Защото те обичам

Глава осма

Мъжът издърпа един стол до празната маса в задимения салон и разсеяно разстла набръчканите, пожълтели листове върху нащърбената повърхност. Компаньонът му зае срещуположния стол, като преди това бдително огледа компанията край бара с професионален навик.

— Уиски?

— Да, моля — отвърна първият мъж разсеяно, като продължи да разстила обявите.

Беше все така вглъбен в себе си и не обръщаше внимание на Хауърд Мейджърс, който помаха на бармана за бутилка с две чаши. Едва когато Мейджърс му наля една пълна чаша и я плъзна по масата, вдигна глава. Лицето му беше посивяло, като на човек току-що пробудил се от тежък кошмар. Той стисна чашата и обърна изгарящото й съдържание в гърлото си. Учудващо за един джентълмен, той се пресегна трескаво към бутилката и си наля отново. Когато парливата течност прогори гърлото му чак до стомаха, той повдигна налетите си с ненавист очи към събеседника си.

— Това копеле се ожени за дъщеря ми.

Юмрукът му се стовари върху масата. Ноктите на ръцете му бяха добре поддържани, но това си беше чисто мъжка ръка; кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежението. Беше мъж, привикнал да командва, да налага волята си над окръжаващите го. Човек, който не беше свикнал да го мамят, или пренебрегват.

— И само като си помисля, че спят в едно легло!

Той отново стовари с всичка сила юмрука си върху масата, като разпиля плакатите и раздрънча бутилката.

— Хич не исках и да ти ги показвам — изрече съчувствено Мейджърс. — Още като ми го показа на сватбения портрет, разбрах, че е той, но исках първо да се уверя на сто процента, като го сравня с плакатите. Няма никакво съмнение, всичко съвпада. Той е, дори и мустаците не могат да го скрият. Преследваме го от години. Агенцията на Пинкертън многократно е получавала молби да го издири и задържи.

— Рос Коулман наистина е Сони Кларк — изрече с горчивина Ванс Джентри. — Дъщеря ми е омъжена за наемен стрелец, беглец от закона, престъпник, търсен за убийство, банков грабеж… Господи! — изстена той, като захлупи фините си аристократичните черти с длани. — Какво ли е направил с нея?

Мейджърс мълчаливо му наля още една чаша и той я обърна на един дъх.

— Ако й е причинил и най-малкото зло, ще го убия. — Устните му едва помръдваха, докато изричаше клетвата. — Всеки път, когато го виждах да я докосва с мръсните си ръце, ми се искаше да го убия на място. Усетих, че е измет още първия път, когато го видях. Но беше голям познавач на конете, само затова го взех. — Правите му бели зъби изтракаха едни в други. — Защо се сдържах тогава?

— Е, — обади се със студенината на професионалист човекът от Пинкертън, — трябва първо да ги открием, и тогава вече можем да предприемем нещо.

— Той може да я е убил и после да е офейкал със скъпоценностите.

Мъжът започваше да се превръща в мрънкало, но Мейджърс нямаше намерение да му позволи. Можеха да се доберат до Кларк само с ясна глава и чиста мисъл. Младежът беше дяволски повратлив и беше оставял с пръст в устата и най-добрите хора на закона през изминалите години. Детективът Мейджърс щеше да го пипне и нямаше да допусне някой с разпалена глава като Джентри да му обърка работите.

— Не мисля, че е убил дъщеря ти. Това не е в неговия стил. Сони е безмилостен и мръсен в отмъщението, но само когато е притиснат. Никога не убива само защото му е скимнало. А и освен това, нали ми каза, че обожавал дъщеря ти.

— Казах ти, така изглеждаше отстрани. След като ни измами във всяко друго отношение, как искаш да му вярвам, че наистина обича дъщеря ми? Слугите ми казаха, че са заминали седмици преди да се върна от Вирджиния. Без да ми оставят дори бележка! Нищо! Така ли се държи един влюбен? Един достоен зет? И никой не знае къде я е завлякъл.

— Ще ги открием.

Уверенията на Мейджърс започваха да губят от солидността си.

— Е, преди това не си успял да го откриеш, нали? — озъби се Джентри. — С всички тия плакати разлепени по цялата долина на Мисисипи не си успял да пипнеш Сони Кларк.

— Спряхме търсенето, защото си помислихме, че е мъртъв. Затова и отидох да изровя тия плакати от едно старо досие. Простреляха го при един банков обир. Бяхме абсолютно сигурни, че хората на Джеси Джеймс са го оставили да пукне нейде като куче. Очевидно точно това се е случило, защото при всички останали обири, които бяха организирали Джеси и Франк, той не е бил с тях. Оттогава насам дори и не се чу за него до момента, в който ти влезе в офиса ми завчера и ми показа сватбения портрет на дъщеря си и зет си. Рос Коулман. Предполагам, че се е укривал, докато оздравее, променил е външния си вид и е сложил маската на уважаващ закона гражданин.

Чашите на масата отново издрънчаха, този път защото някакъв пияница се спъна и се стовари върху нея. Докато успее да се изправи, падна повторно, този път върху Мейджърс.

— Пардон — избъбри той, докато залиташе към съседната маса и се стовари върху един стол. — Уиски — изрева мрачно.

Джентри го изгледа с отвращение. Мъжът беше безобразно мръсен, дрехите му пропити от засъхнала кръв. Може би нестабилната му походка не се дължеше само на алкохола. Оредялата му коса и кожата на главата бяха покрити със съсирена кръв. Цялото му тяло излъчваше отвратителна воня. Джентри понечи да предложи на Мейджърс да продължат разговора си другаде, но той вече говореше.

— Разшавах се из околността. Онзи старец, дето живеел на хълмовете, — Мейджърс направи справка с бележника си, — Джон Сакс. Нашите хора го открили мъртъв от седмици, когато най-сетне успели да се доберат до колибата му. Нямало никаква следа от борба. Очевидно е умрял от старост. И сега вече нямаме никаква представа накъде може да е поел Кларк. Знам само, че миналия месец са организирали керван в Мак Мин.

Джентри изсумтя.

— Ти не го познаваш така, както аз го познавам, Мейджърс. Рос… Сони е неуморен, никога не се заседява дълго на едно място. Той е най-добрият ездач, когото някога съм виждал.

— Всички полицаи, които го познават, са на твоето мнение — изрече сухо Мейджърс.

— Едва ли би се хванал за нещо толкова мудно, като керван с фургони.

— Но това би му служило като идеална защита. Кой би се усъмнил в един почтен гражданин, който пътува със съпругата си в керван?

Джентри отново заклати енергично с глава.

— Познавам тоя мъж по-добре от теб. Ако джобът му е пълен със злато, а можеш да ми повярваш, че ония украшения струват цяло състояние, той едва ли би се отправил към границата с тях. Ню Орлеанс, Ню Йорк, може би Сейнт Луис, там спокойно може да ги превърне в пари.

— Може и да си прав, но за съжаление не разполагаме с никаква следа.

— Нали затова ти плащам, мистър Мейджърс — изрече с кисела усмивка Джентри. — Тръгвам към Ню Орлеанс. Познавам града.

— Добре. Аз пък ще потегля към Сейнт Луис. Ще поддържаме връзка с каблограми, изпращани в офиса ми в Ноксвил. Ще отпечатам нови плакати с променената му физиономия.

— Не — отсече рязко Джентри, с което накара мъжа на съседната маса да се втренчи в него със замъглените си очи. — Не искам никой да знае, че дъщеря ми е омъжена за един безславен престъпник и че ни е измамил и двамата, като ни е задигнал фамилните украшения.

— Но така само ще затрудним работата, защото тогава няма да получим никаква помощ от местните шерифи.

— Което пък може да спаси живота на Виктория. Никога не съм го виждал да вдига ръка върху нея, иначе нямаше да е жив сега. Но и никога не съм го виждал отчаян. Не искам да бъде нащрек. Искам да го заварим неподготвен.

— Може и да си прав. Досега никой свидетел не е успял да опише бързината му при стрелба. Губят дар слово. Залавянето на Сони Кларк ще бъде последната ми служебна задача, преди да изляза в пенсия. Не искам нечия смърт да тежи на съвестта ми.

— Освен неговата.

От ледения тон на Джентри плъзнаха ледени тръпки по препатилия гръб на Мейджърс, и той почти се накани да му напомни, че прилагането на закона не е негова работа, но размисли. Кларк му беше нужен жив и може би когато го откриеха със съпругата му Виктория, старият Джентри щеше да се поуспокои.

— Хайде да тръгваме — каза той, като хвърли няколко монети върху дървената маса.

Мъжете нахлупиха шапките си и излязоха от салона, който вече се пълнеше от вечерните посетители. Барманът неуморно лъскаше чаши зад бара. Младеж вяло размахваше метла по пода, без да откъсва очи от парада на краката в Ноксвил.

Мъжът с ранената глава се изправи, като изчака няколко секунди докато запази равновесие. Съвсем целенасочено залитна към съседната маса, която двамата мъже току-що бяха освободили. Просна се върху нея и ръката му за миг покри монетите оставени, от тях. Сумата се оказа много по-голяма, отколкото му беше нужно да плати за собственото си пиене. Кървясалите му очи се опитаха да се фокусират върху избелелите плакати, които продължаваха да покриват масата. Беше неграмотен, но знаеше добре за какво служат тия хартии. Пък и беше чул за откраднатите скъпоценности. Никога не пропускаше шанса да си грабне нещо; събра набръчканите листове и ги натъпка под окървавената си риза, след което се заклати към изхода. Никой не го беше забелязал да прибира парите; никой не му обръщаше внимание. Дотук добре.

— Хей, мистър!

Проклятие!

— Даа?

Той се обърна преднамерено бавно към бармана.

— Няма да е зле, ако се погрижиш за главата си.

Мъжът се отпусна и вяла усмивка се появи върху неравните му, пожълтели зъби.

— Разбира се.

— Как стана?

Мъжът отново се ухили с мръсната и гадна усмивка на лешояд.

— Поскарахме се малко с булката и ме халоса с един камък.

Барманът се изсмя добродушно.

— Аз на твое място нямаше да я оставя да се измъкне току-така.

Усмивката се превърна в зловеща гримаса.

— Нямам и намерение да й прощавам. — Дори и да беше последното нещо в живота му, пак щеше да я намери, за да си плати.

Направи още една крачка към вратата и спря. Нещо от разговора на ония две контета беше заседнало в размътения му от алкохола и раната мозък.

— Хей, да си чувал нещо за някакъв керван? Събирал се някъде в Мак Мин?

— Да ти кажа правичката, не съм — отвърна барманът, без да спира лъскането на чашите. — Но няма да се изненадам много, защото тая пролет направо ги удави там. Хората се мъчат да спасят каквото е останало от войната и наводненията. Повечето от тях си вдигат багажа.

Мъжът до вратата потърка замислено четинестата си брада. Керван от фургони към ново място за заселване не беше лошо скривалище за онзи мъж.

— Мисля да се поразходя дотам и да погледам какво става.

Той излезе, подсмивайки се вътрешно — кога ли словоохотливият барман щеше да разбере, че са му бръкнали в джоба.

Тя обичаше да гледа как косата му пада върху челото. Чистеше оръжията си с наклонена глава. Беше подпрял почистената вече и лъсната пушка върху фургона. Сега обработваше един от револверите. Лидия нямаше никаква представа от огнестрелно оръжие, но точно от този револвер я побиваха тръпки. Стоманеното му дуло беше дълго и дебело, студено и смъртоносно. Рос го поднесе към очите си и се вгледа във вътрешността на дулото, като го продуха лекичко. После отново продължи да го лъска неуморно с мек парцал.

Първият ден от семейния им живот бе преминал без някакви особени събития. Времето продължаваше да е мрачно, но поне не валеше толкова силно. Въпреки това студът и вятърът си оставаха все така пронизващи и Лидия бе прекарала по-голямата част от деня във фургона. Рос бе станал още в тъмно и веднага се бе заровил из разни сандъци и куфари. Беше необичайно съсредоточен в търсенето си и тя се бе престорила, че спи, без да се осмели да го запита какво търси. Когато стана и се раздвижи из фургона, забеляза, че всички вещи на Виктория са изчезнали. Не знаеше какво е направил, но от тях нямаше и следа.

Лидия го проследи с поглед как несъзнателно отмята с длан падналата върху очите му коса. Оставаше си все така чиста и лъскава, дори когато сваляше шапката от главата си. Беше пораснала доста над врата и ушите му. Лидия си помисли, че черните кичури биха се плъзнали приятно между пръстите й при удобен случай, макар че тя не можеше да си го представи, дори и той да й позволеше да го стори. Съмняваше се силно, че ще се съгласи на това. Отнасяше се вежливо с нея, макар никога да не започваше пръв разговор, и определено нямаше намерение да я докосва.

— Разкажи ми за земята си в Тексас — изрече меко тя, като накара очите му да се отместят от пистолета към меката светлина на фенера.

Тя държеше Лий в прегръдките си, като го люлееше нежно, макар че той вече се бе насукал и заспиваше. По този начин убиваха времето си преди лягане.

— Не знам много за нея — каза той, като върна вниманието си върху проекта. Разказа й накратко същата история за Джон Сакс, която беше чувал и Буба от него. — Поиска да му пратят нотариалния акт по пощата и когато го получи, в писмото имаше и описанието й от землемер.

Ентусиазмът за земята надви сдържаността му и думите започнаха да се леят от устата му.

— Звучи чудесно. Обширни пасища. Много вода. Ръкав от реката Сабина минава през част от парцела. В доклада пишеше, че имало две залесени парчета земя с дъб, бряст, орех и дъб близо до реката, бор, кучешки дрян…

— Кучешкият дрян е толкова хубав напролет, когато цъфти — прекъсна го развълнувана Лидия.

Рос се улови, че се усмихва и отново наведе глава.

— Първо ще направя корал за конете и някакъв навес за нас.

Думата съвсем естествено бе излязла от устата му. «Нас». Той й хвърли бърз поглед, но тя галеше главичката на Лий и гледаше как косичката му отново се сляга, след като ръката й минеше през нея. Главичката му лежеше кротко върху гърдите й. За миг само Рос си представи какво ли щеше да е, да бъде на мястото на сина си и тя да го гледа с този нежен поглед.

Размърда се неудобно върху стола.

— Ще построя и колиба, преди да дойде зимата. Не си мисли, че ще бъде кой знае какво — каза той натъртено, сякаш я предупреждаваше да не си мечтае за дворци.

Тя го изгледа с неизказан упрек.

— Каквато и да е, все ще е хубава.

Той още по-упорито затърка пистолета.

— Надявам се на другата пролет кобилите да се ожребят. Тогава вече мога да започна. Пък може и да ми се наложи да продам дървесина от участъка си, или пък да пускам Лъки да опложда.

— Сигурна съм, че ще успееш.

Прииска му се да не е такава оптимистка. Беше много заразно. Чувстваше как сърцето му ускорява ход при виденията за неограничените възможности, които му предоставя мястото с гъстите си гори и буйните му стада. А и там нямаше нужда да се озърта непрекъснато. Кракът му не беше стъпвал до този момент в Тексас. Едва ли щеше да се намери човек, който да го познае.

Потънал в мислите си, той щракна дулото на мястото му, раздвижи заредения с шест патрона барабан, и завъртя револвера на показалеца си с изумителна сръчност, преди да го насочи към въображаемата мишена.

Лидия го гледаше със зяпнала уста. Той изведнъж проумя какво е направил и рязко извъртя глава да провери дали е забелязала нещо. Тъмните й загадъчни очи бяха пълни с изненада. Той пъхна револвера с досада в кобура си, сякаш искаше да отрече съществуванието му.

Лидия нервно облиза устни.

— Колко… колко далеч е земята ти от Джеферсън?

— На един ден път с фургон е. На половин на кон. Поне доколкото мога да съдя по картата.

Тя се бе наслушала достатъчно от другите, че Джеферсън е вторият по големина град в Тексас. Беше пристанище във вътрешността в североизточния край на щата, който беше свързан с Ред Ривър през Сайпрес Крийк и Кадо Лейк. Ред Ривър се вливаше в Мисисипи в Луизиана. Джеферсън представляваше търговски център, където речните параходи караха стоки от източните щати и Ню Орлеанс, където купуваха памука от пазарите в града. За преселниците това беше удобно място за краткотраен отдих, където купуваха фургони и покъщнина, преди да продължат пътя си на запад.

— Лесно ще продадем фургона. Чувам, че даже правели списъци за тях. Хората нощували на цели мили около града, докато чакали да им изработят фургоните. Ще купя на негово място по-малък открит фургон.

Лидия го слушаше, но с половин ухо.

— Ще ми позволиш ли да намаля косата ти?

— Какво?

Главата му застина.

Лидия преглътна с усилие.

— Косата ти. Непрекъснато пада върху очите ти. Ще ми дадеш ли да я подстрижа?

Не, това нямаше да доведе до добро. Проклятие. Беше сигурен, че това няма да свърши хубаво. Но все пак трябваше да реагира по някакъв начин на предложението й.

— Заета си в момента — избъбри той, като кимна към Лий.

Тя се изсмя.

— Направо го разглезвам. Трябваше още одеве да съм го сложила в кревата.

Тя се надигна да го направи, като покри бебето с леко одеяло.

Беше облякла риза и пола от ония, които й беше купил за сватбата. Той нямаше намерение да позволява на хората да говорят, че Рос Коулман не полага грижи за жена си, както и да говорят, че спи под фургона, докато в същото време младата му жена е вътре. Беше същински ад и не знаеше докога ще издържи след още няколко такива нощи като предишната, когато не бе мигнал до сутринта. Но гордостта му си искаше своето. След известно време, когато подозренията се поуталожеха, отново щеше да се изнесе от фургона. Много от мъжете го правеха, като оставяха вътре жените и децата си.

Лидия умираше за новите си дрехи. По десет пъти на ден ги сгъваше и разгъваше. Рос просто се чудеше, дали не беше жена, познавала и по-добри времена, или такава, която не бе виждала сносна рокля през живота си. Като се замислеше малко, стигаше до извода, че не знае нищо за нея. Но пък и тя нямаше представа за истинската му същност, нито пък някой друг от кервана.

Знаеше единствено, че друг мъж я бе докосвал, целувал и лягал с нея. И колкото повече се замисляше върху това, в толкова по-голям бяс изпадаше. Кой беше този мъж и къде се намираше в момента? Всеки път, когато я погледнеше, го виждаше как ляга върху нея, как я целува по устата, по гърдите, заравя ръце в косите й, потъва дълбоко в плътта й. Толкова бесен ставаше, че това започна да оставя следи по лицето му.

— Имаш ли някакви ножици?

Рос кимна, съзнавайки, че попада в нов капан и се прокле за поредната безсънна нощ, която го очакваше. Така му се искаше да я ненавижда. Толкова, колкото му се искаше да я люби.

Той отново зае мястото си върху столчето, след като й подаде ножицата. Тя обви врата му с кърпа и му каза да я придържа с едната си ръка. После се отдръпна, накланяйки глава да го изгледа първо от едната страна, после от другата.

Когато хвана първия кичур от косата му, той я стисна за китката със свободната си ръка.

— Няма да ме окълцаш като магаре, нали? Смятам, че знаеш, какво правиш.

— Разбира се — произнесе тя с възбуждащия си смях и лъчите в очите си. — Кой мислиш, че ме подстригва?

Лицето му изведнъж се лиши от кръв и придоби изражение на болник.

— Уплаших те май, нали? — Тя освободи ръката си и щракна с ножиците. — Не се бой!

Пристъпи зад гърба му.

Косата му я гъделичкаше по пръстите точно както си го беше представяла. Беше гъста и твърда и едновременно с това — копринена. Повече си играеше с нея, отколкото я подстригваше в желанието си да удължи това така неочаквано удоволствие. Разменяха си реплики за Лий, за различни хора от кервана и се смяха над последната щуротия на Люк Лангстън.

Тъмните кичури падаха върху раменете му и оттам върху пода на фургона, докато тя сръчно боравеше с ножиците около главата му. Беше истинско усилие да поддържа гласа си спокоен като в същото време усещаше натиска на гърдите й върху гърба си при всяко нейно облягане, или придвижване. Снопче косми падна в едното му ухо. Лидия се приведе и го издуха нежно. Ръката му се стрелна и едва не я повали на пода.

— Какво правиш?

Топлият й дъх върху кожата му бе накарал цялото му тяло да настръхне от желание, пронизало го като оръдеен снаряд. Ръката му за малко не превърна в гарота хавлията около шията му, докато другата се превърна в юмрук опрян на бедрото.

Тя беше зашеметена.

— Аз… аз какво? Какво направих?

— Нищо — изръмжа той. — Само побързай, защото вече ме хващат нервите.

Духът й секна. Така хубаво потръгна, а сега… А тя наистина беше почнала да си вярва, че той може да я хареса… Придвижи се пред него, надявайки се да поправи последиците от евентуалната си грешка, но той се стегна още повече.

Рос беше приел за неизбежно, че щом се налага да го подстригва, трябва да изтърпи плъзгането на пръстите й в косата му. Беше приел за неизбежно, че й се налага да завърта главата му. Беше приел, че това ще му бъде приятно, без значение дали го желаеше или не, и че той просто ще си седи и ще се наслаждава на съприкосновението с тялото й.

Но когато усети горещия дъх до врата си, шепота в ухото си, това оказа върху него ефект на мълния, пробягала от главата до слабините му, оставяйки след себе си пепел.

Но дори и това беше нищо в сравнение с мъчението, което изпитваше в момента, когато беше застанала пред него между коленете му; беше толкова естествено да ги разтвори и да я допусне по-близо до себе си, за да не я кара да се пресяга толкова отдалеч. Гърдите й се люлееха точно пред очите му и имаха вида на узрели праскови, готови всеки момент да бъдат откъснати. Господи, дали съзнаваше това момиче какво прави? Не можеше ли тя да разбере от потта, която се лееше от челото му, че той бавно полудява? При всяко нейно движение сладкият аромат на тялото й го зашеметяваше, нежната грация на крайниците й го караше да губи разум, а шумоленето на дрехите й го караше да си представя всички мислими и немислими наслаждения, които можеше да предложи тялото й.

— Почти свърших — обади се тя при поредното му отчаяно размърдване върху столчето.

Коленете й бяха дошли в опасна близост до пламналите му слабини.

Не, Господи, само това не! Тя се приведе съвсем близо до него, за да подстриже и косата на тила му. Само още едно докосване — и щеше да зарови носа, брадичката и устата си в гърдите й, щеше да ги потопи в тях.

Той се ненавиждаше с цялото отчаяние, на което беше способен. Затърси отчаяно в паметта си, за да се добере до някой спомен, когато Виктория го беше докарвала до такава лудост, до полуда да му се иска да стисне гърдите й. Не можеше. Беше ли имало въобще някога такъв момент с нея?

Не. Виктория не принадлежеше към жените, чийто смисъл на живота се изчерпва със съблазняването на мъжа, довеждайки го до животинско състояние. Всеки път, когато се беше любил с Виктория, го беше правил със страхопочитание, сякаш влизаше в храм, малко засрамен от себе си, защото не беше достоен да се докосва до светините, защото се боеше, че самото му присъствие ги осквернява.

Нямаше нищо възвишено в това, което изпитваше в момента. Беше обхванат от животинска възбуда. Да, явно това й идваше отръки, най-вероятно майсторството на професията, въпреки многобройните й отричания. Опитваше се да прилага номерата на занаята си върху него, придружавайки ги с най-невинната усмивка на девствена невеста.

Но той нямаше да се поддаде.

— Мустаците ти имат нужда от подстригване.

— Какво? — запита той с глупав вид, вече напълно изведен от равновесие, не чуващ нищо, освен бумтенето на кръвта в ушите си.

— Мустаците ти. Стой мирно.

Тя се приведе отново към него, комично нацупвайки устни.

Ако беше погледнал към лицето й в този момент, сигурно щеше да се разсмее. Но вместо това бе привел глава, за да проследи очертанията на шията й. Там кожата й беше розова, а после плавно преминаваше в кадифето на гърдите й и се гмурваше в пазвата на ризата й. Дали дъхаше на мед, или на праскови?

Всеки нерв на тялото му се свиваше като при удар с ток от нейното докосване. Връхчетата на пръстите й обикаляха ту от едната му страна, ту от другата. Решението беше негово. Можеше да избира — дали да я спре, или да експлодира всяка секунда.

Отблъсна ръцете й и изрече дрезгаво:

— Край.

— Но тук има още…

— По дяволите, казах край! — извика той, като издърпа кърпата около врата си и я запрати на пода, като в същото време се изправяше. — Почисти тоя боклук.

Отначало беше зашеметена от грубостта му, но гневът й скоро надделя. Тя хвана ръката му и тикна ножицата в дланта му със звучно пляскане.

— Почисти си го сам. Това е твоя коса. Никога ли не си чувал по-рано думата «благодаря»?

С тия думи тя се обърна, смъкна полата и ризата си, сгъна ги внимателно и ги положи в сандъчето, което играеше ролята на гардероб, като през цялото време остана с гръб към него. После кротко се пъхна между завивките.

Той остана дълго на мястото си, преди да се обърне и да вземе метлата.

Целият следващ ден слънцето гря ослепително. А на по-следващия прекосиха Мисисипи.

Керванът бучеше от възбуда, докато фургоните тромаво се смъкваха по разкаляните коловози до брега на реката. Мистър Грейсън събра таксата от всеки фургон, която, подобно на всичко след войната, беше обезценена. Два парни ферибота щяха да пренасят всеки по два фургона, с впряговете им и семействата на всеки курс.

Лидия изпадна в трескава възбуда като всички други от кервана. До момента, в който видя реката. Беше огромна като океан и не по-малко страшна и опасна от него. Притискайки Лий до разтуптените си гърди, тя не отделяше поглед от първите фургони, който се товареха върху фериботите и завързваха колелата им с ремъци за скоби върху палубите. Виждаше как мътните води се плискат и се разбиват в борда.

Ненавистните спомени от детството отново изплуваха в паметта й. Блудкавият вкус на речната вода я задушаваше до пръсване. Не можеше да диша. Съвсем както тогава, когато бе останала без въздух.

Бяха предприели една от редките разходки до града. Старият Ръсел внезапно се бе съгласил да ги пусне с майка й. Цяла седмица бе очаквала с нетърпение деня. Прекосиха един ръкав на Тенеси на сал. Беше се облегнала на релинга и наблюдаваше слънчевите отблясъци върху водната повърхност. Кланси изневиделица бе изникнал зад нея и я бе побутнал достатъчно леко, за да изглежда случайно, и достатъчно силно, за да изгуби равновесие и да политне с разперени ръце към водата.

Изплува на повърхността като плюеше вода и викаше. Фустата и единственият комбинезон, който имаше, тежаха като олово. През замъглени от водата очи видя Отис и Кланси да се смеят, пляскаха се по бедрата и виеха от възторг. Майка й държеше главата си с ръце и молеше на момчетата да я извадят. Тя посегна към грапавия ръб на сала, но Кланси я настъпи по ръката. Цяла минута се бе борила да остане на повърхността, а те не искаха да й помогнат. Когато майка й се опита да я издърпа, Кланси не й позволи. Накрая я хвана за косата и я измъкна на сала.

— Как беше водата? — смееше се той.

Беше на единайсет години, когато се случи това, но още си спомняше изживяния ужас, когато водата се затвори над очите, ноздрите и устата й и я отдели от животворния въздух. Сега гледаше втренчено мътните води на Мисисипи и се чудеше как щеше да стъпи върху палубата на ферибота.

Още трепереше, когато Рос върна при нея. Беше завързвал фургоните за ферибота.

— Ние сме следващите. Ще застанеш с Лий до парната машина. Лангстънови ще пресекат с нас.

Тя кимна бледа и изнервена.

— Да, разбира се.

Той я гледа напрегнато няколко секунди, после се върна при фургоните. Лидия пристъпи на леко полюшващия се ферибот, забърза към парната машина и се залепи за вибриращите й стени стиснала здраво Лий в прегръдките си. Мама Лангстън се присъедини към нея, макар че всички деца се тълпяха покрай релинга. Това беше приключение, което нямаше да забравят през целия си живот, и след като им прочете лекция да внимават много, Мама Лангстън ги остави да се веселят.

Фериботът беше изминал една трета от ширината на реката, когато Маринел я повика:

— Ела при нас, Лидия. Виж.

Тя сочеше към някакъв предмет в реката, който течението влачеше, като го караше да криволичи по най-смешен начин.

— Не, трябва да стоя при Лий.

— Хайде, хайде — каза Мама Лангстън, като издърпа бебето от ръцете й преди тя да успее да протестира. — Та ти си още дете. Иди да се повеселиш с тях.

Не желаейки да изглежда страхливка в очите им тя бавно се придвижи до края на ферибота. Панически затърси Рос с очи, но той очевидно бе изчезнал нейде. Тя се усмихна измъчено за пред децата, но премятащият се в килватера на ферибота празен сандък от ябълки не успя особено да я развесели. Виждаше само неизмеримите дълбини, вихрените потоци и разпенената вода, обливаща борда. Разтрепери се. Отново усети как студената вода я обгръща, как изпълва до пръсване дробовете й.

Паниката я обзе със същата сила, както тогава водата; тя се въртеше в кръг и диреше спасение. Затича слепешката към фургона, без да усеща, че се блъска с удивените деца. С разширени ноздри и очи, и дробове пъхтящи като ковашки мехове, тя се добра до колелата на фургона и задраска отчаяно по стълбичката нагоре. Строполи се вътре със свистящи гърди.

Мама Лангстън, която бе станала свидетел на цялата случка, завика на децата, които бяха хукнали след Лидия, да останат където са.

— Атланта, иди извикай мистър Коулман. Кажи му да остави конете на Люк.

Буба държеше водача на впряга на Рос, както правеше баща му за техния впряг.

Рос се появи тичешком само след няколко секунди. Съвсем не по навик ръката му беше върху револвера.

— Какво има?

— Лидия. Във фургона е.

— Лий?

— Наред е. Иди при жена си, мистър Коулман.

Мама Лангстън улови погледа му и го задържа за миг преди той да хукне към фургона. Прехвърли се вътре със скок и я видя сгушена в ъгъла, покрила глава с ръцете си. Истеричен плач разтърсваше тялото й.

— Лидия! — изкрещя той. — Какво, по дяволите…

Смъкна и захвърли в един ъгъл шапката си, като коленичи на пода до нея. Протегна ръце с желанието да ги положи успокояващо върху раменете й. Но те само потръпнаха, преди да ги отдръпне обратно.

— Лидия — изрече той, този път по-нежно. Плачът беше горчив, изливащ се от дълбините на душата й. — Изплаши всички ни. Какво ти става?

Както при повечето мъже, сълзите бяха за него извън логиката. И както при повечето мъже, той изпадна в гняв, когато не получи обяснение.

— Лидия, за Бога, кажи ми какво ти е? Да не си ранена? Боли ли те нещо?

Дали не си беше ударила нейде главата? Защо я държеше така? Той се опита да разтвори ръцете й, но хватката им беше желязна.

Тогава отчаяно я дръпна за раменете и я разтърси. Накрая тя свали ръцете си и се втренчи в него с размътени очи.

— Не ме… блъскай… във водата. Моля те, не ме… блъскай…

Рос я загледа напълно объркан. Беше виждал мъже, които не отделяха погледа си от дулото, миг преди черепът им да се пръсне, но никога не беше ставал свидетел на такъв ужас изписан върху нечие лице. Зениците й се бяха разширили толкова, че изпълваха ирисите й до край. Побелелите й, останали без кръв устни, се сливаха с мъртвешката бледнина на лицето.

— Лидия, Лидия. — Гласът му се превърнал в успокоителен шепот и не можеше да си спомни кога бе повдигнал длани, за да обгърне с тях лицето й. — Какво говориш?

— Реката, реката — изрече тя в безпаметство, като стисна още по-силно ризата му.

— Никой няма да те блъсне в реката. Ти си в безопасност.

Тя преглътна с огромно усилие. Той проследи с поглед буцата, която се раздвижи в гърлото й. Облиза устни с език. Дишаше тежко.

— Рос?

Името му беше изречено с въпросителна интонация. Тя се вгледа дълбоко в очите му, сякаш се мъчеше да го разпознае.

— Да.

Тялото й се отпусна облекчено и главата й клюмна върху гърдите му. Останаха така докато дишането й не се нормализира.

— Кой ще иска да те блъска във водата? — запита я той с грапав шепот.

Тя повдигна очи към неговите, но не проговори, само го изгледа с онзи свой поглед, който едновременно го разгневяваше и пленяваше.

— Вече преминахме от другата страна… — Пръстите му галеха скулите, изтривайки следите от сълзи.

— Мама Лангстън…

Той проследи как очите й отново се изпълват с влага, но този път не бяха сълзи на ужас. Отърсваше се бавно от него, сякаш се връщаше отдалеч.

— Мама Лангстън няма да позволи… — Пръстите му застинаха, стигайки до устните й. Бяха влажни. Влагата се събра върху възглавничките на пръстите му. — … да ти се случи нищо лошо.

Съзнаваше отчаяно, че всеки момент ще я целуне, и не можеше да направи нищо, с което да се възпре. Правото на избор му бе отнето много отдавна. Моментът беше предопределен и да се бори с него означаваше да се съпротивлява на съдбата. Така че той потуши желанието си за съпротива и се остави в ръцете на боговете, които да диктуват постъпките му. Главата му бавно натежа към нея.

В първия миг устните им само леко се допряха. Пръстите й се забиха с всичка сила в гърдите му. Той изчака, за да се убеди, че няма повече място за отстъпление. После нагоди устните й устните й под своите, като ги погали с крайчеца на мустаците си и ги натисна, за да ги разтвори.

Сърцето му щеше да изскочи, но той не бързаше. Поколеба се, преди да поеме аромата на дъха й и очакването от онова, което щеше да последва след срутването на първата преграда.

Докосна горната й устна с връхчето на езика, леко, толкова леко, че не беше сигурен дали е успял да го направи, докато не усети взривния, накъсан дъх да излита от устните й и да се влива в неговия.

Килватерът на някакъв друг съд по реката разлюля ферибота. Двамата загубиха равновесие. Рос стоеше на колене и когато тя политна назад върху постелята тялото му я последва. Горещите есмералдови очи се впиха в лицето, косата, насочиха се към гърлото й, оттам се прехвърлиха към гърдите и отново се върнаха върху устните й, на които не бе успял да се насити. Тя лежеше безмълвна и неподвижна като под жертвения нож на жрец.

Пръстите на едната му ръка разрошиха косите й и се заровиха в кожата й. Той се намести удобно, докато гръдната му кост не легна върху вдлъбнатината между двете гърди.

И когато устните им се сляха, инстинктът взе своето. Беше обучен да се целува на тринайсетгодишна възраст от една от приятелките на майка си в бардака. Курвата бе замъкнала момчето в стаята си в един скучен, бездеен следобед и го бе довела до безмилостна възбуда при въвеждането му в изкуството на целувката. Беше го обучила с каква точно сила да засмуква, за да държи устните заключени една в друга, как да върти езика сякаш обира протекъл мед с него, и как да го стрелка и прибира в задъхваща смяна на темпото. Ученикът й се бе оказал повече от блестящ. Притежаваше природен талант за това и още преди да падне здрачът беше довел обучението си до края. Дъртата курва също бе открила някои нови неща за себе си.

Рос приложи всичките си знания и практика в тази целувка, защото не смееше и да мисли, че ще има още.

Но очакването му не го беше подготвило за разтърсващата й сила. Действителността бе надхвърлила всяко въображение. Устата й беше великолепна. Сладка и влажна ямичка, която той на воля изследваше с езика си. Прерови я цялата, толкова отдавна го изгаряше желанието за това. Прекара езика си по всичките й зъби, погали я по небцето, изследва хлъзгавите очертания на устните й, игриво закачаше връхчето на езика й със своя. И всмукваше така, сякаш искаше да я погълне цялата без остатък и да я разтвори в себе си.

Не осъзнаваше гърлените звуци на животинска възбуда, които се изтръгваха от гърлото му чак до момента, в който фериботът се удари в арканзаския бряг на реката. И тогава животинското ръмжене достигна до ушите му. Той за момент беше озадачен откъде идва то.

И когато проумя, се дръпна рязко от нея. Очите й бяха странно уголемени и озадачени, също както и преди да я целуне. Но сега вече страхът в тях бе намалял. Устата й бе розова и сочна, бляскава от целувките му. Кожата около устните — зачервена от твърдите му мустаци.

Той се бе разтворил изцяло в целувката й. Тя го бе накарала да забрави всичко — кой беше той, коя беше тя… коя беше Виктория.

Скочи на крака и грабна шапката си. Нахлупи я и без да хвърля поглед към Лидия, прекрачи прага на фургона, като за малко не се блъсна в Мама Лангстън, която тичаше към него.

— Е, какво стана? — запита тя задъхана.

— Наред е — изрече той късо, преди да се отдалечи.

Мама Лангстън се усмихна.

Същата нощ в лагера имаше празненство. Бяха достигнали повратната точка и всички ликуваха, че реката вече е зад тях. Измъкнаха цигулки от сандъците и засвириха. Пееха се песни и се разнасяха кани с уиски за зажаднелите мъже. Малко от тях отказаха да бъдат почетени тази нощ. Децата получиха възможност да останат до късно навън. Дългият поход щеше да продължи на следващата сутрин, но тази нощ всички бяха забравили за него.

Това беше славен ден и за Лидия. Целувката на Рос я беше убедила, че не всички целувки са отвратителни, че някои от интимностите между мъжа и жената могат да бъдат вълшебни.

Но този ден щеше да се вреже в паметта й с още едно събитие. В него секна млякото й.