Защото те обичам

Глава втора

Мама Лангстън не беше се върнала, когато керванът потегли на следващата сутрин. Говореше се, че мисис Коулман още ражда, и че тя настояла да не се губи време заради нея. Буба предложи да замести мистър Коулман на капрата, докато Зик кара техния фургон.

В отсъствието на Мама Лангстън Анабет, като най-голяма дъщеря, пое в свои ръце готвенето и грижата за по-малките деца. Тя се грижеше за Лидия със същата всеотдайност като майка си. Лидия беше изумена пред познанията на момичето за процеса на раждане.

— Съжалявам, че се налага да правиш всичко това — извиняваше се тя, докато Анабет отстраняваше прогизналите превръзки.

— Приказки, правила съм го за мама при последните две бебета, а и от две години ми идва всеки месец. Няма нищо.

Мама Лангстън се върна във фургона по обед, когато керванът спря за почивка, с тъжната новина, че мисис Коулман починала само половин час след като родила момченцето си.

— Беше толкова крехка. Мистър Коулман направо полудя и само се проклина и обвинява себе си, че я е взел със себе си на това пътуване. Тя му била казала, че щяла да ражда чак през септември, като стигнем Джеферсън. Не е виновен, но сега просто не е на себе си.

— А бебето? — попита Зик, като загриза една изсъхнала и корава бисквита, останала от закуска.

— Най-мъничкото кутренце, което някога съм виждала. Нямаше силица даже да проплаче. Не бих се учудила, ако и то предаде богу дух днес. — Тя се вмъкна във фургона и се обърна към Лидия, която неволно беше станала свидетел на разговора им. — Как си, момичето ми?

— Благодаря, добре мисис Лангстън.

— Наричай ме Мама. Анабет се грижи добре за теб, нали? Съжалявам, че не мога да съм тук, но момченцето наистина е много зле.

— Разбира се — прошепна Лидия. — Добре съм. Веднага щом се почувствам малко по-добре, ще те освободя от грижите за мен.

— Това вече ще реша аз. Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш ми малко зачервена. — Тя положи загрубялата си длан върху челото на момичето. — Имаш още треска. Ще кажа на Анабет да ти направи студен компрес следобед.

Лидия имаше нов проблем, но не искаше да прибавя още една грижа към останалите на Мама Лангстън, затова не й каза за подутите си и болезнени гърди. През деня успя да дремне, защото керванът беше спрял от уважение към мистър Коулман. Анабет й донесе обилен, макар и малко набързо приготвен обяд, защото всички трябваше да се съберат след вечеря за погребението на мисис Коулман.

Лагерът притихна. Лидия лежеше в леглото с поглед вперен в брезента над главата си. Не успя да чуе нищо от погребалния ритуал, с изключение на «Скалата на вечността». Остана изненадана от самата себе си, когато се улови, че припява думите. Колко време беше изтекло, откакто за последен път беше влизала в църква? Десет, дванайсет години? И въпреки това си спомняше думите на химна. Това я зарадва. Тя заспа усмихната и не се събуди докато цялата фамилия Лангстънови не нахълта във фургона.

Следващият ден премина, както и предишния, но Лидия вече не се чувстваше така добре. Гърдите й се бяха издули под нощницата и тя се опитваше да ги прикрива всеки път, когато Анабет сменяше превръзките, или донасяше храна и вода. Започнаха да пулсират и имаше чувството, че всеки момент ще се пръснат. Повдигна пазвата на нощницата и надзърна; зърната бяха набъбнали и раздразнени. Бяха станали толкова чувствителни, че дори тъканта на нощницата ги дразнеше.

Мама Лангстън още се грижеше за бебето на Коулман и се върна дълго, след като момчетата и Зик бяха опънали постелите си под фургона. Анабет, Маринел и Атланта спяха дълбоко в другия край на фургона. Лидия беше будна и не можеше да си намери място от болка. Стенеше тихо, когато Мама Лангстън се прехвърли уморено във фургона.

— Милостиви Боже, Лидия, какво става? Ти не си добре.

Тя се приведе над момичето.

— Аз… Съжалявам… гърдите ми.

Без да губи време Мама Лангстън разкопча нощницата на Лидия и видя напращелите й от мляко гърди.

— О, Господи, къде ми е бил умът! Та ти имаш мляко и те измъчва, защото…

Тя внезапно млъкна и наклони глава, като врабче току-що зърнало червейче.

— Хайде, Лидия. Тръгвай с мен.

— Къде? — въздъхна Лидия, когато Мама Лангстън издърпа завивките й и я повдигна. Движенията й бяха бързи, но внимателни. — Та аз нямам никакви дрехи.

— Няма значение. — Тя дишаше тежко, докато я повдигаше да стане — Ти имаш мляко, но си нямаш бебе, а пък там има бебе, което си няма майчица.

Мама Лангстън беше решила да я отведе до бебето, което от два дни огласяше лагера с жалостивия си плач. Мама Лангстън щеше да я отведе при мъжа с енергичния глас. Но тя не искаше да ходи там. Не искаше всеки да я зяпа любопитно и да изразява гласно учудването си как така е родила бебето си в гората без никой до себе си. Тя така беше свикнала с уюта на фургона, че изпитваше боязън да го напусне.

Но сега очевидно нямаше избор. Мама Лангстън наметна плетен шал около раменете й и нежно я побутна към стъпалата.

— Твоите обувки вече не стават за нищо, така че е по-добре да си боса. Внимавай само да не стъпиш върху някой камък.

Допирът на голото ходило о земята за пръв път от дни насам я накара да потръпне. Рязкото движение разтърси болезнено гърдите й, останали свободни под тъканта на нощницата, която и без друго беше единствената й дреха, ако не се броеше плетения шал. Косата беше сплъстена. Мама Лангстън беше измила кръвта между бедрата й, но Лидия не се беше къпала откакто бе започнала да ражда. Беше толкова мръсна.

Тя заби пети в меката, рохкава пръст, отказвайки да продължи нататък.

— Моля те, не искам никой да ме вижда.

— Глупости — изрече решително Мама Лангстън, като буквално я повлече към единствения фургон в лагера, където гореше лампа. — Само ти можеш да спасиш живота на това бебе. Никой не се интересува как изглеждаш.

Щяха да се заинтересуват. Лидия знаеше много добре. И по-рано я бяха наричали бяла отрепка. Тя много добре знаеше, колко зли и мръсни можеха да бъдат хората.

— Мистър Грейсън — повика тихо Мама Лангстън, когато стигнаха осветения фургон. Тя дръпна провесения брезент на входа. — Помогнете! — И тя тласна напред Лидия, така че момичето нямаше друг избор, освен да пристъпи във фургона. Тънката кожица между бедрата й се опъна и тя направи болезнена гримаса.

Чифт силни ръце със сини ръкави се протегнаха и й помогнаха да стъпи вътре. Мама Лангстън беше плътно зад нея.

Всички се смутиха при появата й. Сивокосият мъж учуден се вглеждаше в момичето пред себе си. Кльощавата жена зад него зяпна от изненада. Лидия сведе очи, за да избегне изпитателните им погледи.

— Това е мистър Грейсън, водачът на нашия керван — обърна се Мама Лангстън, за да разсее напрежението. Лидия не вдигна поглед от мръсните си боси крака върху дъсчения под на фургона и само кимна в знак, че е разбрала. — А това е мисис Лиона Уоткинс.

Мама Лангстън говореше шепнешком поради уважение към мъжа, седнал на ниско столче. Той беше заровил глава между ръцете си.

Първа проговори жената.

— Коя е тя… и защо се шляе наоколо почти гола? О, та това е момичето, което твоите момчета са намерили в гората. Трябва да ти кажа, че направо съм изненадана, дето ми водиш тук такива… такава… личност, особено по това време. Сега правим помен и…

— А може би не — изсумтя Мама Лангстън, без да крие неприязънта в гласа си към другата жена. — Мистър Грейсън, това момиче роди само преди два дни. Има мляко и си мислех, че бебето на мистър Коулман може да се насуче…

— О, Господи — възкликна мисис Уоткинс потресена.

Лидия зърна изпод ресниците си как жената притисна костелива ръка до хлътналите си гърди и предницата на роклята си, сякаш да прогони злите духове.

Без да се съобразява с реакцията на мисис Уоткинс Мама Лангстън се обърна към водача на кервана.

— Бедното детенце може да оживее, ако Лидия го накърми.

Мисис Уоткинс я прекъсна още преди мъжът да се е обадил. Поведе се разгорещен спор и през това време Лидия огледа с периферното си зрение вътрешността на фургона. Нагънатите завивки в ъгъла бяха от далеч по-добро качество в сравнение с онези, с които я бяха завивали във фургона на Лангстънови. Едно от одеялата имаше сатенена панделка вплетена в шарките. До сандъче със съдини от китайски порцелан се виждаха изправени чифт високи дамски обувки с връзки.

Погледът й се плъзна по-нататък и се спря върху чифт черни обувки. Почиваха силно раздалечени една от друга и покриваха чифт дълги крака. Обувките бяха износени, но очевидно изработени от кожа с високо качество. Те прилягаха добре на едро и добре оформено стъпало. Токовете бяха приблизително с височина един инч от полирано в черно дърво. Собственикът им очевидно беше доста висок.

— Казвам ви, че не е редно. — Гласът на мисис Уоткинс премина в по-висока октава.

Костелива и сбръчкана ръка стегна като в клещи брадичката на Лидия и рязко повдигна главата й нагоре. Очите на момичето се спряха върху лице напълно лишено от плът и живот свито и изсушено. Костта на носа й беше изтъняла като острие на нож. От непрекъснатото изразяване на несъгласие устата й беше оформила цяла мрежа от ситни бръчици. А очите й подхождаха напълно на гласа. Бяха недоброжелателни и злобни.

— Само я погледни. Виж каква измет е! От пръв поглед си личи каква е стока… Сигурно е… проститутка — да ми прости Господ, че изрекох тази дума — която е родила бебе. И сигурно го е убила, за да се отърве от него. Чудя се дори дали знае кой е бащата.

Зашеметена от клеветите, които бълваше старицата, Лидия едва успя да изтръгне от устните си едно тихо:

— Не!

— Мисис Уоткинс, моля ви — намеси се дипломатично мистър Грейсън.

Беше сговорчив мъж, макар че този път беше по-склонен да се съгласи с мисис Уоткинс. Младата жена пред него имаше съвсем запуснат вид. Нямаше и грам финес у нея нито в начина, по който беше облечена, нито в безсрамния начин, по който ги гледаше с необикновените си кехлибарени очи.

— Не е вярно — отхвърли обвиненията Мама Лангстън. — Но дори и да е така, Лиона Уоткинс, кой друг в този керван би могъл да спаси бебето? Ти ли?

— Аз никога…

— Точно така. Ти едва ли си била някога способна да изцедиш и капчица мляко от спаружените си висулки…

— Мама Лангстън, моля те — уморено се намеси мистър Грейсън.

Мисис Лиона Уоткинс разярено с очи, но замълча настръхнала презрително със свити ноздри в знак на отвращение.

Мама Лангстън не й обърна никакво внимание.

— Мистър Грейсън, ваш дълг е да пазите всеки живот в този керван, а това означава и живота на онова бебе. Чуйте само още едно нещо. От всичките двайсет семейства тук има само още една жена с мляко, а тя кърми близначетата си. Лидия е единствената надежда на онова мъничко същество. И сега само от вас зависи дали то ще умре или ще живее.

Лиона Уоткинс презрително скръсти ръце. Тя не отговаряше, ако мистър Грейсън вземеше решение да изпълни молбата на Мама Лангстън, която се бъркаше във всичко. Уоткинс винаги я бе считала за проста жена, и сега Мама Лангстън окончателно го беше доказала.

— Това може да го реши единствено мистър Коулман — произнесе Хал Грейсън. — Рос, какво ще кажеш? Искаш ли това момиче тук да кърми сина ти, за да се опита да го спаси?

Междувременно Лидия им беше обърнала гръб. Пет пари не даваше какво си мислеха за нея. Веднъж само да се пооправеше, щеше да замине нанякъде, където никой не я познава, където можеше да започне нов живот, без минало. Несъзнателно се беше приближила до мястото, където лежеше новороденото в един празен сандък за ябълки, увито във фланела. Гледаше надолу към дребното телце, което се бореше за живот, когато чу баща му да се размърдва.

Той стана и погледна към обърнатото с гръб към него момиче, което причини толкова шум във фургона и прекъсна скръбните му мисли за смъртта на Виктория. Първо обърна внимание на косата й, същински къпинов храст; какво ли нямаше в сплъстените кичури коса — сухи листа, трева и един Господ знае още какво се беше вплело. Каква е тая, която можеше да се разхожда в тоя вид по това време? Рос Коулман кои ходят така.

Изглеждаше страшно слаба откъм гърба в тази нощница. Глезените, които се подаваха изпод полите й, бяха слаби и тесни. Стъпалата й бяха малки. И мръсни. Господи, това ли трябваше сега да наруши скръбта на дните му?

— Не искам това момиче тук да докосва детето ми — изсумтя с отвращение той. — Много ви моля всички да ме оставите на мира — мен и сина ми. Ако му е писано да умре, нека умре в покой.

— Добре че още поне един има със здрав разум.

— Затваряй си устата — изръмжа Мама Лангстън на Лиона Уоткинс, като я изблъска встрани, за да стигне до Рос. — Вие сте разумен човек, мистър Коулман. Защо не позволите на Лидия да накърми сина ви и поне да се опита да го спаси? Та той иначе ще умре от глад.

— Опитахме всичко — изрече нетърпеливо Рос и прокара уморено пръсти през гъстата си, тъмна коса. — Не иска да поеме кравето мляко с биберон, нито пък подсладената вода, която му давахме с лъжичка снощи.

— Той има нужда от кърма. А зърната на момичето вече са набъбнали и я болят.

— О, Господи — обади се Лиона Уоткинс.

Рос хвърли отново поглед към момичето. Тя стоеше между него и бледата светлина на фенера, която позволяваше да се види контура на тялото й под тънката нощница. Гърдите й бяха натежали. Почувства отвращение от сладострастието, което възбуждаха. Защо се разхождаше нагоре-надолу само по нощница? Дори и да се беше разболяла след раждането, никоя почтена жена нямаше да хукне в този си вид. Устните му се изкривиха в отвращение и той се запита от кой ли публичен дом е успяла да избяга. Виктория би се ужасила от вида й.

— Няма да оставя една проститутка да кърми детето на Виктория — заяви той късо.

— Не можете да знаете каква е.

— Измет! — извика той. Най-накрая имаше къде да си излее натрупания гняв от несправедливата смърт на жена си. — Вие изобщо не знаете нито откъде идва, нито коя е. Само един вид жени могат да раждат дете, без да имат до себе си съпруг, който да се грижи за тях.

— Може да е било така, но това време не отмина с войната. Не и сега, когато страната ни гъмжи от ренегати, негодници и всякакви северни дрипльовци, които си мислят, че Югът е тяхна собственост. Не знаем какво е преживяло момичето. И не забравяй, че тя загуби детенцето си само преди два дни.

Лидия не чуваше нищо от разгорещения им спор. Цялото й внимание беше привлечено от мъничкото същество пред нея. Кожата му имаше нездрава бледнина. Лидия не беше виждала до този момент друго дете, освен своето. Това беше още по-дребно, и тая нищожна топчица плът я разтревожи много. Можеше ли да оцелее нещо толкова дребно?

Свитите му в юмруче пръстчета бяха почти прозрачни. Дишаше накъсо и учестено със затворени очи. Коремчето му се надигаше и спадаше рязко. Плачът му бе секнал, сякаш искаше да отдъхне и да събере нов запас от въздух. Но тези слаби звуци бяха като балсам за ушите на Лидия. Не можеше да се откъсне от него.

Почувства как нещо се раздвижва дълбоко в утробата й; приличаше много на родилните контракции, но без придружаващата ги разкъсваща болка. Сърцето й сякаш растеше, обгръщайки напращелите й гърди. Боляха я, но не от млякото, а от нуждата да накърмят дете, да му дарят майчин покой.

Тя наблюдаваше, без даже да осъзнава, как пръстът й погалва гладката буза на бебето. После съвсем естествено ръката й се плъзна под главичката му, която спокойно можеше да се побере в шепа. Със забавено движение, сякаш се боеше, че може да му причини болка, тя подпъхна и другата си ръка под него му и го отдели от сандъка. Седна на близкото трикрако столче, без да отделя поглед от дребното и сбръчкано личице.

Тънките крачета на бебето се размърдаха и петичките му я ритнаха в корема. Тя го нагласи да легне удобно в сгънатата си ръка. Главичката му се надигна и устицата му се отвори и се протегна към пълната й гръд. Лидия го гледаше като омагьосана.

Тя инстинктивно посегна към горното копче на нощницата и го разкопча. После второто. Последваха го още няколко, докато вече можеше свободно да оголи лявото си рамо и гърда. Със свободната си ръка повдигна гърдата до бебешкото личице. Устицата му затърси, докато накрая се сключи около зърното й и засмука жадно.

Внезапното прекъсване на слабия плач мигновено прекъсна разгорещения спор в дъното на фургона. Рос усети как сърцето му в миг се разцепва на две. Първата му мисъл беше, че синът му умира. Той се обърна рязко, очаквайки да го види застинал и мъртъв, но гледката пред очите му го зашемети още повече.

Момичето държеше сина му в скута си. Бебето смучеше жадно напращялата й гръд. Млечни мехури покриваха устните му. Тя се беше привела нежно над дребното същество, като притискаше гърдата си до устата му. Рос не можеше да види лицето й под надвисналата коса.

— Е — обади се със задоволство Мама Лангстън, — мисля, че няма повече какво да обсъждаме. Мистър Грейсън, защо не проводите Лиона до фургона й? Аз ще се погрижа за нещата тук и ще настаня Лидия.

— Да настаниш Лидия тук! — извика Лиона. — Кракът й повече няма да стъпи тук. Та това е… ужасно непристойно!

— Хайде, мисис Уоткинс — обади се Хал Грейсън. Страшно му се искаше да се прибере във фургона си и да се просне в постелята си. По това време на годината зората настъпваше много рано, а смъртта на мисис Коулман беше създала допълнителни проблеми по пътя за Тексас. Не беше драпал за длъжността водач на кервана, но хората го бяха избрали на този пост и той не искаше да излъже доверието им. — Ще уредим всичко на сутринта. Сигурен съм, че дотогава едва ли ще се случи нещо непристойно.

И той извлече почти насила протестиращата жена от фургона.

След като излязоха, Мама Лангстън погледна Рос Коулман. Мъжът не отделяше поглед от лицето на момичето. Тя затаи дъх, като се питаше какво ли щеше да предприеме Рос. Изглеждаше симпатичен, дори дружелюбен, и се беше отнасял към жена си, сякаш беше кралицата на Шеба.

Но в очите му се четеше постоянно непокорство, което говореше за скрити страсти. Движеше се малко по-бързо от нормалното, очите му бяха малко по-остри от обичайното както е при всеки мъж, сблъскал се с твърде много несгоди през живота си. А сега имаше вид на човек, който се бори със себе си. Стегнатите му лицеви мускули обтягаха кожата и му придаваха неуправляем вид.

Рос се насили да прекоси разхвърляния фургон. Синът му лакомо сучеше и вече не плачеше. Това презряно, непознато момиче държеше сина му в скута си и го кърмеше, а той стоеше отстрани и й позволяваше да върши всичко това. Какво щеше да си помисли Виктория, ако можеше да ги зърне отнякъде?

Рос потрепери като си припомни мятащото й се тяло, потънало в пот, въздишката на облекчение, когато синът й се добра до света на светлината. Не, никоя друга жена, особено пък това паднало момиче, нямаше правото да кърми сина на Виктория Джентри Коулман. Щеше да бъда светотатство. Можеше ли след това да живее в мир със себе си, ако го допуснеше да се случи? Но нима щеше да живее в мир, ако допуснеше да умре синът му? Разкъсван от необходимостта да вземе решение, той приклекна пред стола и се загледа как устицата на сина му жадно подръпва едрата гърда. Единственото, което разваляше съвършенството на това прекрасно полукълбо, беше мрежичката от бледосини венички изпъкваща като някаква географска карта. Рос беше така очарован от гледката, че с мъка повдигна поглед към лицето на момичето.

Наблюдаваше как бавно се повдигат клепачите й, сякаш с болка. Гъстите ресници трепнаха и в следващия момент вече гледаше момичето право в очите. Те реагираха един на друг с еднаква изненада и сила, макар че и двамата се опитаха да го прикрият с мълчание.

Рос усети как потъва в море от женственост. То го заобикаляше, навлизаше в ноздрите му, в гърлото му. Тя олицетворяваше чувствеността и той усети как бавно го всмуква и мигновено я намрази, защото, макар и само за миг, беше забравил смъртта на съпругата си. Бореше се да изплува до повърхността като човек затънал в подвижни пясъци. И едва когато успя свободно да си поеме въздух, се опита да я прецени с пресилена безпристрастност.

Очите й бяха обрамчени с гъсти мигли, златисти в крайчетата. Ирисите носеха цвета на отлежало уиски, от най-скъпото, дето се плъзга без всякакво усилие в гърлото на мъжа и обгръща вътрешностите му в топлата си прегръдка. А косата й? Светеше така необикновено, като кехлибар, оформяйки непокорни кичури, които, според него, отразяваха дивата й природа.

Бялата й кожа явно напоследък е била изложена на силно слънце, защото леко облаче от лунички покриваше прекрасно оформеното й, макар и малко дръзко носле. Но най-много го разтревожи устата й. Сочната долна устна изискваше внимание, с което един мъж можеше да не я удостои само ако беше мъртъв. Така че и той не устоя, но се опита да я прониже с поглед, като се надяваше да я засрами. Но вместо това езикът й най-безсрамно се показа и облиза това изкусително късче плът. Рос почувства как стомахът му се свива и с усилие върна поглед към очите й.

Тя не изглеждаше ни най-малко засрамена от факта, че седи с оголени гърди пред него и той би могъл да я огледа; нещо, за което той се опита да се закълне пред себе си, че изобщо не му беше минавало през ум. Очите й го гледаха смело със същото проникновение, с което и той я изучаваше. Ресниците й не се сведоха свенливо, нито пък главата й; нямаше и следа от скромност.

Тя си беше курва чиста проба. Родена за такава. Беше спал с прекалено много от тях, за да не разпознае признаците, да не види предизвикателствата на очите, горещата кръв на желанието, която препускаше по вените й. Беше пълна противоположност на чистата му и свенлива съпруга Виктория. А това стигаше, за да презира момичето пред себе си.

Лидия си мислеше, че ако мъжът пред нея смекчеше поне малко свирепата си физиономия, щеше да бъде най-красивото лице, което беше виждала през живота си. Определено беше едно от най-привлекателните. Беше усетила дъха си да секва в мига, в който го видя, и не можеше да си обясни откъде идва това чувство.

Не се беше бръснал от няколко дни и гъста четина покриваше челюстта му. Горната му устна се закриваше от черен мустак, а долната — свита строго и упорито, докато я пронизваше със зеления си поглед.

Очите му! Не беше виждала досега такова зелено, с къси черни мигли. Тя изпитваше желание да прекара пръст по тях, за да се увери дали наистина са толкова влажни, колко изглеждаха. Веждите му бяха гъсти и навъсени.

Гарвановочерната без никакви отсенки и нюанси коса лягаше на вълни и се къдреше над ушите и покрай яката на ризата му.

Така изправен над нея, той приличаше на огромен великан, но тя не гледаше тялото му. Изпитваше страх от мъжките тела, вдъхваха й ужас и отвращение. Навъсеният поглед, с който я гледаше, не правеше нищо, за да смекчи страховете й. Веждите му се свиха още по-застрашително, сякаш се канеше всеки миг да я накаже. За какво именно, не можеше дори да си представи. Клепачите й трепнаха, преди да ги сведе обратно към бебето, което лакомо сучеше.

— Лидия, време е да го сложиш от другата страна — обади се нежно Мама Лангстън, успяла по някакъв чудодеен начин да се озове между нея и бащата на детето.

— Какво? — с дрезгав глас запита момичето.

Мъжът я притесняваше с присъствието си. Не по начина, по който го правеше Кланси, но въпреки това я притесняваше. Когато се отдръпна от нея й се стори, че вътрешността на фургона се изпълни от гигантската му фигура. Тази фигура сякаш й отне въздуха и тя установи, че диша задъхано, също като бебето преди малко.

— Първо се дава едната гърда, после другата. Така потокът на млякото се регулира.

Мама Лангстън пое бебето от ръцете й. Дребната му устица се беше вкопчила здраво в зърното и след като го издърпаха от животворния извор, то отново се разплака. Когато Лидия го положи върху другата си ръка, то без да губи време веднага засмука новия извор.

Спонтанен, щастлив смях изпълни фургона. Лидия отметна тежката си коса назад и се заля в гърлен смях. Очите й отразяваха блясъка на фенера, сякаш слънчев лъч проблясваше в чаша уиски. Но в мига, когато срещнаха очите на Рос, всичката светлина в тях угасна. Той я гледаше от дъното на фургона с открита неприязън.

— Щом свършиш, и ще те настаня за нощта — обърна се Мама Лангстън цялата сияеща при вида на момичето и бебето.

— Няма да остане. Накърми ли го — и си я вземаш — гласът на мъжа проряза въздуха като с острие на бръснач.

Мама Лангстън се завъртя към Рос с ръце, подпрени на мощните си хълбоци.

— Не мислиш ли, че детето ти пак ще огладнее, мистър Коулман? И какво предлагаш тогава, да ти я мъкна от другия край на лагера всеки път, когато огладнее? Или мислиш да го носиш при нея? Струва ми се, че някои хора не могат да разсъждават, от което ще страда само малкият. Аз я прибрах при себе си и щях да прибера и бебето й, ако беше останало живо, но нямам намерение да вземам детето ти при мен, щом има достатъчно място и спокойствие в твоя фургон — завърши тя ядосано.

Рос се изправи с гордо негодуване, но веднага побърза да свие глава в раменете си, за да не я удари в тавана.

— Нямам намерение да завися от благоволението ви, нито пък да прибирам при себе си това момиче.

— Това момиче си има име — Лидия — каза Мама Лангстън. — И защо да не може да остане тук? Кой ще се грижи за бебето през деня? Ти ще отидеш на лов или за дърва. В най-добрия случай ще караш конете. И кой ще се погрижи за него, ако се разреве, а?

Мистър Коулман захапа ъгълчето на мустака си и го задъвка, измъчван от противоречиви чувства.

— Та тя дори не е чиста.

— Разбира се, че не е. Защото роди бебе насред гората сама. Как искаш да бъде чиста? И не съм я изкъпала само защото имаше силна треска и не исках още един мъртвец в ръцете си. А ако имаш предвид кръвотечението, то не е по-различно от това на съпругата ти, лека й пръст. Ще спре само след ден или два, а през това време аз или Анабет ще идваме редовно да я наглеждаме.

Лидия остана с глава, приведена над бебето, докато цялото й тяло трепереше от смущение. Изглежда, директният подход на Мама Лангстън беше лишил от дар слово мистър Коулман, защото дълго не проговори. Атмосферата във фургона беше силно напрегната. Мъжът пред тях излъчваше антагонизъм по същия начин, по който излъчва топлина една печка през зимата.

Накрая бебето се отпусна доволно. Лидия покри гърдите си с нощницата и последва съветите на Мама Лангстън как да го нагласи, за да се оригне.

Рос наблюдаваше сцената с нарастващ и безсилен гняв. Кой знае колко мъже беше приела в постелята си и на, ето я пред него да се прави на почтена жена, която люлее бебе. Неговото бебе. Бебето на Виктория. Но какъв избор имаше? Той искаше синът му да живее, защо беше единствената му връзка с жената, която бе обичал до полуда.

Той ненужно шумно се изкашля.

— Добре, нека да остане. Временно. Но веднага щом синът ми стане достатъчно голям, за да мога да го храня и да се грижа за него сам, да я няма. Ясно ли е? Нямам намерение да правя благотворителна болница. И освен това не искам жена като нея да се грижи за детето на Виктория. Съжалявам за бебето й, но е по-добре, че е починало. Тя или е проститутка, както каза мисис Уоткинс, или е съпруга, избягала от мъжа си. Но което и да е от двете, тя не е достойна за жена. И ако въпросът не беше на живот и смърт, изобщо нямаше да й припари кракът във фургона. А сега искаш ли да останеш при всички тия условия? — обърна се той към момичето, което приспиваше сина му в прегръдките си.

Тя вдигна глава и срещна свирепия му поглед.

— Как се казва?

Рос се изненада от кроткия й въпрос.

— Ааа… Лий. Кръстих го Лий.

Тя се усмихна на бебето като го притисна към гърдите си. Погали го с ръка по покритата с тъмен мъх главичка.

— Лий — промърмори щастливо тя.

Вдигна глава към бащата с безизразно изражение и каза:

— Ще се грижа за сина ви дотогава, докато има нужда от грижите ми, мистър Коулман. — Тя направи пауза и после добави меко — Дори това да означава да водя борба с вас и тия като вас.