Защото те обичам

Глава петнадесета

Той се пробуди мигновено, напълно отпочинал след няколкото часа нощен сън. Още не беше разсъмнало. Небето бе започнало да посивява, макар и без ивиците светлина на изток.

Рос седна в постелята си, с очи отправени към леглото в другия край на фургона. Той примига в бледия сумрак, като си помисли, че очите му играят лоша шега, защото мястото, където Лидия бе започнала да спи още от самото начало, бе празно. Той се приближи и сърцето му за миг замря, преди да възобнови гръмкия си ритъм. Докосна завивките, за да се убеди окончателно, че зрението не го лъже.

Нямаше я.

Надзърна в сандъчето на Лий. Детето спеше мирно и кротко.

Лидия никога не би го напуснала. Доброволно. А наоколо обикаляше убиец.

Той се хвърли към задната част на фургона и разтвори със замах парчетата брезент. Нищо. Лагерът още спеше. Снощните огньове се бяха превърнали в купчинки сива пепел. Протегна ръка за револвера си, механично провери дали е зареден, и го пъхна под колана. И без ботуши, риза и шапка той скочи от стълбичката и се приземи безшумно върху влажната земя. Още веднъж огледа лагера, но всичко беше застинало, дори и фургонът на Лангстънови, където той предположи, че бе отишла Лидия.

Закрачи бързо, като блъскаше настрани клоните и храсталаците по пътя си сред гъстата гора към реката. Това беше единственото място, където можеше да е отишла. Не чуваше нищо, освен забързания си дъх и бумтенето в гърдите, докато си представяше Лидия в ръцете на чудовището, което абсолютно хладнокръвно бе заклало дете.

А не беше ли възможно просто да е духнала, както си бе мислил, че е способна да постъпи някой ден? Дали не беше се уморила от него и Лий и бе решила да се върне пак към старото си занятие, което бе упражнявала преди Лангстънови да я открият в гората? Но дори и да беше така. Защо трябваше да се измъква посред нощ?

Тя не би постъпила така, каза си Рос. Мисълта обаче не го дари с покой, защото алтернативата беше още по-страшна. Той затича бързо. Стигна до реката без дъх. Облегна се с една ръка на едно дърво и загълта шумно въздух на едри глътки. Очите му обходиха двата бряга на рекичката. В първия момент видя само роклята й, просната на един храст. После мярна нежната й фигурка на отсрещния бряг. Лежеше сгушена на земята, обърната на другата страна, с колене свити до гърдите.

Да не беше ранена? В безсъзнание? Мъртва? Господи!

Той измъкна револвера от панталоните си и като го държеше високо над главата си, скочи в реката. Изскочи от другата страна, пръскайки вода около себе си.

— Лидия! — изкрещя той.

Тя стреснато подскочи и седна на земята, като обърна глава към него, тъкмо когато той излизаше от реката. Бистрата вода се стичаше по гърдите и ръцете му, като караше панталоните му да прилепват плътно към бедрата му. Тя беше прекосила реката, след като се беше измила и сега комбинезонът й следваше плътно телесните очертания. Влажният утринен въздух бе превърнал косата й в объркани вълни около лицето и по гърба й. При вида му очите й преляха от сълзи и кристалните капчици протекоха по влажните бузи. Устните й се разтвориха от изненада и тя прошепна името му.

Рос замря. Опита се да регулира дишането си, но то изглежда забърза още повече, също като пулса му, когато видя, че тя е почти гола, кожата й оросена от влагата, буйната коса — разрошена до невъзможност, видът й, който сякаш го чакаше. Той изпусна револвера на земята и закрачи към нея. Коленете му се забиха в мекия тревист торф, той прокара длан по бузата й и изтри една сълза с палец.

— Какво правиш тук? Господи, Лидия, изкара ми ума, когато се събудих и не те видях никъде около себе си.

— Съжалявам. Не мислех, че ще се събудиш, преди да се върна във фургона. — Тя не съзнаваше, че говори също тъй бързо като него, или че ръката й бе започнала да приглажда косата. — Вчера не можах да се изкъпя, защото всичко беше… Не можах да мигна през нощта…

— Защо плачеш?

Другата му ръка легна върху тила й, повдигна тежката маса коса и бавно започна да гали нежната кожа отдолу с връхчетата на пръстите си.

Сълзите й отново рукнаха. Беше безсилна да му обясни защо плаче.

— Сигурно заради Люк. Толкова страшно стана вчера, Рос, точно преди да се върнеш. Бях много тъжна и после много се уплаших, когато те… Мозес… и исках да си тук и толкова бях щастлива, когато те видях.

— Не плачи, не плачи — прошепна той, като приведе глава и започна да обира сълзите й с устните и езика си. И когато устата му се впи в нейната, отчаянието и нуждата им един от друг взеха връх. Той захапа устните й и те се разтвориха.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й и я подхванаха под лактите. Той я притисна до гърдите си и влажната й голота отново намокри ризата му. Зърната й се втвърдиха при допира с неговите гърди, вече настръхнали от студената вода. Тя леко трепереше, като той се молеше това да не е от страх, а от желание не по-малко от неговото. Зарови лице в шията й и главата й постепенно се отпусна назад, позволявайки му да я покрие цялата. Нейната щедрост му придаде смелост, той я покри с целувки.

Лидия не можеше да си представи какво става с нея, откъде идва това чувство на безтегловност. Струваше й се, че й растат криле. А от друга страна й се струваше, че тялото й е приковано като със сладка верига за неговото. Почувства се по-жива от всякога, но не беше сигурна как трябва да отговори на тази нова готовност в себе си. Обви ръце около шията му и се притисна с всичка сила към него.

— Ах, Лидия — простена гърлено той и остави върху устните й целувка, която обгори и двамата.

Но въпреки всичко разумът му все още си беше на място, и той съобрази, че някой ранобудник, дошъл за вода може да стане свидетел на страстта им. Повдигна я полуизправен и залитна към един храст. Богатите му разклонения се сливаха с клоните на един дъб и образуваха пещера. Пренесе я зад това естествено укритие и я положи нежно на земята.

Влажният й комбинезон открояваше всичките подробности на тялото й. Тъканта беше плътно полепнала по едрите полукълба на гърдите й. Сладко набъбналите зърна го привличаха неудържимо. Очите му обходиха ситната редица копченца по дължината на тялото й — от тесния гръден кош до съблазнителната вдлъбнатина под корема. Тъканта следваше очертанията на тялото й, спираше във вдлъбнатините, за да се издигне после предизвикателно, и да изпълни очите му докрай.

Тя го проследи с широко разтворени очи как разкопчава панталоните си.

— Няма да ти причиня болка.

— Знам.

Той се почувства длъжен да оправдае постъпката си по някакъв начин.

— Аз се ожених за теб. Ти си моя съпруга.

— Да, да.

Косата й се беше пръснала ветрилообразно върху земята. Ръцете й — с леко свити пръсти — лежаха до нея съвсем беззащитни. Рос коленичи над нея. Макар и с нежна структура, бедрата й бяха силни. Той усети трепета им — докосна с връхчетата на пръстите си копринената кожа, удиви се колко дребни изглеждат дланите й до неговите.

Той почувства как тя внезапно си поема дъх, видя клепачите с виолетови сенки да трепкат и устните да се открехват. Сплитайки леко пръсти в нейните, той я покри. Коремът й пое тежестта му. Той грубо си направи място между бедрата й. Приведе глава и я положи върху рамото й, шепнейки.

— Чувствам се прекрасно така, Лидия. Проклет да съм, толкова ми е хубаво.

— Не искаш ли да е така? — попита го тя.

Дали гласът й трепереше, защото се страхуваше от това, което предстоеше, или защото се страхуваше, че няма да се случи?

— Не — изпъшка той. — Не искам.

Тя поиска да разбере защо, но в следващия миг мислите я напуснаха. Дъхът му я галеше и я пронизваше.

— Рос? — изстена тя, стискайки с всичка сила ръцете му.

В отговор той я целуна с цялата сила на сдържаното си желание.

— Не можах да го забравя, Лидия. Господ ми е свидетел, че се опитах, но не можах.

И отново я целуна, силно и дълбоко, милвайки устата й с грапавия си език, с къси и резки движения, обещаващи и даряващи.

— И аз не можах да го забравя.

Тя въздъхна, когато устата му започна да се плъзга по скулите й и пръстите му загалиха врата й.

— Моля те, забрави го. Бях пиян и нямах право да съм толкова груб. Прости ми.

— Да ти простя?

Той докосна ъгълчето на устните й с език и после остави мустаците си да повторят движението.

— Аз те изнасилих, Лидия.

Тя не познаваше този термин и тъкмо се накани да го запита за значението му, когато устата му отново потърси нейната. Този път ръцете й го обгърнаха откъм гърба и той изстена, усетил първата й ласка с връхчетата на пръстите по голата си кожа.

Подпря се на единия си лакът и зарови уста в шията й с жадни целувки. Устата му алчно обхождаше тялото й, сякаш тя всеки момент можеше да се стопи, или изчезне и той щеше да остане сам с изгарящото го желание. Изследваше крехкостта на ключицата й с пръстите си. Ръката му нежно се затвори върху горната част на лакътя, припомняйки синините и отоците, които й беше причинил по-рано. Тя потръпна. Окуражен, той плъзна ръка по-надолу.

Шепата му се изпълни от щедростта на гърдите й. Дори и мокрият комбинезон не можеше да скрие топлината на тялото, неравномерния й пулс, който се вливаше в дланта му. Той отпусна ръка още по-надолу.

Устните му жадуваха да се впият в сладката мекота. Лидия тръпнеше под него, наболата му брада драскаше възбуждащо кожата й. Усещания, които й бяха напълно непознати само преди няколко седмици, но които сега я разтърсваха болезнено и изгарящо, се надигаха от дълбините на тялото и се вливаха в гърдите й. Женствеността й разцъфна, готова да го приеме в себе си.

Той простена. Гърбът й се изви над меката трева и тя трескаво произнесе името му. Обгърна го още по-силно и се притисна в него още по-страстно. Само след миг Рос я изпълни. Целуна я така, сякаш искаше да я остави без дъх.

Ръката му си проправи път надолу между телата им и повдигна края на ризата й.

В главата му нещо забуча. Искаше му се продължи да я гали. Искаше му се да плъзне пръсти отвъд това прелестно гнездо, да разузнае какво има там. Но той се бе заклел да се отнася с нея като със съпруга. А никоя почитаща себе си съпруга не обичаше мъжът й да отива там. Порядъчните съпруги не позволяваха това. Виктория имаше навика да се преструва, че не е усетила случайното докосване. Рос с усилие издърпа ръката си.

Главичката на члена му я натисна колебливо и той усети напрежението на бедрата, които го обгръщаха.

— Няма да те нараня — прошепна той.

Чувстваше, че ако се забави само още минута и ще умре.

Бедрата й бавно се отпуснаха и се разтвориха. Той проникваше в нея бавно, с продължителен и постоянен натиск. Устните му шепнеха името й, а влажната кадифена кухина на плътта й го обгръщаше отвсякъде. Той позна такъв покой и облекчение, че му идваше едновременно да плаче и да крещи.

Значи не е било продукт на пияното му въображение. Паметта му не беше преувеличила ни най-малко. Защото този път движенията й съпровождаха неговите и пръстите на ръцете й нежно го галеха по гърба.

Лидия отвори очи, когато той се надигна над нея на ръце. Нежната й бяла ръка се повдигна да помилва белега върху гърдите му, а той простена и стисна зъби от нечуваното удоволствие, което изпитваше. Разклати бедра между нейните, потъвайки още по-дълбоко в гостоприемната топлина. Стараеше се да не губи контрол върху себе си, но не беше достатъчно.

Разбра, че след миг ще го връхлети удоволствието и му се отдаде безрезервно. Тялото му се напрегна и изпълни утробата й с разтопен огън.

Когато всичко свърши, той се отпусна тежко върху нея. Ароматът на идващия ден, росната трева, храстът до тях и мириса на любов изпълниха ноздрите му. Той пое от аромата на жената под себе си до дъното на дробовете си, оставяйки тялото си бавно да се отпусне. Настъпи тишина. Нищо не ги смущаваше в тази дива обител, превърната в храм на любовта, нищо, освен стремителните ручеи на рекичката. Тихото й бълбукане беше приспивна песен, което ги залюля.

Той вече потъваше в сън, когато усети пръстите й да разрошват косите му.

— Рос, след малко Лий ще се пробуди.

Той въздъхна дълбоко и се отдръпна от нея. Седна на земята и горницата на панталоните му се свлече върху бедрата му. Лидия отбеляза колко плосък е стомахът му, колко изпъкнали са мускулите на бедрата му, окосмения му кръст. От него лъхаше на сила и спокойствие.

— Достатъчно стояхме тук — изрече късо той.

Тя също седна на земята, оправи ризата върху бедрата си и погали гладката кожа на гърба му.

— Не и за мен.

Главата му мигновено се обърна. Нейната кожа беше порозовяла. Тъмнокафявите очи гледаха ясно, а влажните устни бяха подути от целувките му. Безметежно, невинно, всеотдайно лице.

В този момент Рос съзнаваше, че не дава пет пари за миналото й, или с колко мъже е спала. Знаеше единствено със сигурност, че никоя друга жена не го беше дарявала с такава наслада. Не само с тялото си, но и с душата си.

Той протегна пръст и погали горната извивка на гърдата й, там, където наболата му брада беше оставила червени следи. Повдигна очи към нейните и се усмихна. Тя му върна усмивката. Зацелува устата й, по-сладка от всякога.

— О, по дяволите, Лидия. — Той се изправи и я издърпа след себе си. — Не спра ли сега, после вече няма да съм в състояние.

Тя срамежливо отвърна поглед, докато той се закопчаваше.

— Хайде — подкани я той, като я хвана за ръката. — Да се връщаме преди Лий да е вдигнал в тревога целия лагер.

Той вдигна револвера си от земята и я поведе към реката. Водата беше до кръста — чиста и студена. Когато стъпиха оттатък, на другия бряг, ризата й лепнеше върху мократа кожа. В светлината на утрото гърдите й приличаха на розови кълба, напиращи да изскочат от дантеленото деколте. Розовото сияние около нея го заслепяваше. Но тъмният триъгълник, очертан релефно от тънката батиста, го накара да затаи отново дъх. Той тръсна рязко глава, сякаш да прогони измъчващите го мисли.

— По-добре се облечи — каза той с надебелял глас.

Лидия събра чистите дрехи, които беше донесла със себе си, и след това свенливо се скри зад един храст, където смъкна от себе си мократа риза. Да, тялото й си беше все същото, с изключение на червените белези, които бе оставила брадата му по гърдите й. Чувстваше се обаче напълно различно. Кипеше от живот. Но дълбоко нейде в нея дремеше едно дразнещо неудовлетворение, чиято природа тя все още не можеше да определи точност. Някакъв безименен копнеж все още не й даваше мира. Не беше нещо неприятно, по-скоро обратното.

Тя се вмъкна в роклята си. Обувките и чорапите й бяха останали във фургона. Излезе иззад храста тъкмо когато Рос натъпкваше револвера в панталоните си. Като видя разтревожения й поглед, той я успокои:

— Не бой се, няма да му позволя да стреля по нищо ценно.

Тя почервеня до корена на космите си.

— Готова ли си?

— Да.

Тя внезапно се засрами от него, и въпреки че се беше пошегувал, усети, че и той е малко нервен. По обратния път до лагера и двамата мълчаха. Когато вече се показаха между дърветата, Мама Лангстън тъкмо се приближаваше към фургона с паница мляко. Тя спря и ги загледа с явно любопитство.

Рос се усети доста неудобно с револвер на пояса, с босите си крака, и голата гръд с изобличаващия го белег. Лидия държеше мократа риза намотана на кълбо. Стори й се, че тежи най-малко сто фунта.

— Извинете ме — изрече смутено Рос и побърза да се скрие със скок във фургона.

Мама Лангстън го проследи с поглед и после обърна любопитни очи към Лидия.

— Ние… ние ходихме да поплуваме — заекна тя, като пусна мократа риза върху стълбичката на фургона, сякаш беше нещо горещо.

— Виждам — каза възрастната жена.

— Рос… ме учи да плувам.

— Учи ли те?

Лидия се почувства като последната глупачка, когато кимна с глава, за да потвърди лъжата си.

— Не трябваше да се притесняваш за млякото на Лий тази сутрин. Щях да дойда да го взема.

— Нали го правя от седмици.

— Непрекъснато си мисля за Люк.

Мама Лангстън въздъхна дълбоко като постави паницата върху стълбичката.

— Докато умра, все ще ми липсва. Но той е мъртъв, Лидия, и не мога да направя нищо, с което да го върна при мен. Добрият Господ е решил да го вземе при себе си, а коя съм аз, че да споря с него?

Лидия си помисли, че няма сила на небето или земята, с която да не би се преборила, ако поискаха да й отнемат Лий или Рос.

— Животът си продължава. Всички си поговорихме и решихме да оставим мъката при гроба на Люк. Всички, освен Буба. Момчето ми е много зле.

— Ще помоля Рос да поговори с него.

— Не мисля, че ще има някаква полза, но ще ти бъда благодарна. Той е в корала и гледа конете. — Мама Лангстън погледна тъжно към корала и Лидия се зачуди, дали възрастната жена знаеше, че Буба беше забравил задълженията си предишната вечер. — Влизай вътре при съпруга си. Да му помогнеш да свали тия мокри гащи от задника си, че не се свалят така лесно.

Жената се засмя дружелюбно и си тръгна.

Лидия завари Рос вече преоблечен и надвесен над креватчето на детето.

— Спи ли още?

— Сега се пробужда. Толкова е пораснал. Мисля, че вече трябва да му правя истинска люлка.

— Едва ли има смисъл, преди да сме се устроили някъде.

Тя спря внезапно, проумявайки че е изразила на глас най-лелеяната си молитва. Само преди два дни той й беше заявил, че ще останат заедно докато получат развод в Тексас.

— Значи искаш да останем женени, така ли? — запита я той рязко.

— Нямам нищо против. Стига и ти да си съгласен.

Рос се бе надявал, че тя ще демонстрира чувства към него, че ще се захване да го убеждава, че идеята за развод й е противна. След всичко, случило се тази сутрин, не можеше ли да покаже поне мъничко чувство към него, радост, че остават заедно? За пореден път го изкарваше из релси. А той беше мъж — свикнал да взема.

— Е, отсега нататък ще живеем вече като съпруг и съпруга — заяви той твърдо. Вдигна брадичката й и се вгледа в очите й. — А всеки съпруг има права, ти знаеш. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Мисля, че да.

И за да не останат никакви съмнения, той плъзна ръка около кръста й и я дръпна рязко към себе си. И в същото време впи изгарящи устни в нейните.

Когато я пусна, тя залитна назад и покри гърдите си с разтреперана ръка.

— Какво ти е? — запита я разтревожен той, мигновено надмогнал грубостта си.

— Не мога да дишам.

Блесналите му очи се впиха в гърдите й.

— Така ли? — запита той дрезгаво.

Целувката беше предназначена да я поучи кой все още е господарят тук. Щеше да я държи до себе си само при условие, че споделя леглото му. Но той беше така разтърсен от целувката, както и тя. Дъхът й го влудяваше. Чувстваше я тръпнеща и покорна както сутринта, готова да го приеме.

— Лидия — прошепна той нежно.

Ръката му лягаше върху нея, когато някой го повика отвън. Изпсува, грабна шапката си и излезе.

Беше казал на Лидия докато закусваха, че го молят да язди пред кервана, за да може да ги насочи към мястото за лагер, което бяха избрали двамата със Скаута. Лидия си беше помислила, че най-вероятната причина да го поканят за тази работа, е обстоятелството, че е изключителен стрелец. Целият керван беше настръхнал от убийството на Люк. Тя се чувстваше горда, че са се спрели на Рос да пази останалите, но и едновременно с това, много разтревожена да не му се случи нещо.

— Ще се справиш ли днес цял ден с конете? — запита я той, застанал до една от кобилите си, която нетърпеливо тъпчеше на място в очакване да полети.

— Да — отговори Лидия, усмихвайки се. — Помолих Анабет да седи до мен днес. Помислих си, че така ще й е по-интересно и няма да мисли непрекъснато за смъртта на брат си.

Той кимна мрачно.

— Тая сутрин в корала се опитах да поговоря с Буба. Мисля, че случаят е приключен. — Той хвърли поглед към началото на кервана, където първите фургони вече потегляха. — Трябва да тръгвам.

— Ще се видим на залез.

Думите, изговорени спокойно, но убедено, бяха повече от ясни. Сърцето на Рос задумка в гърдите му. Очите му обходиха лицето й, преди да дръпне периферията на шапката си ниско над очите и конят потъна в облак прах.

През деня той си намираше всевъзможни оправдания да язди до фургона, само и само да я зърне. Хората започнаха да коментират колко съзнателен е мистър Коулман при изпълнение на поетото задължение като съгледвач. Съзнанието, че един мъж с военна подготовка ги охранява — защото откъде иначе щеше да владее така майсторски оръжието? — ги изпълваше с чувство за сигурност.

Доверието им в него се изрази във възнаграждение по-голямо от всичко, което можеше да си представи Рос.

Тази вече той приключи набързо със задълженията си, прибра се във фургона, изми се чевръсто, като през цялото време си тананикаше. Когато влезе във фургона да облече чисти дрехи, забеляза, че Лидия е почистила целия фургон и подредила всичко. Бе станало още по-просторно…

Виждаше се само едно легло. Беше събрала двете в едно, като бе поставила отдолу още пълнеж и завивките бяха безупречно изпънати. Върху дъбовото шкафче пъстрееше китка диви цветя в чаша с вода.

Докато вечеряха, нервността й беше толкова явна, колкото и неговата. Беше нахранила и изкъпала Лий, за да спи спокойно, след което го положи в креватчето му. Пиеха последната си чашка кафе и чакаха да се скрият и последните лъчи на слънцето, за да се приберат, когато към тях се приближи мистър Грейсън.

— Добър вечер, мисис Коулман.

— Добър вечер, мистър Грейсън.

Той огледа с възхищение младата жена, която нямаше нищо общо с онова мръсно и окаяно същество, което Мама Лангстън бе довела във фургона на Коулман преди повече от месец. Беше се превърнала в една прелестна жена, дори и с тая разпусната коса, с тия странно заблестели очи. Руменецът по бузите й беше вълшебен, никой мъж не можеше да го отмине, без да му отдели малко внимание. Също както и фигурата й. Той с усилие отмести очи от нея и се обърна към съпруга й.

— Рос, страшно ми е неприятно да те моля за това, но имаш ли нещо напротив да патрулираш около лагера тази нощ?

— Да патрулирам? — повтори глупаво той.

Единствената мисъл в главата му беше да легне с Лидия веднага щом се стъмнеше.

Грейсън се изкашля и запристъпва от крак на крак.

— Някои от мъжете се събраха и решиха, че ще се чувстваме далеч по-сигурни, ако някой с твоите… умения… се погрижи за всички нас. Те предложиха да се редуваме, но ме е страх, че ако го направим, ще се изпозастреляме в тъмното. Всички са настръхнали, че убиецът на Люк още е на свобода. Имаш ли нещо против?

Имаше, и то много. Но можеше ли да откаже?

— Добре. Но само за тази вечер.

Грейсън леко кимна.

— Е, хм, те предлагаха някъде около седмица, или нещо такова. Ще ти заплатят — побърза да добави той.

Проклятие се изтръгна от стиснатите устни на Рос и Грейсън хвърли смутен поглед към Лидия.

— Как мислиш, че ще издържа цяла нощ на крак, след като на другия ден ме чака езда?

— Няма да е цяла нощ. Другите ще се редуват след полунощ и ще те сменят. Така ще имаш време да поспиш.

«Но няма да имам никакво време за жена си», помисли си той.

— Моля те, Рос. Само докато се измъкнем от тая област и хората се поуспокоят.

Рос наистина нямаше никакъв друг избор и се съгласи. Какво оправдание можеше да представи в случай на несъгласие? Едва ли истината.

Минаха няколко дни. Керванът напредваше през южен Арканзас. Всички започнаха да се отпускат с отдалечаването от мястото на убийството. Всички, освен Рос, който с всеки изминат ден ставаше все по-мрачен. Хората започнаха да се страхуват от погледа му. Зелените му очи пронизваха безмилостно, заобиколени от новопоявилите си бръчки от изтощение и напрежението.

Към края на шестия ден Рос почувства, че силите му са на привършване. Веднага щом се погрижи за конете си, той се домъкна до фургона. Завари нищо неподозиращата Лидия да се мие. Косата си бе хванала с няколко фиби, но въпреки това няколко непослушни кичура бяха успели да се измъкнат и да полепнат по врата и раменете й, все още мокри от водата. В изненадата си тя изпусна сапуна. Никой не му обърна внимание. Ръцете й увиснаха безпомощно, а между тях двете едри полукълба розова плът запълниха цялото свободно пространство.

Без да пророни и дума, Рос спря поглед върху една малка веничка, която биеше трескаво върху шията й. Той остана втренчен дълго в нея, после скочи от фургона и се втурна през лагера към Грейсън.

— Искам да говоря с теб — изръмжа той.

— Разбира се, Рос — усмихна се дружелюбно Грейсън, като го дръпна встрани.

Рос не беше майстор на речите. Страшно му се искаше да изтърси право в очите на Грейсън:

— Виж какво, Грейсън, чука ми се, та две не виждам и искам да си чукам жената, ако ми разрешите ти и всички останали в тоя дяволски керван.

Но той вече не беше онзи бунтар и не можеше да говори на неговия език. Овладя се с усилие и изрече напрегнато:

— Не мога повече, разбираш ли? И една нощ вече не мога да издържа отделен… от семейството си. Тая седмица нямах време даже да се изпикая. — Един мъж все пак имаше право и на някой друг солен израз. — Скапан съм. Парите са хубаво нещо, но… — Той се запъна, когато през взора му се откри Лидия. — С една дума, дотук съм.

— Няма защо да се притесняваш толкова, Рос. Мисля, че вече всички са убедени, че онова е изолиран случай и че вече сме вън от опасност.

Рос насили тялото си да се отпусне. Беше мислил, че ще се разгори спор. Но се бе оказало, че такъв нямаше да има, и сега се чувстваше засрамен от себе си за начина, по който връхлетя върху Грейсън.

Отдалечи се по течението на потока, където всички гребяха вода, смъкна всичките си дрехи и скочи вътре.

— Мислиш ли, че наистина е било така? Че е било само изолиран случай?

Двамата седяха пред фургона след вечеря. Лий спеше, съдовете бяха измити. Очакваха нетърпеливо тъмнината, за да се мушнат вътре. И си приказваха тихо, докато останалата част от лагера се приготвяше за сън.

Рос изгледа Лидия докато тя прекарваше гребен през непослушната си коса.

— Да, мисля, че е бил някакъв дезертьор, отдавна изчезнал. Казах ти го още тогава.

Тя остави гребена настрани и започна да развързва обущата си.

— Мама Лангстън и останалите сякаш свикнаха с мисълта за смъртта на Люк. Просто не знам как можеш да свикнеш със загубата на детето си.

Мислеше си, как ли щеше да се чувства, ако, не дай си Боже, нещо се случеше с Лий. Затова и загуби дъх, когато Рос безжалостно изрече:

— Ти как свикна със загубата на твоето.

Тя наведе глава и смъкна обущата си. Онова не беше дете. Беше безжизнен продукт на мръсотия и гнусно насилие.

— Онова беше съвсем различно — изрече тя едва чуто.

— Така ли? Как?

— Просто беше.

— Лидия. — Той я изчака да вдигне поглед към него, преди да заговори отново. И когато го направи, беше толкова настойчив, че тя не можеше да не му отговори. — Кой беше онзи мъж?