Защото те обичам

Глава дванадесета

Лидия тъкмо простираше изпраните дрехи на въжето, което Рос беше опънал между фургона и едно младо дърво, когато се появи Анабет задъхана, с божурено лице и възбуда в очите.

— Познай кой дойде долу до реката!

Без да изчака отговор, тя продължи:

— Един амбулантен търговец, който кара повече стока, отколкото можеш да си представиш. Разбира се, че Лиона Уоткинс вдига врява до Бога, че било неделя и хората не трябвало да пазаруват нищо в деня, отреден ни от Бог за почивка, но мистър Грейсън каза, че времената не били от съвсем обичайните и хората не могат току-така да се втурнат към града в неделя. Видях с двете си очи как Присила купи един шоколад и веднага го скри в джоба си. Мама каза и ти да отидеш при търговеца, защото видяла много хубаво парче плат, от което щяла да излезе чудна рокля за теб тъкмо за Четвърти юли.

Лидия бе спряла да простира, докато слушаше оживеното дърдорене на момичето. Рос, който в това време поправяше един оглавник, също бе спрял работата. И двамата едновременно избухнаха в смях.

Отношенията между тях след Оуентаун бяха останали толкова обтегнати, че смехът им ги изненада. Когато се спогледаха, той секна сякаш по команда и те смутено извърнаха глави един от друг.

— Е, няма ли да отидеш долу и да видиш какво става? — запита недоверчиво Анабет, когато Лидия продължи простирането си.

— Не се нуждая от нищо — изрече спокойно тя.

— Но мама казва, че този плат щял да изглежда най-добре върху теб, защото е златист и при твоята коса и всичко останало… искам да кажа… трябва отидеш там да видиш колко много неща предлага.

— Имам работа, Анабет — обясни търпеливо Лидия на момичето и хвърли поглед към Рос.

Той остави оглавника настрана и влезе във фургона. Тя не се нуждаеше от нищо, нито пък желаеше каквото и да било, но щеше да бъде много хубаво, ако й предложеше да я заведе на разходка долу до амбулантния търговец.

Трябваше да е разбрала досега, че не трябва да чака никаква вежливост от негова страна. Едва ли й беше проговорил и две думи, откакто бе разбрал, че Уинстън е посещавал съпругата му в негово отсъствие. Всяка нощ, след като се увереше, че тя и Лий са заспали, развиваше постелята си под фургона. Никой не му обърна внимание. Повечето от мъжете спяха отвън, където беше по-хладно.

За Лидия обаче не можеше да се каже същото. През нощта взе да й липсва хъркането му. Липсваше й присъствието му. Липсваше й гледката на свалящия ризата и обувките си Рос.

— Мама Лангстън ще ти даде ли да си купиш нещо? — попита тя, като се опита да не обръща внимание на болката в гърлото си.

— Тате ни даде по пет цента.

— Тогава отивай по-скоро долу, защото ако закъснееш, Присила Уоткинс ще изкупи целия фургон.

Анабет се разсмя, но настроението й бързо спадна.

— Сигурно си права. Но няма ли да дойдеш с мен?

Тя беше толкова щастлива, че майка й беше поръчала да съобщи новината за амбулантния търговец на Рос и Лидия. А сега се оказа, че всичко е било напразно, защото нито единият, нито другият проявиха каквото и да било въодушевление.

Лидия поклати глава.

— Когато се върнеш, ела ми покажи какво си купила.

Анабет се отдалечи, тътрейки крака в пръстта. След малко обаче първоначалното й настроение се възвърна и тя затича с пълна сила към реката.

— Лидия?

Тя надзърна над импровизирания простор към Рос.

— Да?

Той взе ръката й и я издърпа между мокрите дрехи. Отвори дланта й и пусна няколко монети в нея.

— Иди си купи нещо.

Тя погледна блестящите монети, после вдигна поглед към фургона. Знаеше, че Рос крие някъде там парите си, но нямаше никаква представа къде, нито пък я интересуваше. Парите не я вълнуваха, защото никога не бе ги имала преди и стойността им за нея нямаше значение. Единствената причина да представляват нещо сега, беше фактът, че Рос й ги даваше.

— Нямам нужда от нищо.

— Не си купувай нещо, от което имаш нужда. Купи си нещо, което ти се иска.

Тя обнадеждено надзърна в зелените му очи и го запита:

— Защо?

Въпросът й го раздразни. Когато и да се появеше онова конте Уинстън Хил с някой от дребните си подаръци — парче медена пита, сладка като речта му, книга със стихове, която мислил, че тя ще хареса, пресен ябълков пай, който Мозес току-що приготвил, тя никога не задаваше въпроса какво се крие зад това. Разбира се, че този изряден джентълмен с изискани маниери винаги бе искал разрешението на Рос, преди да подари на съпругата му — да, по дяволите, на неговата съпруга — някой от подаръците си. Лидия винаги му бе благодарила срамежливо и неловко, със свенливо свеждане на очите. Но на него, на законния си съпруг, тя отказваше такова отношение. Тя не можеше да приеме щедростта му със сияйната си усмивка, с която даряваше всеки път господина с белия костюм.

Рос никога не би признал пред себе си, че изпитва ревност. Но това чувство го владееше в момента, отровило като отровна змия цялото му съзнание. И ревността беше, която го подтикна да изтърси:

— Защото всеки ще си помисли, че съм най-големият негодник, ако не позволя на съпругата си — той натърти на думата — да си купи някаква дреболия от амбулантния търговец.

Тя изстина от презрението му. Втурна се покрай него и вдигна Лий. Проклета да бъдеше, ако похарчеше и цент за себе си, но можеше да купи нещо за бебето.

— Остави Лий. Аз ще го гледам.

— Не! — Тя се извъртя и разтърси юмрук под лицето му. — Аз ще се погрижа за него. Нали за това ми плащат?

И без да изчака думите му тръгна към реката.

Денят на независимостта осъмна с ясно небе и горещо слънце. Из лагера царуваше празнично нетърпение. Беше празник, време за отдих от изнурителните часове на пътуването, ден, в който се печаха сладки и курабийки, ден за смях, музика и веселие. Ако някой ядно проронеше дума, че това е празник на янките, недоволството му бързо биваше заглушено. Южните щати бяха извоювали независимостта си от британското управление по същия начин, както и северните. След такова дълго пътуване, имигрантите охотно използваха всеки повод за празнуване и отдих.

Мама Лангстън убеди Лидия да купи от амбулантния търговец достатъчно количество от златистата материя, за да си направи рокля. Макар и да не беше кой знае каква кроячка, с помощта на Мама Лангстън и една кройка взета назаем от мисис Ригсби, роклята бе скроена. Двете жени я довършваха почти цяла вечер. Най-накрая тя бе готова.

Лагеруваха покрай реката Уачита. В резултат на обилните пролетни дъждовалежи околността зеленееше буйно въпреки юлските жеги. Дамите първи получиха правото да се изкъпят в реката и веднага щом привършиха всички сутрешни задължения, те затупаха по тревистия бряг с хавлии и калъпи сапун. Това беше една от редките възможности да се изкъпят както трябва, откакто бяха напуснали къщите си.

Празненствата започнаха на залез-слънце. Мъжете се върнаха от реката изкъпани, причесани, успокоени. Някои от мъжете бяха направо неузнаваеми, с тънки вратовръзки, блестящи катарами на коланите, или тирантите, слагани единствено в неделя. Женското съсловие също бе положило старания, разкрасявайки колкото е възможно памучните си рокли и създавайки си допълнителни главоболия с прическите.

Рос бе облякъл черни панталони, бяла риза и черно кожено яке. Вместо вратовръзка около врата си бе вързал кърпа. Среса косата си, без да използва брилянтина, който повечето мъже щедро плискаха с шепи. Отбеляза, че косата му отново е пораснала. Трябваше да каже на Лидия да го подстриже…

Той се изправи и погледна гребена в ръката си, сякаш не го познаваше, сякаш не познаваше и мъжа, който го държеше. Колко лесно бе дошло името й в ума му, за разлика от това на Виктория. Колко естествено изглеждаше да я помоли да намали пак косата му, една интимност, очаквана от жената, с която живееш. По дяволите!

— Лидия, готова ли си? — провикна се той към фургона.

Тя се огледа в огледалото, навлажни устните си и пощипа бузите си, както й беше казала Мама Лангстън. Беше се облякла с нейна помощ и помощта на Анабет, като през това време за Лий се грижеха Маринел и Атланта.

Лидия прокара длани по полата си, за да се увери, че е истинска. Златистата материя се диплеше в най-красивата рокля, която някога бе притежавала, по-хубава дори и от ония, които Рос й беше купил в Мемфис. Разтворената яка разкриваше шията и горната част на гърдите. Късите ръкави се ветрееха и едва покриваха раменете. Корсажът се закопчаваше до талията, където широк платнен колан с висящи краища се завързваше на гърба и го отделяше от широката пола. Тя нямаше достатъчно фусти, които да я направят ветрилообразна, но и без тях пак шумолеше приятно около глезените й.

Мама Лангстън я посъветва да остави косата си «както й е отредила природата», което означаваше да я остави да се вее на воля. Закичи се с диви жълти рози, които бяха открили край брега сутринта. И накрая обилно се напръска с одеколон.

— Лидия? — повтори Рос, като вложи цялото си раздразнение в този повик.

— Идвам — отвърна тя срамежливо и стъпи върху стълбичката.

Ако Рос не беше стискал зъби в опитите да овладее гнева си, то челюстта му сигурно щеше да провисне при вида на й. Крехката й фигура никога не се бе откроявала толкова съвършено, както сега в тази мека, памучна тъкан. Кожата й блестеше с блясъка на узряла праскова от слънчевия тен, придобит въпреки сламената шапка, която не сваляше от главата си докато управляваше фургона. Косата й… е, сети се, че по едно време беше ужасен от възможността тя да ходи с разпусната коса. Сега това нито го шокираше, нито го оскърбяваше. Дори така я харесваше повече.

Изтри дланите в крачолите си и й протегна ръка, за да слезе по стъпалата на фургона — нещо, което тя правеше по сто пъти на ден.

— Сигурно вече са започнали да се хранят? — каза той без никаква връзка.

— Съжалявам, че те забавих. Трябваше да тръгнеш по-рано. Аз щях да те настигна.

— Не се притеснявай.

Смелата й усмивка бе помрачена от разочарование. Той изобщо не се и канеше да отбележи колко изглежда, както предсказа Мама Лангстън. Усети как сълзите напират в очите й и й се прииска да се върне във фургона, но вече наближаваха мястото на тържеството. Всяка жена беше приготвила и донесла по нещичко за празничната трапеза; Лидия и Рос получиха огромни блюда.

Още преди да приключат с храненето, всички, които умееха да свирят на някакъв инструмент, включително и Мозес, вече дърпаха струни или прекарваха лъкове по тях.

Най-после дойде времето на най-запалените за танци. Двойките с най-гореща кръв буйно се хвърлиха във вихъра на ритмите, създавани от цигулките и хармониките. Мама Лангстън бурно пляскаше с ръце в такт с музиката и наблюдаваше с умиление как Зик за пореден път загребва с чашата си от бъчвичката с бира, която някой бе донесъл от близкия град. Тя хвана Лидия за ръката:

— Вие двамата отивайте да танцувате. Аз ще пазя Лий.

Лидия погледна съпруга си, който беше захапал дълга, дебела пура. Тя никога не бе танцувала, но отстрани не изглеждаше толкова трудно.

— Никога не са ме учили да танцувам — изрече обезсърчаващо Рос.

Мама Лангстън му се сопна:

— Няма никакво значение. Тия, дето се друсат, знаят да танцуват колкото и вие. Хвани дамата си за ръката и се отпусни в ритъма.

— И аз не знам да танцувам, Рос — обади се Лидия, като се надяваше признанието й да окуражи партньора й.

Той се вгледа в лицето й, обходи с очи тялото и осъзна за пореден път, че не е в състояние да постави ръцете си върху нея и да сдържи клетвата, дадена пред себе си, да не се люби с нея.

— Тогава няма смисъл хората да ни се смеят, нали така? — и той закрачи по посока на бъчвичката с бира.

— Е, — не издържа Мама Лангстън, — виждала съм всякакви дръвници през живота си, но тоя тук бие всички.

Лидия заби унизена поглед в земята, цялата пламнала от срам, когато изведнъж пред нея застанаха чифт лъснати обувки.

— Мога ли да имам честта да ви поканя на танц, Лидия?

Очите й се вдигнаха и срещнаха топлия, открит и разбиращ поглед на Уинстън Хил. Той я гледаше, но не с откритата враждебност или заплашителната настойчивост на Рос, а с безмерното възхищение пред това, което виждат очите му.

Мама Лангстън се засмя повторно и я побутна:

— Хайде, Лидия. Джентълменът те помоли да танцуваш с него.

— Не мога да танцувам — извини се тя.

Страшно й се искаше, но добре съзнаваше, че с това ще предизвика поредния пристъп на бяс у Рос.

Уинстън се засмя и протегна ръка, посочвайки ентусиазираните двойки, които се настъпваха в усилията си да се нагодят към музиката, без това да ги огорчава ни най-малко.

— Не виждам тук някой да може. — Той протегна ръка. — Танцувай с мен, Лидия.

Говореше с такава настойчивост, с такова силно желание, че за миг забравила какви могат да бъдат последствията, тя отпусна ръцете си в неговите и се остави да я поведе към хаоса на танцовата площадка. Той я обгърна с една ръка около талията и повдигайки ръката й с другата си ръка, постепенно се вряза в кръга от другите танцуващи.

В първия момент Лидия се почувства така, сякаш имаше шест крака — всичките куци и неспособни да крачат в една посока. Но Уинстън беше търпелив учител. Тя скоро се отпусна и започна да навлиза в ритъма. В края на четвъртата обиколка вече й се струваше, че сякаш лети и не искаше да слиза на земята.

Когато Рос забеляза жена си в обятията на друг мъж, и то Уинстън Хил, облечен в безупречен бял памучен костюм и меки ботуши от кафява кожа, пръстите му автоматично се стегнаха около чашата, която поднасяше към устните си в този момент.

Без дори да проумее, че очите му се бяха превърнали в тесни цепки, излъчващи зелена отрова; той наблюдаваше движенията им подобно на ястреб. Даваше къси и бегли отговори на закачките от заобиколилите го мъже. Лидия бе привлякла всеобщото внимание с летящите си поли, с разцъфналата в усмивка уста, и с развятата си от бурния танц коса. Всеки път, когато профучаваше покрай него без дори и да го забелязва, смеейки се до лицето на Хил, пръстите на Рос се стягаха още по-силно около чашата. Той обърна още една чаша бира и свитият му на юмрук стомах се сви още повече.

— Хайде, глупако — изкикоти се Присила, препъвайки се в мрака. — Казвам ти, че никой не те видя, когато открадна бирата.

— Ще загазим много лошо, ако някой ни е видял — каза обезпокоен Буба, като хвърли предпазлив поглед през рамото си.

— Дрън-дрън! И грам внимание не ни обърнаха! Всички се веселят като откачени. — Тя се облегна на едно дърво, уверила се, че гърдите й щръкват предизвикателно напред. — Аз си мислех за едно малко парти, в което да участваме само двамата с теб, Буба, — измърка тя, като го привлече към себе си. — Дай да си пийна малко.

Бе чакала празника цяла седмица. И тогава изведнъж Скаута й беше обяснил, че няма намерение да прекарва Четвърти юли с една сбирщина селяци; бе заминал за града, изоставяйки я сама. Тя щеше да му покаже на него, мръсния кучи син. Щеше да му разкаже играта. Да не си мислеше, че е единственият мъж наоколо? Имаше да взема.

— Застани пред мен, Буба, така че никой да не може да ни види — инструктира го тя, после повдигна ръката му с чашата бира към устата си. Наклони я към себе си, отпи малко, като остави по-голямата част да протече върху брадичката и гърдите й.

— О, Буба, подай ми кърпичката си, бързо, моля те. Ако Мама усети мириса на бирата по мен, лошо ми се пише.

Вторачен в ручейчетата от бира, които изчезнаха в корсета й, той мигновено измъкна кърпичка от задния си джоб и й я подаде. Загледа я като зашеметен как разкопчава горната част на роклята си.

— Господ да ми е на помощ — простена тя. — Протекло ми е чак до кръста. Ще си разкопчея и камизолата, но ти обещаваш да не правиш нищо, от което да се срамуваш по-късно, нали, Буба?

Той кимна с пресъхнало гърло. Всичките предупреждения, които майка му беше набила в главата, се изпаряваха едно след друго с всяко копче от камизолата, която сръчните пръсти на Присила разкопчаваха.

Оглеждайки го с лукав поглед, тя прекара кърпичката по голите си гърди, повдигайки ги, замятайки ги наляво и надясно, търкайки зърната им докато се втвърдят, изтривайки въображаемата бира по тях.

Когато кърпичката се плъзна за последен път по гърдите й и ги остави съвсем разголени, Буба тежко изстена. Това беше звук, зародил се в слабините му, и проправил си път към гърлото и оттам — извън тялото му.

— Присила, много си красива — изтръгна той от себе си.

— Сигурна съм, че го казваш само така, да ми направиш вятър — промърмори тя, извивайки гърба си в дъга и повдигайки услужливо гърдите си.

— Не, не, Присила. Аз те обичам, казах ти го вече.

— Ако ме обичаш, тогава ще ме целунеш и… и ще ме натъпчеш.

Буба я изгледа, безмълвно удивен, преди да се притисне още по-плътно в нея. Устата му докосна нейната. Присила се нагласи и разтвори бедра, за да притисне слабините си в издутината на панталона му. Буба изстена меко и я притисна с всичка сила. Сложи ръце върху гърдите й и нежно започна да ги гали.

— О, Буба, толкова ми е хубаво.

Тя прокара езика си по устните му. Момчето панически се отдръпна. Беше шокиран, но видя отблизо сивите й очи, усети ръката й да го тегли обратно към гърдите. Той с безнадежден стон залепи отново уста в нейната.

Този път устните й бяха разтворени и следвайки немите й напътствия той напъха език в устата й. Щипеше зърната й с връхчетата на пръстите си съвсем по инстинкт. Не се налагаше особена нежност, защото Присила обичаше грубата сила. Тя се триеше едновременно в него и в дървото и стенеше от удоволствие.

— Имам нещо специално за теб — изрече тя, останала без дъх, като го отблъсна.

Буба не беше толкова готов да спре пламналата си кръв. Опита се да намери отново устните й, но тя го отблъсна, като се изсмя леко и отмести протегнатите към гърдите й ръце.

— Буба Лангстън, дръж се прилично — изрече тя с присторена строгост. — Обещай ми, че няма да кажеш на никого. Защото ги крия от мама. — Тя повдигна полите си заедно с фустанелите и опря коляно си в бедрото му. — Купих си тези червени сатенени жартиери от оня амбулантен търговец. Виждаш ли ги? Не са ли хубави?

Той не виждаше нищо от жартиерите. Не можеше да отдели очи от гладката бяла плът над тях.

— Да, виждам ги — изрече с надебелял език.

Докосна жартиерата с един пръст и после го прокара нагоре да усети плътта й.

— Как не те е срам, Буба — изрече тя рязко дъх, но не се опита да спре ръката му.

Окуражен, Буба продължи да изследва пространството по-нагоре. Дъхът му изведнъж секна, когато пръстите му се заровиха в нежната коприна на тъмния триъгълник.

— Присила, не носиш ли нищо под…

— О, днес беше такава жега. Така исках да се разхладя. О, Буба, не трябва, недей, о, Боже, не ме докосвай там!

— Моля те, Присила — започна да я увещава той. — Няма да ти причиня болка. Боли ли те? Ако те боли, ще спра.

— О, недей! — Той понечи да се отдръпне, но извитото в дъга тяло на момичето го повика обратно. — Искам да кажа, че понякога мъжът може да се увлече, ако дамата му позволи да стигне дотам и после… О, точно там, Буба. — Тя потръпна. — Да, да.

— Присила — въздъхна той, като зарови уста в шията й.

— Пипни да видиш колко си ме намокрил, Буба.

— Толкова съм твърд, че направо ме боли — избърбори той, заровил лице в нея.

— Дай да ти помогна.

Тя го сграбчи през панталоните и го стисна със знаещите си пръсти. Започна ритмично да го разтърква.

— О, Господи — простена той.

Щеше да умре и всички начело с майка му щяха да разберат как е умрял, но това изобщо не го вълнуваше. Той заби дълбоко пръсти в меката, податлива плът.

— О, Буба, беше чудесно — простена тя. — Но не тук, да отидем до реката. Хайде, по-бързо.

Той отдръпна ръката си като омагьосан и се отмести. Тя спусна крака си на земята и намести корсета си. После, гледайки го със замъглени от страст очи, го хвана за ръката и го задърпа. Но изведнъж и двамата спряха като вкаменени, когато видяха Люк Лангстън, изтегнал се върху едно паднало наблизо дърво. Той се правеше, че не ги вижда и си дялкаше някаква пръчка с джобно ножче.

Изведнъж вдигна глава и се престори на изненадан.

— О, здравейте — изчурулика той. — Прекрасна вечер, какво ще кажете, а?

— Ти, мръсно дребно копеле — извика Присила. — От колко време си тук?

— Горе-долу откакто се издуха панталоните на Буба. Хей, Буба, кога започна да гледаш гъби в бричовете си? Толкова голяма досега не бях виждал.

— Ще те убия — изрева Буба и се втурна към брат си, който мигновено се преметна през дънера и хукна лек като вятъра из гората, крещейки като индианец. Буба се затича след него.

— Проклети тъпи селянчета — измърмори Присила под нос, докато оправяше дрехите си.

Продължи с ругатни чак докато стигна фургона и се пъхна сред завивките си, проклинайки лошия си късмет.

Рос обърна гръб на танцьорите и потопи чашата си до останалата на дъното в бъчвичката бира. Малко е да се каже, че беше бесен. Беше позеленял от ревност. Почти не чувстваше алкохола в себе си. Пиянството беше единственото състояние, което можеше да държи под пълен контрол, но точно сега нямаше такова желание. Обърна още една бира, като му се прииска да беше уиски, за да може да се напие по-бързо.

Какво, по дяволите, го беше грижа, че тя си развява полите пред целия лагер с Хил? Нека да прави каквото си ще. Веднага щом се доберяха до Тексас и се установяха там, щеше да започне формалностите по развода. В тоя край на страната всичко беше разсипано от войната. Едва ли щеше да е проблем да се уреди някакъв развод.

Той се люлееше напред-назад, а гневът му зрееше бавно в него, докато се мъчеше да нададе ухо на мръсната история, която разказваше мистър Апълтън. Всички следяха със затаен дъх, да не изтърват някоя от по-солените думи. Рос не отделяше поглед от лицето на Лидия, което сияеше до това на Хил. Тя никога не го беше гледала по този начин. Откри, че сладострастната й уста и чувственото й поклащане в темпото на музиката го отвращават. Така поне се мъчеше да убеди себе си.

Тя го правеше на глупак пред всички съвсем преднамерено и хладнокръвно. Танцът й с тоя префърцунен пикльо сочеше на всички какво липсва на съпруга й. Е, той пък нямаше да остане тук и да се остави да го прави на глупак тая дребна курва, за която се бе заробил. Ако му се наложеше, щеше да я влачи за косата чак до фургона…

Но къде беше тя?

Рос се завъртя да огледа полуделите танцьори. Замъглените му от злоба очи се опитаха да се концентрират върху двойките, но дори и след няколко минути не успя да открие нито Лидия, нито Уинстън. Захвърли чашата си в земята си запробива път през шумната тълпа.

— Хей, Коулман, гледай къде стъпваш…

— Къде отиваш, Рос?

— Рос, искаш ли да си пийнеш още?

— Къде ти е дамата, Рос…

Не чуваше, нито виждаше какво става около него. Усещаше само как напрежението се надига в гърдите му. Жаждата за насилие го изпълваше от край до край, жадуваше за отдушник. Не беше изпитвал това чувство от времето, когато участва в последния си обир с Джеси и Франк. Юмруците му се свиха съвсем механично; докосна по навик кобура и смъртоносното му съдържание. Беше празен, но той въпреки това продължи да разблъсква тълпата, твърдо решен да открие невярната си съпруга и любовника й.

— Рос, казах на момичетата да отнесат Лий в нашия фургон и да го приспят, така че вие с Лидия останете на танците докогато искате — обади се Мама Лангстън, когато мина покрай него. Той я изгледа с невиждащи очи. — Остави го при нас във фургона до сутринта. Няма нужда да…

— Къде е тя? — изсъска той.

Мама Лангстън го бе следила повече от час и виждаше добре, че прелива от ревност. Беше достатъчно умна да не се усмихне на въпроса му. Вместо това огледа безгрижно танцьорите.

— Кой? Лидия ли?

— Да, Лидия.

Рос изплю името й като нещо достатъчно гадно, озовало кой знае по какъв начин върху езика му.

— Не знам. Одеве танцуваше с мистър Хил.

Рос разблъска и последните от празнуващите и залитна към фургоните, които в по-голямата си част тъмнееха и изглеждаха на напуснати. Ако тя беше отишла с него във фургона му… Ако ги откриеше двамата… Не искаше дори да мисли за това… Трябваше да разбере… Къде се намираше тя…

Лидия никога не беше прекарвала по-приятна вечер от тази в живота си. Уинстън се отнасяше с нея така, сякаш тя не беше отраснала сред тинята, насилена да изтърпи животинската сласт на заварения си брат. За Уинстън тя беше лейди и той непрестанно й правеше комплименти за начина, по който изглежда, за танцуването й, носеше й чаши с пунш, смееше се заедно с нея, споделяше ликуването й.

Когато се разкашля, тя разтревожено го запита дали е наред. Той настоя, че му няма нищо и тя му повярва до момента, в който трябваше да прекъснат танца и да се изтеглят извън кръга от танцуващите двойки. Разтърси го такава кашлица, каквато тя не беше чувала през живота си.

— Уинстън? — Тя постави ръка на рамото му, докато той се бе огънал на две с разтърсващо се тяло, сякаш го душаха. — Какво да направя?

— Съжалявам — успя да прошепне той. — Всичко е наред.

Но не беше. В ъгълчетата на устните му светеха капчици кръв и лицето му бе придобило цвета на стар восък.

— Искате ли да повикам Мозес?

Той поклати глава, като прилепи отново кърпичка до устата си.

— Нека се повесели — изрече задавено, когато пристъпите му притихнаха. Следващите обаче бяха още по-лоши от предишните и Лидия наистина се разтревожи.

— Уинстън, кажете ми какво да направя?

— Лекарството ми — изхърка той.

Очите й потърсиха Рос, но той бе застанал с групичка мъже около бъчвичката с бира и щеше да й се наложи да минава през цялата танцова площадка, за да стигне до него. Не искаше да изоставя Уинстън сам толкова продължително време. Тя го хвана за ръкава.

— Къде е лекарството ви? Къде е, Уинстън?

— Във фургона — изстена той.

— Хайде — Тя реши да се погрижи за него, вместо да тича за някой друг. Можеше да се задави до смърт преди да успее да привлече нечие внимание, като знаеше също, че ще бъде много смутен, ако станеше причина за смут в лагера. Тя го обгърна с две ръце и го поведе към гъстите сенки, където бяха спрели фургоните за през нощта.

— Кой е вашият? — запита тя.

Той вдигна безсилно ръка и те се насочиха към него, препъвайки се в тъмното.

— Съжалявам много, Лидия — не спираше да повтаря той.

— Добре, стига вече. Не говорете повече, защото ще почнете пак да кашляте.

— Ненавиждам се за това.

— Вината не е ваша.

Тя го запита до стълбичката:

— Можете ли да се качите сам?

Той кимна и с върховно усилие на волята си изкачи стъпалата, като спираше да си поеме дъх и да се изкашля. Накрая се добраха до вътрешността и Лидия примига в мрака, докато Уинстън се довлече до постелята си. Рухна върху нея по гръб, сграбчен от поредния пристъп кашлица.

След като очите й привикнаха с тъмнината, Лидия потърси фенера и кибрит и след малко фитилът загоря с треперлив пламък.

— Къде е лекарството? — попита тя меко, докато той отчаяно се бореше за глътка въздух. Дробовете му агонизираха.

Той посочи малко дървено шкафче. Лидия отвори капака му; отдолу се криеха няколко тъмни бутилки с тинктура в кутия от тиково дърво, облечена в кадифе. С трепереща ръка измъкна нужното шише.

Тя отмести сандъчето встрани и дръпна корковата тапа. Повдигна с една ръка главата му, а с другата притисна тъмнокафявото стъкло към устните му.

— Благодаря ви, Лидия.

— По-добре ли сте сега?

Веждите й се свиха от загриженост.

Косата обхващаше лицето й подобно на слънчеви лъчи. Ситни капчици пот покриваха челото й. Бе възбудена. Тя нямаше и най-малка представа колко красива изглежда на болния мъж, който би дал всичко на света, само да можеше да се почувства здрав и силен в този момент.

— По-добре съм — отвърна тъжно той, като страшно му се искаше лицето й да не толкова силно състрадание, а страст.

— Дай да ти помогна. — Лидия развърза копринената вратовръзка, стягаща врата му и невъзмутимо разкопча жилетката и предната част на ризата.

Уинстън я улови за ръцете и я спря.

— Това е вече грижа на Мозес, когато си дойде. Ти се върни на празненството. Аз съм добре.

— Да отида ли да му кажа?

Той поклати глава върху.

— Веднага щом забележи, че не съм там, ще си дойде. — Уинстън стисна силно Лидия за ръката. — Благодаря ви, Лидия.

— Няма защо.

Инстинктивно, по майчински, пръстите й отмахнаха влажните кичури коса, залепнали за челото му. В същото време Уинстън повдигна другата й ръка до устните си и нежно я целуна.

Рос се сгромоляса през входа на фургона подобно на жаден за плячка вандал, дърпайки встрани с всичка сила брезента. Стресната от шума, Лидия рязко се обърна, но не и преди Рос да беше зърнал сцената, която болното му от ревност съзнание беше изтълкувало като любовно интимна.

Лидия рязко отскочи от него. Той вече не носеше коженото си яке, нито кърпа на шията. Няколко от копчетата на ризата му се бяха разкопчали и отдолу изпъкваха и играеха буците мускули. Лицето му беше страшно. Зелените му очи я пронизваха безумно изпод надвисналите черни вежди. Загубилата му вида си коса беше подивяла също като изражението върху лицето му. Под настръхналите му мустаците устата се свиваше в тясна, бяла ивица. Стоеше с широко разкрачени крака, мускулите на бедрата му се свиваха и разпускаха на огромни топки под тесните, черни панталони.

Дори и храбър мъж би загубил самообладание при такава гледка. Настръхналата му поза предсказваше сигурна беда за всеки, когото той считаше за враг.

— Рос? — простена със слаб глас Лидия.

— Трогателна сцена — изръмжа той.

Уинстън се опита да се изправи в леглото.

— Позволете ми да…

— Той е болен. Помогнах му да се прибере във фургона. Задушаваше се… Той…

— Ти си моя съпруга — изръмжа Рос, като направи две гигантски крачки да я стигне. Пръстите му се сключиха над лакътя и той със замах я издърпа на крака. — Не исках да ми ставаш. И все още не искам. Но докато си моя съпруга, проклета да си, ще се държиш като такава.

— Рос, моля те, изслушай — опита се да го убеди със слаб глас Уинстън. Последното нещо на земята, което той искаше, беше да навлече неприятности на Лидия. — Обстоятелствата те заблуждават. Абсолютно нищо такова не се е случило…

— Все още не — изсумтя Рос. — Но мисля, че дойдох тъкмо навреме.

— Не! — изкрещя Лидия, като се опита да се изтръгне от желязната хватка на Рос.

— Хайде.

Той я повдигна, понесе я към изхода на фургона и я прехвърли през него.

— Той е болен — изрече тя, като забиваше токове в пръстта и дърпаше ръката си. — Аз трябва…

— Ще си получиш всичко, което ти се полага, всичко, от което имаш нужда. Но ще го получиш от мен, твоя съпруг — изръмжа той.

Тя се спъна в него и се хвана за колана му, за да не падне. Блесналият в очите му гняв я ужасяваше. Зъбите й затракаха и костите й отказаха да я държат изправена.

— Кккакво… искаш да кажеш?

През това време вече бяха стигнали до фургона. Той я сграбчи в прегръдките си и изкачи стъпалата на стълбичката по две наведнъж. Сгъна се почти на две, но не я пусна, докато влизаше.

— Лий…

— Мама Лангстън ще се погрижи за него. — Той се изсмя със смях, от който гръбнакът й настръхна. — До сутринта.

Захвърли я най-безцеремонно върху постелята и тя сграбчи отчаяно поли, да закрие разголените си крака.

— Не се измъчвай с такива добродетелни жестове, Лидия. Дори и да съм имал някакви съмнения по-рано, ти ги премахна окончателно всички тази вечер.

— Не — прошепна тя и седна, като се опита да се свре в най-далечния ъгъл на фургона. Това изражение на лицето му й беше познато отпреди. От Кланси. Беше непоклатимо. То означаваше, че няма да се трогне от никакви молби, и щеше да стане това, което той желае. Очите на Рос бяха оживени от прекалено многото пиене, бяс и възбуда.

— Не, Рос, моля те — изскимтя тя, като покри гърдите си с ръце.

Той изтръгна ризата от гърдите си и стомахът му се белна в мрака. Лидия следеше като омагьосана играта на мускулите му. Зловещият белег приличаше на разгневено червено око, което намигаше. Той разкопча колана си и изхлузи с плясък широката кожена лента от гайките. Тя се сви още повече в отчаян опит да се защити, като си помисли, че първо ще я бие. Но той го захвърли на няколко крачки и започна бавно да разкопчава панталоните си.

Тя повдигна молещи очи към него. Мълчаливо го молеше да не прави това, което е намислил, да не й причинява болка, да не я насилва, както я насилваше Кланси.

— Моля те, Рос.

— Нали искаше мъж? — изрече той с галещ глас, докато се наместваше в постелята. — Е, сега вече ще го имаш.

Придвижи се с такава бързина, че тя в един миг се озова под ръцете му.

Тя се мъчеше да се бори с него, изпаднала в паника и обзета от лудо желание да се изтръгне, като диво животно, озовало се в капан.

— Не, не — стенеше тя, напразно съпротивлявайки се на страшната сила, която я притискаше надолу.

— О, да. На колко други мъже си се давала под наем? С какво съм по-различен от тях?

Розите в косата й се смачкаха под главата й, докато тя се мяташе. Косата й се стелеше по лицето, врата, раменете й.

— Не, Рос, не. Господи, не му позволявай да ми причини това — извика тя отчаяно.

— Господ няма да ти помогне, Лидия. Господ никога не чува. Той никога не е до теб, когато имаш нужда от Него.

Хвана ръцете й в един стоманен юмрук и ги изтегли над главата. Пръстите му алчно се заровиха в копчетата на корсета, докато го разкопчеят. След като го захвърли настрана, той се зае с камизолата и ситните й копчета. Дишаше силно и учестено; издърпа тъканта и гърдите й се откриха пред алчния му взор.

Лидия простена, стисна с всичка сила очи и изви глава настрана. Само да я беше попитал, и щеше да се съгласи. Само ако беше малко по-нежен…

Но той искаше да й причини болка, да я насили, да я покрие цялата със синини, също като Кланси. А този път щеше да бъде още по-лошо. Рос имаше силата да я нарани по начин, на който Кланси не беше способен. Тя обичаше Рос и фактът, че той е способен на такова отношение към нея, причиняваше непоносима болка на душата й. Той, който дори и не можеше да си представи да удари някой от конете си.

Рос не посегна към гърдите й. Някаква останка от здрав разум в просмуканото му от алкохол съзнание го предупреди, че ако я погали, щеше да изпита нежност към нея. А това не трябваше да се случва. Тя имаше нужда от един хубав урок и той щеше да й го предаде.

Той набра полата и фустите й до кръста. Тя отчаяно простена и се опита да стисне бедра. Той брутално се освободи от останалото бельо и после разтвори бедрата й с коляно. Втвърденото му мъжество пулсираше и той бързо се намести върху нея.

Ако това беше Кланси, Лидия щеше да го гледа в очите с цялото си презрение и омраза, на които беше способна. Но тя не можеше да ненавижда Рос и вместо да го изгори с пламъка на огнения си поглед, тя извъртя глава встрани, докато той проникваше в нея. Тя не очакваше раздиращата болка, която разкъса тялото й. Изви се в дъга и нададе кратък вик.

Рос потъна в нея и натисна още по-силно. Когато тя го пое, той замря. Започна да гълта въздуха шумно, на пресекулки, и след малко разумът му започна да се възвръща. И тогава той проумя какво е правил. Бесът на ревността, който бе обагрил в червено целия свят, беше издухан като мъгла и той се оказа лице в лице с едно горчиво съжаление.

И удоволствие. За чиято интензивност дори и не предполагаше, че може да съществува.

Той не искаше да изпита удоволствие. Но въпреки това то го пронизваше целия, разума му, сърцето му, корема му, мъжеството му, проникнало толкова дълбоко в нея. Трябваше да направи някакъв опит, за да разбере, дали не сънува. Може би това беше негова фантазия, еротичен продукт на мъж, изпаднал в алкохолен делириум.

Той леко се раздвижи, не желаейки да се разбуди от съня, в случай, че сънуваше. Беше истина. Размърда се върху нея и чудодейното усещане отново го прониза.

— Не — прошепна той, — не може да е толкова хубаво с теб.

Гласът опровергаваше думите му. Беше гласът на мъж, изпитващ най-върховното физическо удоволствие. На мъж, който обича.

Но грешеше. Не можеше да допусне такова изживяване. Не трябваше. Той се отдръпна с мисълта да се измести, тялото му не искаше да го послуша и той отново потъна в тая сладка дълбочина.

— Проклятие, не може да бъде толкова хубаво с теб — скръбно въздъхна той в шията й.

Разрушавайки и най-добрите му намерения, ръката му се придвижи между телата им. Намери едрите й зрели гърди и ги заопипва с алчността на слепец. Шепата му се изпълни от чудна плът. Галеше кадифената кожа, изучаваше зърната й с връхчетата на пръстите си, наслаждавайки се на меката им тъкан, докато започнаха да се втвърдяват под възглавничката на палеца му.

Без да проумее, че е помръднал, той отмести ръка и зарови уста в гърдите й. Мустаците му я галеха в неволна ласка, докато накрая устните му откриха зърното, надуто и зачервено. Затвориха се около него, като в същото време езикът му го галеше бързо. После го всмука нежно, пое го в устата си, разтапяйки се върху езика му с вкуса на жената под него…

Главата му се повдигна и той се вгледа в очите й, които се бяха разширили и го гледаха в някакъв унес. Видя собствените си пръсти, побелели от напрежение, вкопчени около китките й. Веднага ги пусна. Ръцете му потънаха в косата й.

Отмятайки главата й назад, той съедини устата си с нейната със същия плам, с която бяха свързани телата им. Натискът върху устните й се усили, докато накрая езикът му се обвърза с нейния; нямаше сили да контролира целувката си, както и пламъците, които го изгаряха в слабините.

Устните му открояваха името й сред стакатото от ниски и гърлени звуци, израз на върховно задоволство.

Дълго след като възбудата беше отшумяла в него, той остана да лежи върху нея в някакво безпаметство. Не можеше да си спомни момента, в който се бе отдръпнал от нея, притискайки я после плътно до себе си и разтваряйки се в благотворния мрак.