Защото те обичам

Глава девета

В първия момент тя си помисли, че възбудата на Лий се дължи на необичайния шум в лагера. Но малко след това, когато го кърмеше, преди да го приспи, осъзна че бебето е гладно. Млякото не му стигаше.

Тя изстиска колкото успя от гърдите си и той заспа накрая върху гърдите й. Твърде изтощена и емоционално възбудена от случилото се през деня върху ферибота, тя заспа още докато го държеше, останала без сила дори да го нагласи в сандъчето.

Размърда се, когато дочу стъпките на Рос по-късно. В тази ничия земя между съня и бодърстването тя отбеляза само, че той лъха на уиски. На следната сутрин се оплакваше от ужасно главоболие, докато Лий в същото време надаваше гладен вопъл.

— Нахрани го, за бога — простена той, докато завързваше обувките си.

Тя знаеше, че няма никакво мляко, но въпреки това разкопча ризата си и доближи зърното до устицата му. Уплашена от това, което щеше да стори Рос, ако разбереше, че млякото й е секнало, тя зае нападателна позиция.

— Ако снощи не беше се напил, сега нямаше да те боли толкова главата.

Той се изправи, като примижа от болка, и се запъти към изхода на фургона.

— Не бях пиян. Макар че Господ ми е свидетел — опитах се да го направя.

След няколко минути Лий целият се разтърсваше от рев, личицето се бе зачервило, размахваше ръчички и краченца от безсилие и глад. Лидия беше близо до ръба на паниката. Не разбираше нищо от бебета, ако не се смяташе краткия й опит с Лий. Какво правеха майките, когато млякото им пресъхне? Даваха им краве мляко? Да, но как щеше да го направи, без Рос да разбере?

Седеше на пода, притиснала Лий в прегръдките си и го люлееше успокояващо, като му пееше поред всички песни, които й идваха на ум. Детето задряма, но след малко инстинктът му го върна към гърдите й, и отново нададе жален писък.

— Какво му става тая сутрин? — запита Рос, прекрачвайки входа на фургона, след като се беше обръснал.

— Не знам — излъга Лидия. — Може да го боли коремчето. Или пък вчерашното веселие да го разтревожило.

Очите им се срещнаха за миг, припомняйки им целувката. После и двамата виновно отклониха поглед.

— Не се притеснявай със закуската — каза Рос. — Не съм гладен. Ще направя кафе, а ти се погрижи за Лий.

Докато Буба караше фургона, Лидия се опитваше да успокои бебето с ясното съзнание, че каквото и да направи, нищо няма да е от полза.

През обедната почивка се появи задъханата Мама Лангстън.

— Това дете пищи цяла сутрин. Какво му е?

Рос оправяше сбруята на впряга. Лидия зашепна трескаво със сълзи в очите:

— Мама, трябва да ми помогнеш. Млякото ми спря. Не знам как да го нахраня.

Жената я загледа безмълвно, за пръв път лишена от дар слово.

— Сигурна ли си? Кога го забеляза?

— Снощи. Не му стигна, преди да заспи. А тая сутрин вече нямам нищо. Какво да правя?

Мама Лангстън проследи тревожния поглед на Лидия — Рос разговаряше с мистър Кокс. Момичето действително имаше право да се разтревожи, но сега не трябваше да я притеснява допълнително.

— Ще взема малко мляко от кравата на Норууд и ще му го дадем даже ако се наложи насила да му го изливаме в гърлото. Не се безпокой, иначе състоянието ти още повече ще се влоши. Дръж се естествено, сякаш нищо не се е случило, говори му разумно. Не е необходимо да разбере, че нещо не е в ред.

— Ти няма да му кажеш, нали…

— Няма. Поне не веднага… — каза Мама Лангстън и напусна.

Върна се толкова бързо, колкото беше излязла.

— Ще остана тук с Лидия и Лий следобед да оправим детето.

— Благодаря ти — каза Рос през рамо. Вече беше освободил Буба. — Да не е болен?

Тревогата беше издълбала дълбока бръчка по средата на челото между гъстите му вежди и Мама Лангстън нежно се усмихна на уязвимостта на един мъж, който толкова упорито се стремеше да изглежда студен и непристъпен.

— Не, само е малко шумен. Но скоро ще се успокои.

Не беше много лесно, но Лидия успя да се справи, притискайки Лий към себе си, сякаш се канеше да го кърми, докато през това време Мама Лангстън му напъха биберона в устата, с който се беше мъчила да го храни на следващия ден след раждането му. Бяха го измайсторили от гумена ръкавица и нахлузили върху гърлото на малко шише.

След първоначалното изобилно кихане, кашляне и задавяне, Лий и биберонът се сприятелиха и той засука лакомо, докато накрая стомахчето му се напълни и той щастливо заспа.

Двете жени обмисляха какво да правят по-нататък. Мама Лангстън щеше да носи млякото всяка сутрин, когато Рос отиваше при конете си. Ако Лий се събудеше преди това и започнеше да вдига шум, трябваше да го изтърпи. На обяд щеше да донася още една бутилка, а вечер — две. Поне за известно време решението бе намерено.

На следващата сутрин докато Рос се бръснеше, а Лидия му приготвяше закуската, като се правеше, че не чува напъните на Лий във фургона, Рос й направи забележка:

— Защо си оставила Лий да реве така?

Тя отметна непокорен кичур коса от лицето си, като се изправи от огъня. От дългата вилица капеше мазнина.

— Не съм направила нищо лошо и ще ти бъда благодарна, ако не ми говориш с този тон, сякаш ме обвиняваш за нещо.

Чувството за собствената й вина и топлината от огъня бяха разпалили животворен руменец по бузите й.

— Добре е за детето да си поплаква по малко, за да си прочиства дробчето — продължи тя. — Така няма да се разглези.

Мама Лангстън я беше посъветвала да отговаря така, ако Рос я попита.

Той изтри лицето си от сапунената пяна. Тя беше права, разбира се, но не знаеше какво е да няма кой да те приласкае, когато си ожулил до кръв лакътя си, защото през това време майка ти е заета с поредния си клиент.

— Не го оставяй да плаче прекалено дълго, обърни му после внимание.

— Мислиш ли, че щях да го оставя да плаче, ако нещо не беше наред?

Рос захвърли кърпата и нахлузи шапката си.

— Твоето първо и единствено задължение е да се грижиш за Лий. Или си забравила, че това беше единствената причина да се оженя за теб? — И той се отдалечи към корала.

— Копеле — изсъска Лидия през зъби.

— Нищо чудно да е такъв — обади се изневиделица зад нея Мама Лангстън. Лидия мигновено се завъртя, изплашена, че някой е чул как е нарекла съпруга си. — Може би затова е толкова чувствителен на тая тема. Но какъвто и да е, този човек с всеки изминал ден става все по-странен и по-странен. Завчера, например, когато пресичахме реката, никога не бях виждала мъж, уплашен колкото него, когато си помисли, че нещо може да ти се е случило. И когато излезе от фургона, изглеждаше като ударен с дърво по главата. — Тя се загледа подир дългата, изпъната от гняв фигура на Рос, докато той се скри между дърветата. — Да се чудиш какво му е на акъла, а? — каза тя развеселено. — Е, а сега да се погрижим за закуската на младия господин.

Тъй като Рос беше зает по цял ден беше трудно да се справят. През нощта беше малко по-сложно. Лидия се обръщаше с гръб към него и разкопчаваше дрехата си, сякаш щеше да го кърми; после измъкваше бутилката с кравето мляко. Рос дори не подозираше какво става. Но Лидия беше загрижена и за друго.

— Какво казваш на Норууд?

— Казах им, че едно от малките ми е болно и няма да е зле да го храня известно време с мляко.

— Ти го плащаш, нали?

— Имам малко скътани пари. Не се тревожи. Ще ми ги върнеш, когато мистър Коулман.

Лидия потрепери цялата.

— Нека да не е веднага, моля те, Мама Лангстън.

— Рано или късно той ще разбере. Не можеш да го лъжеш цяла вечност.

— Добре, но нека да е по-късно, моля те.

Седмицата измина без Рос да усети нещо.

След един особено мъчителен преход керванът с радост отседна край един буен ручей с бистра ледена вода. Рос разговаряше със Скаута на чашка кафе, когато Мама Лангстън дойде до фургона с бутилка мляко, скрита в джоба на престилката си.

— Хайде да се поразходим и да поседнем нейде на сянка край потока.

Лидия се съгласи на драго сърце. Източен Арканзас беше много красив. Полските цветя бяха особено буйни по ливадата около потока, а сред дърветата се стелеше гъст тревен килим. Намираше се и дивеч. Почти нямаше случай, в който Рос, или някое от момчетата на Лангстън да се върне с празни ръце. Вечерята им беше далеч от еднообразието на първите дни. Когато минаваха покрай някой град, пращаха хора да купуват хранителни продукти, картофи и понякога лакомства, каквито бяха пресните яйца.

Лидия и Мама Лангстън откриха един огромен дъб и потънаха в сянката му върху гъстия, зелен килим. Лидия намести Лий в прегръдката си и му подаде бутилката с биберона. Той учудващо бързо беше привикнал на кравето мляко и растеше с всеки изминал ден.

Мама Лангстън разказваше за дребните си ядове, за разочарованието си от Буба, който се повлякъл подир фустата на щерката на Уоткинс. Лидия слушаше с половин ухо. Ето защо повдигна разсеяно поглед, когато усети някакво раздвижване. Тялото й обаче трепна рязко, като видя, че това е Рос. Зелените му очи приковаваха Лидия, пълнейки се с необуздан гняв.

— Какво, по дяволите, е това? — заекна Рос, като посочи към бутилката.

— Че на какво друго може да ти прилича? Бутилка с краве мляко — Мама Лангстън се изправи. — Лидия, подай ми момчето. Ще го отнеса до брега на реката и там ще го нахраня на спокойствие. Страх ме е, че ще получи разстройство, ако остане тук.

Ръцете на Лидия така силно трепереха, че тя едва успя да подаде Лий. И през цялото време очите й следяха Рос. Надвесените му вежди почти скриваха очите му. Устните му се бяха свили безпощадно, а стегнатите мускули му придаваха жесток вид.

— Защо Лий суче от бутилка?

Лидия сведе очи към скута си, където се свиваха белите й, безкръвни пръсти.

— Млякото ми секна — изрече тя едва чуто.

Мръсната му псувня я накара да потрепери.

— Кога?

— Когато прекосихме реката. Мама Лангстън каза, че…

— Преди една седмица? — Викът му разтревожи и вдигна във въздуха цяло ято речни птици, които гневно му се разкрякаха в отговор.

— Да.

— На другия ден след сватбата ни. — Той се изсмя с грозен, самообвинителен смях.

Лидия вдигна поглед към него и облиза нервно устните си.

— Няколко дни по-късно.

Той се опря на дънера и вдигна поглед нагоре, сякаш питаше небето какъв ужасен грях е извършил, та го наказва така.

— Значи сега се оказах с натрапена ми съпруга, която не е годна дори и за това, заради което се съгласих да се оженя за нея?

Лидия скочи гневно на крака.

— Да ти е хрумвало някога, че и ти си ми се натресъл?

— Не е същото.

— Дяволски си прав, че не е. По-лошо е и от ад.

— Виждаш ли? Кой съпруг би искал съпруга с език на уличница?

— Научих се от теб да говоря по този начин!

Той обогати речника й с нова, изключително изразителна дума, преди да я запита:

— Кога… знаеш, твоето мляко…

Той погледна към гърдите й и тръпката отново го полази. Стегна се и изрече грубо:

— Всяка жена кърми децата си до определена възраст. Какво не е наред при теб?

— Всичко си ми е наред.

— Сигурно затова нямаш мляко?

— Мама Лангстън каза, че когато пресичахме реката вълнението ми е станало причина млякото да секне. Развълнувах се страшно много и… — Гласът й се провлече при спомена за ония буреносни минути във фургона.

Раздразнен от напомнянето за онова, което вече цяла седмица се бе мъчил да забрави, той се обърна, за да не я гледа. Не искаше да вижда разширените й очи, защото още беше като жива пред погледа му преди и след целувката. Не искаше да я вижда с коса разпиляна по този начин, защото знаеше какво е да заровиш пръсти в нея. Не искаше да вижда устата й, защото дори и сега можеше да си припомни вкуса й. Не искаше да вижда извивките й, защото още си спомняше колко мека и женствена бе лежала под тялото му.

Проклятие! Не искаше да си спомня нищо, и въпреки това всичко изплуваше пред очите му без най-малкото усилие от негова страна. Паметта му го бе дебнала цяла седмица, и при заспиване и при пробуждане, и всяка сладострастна подробност го бе терзала.

Лидия се възползва от мълчанието му.

— Мама Лангстън спомена, че това често се случва. Понякога жената може да претърпи силна уплаха, и… Но Лий е наред — побърза да добави тя. — Научи се да суче от биберона. Стомахчето му прие съвсем нормално кравето мляко. Всеки ден се храни расте. Той…

Рос се извъртя рязко.

— Истината е тази, че аз продължавам да съм женен за теб, въпреки че не искам. Аз имах съпруга. Жена, която никога не повишаваше глас, уравновесена, жена, която беше лейди и носеше косата си като жена, която никога не би… — Той прекъсна.

Малко остана да изтърси, че Виктория за нищо на света не би му позволила да я целуне с такава нечестива сласт, с каквато бе целунал Лидия, но си замълча. Не искаше да си признае дори, че не го е забравил.

Ако бе възнамерявал да я порази най-жестоко, да й причини непоносима болка, той бе успял. Лидия предпочиташе да я беше шибал с колана, както правеше Кланси, защото тогава болката щеше да бъде само физическа, и дори можеше да я забрави. Но Рос я унизи. Той й бе припомнил коя е, и каква ще бъде винаги, без значение дали ще носи скъпи тоалети, или известна фамилия. Пак щеше да си остане същия парцал, какъвто си беше.

И като всяко ранено животно, болката я направи хищна и жестока. Очите й блеснаха с огненото злато на залеза. Тя отхвърли назад косата си с рязко движение.

— Е, и моята съдба не е по-щастлива от твоята. Ненавиждам те, теб и вечното ти лошо настроение, начина, по който причиняваш болка на хората, само защото ти е кеф. Но ми се струва, че и ти не си по-благороден от мен, и това е, което не ти дава сън, мистър Коулман.

Рос тръгна към нея с гърлено ръмжене. Първият й импулс беше да побегне от него и от тия убийствени очи, но беше прекалено разгневена, за да се поддаде на здравия смисъл.

— Не мога да си пожелая по-лоша съдба от тази, да прекарам останалата част от живота си като твоя съпруга — изкрещя тя, — ти… ти… развратно чудовище.

Рос спря като закован с провиснала уста, сякаш мускулите, която я държаха, бяха в миг прерязани.

— Добър вечер мисис и мистър Коулман.

Провлаченият говор разреди напрежението във въздуха. Поздравът му бе изречен достатъчно учтиво, но очите му ги изгледаха внимателно, когато се обърнаха към него. Приличаха на две настръхнали петлета, готови всеки момент да връхлетят едно върху друго.

Жената се мъчеше да възвърне нормалното си изражение и да скрие смущението си, като приглаждаше с длани роклята си. Рос Коулман дъвчеше края на мустаците си.

— Здравей, Хил — изрече късо той и кимна на Мозес.

Лидия кимна бързо и на двамата.

— Красива местност, нали?

— Да, мистър Хил — съгласи се Лидия с пресъхнало гърло.

Тя беше готова да зашлеви гладкото лице на Рос. Ами ако мистър Хил беше подслушал неволно кавгата им? Дали беше чул оскърбителния начин, по който се беше отнесъл с нея съпругът й? Беше готова да потъне в земята от срам и се надяваше, че пламналите й бузи не се забелязват.

— Полските цветя са толкова нежни — добави тя с отчаяно усилие да придаде на целия разговор съвсем невинна окраска.

— Току-що ги набрах долу край реката. Щастлив съм да ви ги поднеса, мис Лидия. — Мозес й поднесе букета. — Ще украсят фургона ви.

Тя се осмели и хвърли бърз поглед към Рос. Лицето му беше твърдо и непроницаемо като гранит.

— Благодаря ти, Мозес — усмихна се тя меко, като пое букета и несъзнателно го поднесе към лицето си. Цветовете погъделичкаха носа й и тя не можа да се сдържи и кихна.

Мистър Хил и Мозес се разсмяха. Рос нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, без да крие раздразнението си.

— Мозес се възхищава от майсторството ви с конете, мистър Коулман, — изрече Уинстън. Не беше толкова висок, колкото Рос, но стойката му беше изправена и горда, с която създаваше впечатление за висок ръст. — Мозес работи в имението ни откакто го помня. Аз яздех, разбира се, но никога не съм управлявал впряг от шест коня. Имате ли нещо против да покажете на Мозес няколко хватки от управлението на впряга? Защото те са в непрекъснати дрязги за лидерство откакто сме тръгнали с кервана.

Рос се изкашля смутено.

— Мисля, че мога.

— Ще съм ви изключително благодарен, мистър Коулман. Не бих могъл и да мечтая за по-добър учител — изрече почтително Мозес.

— Надявам се да разбера къде са ви проблемите — изрече сухо Рос.

— Браво, браво — просия Хил към Рос, после се обърна към Лидия. — Виждали ли сте реката? Там е много приятно и прохладно. С удоволствие бих ви придружил до там. С разрешението на мистър Коулман, разбира се.

— Аз… ъъъ… тъкмо се канех да заведа Лидия долу.

Лидия се обърна, невярвайки на ушите си. Съпругът й говореше със спокойствието на мъж, за когото вечерната разходка със съпругата му е нещо съвсем в реда на нещата. Краката й се подкосиха, когато след миг усети ръката на съпруга си да се плъзга небрежно под лакътя й, за да я привлече по-близо до себе си.

— Желая ви приятна разходка тогава — усмихна се възпитано Уинстън, като наклони шапката си към Лидия.

— Приятна вечер — пожела Мозес на свой ред, след което последва работодателя си към кервана.

Рос мигновено издърпа ръката си и остро разочарование прониза Лидия. Само за миг бе повярвала, че той е способен да я поразходи покрай реката. «Нали се е разхождал по здрач с Виктория?» помисли си тя обезсърчено.

Разходка нямаше да има. Беше й безпределно ясно, че след като мистър Хил и Мозес си бяха отишли, скандалът щеше да продължи. Липсваше й енергията от преди малко, но повдигна предизвикателно лице с, за да покаже на Рос, че няма така лесно да се предаде.

— Развратно животно, а? — запита той с тих шепот.

— Какво?

Дали не я извеждаше съвсем целенасочено от равновесие? Не беше гневен, поне на пръв поглед. В единия ъгъл на устата му се криеше лек присмех.

— Къде си чула този израз и как можа да го повториш?

Това беше най-голямото оскърбление, отправяно към Отис и Кланси от «съседите» им.

— Толкова ли е лошо? — запита тя свенливо.

Рос отметна глава назад и се разтресе в гръмогласен смях. За първи път го виждаше да се смее по този начин, и след няколко секунди тя се присъедини към него.

— Лошо? — успя да изрече накрая Рос, като изтриваше насълзените си от смеха очи. — Да, лошо е. Ако бях на твое място и исках да се отнасят към мен като с дама, никога не бих изрекъл това пред други хора.

Той отново се закикоти и когато накрая смехът му секна, той се облегна на дървото и се отпусна по стеблото му. Изгледа я с израз, какъвто досега не беше виждала на лицето му. Почти топъл и обвързващ.

— По дяволите, Лидия, какво да правя с теб? — Той прокара пръсти през косата си и след това я наклони, като я разтърси няколко пъти от удивление. — Понякога ми иде да те удуша с голи ръце, а в следващия миг ме разсмиваш така, че стомахът ме заболява.

Той се втренчи в земята и остана дълго така, докато през това време тя не отделяше поглед от главата му, като страшно й се искаше да набере смелост и да го погали по косата, да изтрие следите от напрежение около очите му. Когато накрая вдигна очи към нея, лицето му беше лишено от всякакво изражение.

— Предполагам, че нямаме кой знае какъв избор, освен да останем заедно, докато стигнем Джеферсън.

— И аз така предполагам.

«И после какво?» Изпитваше страх да попита. Бракът с непознат мъж в непрестанно мрачно настроение не беше идеален, но той поне не я биеше. Предпочиташе да го има до себе си, вместо да е сама, както беше преди месец. В действителност той й липсваше, когато не беше край нея, в каквото и настроение да беше.

— Аз наистина много съжалявам за… млякото си. Просто нямаше как да го знам, когато се оженихме.

Немигащите му очи се отправиха към гърдите й. Бяха си все същите изкусителни и сластни, както винаги.

— Така е, няма откъде да си го знаела — каза той. — Не се гневя на теб, а на съдбата.

Беше гневен, защото съпругата му бе починала съвсем нелепо. Беше с опънати нерви, защото му се бе наложило да се ожени за това момиче, като се бе убеждавал, че след като е парцал и отрепка, не му е нужна такава. И беше бесен на себе си, защото въпреки всичко това я желаеше повече от всичко.

— Защо каза на мистър Хил, че ще ме водиш на разходка до реката? Защо ме прегърна тогава?

Последните две думи тя изрече повече на обущата си, защото бе навела пламнала глава.

Защото нямам никакво желание да му позволя да те ухажва. Защото станах луд от ревност само като спомена, че иска да те поразходи. Защото това ми даде повод да те прегърна — помисли си той, а на глас каза:

— Двамата с Мозес сигурно са ни чули, че се караме. Не исках да разтръбят из лагера, че се отнасям зле с теб.

— О! — успя само да изрече тя, изпълнена с горчиво разочарование.

— Хайде да се връщаме. Мама Лангстън ще се погрижи за Лий през това време.

И с движение, изненадващо и за двамата, той обгърна талията й и я поведе.

— Това е най-жалката гледка, на която съм ставала свидетел.

Сламената глава на Буба Лангстън проби водата и той изскочи целият, като плюеше и пръскаше вода. Само на няколко фута от него Присила Уоткинс бе разположила прелестите си върху тревистия бряг на потока. Беше с подпрени зад гърба ръце, коленете й стърчаха, нехаейки, че голяма част от бельото беше изложено пред погледа на момчето.

— Защо ме шпионираш? И какво е жалкото? — полюбопитства Буба, като пристъпваше предпазливо към брега. Благодареше на Бога, че не се беше изкушил да свали всичките си дрехи преди да се гмурне, а бе оставил бричовете си.

— Никого не съм шпионирала — отвърна превзето тя. — Просто дойдох тук да се разхладя малко. Във фургона става някакъв ужас през деня, знаеш! — Присила разтвори устата си до положението, за което знаеше, че никой мъж не може да отклони поглед от нея. Вдигна високо ръце над главата си и се протегна лениво, обтягайки и без това тясната си рокля върху добре оформените си гърди. Ресниците й се притвориха върху светлосивите й очи и тя му отправи съчувствен поглед.

— Жалко нещо са твоите гърди, Буба Лангстън. Без никакво косъмче върху тях. Ама съвсем никакво. Веднъж видях мистър Коулман, когато се къпеше в реката. Целият е космат. Под мишниците, по гърдите. Даже и по местата, които една млада дама не бива да вижда.

Тя се прозина широко, имитирайки скука, докато през това време зоркият й поглед не се отделяше от адамовата ябълка на Буба, която мъчително се раздвижи.

— Знаеш ли кое му е най-хубавото да си до реката? — запита тя, като изведнъж се оживи. — Ей сега ще си сваля обувките и чорапите и ще си потопя краката в студената вода. Момичетата нямат тая свобода като момчетата. Не можем да се разсъблечем до кръста и да си поплуваме на воля като вас.

Буба следеше като омагьосан как момичето развърза обувките си и ги изу. Повдигна роклята си и започна бавно да сваля чорапите. Той се напрегна целият при вида на ръцете й, които се плъзнаха по коляното и глезена, освобождавайки го от чорапа. Тя го издърпа от гъвкавия си крак и когато Буба видя бялата гола плът, помисли, че ще умре.

Тя бавно протегна крака си в буйната вода с притворени очи и ленива физиономия. Прекара сладострастно език по пълните си устни. Буба изстена тежко и направи още три крачки към нея във водата с внезапно натежали крака.

— Присила.

Тя се направи, че не го чува. Полата й се виеше около кръста.

— Толкова е приятно! Почти колкото и някои други неща, нали, Буба?

Умът му вече бе порядъчно размътен и отговорът му не беше съвсем адекватен.

— Хубаво е човек да е окосмен там.

Тя се усмихна с престорена свенливост.

— О, не.

— Истина ти казвам.

Буба вече стоеше само на няколко инча от нея. Течението на водата тласкаше краката й към бедрата му. Господи, всеки миг щеше да умре!

— Виждаш ли?

Тя се приведе силно напред и се престори, че се взира в гърдите му.

— Е, наистина, така е. Виждам няколко нещастни косъмчета тук-там.

Тя вдигна поглед към пламналото му лице изпод замрежените си ресници.

Понижавайки гласа си до съблазнителен шепот, попита:

— Какво чувстваш, когато растат?

Езикът на Буба бе надебелял до такава степен, че едва се събираше в устата му. Не можеше да го помръдне дори и от това да зависеше животът му. Все пак успя да изтръгне неясно:

— Пипни и ще видиш.

Очите на Присила пламнаха триумфално и тя предпазливо се огледа през рамо.

— Няма да кажеш на никого, ако го направя, нали? Даже и на досадния си брат?

— Кълна се — изрече той с искреността на светец, даващ свещена клетва.

— Добре тогава.

Тя протегна ръка и точно когато пръстите й докосваха гърдите му, се отдръпна рязко назад. — Не мога.

Господи, тя щеше да го умори!

— Разбира се, че можеш — простена той. — Хайде, докосни ги.

— Ти си истинско животно, щом ме караш да върша такива работи, Буба Лангстън — изрече тя обвинително.

Буба отдавна не беше на себе си, за да забележи, че му приписваха ролята на съблазнител. В съзнанието му нямаше място за нищо друго, освен за изгарящия допир на връхчетата на пръстите й върху неговите гърди. Вълни от топлина започнаха да се надпреварват по тялото му. Възбудената му до скъсване мъжественост пулсираше в панталоните му. Ако водата не го покриваше до кръста, тя щеше да стане свидетел на метаморфоза, причинена от нея. Но и без това пръстите на единия й крак го гъделичкаха безмилостно по слабините.

— О, Буба — изстена тя, притваряйки очи и придвижвайки пръстите си по-надолу. — Толкова ми е хубаво да те докосвам. Ти си толкова мъжествен.

— Така ли?

— Аха. — Тя въздъхна със съжаление и отдръпна ръце. — Но аз не трябваше да се оставям да ме уговаряш да правя това. Цялата съм настръхнала.

— Така ли?

Тя кимна, и сламенорусата й коса се разсипа по раменете.

— Мисля малко да се понапръскам с вода, за да се охладя.

Преднамерено избягвайки погледа на обезумелите му очи, тя безгрижно разкопча първите две копчета от роклята и се приведе към потока, след като се увери, че гърдите й се виждат без всякакво усилие. После загреба вода в шепите си и я изля върху тях.

— Оооох — простена тя леко. — Толкова ми е хубаво.

Продължи да се облива с вода дотогава, докато предната част на роклята й не подгизна и прилепна към тялото й.

Когато се изправи, посрещна с присмехулна изненада объркания поглед на Буба. Проследи го как стига до гърдите й. Памучната тъкан така релефно бе очертала съдържанието под нея, че очите на Буба съвсем се остъклиха. От студената вода зърната й бяха настръхнали точно както го бе планирала.

— О, имай малко милост — извика тя и ги закри с ръце. — Не ме гледай така, Буба. Блясъкът в твоите очи ме кара да се удавя от срам.

— Ти ме гледаш — изрече дрезгаво той с надебелял език.

Тя бавно отпусна ръце по тялото си, като преднамерено ги остави да слязат по извивката на гърдите и задържа пръсти върху зърната.

— Значи аз съм те гледала, така ли? Бива си те да се възползваш от неопитността на едно момиче, но да знаеш, че не е честно.

Той стоеше изправен пред нея, без да отделя поглед от гърдите й, без да вижда отчаянието, което изтънява устните й. Момчето беше повече от тъпо, тя беше сигурна в това, и ако Скаута не беше отпрашил още на момента, в който спряха да лагеруват, тя едва ли щеше да се занимава с тоя идиот тук, който очевидно и представа си нямаше за какво служи инструмента в панталоните. Но тя добре знаеше и направо не я свърташе на едно място от желание.

Явно се налагаше малко да го поокуражи.

— Аз те докоснах — изрече тя меко, като остави гласа си да потрепери на границата, там, откъдето тръгваха обикновено сълзите. — Но аз знам, че ти никога не би ме насилил да го правя, нали, Буба?

Пръстите на краката се извиха надолу, като огънаха в дъга красивото й стъпало, така че легнаха върху копчетата на панталона му.

Светлосивите й очи се забиха в неговите.

— Ти каза, че което си е право, право си е.

Тя прокара език по устните си, като се увери, че той не е пропуснал жеста й. Мигна няколко пъти с ресниците си и успя да извлече сълзи.

— Ти наистина си животно. Но само ако обещаеш да не кажеш на никого.

— Кълна се — повтори той, без да откъсва очи от възбудените зърна на гърдите й. Неловко извади ръце от водата. — Ще ти намокря роклята.

— Няма значение!

Тя за малко не изпадна в истерия. Ако на мястото на този дръвник беше Скаута щяха вече да правят. А сега й налагаше да обяснява всяка крачка на този идиот.

Ръцете на Буба се сключиха около тялото й, отначало леко, после в очакване на нейната реакция, по-силно. Той стискаше, търкаше, натискаше и не му се вярваше, че може да изпитва такова удоволствие. Събра достатъчно кураж, за да прокара пръсти по зърната й.

— Ооо, Буба. Правил си го и преди с друга жена — простена Присила.

Тя бе разтворила крака и той съвсем естествено се бе наместил между тях. Петите й докопаха бедрата му отзад и се сключиха около тях.

— Никога, кълна ти се.

— Хайде, Буба, на мен можеш да ми кажеш.

— Никога, кълна ти се, Присила. Ти си първото момиче, което обичам.

— По-силно — простена тя. — По-силно ги, Буба, и ела по-наблизо, за да…

— Буба Лангстън!

Името му прозвуча като гръм от небето и отекна в главата му, като го изпрати обратно във водата. Ако Присила не бе успяла да докопа един по-здрав кичур трева, и тя щеше да го последва.

— Да, мамо? — обади се Буба, хлъзгайки се по камъните във водата, докато се мъчеше да се излезе на брега.

— Татко ти има нужда от помощ.

— Да, мамо — отвърна той послушно, издърпвайки ризата си изпод храста, където я бе метнал. Мокрите му бричове залепнаха за тялото му докато се промъкваше между дърветата.

Мама Лангстън, която изглеждаше непробиваема като скала даже и с Лий Лангстън в прегръдките си, връхлетя върху момичето, което се мъчеше да нахлузи чорапите си.

Когато Буба Лангстън се скри от погледа й, стисна Присила за косата, уви я около ръката си и изтегли момичето на крака.

— Възпитавам порядъчно момче и искам да си остане порядъчно, разбра ли?

— Пусни ме — сопна се Присила, като напразно се мъчеше да се освободи от желязната хватка.

— Ти си една малка мръсница и аз го разбрах още първия път, когато те видях. Сега те предупреждавам да стоиш по-далеч от Буба.

— Той…

— Той съзрява и осъзнава мъжествеността си и точно ти си примамката, която му трябва, за да си навлече маса неприятности. А аз няма да го допусна.

— Ще кажа на мама какъв език ми държиш.

— Няма, защото тогава романът ти със Скаута ще приключи.

Присила мигновено спря да оказва съпротива и Мама Лангстън разбирайки, че вече е сломила упорството на момичето, го освободи.

— И следващия път, когато те засърби между краката, иди при някой друг, и остави момчето ми на мира.

Във фургона Буба вече я чакаше. Тя не придаде словесен израз на нравоучението си, но очите й казваха достатъчно ясно какво мисли за развлечението му с Присила Уоткинс. Буба конвулсивно преглътна и с пламнало като божур лице, от което корените на косата му съвсем просветляха, я попита:

— Да ти помогна ли да направим вечерята, мамо?