната стъпка на човек, отхвърлил тежък товар от плещите си.

Присила се обърна, обзета от безсилен гняв. Майка й стоеше точно зад нея. Тясното й лице аленееше. Ноздрите на костеливия й нос се свиваха. Тя протегна мършава ръка и зашлеви дъщеря си колкото сила има, оставяйки следи от пръстите си върху бузите й.

Момичето дори не мигна. То не откъсна очи от майка си, и докато я гледаше, бавна усмивка разтвори съблазнителните й устни. Без да каже и дума, тя влезе във фургона, свали един голям куфар, изблъска настрани безмълвния си баща, и започна да си събира дрехите.

— Какво мислиш, че правиш, госпожичке? — попита Лиона Уоткинс.

— Тръгвам си. Отивам в Джеферсън, където започвам работа.

Безцветните очи на Лиона примигаха гневно няколко пъти.

— Няма да ходиш никъде.

— Погледни ме! — Присила се завъртя към майка си. — Нямам намерение да свърша живота си нещастна и изсушена дъртачка като теб, в някаква забравена и от Бога ферма с някой стар пръдльо като него. — Тя посочи към баща си с показалец. — Аз ще живея моя живот.

— Как? Та ти ще умреш от глад?

Присила продължи да си събира багажа с презрителна усмивка.

— Още преди да се здрачи и ще имам работа.

— Какво ще работиш?

Присила щракна ключалките на куфара и отново изгледа майка си.

— Ще работя това, което ми доставя удоволствие — изрече тя с пламтящи очи. — Което много отдавна правя за тоя, дето духа. Но отсега нататък ще ми плащат за него.

— Курва? — прошепна Лиона с разкривени черти. — Ти ще станеш курва?

Присила се усмихна доверително.

— Най-високо платената в историята. Виждаш ли, мамо, когато не те обичат, ти умираш да бъдеш обичана. Години съм си мечтала някой да ме обича. Мисля да събера в пари всичката тая любов, която ти не ми даде. И всеки път, когато прегръщам мъж, ще си мисля за всички онези случаи, когато ти не си ме прегърнала. Остани си със здраве.

Тя смъкна куфара от фургона и скочи до него. Вдигна го и пое към Джеферсън, без да се обърне назад.

Лиона се нахвърли бясно върху съпруга си.

— Ти, безгръбначен идиот такъв, така ли ще ми седиш като някой пън?

Той изгледа жена си с безцветните си уморени очи, в които за пръв път от години се беше появил някакъв блясък.

— Да. Нямам никакво намерение да я връщам. Каквото и нещастие да си навлече, то ще е по-малко от това, което щеше да изживее с теб. Ще ми се да бях имал куража й преди дявол знае колко години.

— Ще си пишем писма — изрече Лидия разплакана.

— Не мога нито да чета, нито да пиша, но когато някое от малките се научи… — Гласът на Мама Лангстън заглъхна под напора на обхваналите я емоции. — Ще ми липсваш страшно много. Ти си ми като дъщеря.

— Нямаше да съм жива, ако не беше ти.

Лидия и възрастната жена се прегърнаха отново. Момичетата плачеха без да се крият, хванати за полите на Лидия. Майка и Самюел стояха сериозни до баща си. Всички изглеждаха тъжни.

Лидия вече си бе взела сбогом с другите семейства от кервана. Едно по едно те бяха въвлечени в кипежа на Джеферсън. Лангстънови тръгваха рано сутринта на другия ден. Веднага щом заредяха с пресни провизии, щяха да преместят фургона до външната западна граница на лагера. И тъй като нямаше да могат да се видят след това с Лидия, вземаха си сбогом сега.

— Ще дойдем да те видим. Рос вече каза, че можем. Може би след година или две, когато построим къщата. Казах ли ти, че Мозес идва с нас? Толкова много ще ни помогне. Рос възнамеряваше да го покани дори преди още самият той да ни предложи услугите си.

Лидия говореше прекалено много и прекалено бързо, но знаеше, че ако не спре веднага ще се разплаче.

— Ти го обичаш, нали, моето момиче? — запита я Мама Лангстън, когато Лидия спря да си поеме дъх.

— Да, обичам го. Той ме кара да се чувствам… — тя потърси подходящите думи, но не можа да открие такива, с които да изрази как се чувства, откакто Рос бе започнал да трепери над нея. И тя знаеше, че той наистина трепери. Той не я обичаше, както бе обичал Виктория, но трепереше над нея. — Кара ме да се чувствам чиста и нова. Уважавана и почитана. Без значение на това какво съм преживяла по-рано.

— И той те обича — изрече Мама Лангстън, като я погали по главата.

Лидия поклати отрицателно глава.

— Той още обича Виктория.

Мама Лангстън отхвърли думите й с бърз жест на ръката си.

— Той може и да си мисли, че я обича, но ти си тази, която споделя леглото му. И много скоро ще разбере, че ти си тази, която обича. И както бляска със зъбите си в последно време, не мисля, че този ден ще е далеч. Той никога не е изглеждал така, когато тя беше жива. Напротив, през цялото време беше загрижен за нещо, сякаш полагаше големи усилия да я поддържа щастлива. Двамата ще си живеете много добре. Знам го.

— И аз мисля така, Мама Лангстън.

Възрастната жена изгледа внимателно Лидия.

— Знаеш ли, имаше време преди седмица или повече, когато си мислех, че си ми много ядосана за нещо.

Лидия избягна проницателните й очи. Беше вярно, че тя не беше в състояние да се опре на Мама Лангстън, след като разбра, че Кланси е убил Люк. Вината за смъртта на момчето не й позволяваше да поддържа близките отношения, които имаше с възрастната жена. Тя не бе осъзнала, че Мама Лангстън е забелязала тая отчужденост.

— Не, не е вярно. Мисля, че вече се ужасявах от предстоящата раздяла и се опитвах да свиквам без теб. — Зад клепачите сълзите й се надигаха. — Аз те обичам, мамо. Всички вас.

Мама Лангстън я прегърна силно.

— И ние те обичаме, Лидия.

След като се пуснаха, Лидия прегърна всички поотделно. Прегърна дори и Зик, който поруменя като юноша.

— Пази се, моето момиче — каза той срамежливо.

— Буба каза, че ще дойде по-късно до фургона ви да си вземе сбогом — каза Мама Лангстън, изтривайки очи с крайчеца на престилката си. — Той искаше да изчака завръщането на Рос. Това момче направо се разкъсва от раздялата си с него.

— Рос трябва да се върне всеки момент от града. Трябва да приготвя вечерята, преди да си е дошъл.

Поемайки Лий от ръцете на Анабет, тя се вгледа във всяко лице, сякаш искаше завинаги да ги съхрани в паметта си. Внезапно я прободе мисълта, че Люк не е сред тях. Смъртта му щеше да тежи на съвестта й цял живот. Ако не беше тя…

— Сбогом — каза тя и се обърна.

С мисълта за Кланси Лидия забърза към фургона. Трябваше да измъкне торбичката със скъпоценностите от тайника й. Кланси щеше да се върне за нея, тя беше сигурна. Вероятно бе вървял по следите на кервана от деня, в който простреля Уинстън. Кога ли е разбрал, че скъпоценностите не са у него? Щеше да е бесен и готов на насилие. Лидия искаше да е готова за появата му. Той щеше да дойде, а дойдеше ли, тя възнамеряваше да му даде незабавно торбичката.

Вече беше напълно убедена, че Рос не знае нищо за скъпоценностите. Виктория ги беше скрила във фургона им. Лидия знаеше, че той се гордее със себе си, загдето се бе измъкнал от коварните хватки на престъпния свят. Не зависеше от никого, освен от собствената си воля и нечовешки труд. Той никога не би принудил Виктория да вземе семейните бижута — беше го направила на своя глава. Така че, ако Лидия връчеше скъпоценностите на Кланси и го купеше по този начин, Рос оставаше в безопасност.

Тя разбърза над печката, но Лий очевидно бе решил да я отвлича от работата й. Първо изцапа пелените си и трябваше да ги смени, после заплака, когато се надвеси над огъня. Успокои се едва когато го нахрани с мляко. Рос беше купил крава при пристигането им в Джеферсън, така че вече не зависеха от Норууд.

Тя не успя да измъкне торбичката. Когато вечерята закъкри върху огъня, тя се качи във фургона. Още не беше поместила шкафа и на инч, когато чу Рос да я вика.

— Лидия!

Втрещена от ужас, тя приглади косите си и се върна.

— Тук съм.

Показа главата си от фургона тъкмо навреме, за да види как Рос скача от седалката на един открит фургон. Мъжът до него свали оръфаната си шапка, но остана на седалката.

Рос й се усмихна.

— Страшен късмет извадихме — каза той. — Запознай се с мистър Причард, мистър Причард, това е жена ми, Лидия. — Мъжът кимна приветливо.

Тя остана загледана в него и някакво остро предчувствие я прониза. Рос продължи ентусиазирано.

— Запознахме се в града. От няколко седмици чакал да си купи фургон като нашия. Направихме пазарлъка и сега веднага ще си го вземе. Каза, че иска да се добере колкото може по-близо до мястото си, преди да падне първия сняг. Мисля си, че ако тръгнат веднага, ще могат да стигнат до Ел Пасо и да прекарат зимата там, преди да продължат към Калифорния.

— Иска да вземе фургона? Веднага?

— Веднага щом разтоварим всичко, което няма да купи — отвърна Рос, смеейки се с цяло гърло. — Предложи и да ни помогне, така че да почваме. Купих тая каруца с парите, които ми плати мистър Причард, защото ще ни потрябва по-нататък. Ти с Лий ще спиш във фургона на Мозес, докато стигнем нашето място. Ще се крием в него, в случай, че закъснея с колибата.

— Защо не му продаде фургона на Мозес? — запита го трескаво тя.

— Защото не е голям колкото нашия, а пък мистър Причард има пет деца. — Рос обърна глава към мистър Причард, който му върна усмивката. — Значи така, всички вещи, които ще ни трябват по-нататък, ще прехвърлим в каруцата.

Тя остана закована, докато през това време мистър Причард скочи от каруцата и двамата с Рос се заеха да разглобяват дома, в който бе прекарала последните два месеца от живота си.

По едно време Рос видя замаяното, трагично изражение върху лицето й и дойде при нея. Сложи ръце върху раменете й стискайки я леко.

— Лидия? Какво ти става?

— Нищо — заекна тя.

Мистър Причард сваляше с помощта на Мозес шкафа от фургона на Рос и двамата го понесоха към другия, който Мозес беше наследил от Уинстън. Изваждането на торбичката щеше да й отнеме не повече от няколко секунди, но нямаше никаква възможност. Рос я гледаше със странен поглед.

— Аз… аз трябваше да се сбогувам с Лангстънови.

Той я привлече до себе си и я целуна силно по устата.

— Знам, че ти е много мъчно, но им обещах твърдо, че ще отидем да ги видим. Може би догодина. — Той отново я целуна. — А сега ми помогни да подредим всички тия вещи и ми кажи кое ще ти трябва и кое можем да продадем.

Работиха до тъмно, за да свършат работата. Семейство Причард, които бяха пристигнали в Джеферсън от Мисисипи, нямаха търпение да продължат пътя си след шестседмичния престой, поради търсене на най-нужните стоки и провизии. Мисис Причард и децата — и петте момчета, както се беше похвалил гордо мъжът докато правеше комплименти на Лий — бяха в града, купувайки останалите вещи, в допълнение към тези, вече закупени от Рос.

Накрая, след близо два часа здрав труд, те се сбогуваха. Рос му беше дал указания как да подреди конете и лично се бе сбогувал поотделно с всяко животно. Конете му не искаха да потеглят, но накрая неохотно се подчиниха на командите на мистър Причард. Той им махна с ръка и им пожела добър късмет, отпътувайки с фургона, конете, резервното колело, двата варела за вода, приспособленията за дърпане… и бижутата на Джентри.

Лидия не бе успяла да ги измъкне от фургона. Тя би била щастлива да се раздели с тях, ако не беше Кланси. Какво щеше да прави, когато изникнеше завареният й брат? Какво?

Колкото и да бяха уморени, Рос настоя да преместят фургона на Хил и новата каруца в южния край на града, далеч от тълпата и останалите преминаващи пътници. Лидия изпълни механично всичко; психическата й умора обременяваше тялото й с допълнителен товар. Лицето й не можеше да скрие тая крайна степен на изтощение, защото веднага щом се приготвиха за нощта, Рос дойде при нея и я притисна към себе си.

— Иди при Лий във фургона на Мозес и заспивай.

Тя се притисна в него, не можейки да се освободи от представата си за Кланси. Представяше си как той отива при шерифа и го известява за местонахождението на Рос Коулман.

— Не. Остани при мен през нощта, Рос. Ела, легни при мен и ме прегърни. Моля те — замоли го тя, впивайки пръсти в коженото му яке.

Той се усмихна.

— И на мен много ми се иска. Но двамата с Мозес имаме много работа тази нощ. А ти си почивай. Вдругиден потегляме направо за вкъщи.

Думата я накара да трепне и тя вдигна очи:

— Вкъщи — повтори тя като в транс. — Рос, наистина ли? Ще си имаме къща? Двамата с теб и Лий?

Тя го прегърна, обзета от желание вече да са си у дома, в безопасност.

— Наистина — увери я повторно той с нежен шепот.

Целуна я и ръцете му усетиха познатите очертания на тялото й. Тя се притисна още по-силно към него. Отговори й като я обгърна още по-страстно.

— Лидия — прошепна той, — виждаш ли какво направи с мен? — Устните му проследиха косата й, преди да я отблъсне с огромно усилие. — Имам много работа, момиче.

Потупа я по гърба и посочи към фургона на Мозес.

Как й се искаше да се разтвори в топлината на прегръдката му, да използва любовта му като щит срещу непрестанно разяждащата я мисъл за Кланси. Дали не беше по-добре да му каже всичко? За Кланси? За скъпоценностите? Тя спря и се обърна. Но той вече работеше с Мозес, подреждайки вещите върху каруцата и говорейки оживено за плановете, които бе обмислял цял следобед.

Щеше ли да се осмели да го приближи, ако Мама Лангстън се окажеше права, че той вече я обича, и да му каже, че съдбата и на двамата зависи от заварения й брат, който я беше осквернил?

Но освен заплахата, която представляваше самият Кланси, оставаше и въпросът как щеше да постъпи Рос. Ако поемеше отмъщението в свои ръце и убиеше Кланси? Това без съмнение щеше да докара закона по петите му. Или щеше да насочи отвращението си към нея? Научавайки, че Кланси все още играе съдбоносна роля в живота й, нямаше ли да прокълне мига, в който я беше взел за своя съпруга, че се беше любил с нея? Оставаше й само да се надява, че Кланси няма да успее да ги проследи.

И с тая успокоителна мисъл тя тръгна, за да се сблъска със самото въплъщение на всичките й страхове.

— Добър вечер, сестричке — изръмжа той.

Кръвта на Лидия замръзна в жилите при звука на гласа му.

Тя хвърли бърз поглед към Рос и Мозес. Мозес кладеше огън за кафе, а Рос подреждаше вещите в каруцата. Разговаряха оживено.

— Да не си полудял? — запита го тя, обръщайки глава към него. — Ако Рос само те зърне тук…

— Имаме доста да си приказваме, нали, сестричке? Като например за ония скъпоценности, дето щеше да ги даваш на бедното си братче.

Тя преглътна с усилие и пристъпи зад фургона, скривайки се от погледа на Рос, в случай, че погледнеше към нея и я видеше да разговаря с човека, за който преди време бе твърдяла, че не познава. Кланси я последва и сключи пръстите си около рамото й като менгеме.

— Къде са бижутата? Дай ми ги веднага! Тогава успя по някакъв начин да ми ги вземеш, когато оня красавец ме нападна.

— Не съм! — отвърна тя разпалено и се опита да освободи ръката си. — Исках да ги вземеш, за да се махнеш от нас. Уинстън ги хвана, докато падаше. Оставих ги обратно под дъските на фургона и…

— Донеси ги.

Тя захапа долната си устна и усети вкуса на кръв в устата си. Изпусна дълбока въздишка и каза:

— Не мога.

Той я блъсна толкова силно във фургона, че ушите й писнаха.

— Казах ти, дай ми ги — изръмжа той в лицето й.

— Рос продаде фургона тази сутрин. Няма го вече. Не знаех, че ще се отърве толкова бързо от него. Кълна ти се, Кланси. Купувачът си го прибра, преди да имам време да ги измъкна от скривалището.

Той се втренчи в нея с ненавистен поглед и после прониза с очи лагера, за да се увери в истината на казаното от нея.

— По дяволите! — изруга той и думите я блъснаха в лицето като плесник. — Е, късметът ти те напусна значи, а? — запита я той рязко.

— Какво искаш да кажеш?

Устните й бяха като гумени и не й се подчиняваха. Гърлото й бе пресъхнало, а главата — тежеше замаяна.

— Искам да кажа, че имам още пет хиляди долара, които ме чакат като награда за съобщението, че знам къде се намира скъпият ти съпруг, това имам предвид.

— Не, Кланси…

Тя посегна към ръкава му, но той я отблъсна.

— Имаше възможността да купиш мълчанието ми. Цената бяха скъпоценностите, за които ме излъга.

— Казах ти…

— Затваряй си устата. — Той дръпна ръката си назад, сякаш се канеше да я удари. Вместо това обаче гальовно я постави на врата й. — Пък може и цената ми да се е променила. Може би си искам теб. Няма ли да биеш шута на красивия си съпруг и да тръгнеш с мен, ако ти обещая, че няма да го издам?

Обзе я страшна погнуса. Допирът му беше студен и хлъзгав, сякаш оставяше слуз по кожата й навсякъде, където я докоснеше. Стомахът й се разбунтува. Цялата се разтрепери неудържимо. Не, никога, за нищо на света!

А заради Рос? За да спаси живота му?

Но как можеше да позволи на това животно дори да я докосне, след като бе познала любовта на Рос? Господи, как? Но тя щеше да направи всичко, дори и да тръгне с Кланси, само и само да спаси Рос и Лий.

Тя отвори очи. Беше ги затворила, за да не гледа отвратителното му лице.

— Добре. Ще тръгна с теб.

Той се изсмя тихо, но от това смехът му беше не по-малко смъртоносен.

— Пак ще бъдеш моя, сестричке. — Той се отдръпна от нея. — Но колкото и да си красива, пет хиляди долара за мен са гледка, далеч по-красива от теб в тази минута. Колкото и да си здрава, ти нямаш онази власт, която имат парите.

Той я беше унижил, но тя стоеше над тези неща. Ако трябваше, щеше да се хвърли и в краката му.

— Кланси, моля те. Не го прави. Не ни причинявай такова нещастие.

— Аз си скъсах задника от блъскане за тия пари, сладур — изрече той с копринен глас. — Спомняш ли си онова момче, дето се наложи да го убия? Как се казваше?

— Люк Лангстън.

— Да, Лангстън. Много кораво копеле се оказа. За малко не се измъкна от ръчичките ми. Биеше се като дива котка. И онзи красавец.

— Уинстън Хил. Ти ги уби и двамата. А те бяха мои приятели.

— Аз бях твой приятел, преди да се обърнеш срещу мен. Не го забравяй. Ти ме заряза, мислейки, че съм мъртъв, госпожице. Ти ми беше жена. И избяга с корем, пълен с моя син. И аз ще имам грижата да ми платиш за всичко. Но първо да стигна до града.

— Какво ще правиш там?

— Ще потърся във фургона ви едно нещо. Ако си ми казала истината, те не са стигнали много далеч.

Лидия си помисли за мистър и мисис Причард и петимата им синове. Още невинни жертви на съвестта й.

— Няма да можеш да го намериш — каза тя с глас, който прозвуча неубедително дори и на нея.

Той я стисна за челюстта и изсъска в лицето й:

— Моли се по-добре да ги намеря, защото иначе ще ме видиш сутринта зад гърба на шерифа.

И с тая заплаха той се дръпна. Лидия не откъсна поглед от отдалечаващата се фигура. Повтаряйки си списъка на престъпленията, които бе извършил само срещу нея, тя проумя до каква степен го ненавижда, колко много желае смъртта му. Понечи да хукне подир него, но спря. Как можеше да го убие с голи ръце? Та тя нямаше никакво оръжие. Той щеше да я надвие, сигурно щеше да я убие, и после да се върне за Лий и Рос.

Какво да правя, Господи? — питаше се тя, докато се качваше във фургона, където Лий спеше мирно и кротко. Не можеше просто така да си седи и да остави това животно да разруши живота й повторно. Трябваше да направи нещо. Но какво? Какво?

Отвън нечия сянка се отдели от фургона. Тя прие фигурата на мъж. Той надзърна във фургона и видя Лидия да плаче над кошчето на бебето. Тя кършеше ръце и ронеше сълзи. После погледна след клатушкащия се мъж. Устните му се свиха, той стисна ръце в юмруци.

И безшумно последва мъжа.

Кланси не можеше да повярва на късмета си. И наистина беше извадил страхотен късмет.

Забеляза фургона на Коулман на главната улица на града, паркиран до един магазин за галантерийни стоки. Тъпият му собственик и съпругата му заедно с петте момчета бяха струпали цял куп стока до магазина и върху тротоара, като оживено спореха как да ги натоварят по най-добрия начин.

Той ги бе наблюдавал незабелязано от другата страна на улицата. И когато всички отново влязоха вкупом в магазина за още стока, той прибяга по улицата и се вмъкна във фургона преди някой да го е видял. Нужни му бяха само секунди, преди да открие дъските, разместени от Лидия. И преди семейство Причард да се върнат, след миг Кланси вече крачеше по тротоара с торбичката в пазвата си, радостен, че не му се бе наложило да убие някого и да вдига излишен шум.

Обмисляше по кой начин беше най-добре за него да се свърже със закона. Трябваше ли да влезе с гръм и трясък в офиса на шерифа, обявявайки на всеослушание, че знае къде се намира Сони Кларк? Той не смяташе хората на закона за особено умни. Шерифът можеше и да не знае дори кой е този Сони Кларк. В края на краищата, Тексас не беше територия, в която се беше подвизавал Кларк. Можеше да се наложи да изчакат дори и дни, докато проверят нещата и получат заповед за арест. А през това време Лидия и Рос можеха да офейкат без следа. Не, той трябваше да убие и двамата, за да не допусне това да се случи. Но как можеше едновременно да държи под око и тях, и кухия шериф?

Ами ако Лидия вземеше да се раздрънка за убийствата? Разбира се, срещу него щяха да бъдат само голите й обвинения, защото кой щеше да повярва на съпругата на един престъпник като Кларк? Но имаше и няколко свидетели, които можеха да потвърдят, че са го виждали да се навърта около кервана. Те не можеха да го обвинят конкретно в нищо, но със сигурност щяха да му попречат да грабне наградата.

След като скъпоценностите бяха вече в ръцете му, оставаше единствено да предаде Кларк на закона и да си получи наградата за това. После да офейка по най-бързия начин. Но как да го изпипа така, че никой нищо да не заподозре?

Блъскаше си главата над този въпрос, докато си пробиваше път във фоайето на хотела. Скоро спря пред салона. Огледа втренчено залата, търсейки бара. Първото, което прикова вниманието му, бяха двамата мъже, седнали настрани от тълпата в кресла с малка маса помежду им. Единият разгорещено обясняваше нещо, приведен над масата, като яростно блъскаше с юмрук по лъскавата повърхност. Другият слушаше с отегчена физиономия, но с очи пронизващи тълпата в съседния салон с професионална острота.

Кланси спря на място и се втренчи, принуждавайки останалите мераклии за развлечения да го заобикалят при влизането си. Той познаваше отнякъде двамата мъже! Раната му тогава още не беше преминала и беше доста пиян през онази нощ в Ноксвил, но не чак дотам, че паметта да му изневери сега. Бяха същите. Същите, които го наведоха на мисълта, че Лидия е могла да потърси убежище в кервана. Мъжете, които преследваха Кларк.

Малко остана да изреве от радост. Нямаше майтап, беше копеле със страшен късмет.

Бръкна в пазвата си за протрития плакат, с който не се разделяше, и притисна торбичката със скъпоценностите по-здраво към корема си, докато се насочваше към тях. Без да каже и дума, той хвърли плаката върху масата така, че да падне с лицето нагоре.

Мъжът с бялата коса прекъсна многословната си тирада и вдигна ядосан поглед.

— Какво, по дяволите…

Другият сви пръстите си, когато видя какво беше подхвърлил Кланси.

— Ще почерпите ли един човек, който умира от жажда и желание да си поприказва?

Кланси побутна назад омазнената си шапка и ги изгледа надменно, усещайки собствената си значимост.

Мейджърс издърпа един стол до масичката и взе още една чаша от подноса върху близкия шкаф. Кланси им се ухили така, сякаш знаеше тайна, която те умираха да узнаят. Гледаха го с нескрито отвращение, но и с голям интерес.

Кланси обърна набързо няколко чаши уиски и обърса устата си, като каза:

— Казвам се Ръсел. Кланси Ръсел.

— Аз съм Хауърд Мейджърс от детективска агенция Пинкертън. Това е мистър Ванс Джентри.

Кланси се облегна назад в стола, оглеждайки салона с подчертано безгрижен поглед, след което си наля щедро нова доза.

— Имам една много здрава ферма в Тенеси до границата със Северна Каролина — изрече той с явно самохвалство. — От няколко месеца гоня жена си, която офейка с бебето в корема си.

— За Бога, човече… — започна Джентри, само за да бъде прекъснат след миг от спокойния професионален глас на Мейджърс.

— Това е много интересно, мистър Ръсел, но бихте ли имали нещо против да ни обясните по какъв начин е попаднал в ръцете ви този плакат и какво знаете за него?

Прогнилите зъби на Кланси се оголиха в усмивка.

— Нищо, само дето знам къде е точно в тази минута.

Джентри излетя от стола си, сграбчвайки Кланси за яката, при което едва не го събори. Уискито се разля върху ръката на Кланси.

Мейджърс изпадна в гняв от изблика на Джентри. Той се изправи, дръпна яко белокосия мъж и му нареди да седи със затворена уста. Малката им групичка бе започнала да привлича вниманието на околните, а това беше нещо, което Мейджърс най-малко желаеше в момента. Особено пък в този момент. Джентри неохотно се подчини, без да спира да хвърля свирепи погледи към Кланси.

Мейджърс се обърна към Кланси, който изтриваше ръката си от разлятото уиски.

— Съжалявам, мистър Ръсел. Мистър Джентри е прекалено развълнуван. Дъщеря му е омъжена за Кларк. Те са избягали от дома му в Тенеси преди няколко месеца и оттогава няма никаква вест за тях. Много е разтревожен за дъщеря си.

Кланси знаеше всичко това, но не искаше да се издаде. Плановете му за бързо грабване на паричната награда и последващо изчезване не включваха замесването му със закона, или Джентри. По-добре Лидия и Кларк да му съобщяха новината за смъртта на дъщеря му. Щеше да се направи на луд и за скъпоценностите. Още тази нощ щеше да ги зарови на потайно място. И утре Лидия само щеше да си усложни положението, ако им кажеше за тях. И когато всичко приключеше, щеше да си разчисти сметките с Лидия заради хубавия й съпруг, когото тя толкова обожаваше. Според Кланси тя имаше да се издължава за всичките злини, които му беше причинила. Но сега вече той щеше да има грижата малката му сестричка да си плати цялата сметка.

Когато се наложеше, Кланси можеше да бъде добър актьор. И реакцията му беше най-малко очакваната от двамата мъже. Той избухна в силен смях.

— Женен за дъщеря ти, а? Е, малко ми е трудно да ти го разкажа, Джентри, но аз съм по следите на тоя човек, щото отмъкна моята жена. Твърди, че тя била женена за него, и че онова малкото било негово, а не моето. Не съм чувал за никаква друга жена около него.

— Само си губим времето — изсумтя Джентри, без дори да удостои с поглед Кланси. Той се обърна към Мейджърс. — Този тук очевидно не знае дори за какво говори. Пиян е като свиня.

Този път беше ред на Кланси да излети над масата.

— Търсиш един мъж на име Сони Кларк, нали? Който сега е Рос Коулман, нали? Е, той е тук, само на миля от града. Днес имах малък разговор с моята, когато ги открих. Успях да я вразумя. — Той премляска и примига с мръсно наслаждение. — Много сочно парче е булката ми. Тая нощ ще го позанимава добре, докато успея да се върна при нея с човек на закона.

Един час по-късно се разделиха. Когато Кланси се отдалечи на значително разстояние, Джентри се обърна към Мейджърс.

— Нали не говореше сериозно, че ще изчакаме до сутринта да ни заведе при тях? — възкликна Джентри безсилен да се сдържа повече, когато Мейджърс се отправи към стълбите.

— Казах точно това, което исках да кажа. Не искам да го атакуваме през нощта, защото може много лесно да ни се измъкне.

— Ние ще го изненадаме.

— Изненадата ще бъде пълна сутринта. Както ни обясни Ръсел, Кларк не подозира нищо.

— Той е направил нещо с Виктория — прошепна Джентри със скърцане на зъби, макар че фоайето на хотела беше опустяло, ако не се броеше сънливия администратор зад преградата. — Ръсел не знаеше нищо за нея. Ще позволиш на Кларк да се измъкне, докато аз не знам все още нищо за дъщеря си? — Гласът му се извиси, а с него и гневът му. — Е, добре, трябва да ти кажа, че ми писна от постоянните ти предпазни мерки. Изобщо нямам намерение да чакам до сутринта. Тръгвам още сега подире му…

Нещо го шибна и го завъртя. Мейджърс не беше висок, или силен като него, но въпреки пенсионната си възраст, беше много жилав и изненадата беше на негова страна. Той стисна заканително другия мъж.

— Слушай добре какво ще ти кажа, Джентри. Повдига ми се от теб, от нервите ти и от безкрайните ти тиради. Вярно, плащаш на агенцията, така че съм длъжен да те търпя. Но ти не можеш да ми казваш как да си върша работата. Ще стане така, както аз реша. Разбра ли? Както аз кажа.

И за да усили ефекта от думите си, той заби още по-силно юмруци в гръдния кош на мъжа.

— А сега, ако искаш да извикам шерифа да те прибере на топло с обвинение по нарушение на обществения ред, само кажи. Няма да ти позволя да хукнеш и да ми проваляш цялата работа. Кое избираш?

Джентри, ненавиждащ положението, в което се бе оказал, се вгледа в очите на детектива и видя в тях такава решителност, от която дори и бившия железен фермер Джентри би се уплашил.

— Ще почакам до сутринта — отвърна грубо той.

Мейджърс отпусна бавно сакото на Джентри. Не проговори и дума, но острите му очи казаха всичко без думи.

Кланси се клатушкаше и си тананикаше с тъпа усмивка върху лицето. Щеше да я научи той тази кучка. Планираше да бъде там с Мейджърс и Джентри сутринта, когато щяха да изненадат Лидия и съпруга й. Надяваше се да ги спипат по бели гащи.

Той се изсмя мръсно и си спомни как гърдите й изпълваха ръката му. Да върви на майната си, наоколо гъмжеше от жени като нея. Той щеше да си подбере най-хубавите. Утре след ареста на Кларк щеше да получи паричната награда. Скъпоценностите вече бяха в него.

Кланси Ръсел щеше да стане известен! Да, господа. Вече потегляше към висшето общество. Нищо не можеше да го спре по пътя му.

— Хей, мистър — разнесе се нечий тих глас от тъмните сенки на алеята.

— А? — запита Кланси, като се олюляваше и се опитваше да фокусира очите си. — Кой ме вика?

— Аз те викам. — Собственикът на гласа се отдели от сенките. — Не ме ли познаваш?

Кланси примига, докато двата образа се слеят в един, и тогава челюстта му увисна, а очите за малко не изскочиха от орбитите си. Виждаше един дяволски призрак!

— Това е за Люк. Моят брат.

Буба заби ножа до дръжката в основата на диафрагмата му и го дръпна рязко нагоре. Проследи как омразното лице се сгърчи първоначално от изненада, после от ужас и болка, и накрая се сви с гротескното изражение на смъртта.

Буба издърпа ножа и остави безжизненото тяло да се стовари с влудяващ грохот върху заритата с боклук алея. Преди да се отдалечи в мрака невидян и нечут, той коленичи само за секунда до трупа.