Защото те обичам

Глава единадесета

На следващата сутрин Лидия се събуди със свит стомах и разтуптяно сърце. Жадуваше да види Рос и едновременно с това се боеше. От някакъв въображаем и абсурден страх се бе престорила, че спи, когато се бе прибрал във фургона предната вечер. Не можа да събере достатъчно кураж, за да го погледне право в очите. Не знаеше дали и сега е в състояние.

Какво се беше случило предния ден след случката с гърмящата змия? Никога по-рано не бе изпитвала такова вълнение, не бе ставала участник на толкова вълнуващо преживяване. Подобно на дребни, излюпващи се яйца, в душата й се бяха пробудили тайнствени усещания. Моментът на излюпването им бе съвпаднал точно с допира на Рос, с целувката му, и черупките им се бяха пукнали, давайки живот на чудотворен балсам, протекъл по цялото й тяло като топъл, златен мед. Не беше искала тази целувка да спира, докато…

Докато какво? До какво водеше онази прегръдка? Определено не до онова, което беше изпитала с Кланси. Те бяха две напълно различни неща. Макар че разликата още не беше още достатъчно ясна. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че с Рос всеки ден е неподозирано красив и вълнуващ.

Спомените й от онова грозно време с Кланси сега бяха още по-болезнени и унизителни. Макар че онова чудовище беше мъртво, душевните рани още напомняха, незараснали в сърцето й. Рос я беше целунал предния ден. И едва тогава бе проумяла напълно цялата чудовищност на Кланси. Ако й се случеше да изпита с Рос… онова, искаше й се да бъде като недокоснат съд с бистра и ледена изворна вода, в който той пръв да потопи устни. Искаше той да бъде първият, който ще вкуси тялото й. Тя жадуваше да му предложи чистота и невинност. Но този дар вече не беше нейно притежание.

Разкаянието така я разяждаше отвътре, че накрая усети и физическа болка. Ако това така измъчваше нея, какво ли щеше да изпита Рос, загдето друг мъж я бе притежавал преди него?

Тези мисли не й даваха мира, докато приглаждаше косата си, като оглеждаше отражението си в огледалото. Беше започнала да осъзнава красотата си. Точно в този момент брезентът на входа се отметна встрани и Рос влезе. Тя бързо отскочи назад. Изглеждаше толкова огромен, че сякаш изместваше всичкия въздух във фургона.

— Добро утро — прошепна му без дъх. Откри, че бе по-лесно да говори на копчетата на ризата му, отколкото на очите му. — Да не съм се успала?

— Не. Аз подраних.

Тя се осмели да го погледне крадешком и установи, че и той избягва очите й.

— Добре ли спа? Не сънува ли кошмари от… ъъъ… от змията?

— Не — отвърна тя, като облиза устните си. — Добре съм.

— А, това е чудесно. — Той се обърна да излиза. — Е…

— Рос? — Тя пристъпи към него.

— Какво? — Той мигновено се извъртя.

— Благодаря ти.

Този път се осмели да вдигне очи към неговите.

— За какво?

Очите му блестяха, озарявани от някакъв вътрешен огън и стопляха цялото й тяло.

— Загдето ме спаси от змията.

Думите й минаха като лек полъх на вятъра през устните й.

— О!

Колко време останаха, взрени един в друг и двамата не можеха да си спомнят. А какво щеше да се случи, ако Буба Лангстън не беше промушил глава през брезента и гласът му не бе ги изтръгнал от вцепенението:

— Има ли някой вътре? Нося млякото за малкия.

Така беше през целия ден. Говореха с къси изречения, сякаш се страхуваха да не кажат нещо излишно. Но често говореха и със страх, че не казват достатъчно. Следяха се скришом един друг, но и за двамата беше трудно да срещат погледите си. Бяха неестествено учтиви. И двамата изглеждаха щастливи, но щастливи точно толкова, колкото и безкрайно нещастни. И двамата бяха страхотно нещастни. Вървяха по опънато въже. Такова равновесие не можеше да продължава дълго. В един момент единият от двамата щеше да падне пръв.

Всяка вечер, след като се затваряха в лагера, Рос обикновено отиваше зад фургона да се измие, докато Лидия приготвя вечерята. Беше обикнала гледката, която представляваше съблеченият до кръста Рос, който се сапунисваше и търкаше. Измисляше си какви ли не поводи, за да ходи при него, докато той се миеше.

Споменът за целувката му от онзи ден караше вътрешностите й още да треперят от начина, по който ръцете му интимно бяха нагласили тялото й към неговото. Може би мисълта да се люби с него не беше толкова ненавистна, защото той беше физически далеч по-привлекателен от Кланси. Но каквато и да беше причината, тя искрено се възхищаваше на тялото му.

Реши да поиска мнението му за задушеното. Опитай го и ми кажи дали не иска още сол, моля те. Съвсем по съпружески, нали така? Съвсем правдоподобно оправдание да разговаря с него докато се миеше. Тя загреба пълна лъжица от тенджерата и заобиколи.

Рос се бе привел над легена. Вдлъбнатината на гръбнака разделяше гърба му на две мускулести половини. Мускулите му играеха при всяко движение, докато заливаше главата си с пълни шепи вода. Внезапно се изправи, отметна мокра глава назад, покривайки очите си с ръце. Капчици вода потекоха по гърдите му и потънаха в онзи тъмен, къдрав облак, който изчезваше в панталоните му. Там полът му и в този момент напомняше за себе си.

Лидия се насили да преглътне. Сърцето й заби оглушително. Прииска й се повече от всякога да го погали. Целия. Защото беше страхотно красив!

Но после зърна Присила Уоткинс, облегната на едно от дърветата близо до фургона. Очите й бяха сънливи зад полупритворените й клепачи, но изражението върху лицето й — жадно.

Лидия пламна и силно й се прииска да плисне горещата лъжица право в муцуната й. Как се осмеляваше? Как се осмеляваше тая кучка да стои там и да зяпа жадно съпруга й!

Момичето внезапно зърна Лидия, устните му се изкривиха в подигравателна гримаса и мигновено потъна в прикритието на дърветата.

Без да може да го обясни, Лидия изля раздразнението си върху Рос.

— Още ли не си свършил? — нахвърли се тя върху него.

Той смъкна ръце и погледна към нея, учуден от присъствието й. Мократа му коса се смъкна непослушно върху очите му.

— Не — изръмжа той в отговор. — Да нямаме разписание?

— Побързай. Вечерята е почти готова. — Полите й се усукаха от рязкото движение, когато се насочи към огъня, като се чудеше на себе си защо е толкова ядосана. — И си сложи някоя дреха отгоре, за Бога — извика му тя през рамо.

Това вече беше капката, която преля чашата. Нервите му бяха опънати до скъсване. Щом не можеше да постигне сексуално разпускане, то поне можеше да си позволи да избухне. Той се втурна към края на фургона като в движение нахлузи ризата си.

— Може и да не си забелязала, но аз рядко се мия облечен.

Тя спусна обратно лъжицата в тенджерата и се завъртя към него.

— Не, ти изобщо обичаш да се разхождаш полуоблечен, така че на всички от рода на оная малката Уоткинс да им изтичат очите.

Той тръсна глава, като се опита да вникне в думите й и да преодолее импулса да я стисне в прегръдките си и да затули устата й с още една секваща дъха целувка.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите. Никъде не съм се разхождал. Какво мога да направя, ако оная малка кучка непрекъснато надзърта, когато се мия?

Лицето на Лидия побледня от гняв. Крехките й ръце се свиха в смешни юмруци.

— Искаш да кажеш, че го прави редовно ли?

Той повдигна рамене и жестът му беше изпълнен с преднамерена незаинтересованост.

— Разбира се. Доста отдавна.

— Е, отсега нататък няма да вижда даже и обувките ти, защото вече ще се миеш във фургона. Ти си женен мъж.

Той направи крачка към нея, с което я накара да наведе глава назад, за да го огледа.

— Сигурно — изръмжа той. — Това, че сме женени, съвсем не означава, че аз съм твоя собственост. Ще си правя това, което съм правил винаги, което означава, че ще правя това, което искам, и ти нямаш абсолютно нищо общо с това.

— Аз все пак имам нещо общо с това — изсъска тя в отговор. — Аз съм твоята съпруга.

— Моят съпруга е мъртва.

Той съжали за думите си още в мига, в който ги изрече. Лидия отскочи назад, сякаш я беше ударил, и той с големи усилия потисна желанието си да я прегърне.

Беше изрекъл думите, защото по цял ден си ги повтаряше наум. След като бе целунал предния ден Лидия, бе провел дълъг мислен разговор с Виктория, искайки прошка от нея, че е пожелал друга жена в момент на слабост. Той се бе оправдал пред призрака, който го преследваше, че желанието му към жената е оправдано, защото тя носеше неговото име. Той беше мъж. При това не от най-слабите. Можеше ли Виктория да го обвинява, че желае и се нуждае от друга жена?

Почувства се виновен, сякаш бе извършил грях. Но това нямаше да го възпре да вземе това, което си беше негово по закон. Намираше се пред морална дилема. И макар, че отдавна бе скъсал с престъпния свят, моралните дилеми продължаваха да бъдат нещо ново и непознато за него и той ги ненавиждаше с цялото си същество. Не можеше да няма някой виновен за войната, която се водеше в съзнанието му. А Лидия се явяваше една удобна мишена, върху която да излее гнева си.

Сълзи на болка и гняв бликнаха в очите на Лидия.

— О, да. Ти никога няма да ми позволиш да забравя, че аз вървя по стъпките на Виктория, нали?

Буба Лангстън видя, че въздухът между двамата пращи от напрежение. Приличаха на обезумели от глад диви зверове, които не могат да се нахвърлят един върху друг, само защото са завързани за синджири. Съзнаваше, че стъпва в леговището на лъв, но нямаше къде да ходи. Бяха го изпратили да повика Рос. Той преглътна страха си и изрече неестествено високо:

— Рос, тук ли си?

Тъмната глава на мъжа рязко се обърна и Буба се почувства като прерязан от бръснача на зелените му очи:

— Какво има?

Той се сви под немигащия взор на Рос.

— Изпратиха ме да те повикам. Там има един фургон със… жени, такова…

Люк, който се бе промъкнал зад него, се изхили с пълен глас. Буба рязко се обърна към него и го изгледа с убийствена злоба. Люк преглътна смеха си, но раменете му дълго след това продължаваха да се тресат.

— Фургонът им се е счупил долу край реката. Мистър Грейсън ме помоли да те повикам.

Рос задържа острия си поглед върху Лидия, преди да нахлупи шапката си и да каже на момчетата:

— Хайде, заведете ме там.

Лидия го проследи с поглед как се отдалечава. Тя обезсърчено повдигна Лий, който кротко лежеше в сандъчето, и притисна телцето му до гърдите си с надеждата да намери успокоение. Тя приседна на малкия стол и се загледа в огъня.

Мина час. Повечето от хората в лагера вече бяха вечеряли и се готвеха за нощта. Лидия забеляза, че хората я отбягват, като й хвърляха крадешком погледи. Не беше гладна, но яде, решена да демонстрира пред Рос, че убийствените му думи не са в състояние да развалят апетита й. Но не усети вкуса на храната. Лий беше заспал, и след като го подържа още малко до тялото си, го положи в креватчето му.

Тъкмо излизаше от фургона, когато се появи Мама Лангстън със стиснати устни и навъсено чело, като индиански вожд, стъпил на бойната пътека.

— Бързо тръгвай към съпруга си — изрече тя с каменно лице, като я побутна.

— Но…

— Хайде. Оня фургон долу край реката е пълен с фльорци.

— С какво?

— С фльорци. — Мама Лангстън беше на косъм да закрещи. — Хайде, тръгвай. Аз ще остана при Лий.

Лидия озадачена прекоси лагера. Всички я следяха с погледи, сякаш им беше известна някаква много трагична тайна, но предпочитаха някой друг да й я съобщи.

Фургонът край реката не приличаше на никой от фургоните, които бе виждала до този момент. Беше пищно украсен с гирлянди от диви рози, сърца и нарисувани гълъби по стените. Колелата бяха боядисани червени с бели сърца върху главините. Дори и брезентът на покрива изглеждаше съвсем непристойно с провисналите от краищата му части от дамско бельо. Бяха толкова много и толкова разноцветни, че Лидия се зачуди за какво ли се използваха.

Рос седеше на Лъки, единият му крак бе повдигнат на предната висока част на седлото. Приведен небрежно над седлото, пушеше пура с отметната на гърба шапка, зъбите бляскаха под мустаците при всяко негово отмятане на главата, при всеки изблик на смях — и всичко това изведнъж докара Лидия до бяс. Неговата надменна поза й напомни за Скаута. А стойката на Скаута винаги я бе дразнела.

Разговаряше с петте жени, които се бяха отпуснали морно върху седалката на фургона; някои от тях седяха настрани върху конете от впряга. Онази, върху която бе приковал поглед, се разхлаждаше с широко ветрило от аленочервени пера. Роклята й завършваше с безсрамно голямо деколте, което изваждаше на показ почти целите й гърди.

Лидия закрачи към фургона като на малък войник, с изпънат гръб, високо повдигната глава.

Мадам я забеляза първа. Ветрилото й замря в ленивото си движение и тя изпита възхищение от момичето, което така бойко крачеше към тях, с такава решителност в стойката и изражението. Мадам беше ненадминат познавач на женската плът и още на мига разпознаваше всяко момиче, което струваше съкровище. Гримирано, в корсет и облечено в нещо малко по-различно от проста памучна рокля, това момиче се превръщаше направо в смърт за мъжете. Какъв блестящ руменец бликаше по бузите й!

Рос мигновено разбра, че слушателската му аудитория загуби внимание. Жените се бяха втренчили в нещо зад рамото му. Той извърна глава и видя Лидия да се приближава към тях. Тя спря на няколко крачки от коня му и вдигна поглед към него.

— Във фургона ли ще вечеряте, мистър Коулман?

Той пое от пурата и издуха облак дим около главата си. Погледът му падна върху цигарата, докато изговаряше с бавен глас:

— Уважаеми дами, да ви представя мисис Коулман. Лидия, това е мадам Ла Рю и нейните… поверенички.

Лидия пламна цялата при задружното кикотене на момичетата иззад дланите им. Чу една от тях да изрича:

— Виждала ли си някога през живота си такава коса?

Тя ги обходи с ледени очи и накрая ги спря върху гърдестата мадам, която продължаваше да я преценява през присвитите си, пресметливи очи.

— Е? Чакам отговора ти — обърна се тя с презрение към Рос.

Рос я изгледа и още веднъж му се прииска да не е толкова красива в последните лъчи на залязващото слънце, просмукващо се в косите й. Защо нейното тяло му изглеждаше по-съблазнително със сладострастните си очертания в грубата памучна рокля, отколкото цялото това разнообразие от женска плът, нагиздено специално за него във фините си сатени и дантели? Тя изглеждаше като наранена тигрица, която се нуждае от утеха и нежност. Изведнъж му се прииска да скочи от коня, да я придърпа до себе си, да я прегърне и да я утеши. И първото, което възнамеряваше да направи, беше да целуне тази презрителна извивка на прелестните й устни.

— Не, тази вечер няма да вечерям в лагера. Тези дами — обърна се той към момичетата, като наклони шапката си към тях и те отново се изкикотиха, — бяха заседнали долу в тинята. Аз им помогнах да се измъкнат и им предложих да ги съпроводя до града, където ги търси собственика на заведението «Шейди Рест Салуун»

— Търсят ни всички онези работници от железницата с джобове, пълни с дрънчащи монети — проточи изкусителното гласче на едно от момичетата.

— И не само това изпълва джобовете им — добави друго.

Всички се заляха в смях заедно с Рос.

Зъбите на Лидия изскърцаха в безсилен гняв. Вълна на обида заливаше тялото й.

— Както искаш — отвърна тихо тя, обърна се и се запъти към лагера през ливадата с благоуханни полски цветя.

Устните на Рос се сключиха върху пурата, докато я проследяваше с поглед как се отдалечава. Ако се бе държала според очакванията му, ако бе започнала да го моли да остане, той нямаше да отиде. Но на нея й беше все едно, тя не даваше пет пари, следователно — той беше свободен. Едва в този момент проумя колко много му бе липсвал алкохолът, картите, развратът. Да, развратът! Виктория не му бе позволявала да я докосва в продължение на месеци, откакто се бяха запознали. Сега пък живееше с жена, която не можеше да понася, която преднамерено го довеждаше до лудост, като ясно съзнаваше, че той не може да посегне към нея.

Беше му дошло до гуша от семейния живот. От брака. Проклет да бъде, ако не приключеше окончателно с него. Тази нощ всички жени бяха негови и той щеше да ги изреди всичките до една, дори и на другия ден да му се наложеше да се прибира на четири крака.

Той се обърна и обходи със зелените си очи всяко момиче отгоре до долу, докато накрая се спря върху мадам Ла Рю:

— Тръгваме веднага щом се приготвите, момичета.

— Май книгата ви харесва?

Лидия вдигна поглед от страниците, които прелистваше под светлината на фенера.

— Хелоу, Уинстън. Да, очарователна е.

Той се усмихна в застиналия мрак.

— Мога ли да седна? — попита, като посочи към другия стол.

Тя преглътна с благодарност, загдето мистър Хил разговаряше с нея така, сякаш нищо не се бе случило. Всички от лагера вече знаеха, че Рос е потеглил за Оуентаун с курвите. Всички се отнасяха към нея с голяма почит, сякаш беше в траур. Само да знаеха колко я интересуваше цялата тази работа, помисли си тя предизвикателно.

Но се заблуждаваше. Сърцето й бе натежало като оловна топка, след като Рос се бе подиграл с нея пред тези мръсни жени.

— Моля ви, седнете, Уинстън — изрече тя с насилена усмивка. — Ще пиете ли кафе?

— Да, благодаря ви.

След като му наля една чашка и сръбна от нея, той продължи:

— Изглежда, не срещате особени трудности при четенето, или сте прекалено горда, за да ме помолите за помощ.

Тя се усмихна на мекия му укор.

— Спомням си повече, отколкото предполагах. Ако срещна трудност с някоя дума, Рос… — Тя прехапа език при изговарянето на името му. Втренчи се в огъня, като се чудеше дали сега целува някоя от онези жени по същия начин, по който я беше целунал вчера. — Рос ми помага. Той може да чете.

— Какъв късмет имате и двамата — отбеляза възпитано Уинстън.

Прииска му се да е достатъчно укрепнал, за да се сбие с мъжа, довел момичето пред него до такова отчаяние. Но дори и да беше напълно здрав, това изобщо не му влизаше в работата. И все пак, с какъв ум съпругът й я беше унизил така пред целия керван? Трябваше да бъде бит с камшик за това.

— Лий сигурно вече спи? — опита се той да смени темата.

Очите й се откъснаха от пламъците на огъня и за пръв път тази вечер в тях блесна живец.

— Той е същинско ангелче, всяка нощ заспива веднага след като си изпие бутилката с мляко. Спи много дълбоко, но се събужда рано.

— Той е чудесно момче.

— Да. Понякога забравям, че не е мой.

Изречението се изплъзна неволно от устата й. Уинстън видя, че тя се разстрои от казаното и се надигна.

— Благодаря ви за кафето — каза, като остави чашката върху най-горното стъпало на стълбичката на фургона. — Трябва да си тръгвам. И ние трябва да ставаме рано сутринта, също като Лий.

Къде ли щеше да бъде Рос сутринта? — чудеше се Лидия.

— Да, така е.

— Искате ли да ви помогна да угасите огъня?

— Не — отказа бързо тя. Все още хранеше надежда, че Рос може да си дойде вечерта. — Не е трудно. Искам да почета още малко.

Уинстън повдигна ръката й до устните си и я целуна нежно.

— Лека нощ, прелестна Лидия.

После изчезна в нощта, а Лидия остана да чака Рос.

Това беше едно от местата, в които той още от детството си беше приучен да се чувства като у дома си, макар че преди още да е влязъл, вече знаеше, че предизвиква съдбата. Но въпреки това той влезе със стиснати зъби, с непреодолим импулс да се самонакаже. «Дамите» бяха започнали вече да му ходят по нервите още преди да стигнат Оуентаун. Те се кикотеха непрекъснато, като не спираха да го закачат така, както само те го умееха, но този път — странно вместо докосванията им да разпалят желанието в него, го отвратиха. Лидия не му излизаше от ума и сърцатия начин, по който се бе държала пред него и жените, които лудееха да съблазнят съпруга й, като ги бе накарала да изглеждат жалки.

Разкъсван между чувство за вина и раздразнение, Рос бутна вратите на Шейди Рест и потъна сред неописуемата глъчка. Въздухът беше просмукан от дим, воня на прокиснала бира и потни тела. Червените тапети отдавна бяха съдрани от дървените стени, а голото момиче, което се кълчеше върху афиша над бара, беше с простреляни очи. Подът беше хлъзгав от изплютия тютюн. Пианистът сякаш се подиграваше на всеки, който някога е чувал музика, а сервитьорите безмилостно «кръщаваха» напитките.

Клиентите обаче не се впечатляваха особено от всички тези недостатъци. Бяха дошли тук да си прекарат приятно времето и пристигането на петте нови курви накара сърцата на всички да забият още по-бързо и духовете се раздвижиха.

Това беше точно онази нечиста атмосфера, от която сега се нуждаеше Рос, за да се убеди, че е крайно нещастен в новия си живот.

Купи бутилка уиски и си проправи път през лабиринта от задъхани тела до една маса, където играта на покер беше в пълен ход. За късмет, залаганията не бяха високи и той се включи на следващото раздаване, като спечели. Спечели и следващите няколко раздавания, като през това време изпи порядъчно количество уиски. Чак тогава забеляза един мъж от другата страна на бара да го наблюдава внимателно. Мъжът беше прекалено предпазлив, за да възбуди незабавно вниманието му.

Инстинктът, развит с годините до съвършенство, се задейства. Дори и след трите години мирен живот, тялото му не бе загубило и частица от тренинга да реагира мълниеносно и на най-малката опасност. Когато след малко отново вдигна поглед, мъжът се бе обърнал на другата страна, но Рос вече бе сигурен, че са го разпознали. Той събра печалбите си, остави бутилката на другите в знак на чиста игра, и си проби път до страничната врата на салона.

Предпазливо навлезе в тъмната уличка — очите му се стрелнаха по всички възможни места, където можеха да се спотайват стрелци. Знаеше ги всичките като дланта си. Проклятие! Мъжът, когото бе забелязал да го следи с поглед, стоеше в ъгъла на сградата, палейки пурата си. Това можеше и да не означава нищо, а можеше и да е потвърждение, но Рос не искаше да поема никакви рискове. Беше оставил Лъки пред салона. След малко щеше да му свирне, но засега беше по-добре да изчака.

Той прилепи гръб до стената и без да отделя очи от силуета на ъгъла, безшумно се запромъква. Видя фургона на мадам Ла Рю, паркиран до задната врата. Мекото сияние на фенера очертаваше фигурата й, приседнала на ниската стълбичка.

Той я приближи безшумно.

— Защо не си вътре при другите? — попита я шепнешком.

— А ти?

Тя пушеше пура, чийто пушек се просмукваше в косата, събрана високо над главата й. Бузите и устните й бяха щедро покрити с руж. Дебел слой грим покриваше лицето й, успешно скривайки дълбоките бръчки около очите й. Ръката й притискаше стомаха, придържайки края на черния сатенен комбинезон с огнен дракон, избродиран върху рамото, чиито бълващи пламъци ноздри и червени побеснели очи, пълзяха към пищните й гърди.

Рос хвърли поглед през рамо към салона. Викове на удоволствие, акорди на раздрънкано пиано, ревове на гняв и наслада разтърсваха околността.

— Много е претъпкано.

Мадам захвърли пурата в праха.

— Точно това си и помислих. И аз не издържам на такава навалица.

Рос се почувства самотен. Помисли си за мъжа пред салона. Преследвачите нямаше да го оставят на мира до края на живота му. Помисли си за как беше починала Виктория изоставила го безмилостно на оня живот, от който беше бягал толкова време. Опита се да не мисли за Лий. И за Лидия. Господи, само не и за нея.

— Намира ли ти се пиене?

— Да.

Ръката й се отпусна, разтваряйки дрехата, изпод която се белна тяло, имало на времето безброй обожатели, но сега сбръчкано и провиснало. Само гърдите й още се държаха. Имаше чудесни гърди с начервени зърна; ружът беше същият като този на устата. Бедрата й бяха наедрели значително, но глезените бяха все още като изваяни.

— Имам достатъчно уиски и всичко останало, от което се нуждаеш в момента, мистър Коулман.

Тя беше просто една стара курва. Но какво представляваше той? Един курвенски син. А човек намираше спокойствие там, където можеше. Той се изкачи във фургона и загъна плътно след себе си краищата на платнището.

Когато се изтърколи пиян от фургона, навън беше тъмно като в рог. Той примига няколко пъти в непрогледния мрак и направи няколко колебливи крачки, преди да проумее, че е безсмислено да ходи пеша по това време. Повдигна пръсти до устата си и свирна с изтръпнали устни. Звукът проряза нощта като с нож. Той се напрегна, но след миг се отпусна, когато жребецът му се появи иззад сградата. Това беше единственото раздвижване в мрака. Салонът отдавна бе пуснал кепенците за през нощта.

След няколко напразни опита, успя криво-ляво да се закрепи на седлото и да насочи коня поне към лагера. Господи, колко скверно се чувстваше. Всеки тропот от копитата на Лъки отекваше като удар с чук по главата му. Почувства се истински щастлив, когато в мрака изплуваха смътните очертания на лагера.

Плъзна се от Лъки, като пое поводите в ръце и го поведе към заобиколения от въжета корал.

— Ти си приятел — пробъбри той с надебелял език докато смъкваше тромаво седлото от гърба на жребеца. — Истински приятел!

След като се погрижи за животното, той се заклатушка към кръга от фургони, мъчейки се да разпознае кой беше неговия. От усилието му се зави свят; уискито бълбукаше в стомаха му и преди още да разбере какво го беше сполетяло, той вече тичаше към храстите, където стомахът му се обърна навън. Господи, на времето това пиене щеше да му стори колкото един напръстник.

Затътри се към фургона с виновното съзнание колко лошо се беше отнесъл с мадам… аа… както й беше там името. Беше си въобразявал, че ще се справи със себе си, но се беше излъгал.

Тя беше проявила повече от услужливост, уверявайки го какво мощно, здраво и силно тяло има. Беше се възхищавала от тялото му даже когато бе пресушил бутилката с уиски, опитвайки се да събуди похот към нейното тяло. Дори я беше целунал. Лъхаше на кисело от начервените й устни. Беше заравял лице в щедрите гънки плът на шията и бе изпитал отвращение. Бе галил пиян гърдите й, но вместо очакваната стегната плът бе открил огромни, разплути кълба, от които се бе погнусил.

Тя не притежаваше нито вида, нито плътта, нито аромата, нито вкуса на Лидия. Не, по дяволите! Не Лидия, Виктория. Виктория. «Я го повтори пак. Виктория. Спомняш ли си я? Твоята съпруга. Жената, която ти обичаше. Жената, която все още желаеш.»

Но в представите си той бе видял лицето на Лидия, а не на Виктория. Дори и когато мадам търпеливо го бе възбуждала и направлявала, той се бе опитвал да извика Виктория в представите си, но бе виждал само Лидия, втренчена в него с укора на златното си лице и онези огромни очи. Когато упорството на мадам беше възнаградено и членът му запулсира твърд в ръката й, той бе простенал името на Лидия и не бе спрял да го повтаря дори и когато навличаше дрехите си и остави мадам да го проклина.

Олюлявайки се на несигурните си крака, той се добра до фургона и се изкачи вътре, опрян с ръце на пода в напразен опит да запази равновесие. После се придвижи на четири крака, до мястото си във фургона, което му предлагаше покоя, за който той жадуваше. Накрая се отпусна с доволство.

Въздъхна от неизмеримата наслада и после мракът напълно го погълна.

Лидия се пробуди от някаква приятна тежест върху гърдите си. В първия момент си помисли, че е притиснала Лий към себе си, преди да заспи, както правеше преди, когато се пробуждаше гладен и тя го вземаше да го накърми. Но Лий, макар и наедрял значително, не можеше да бъде толкова тежък. Потънала в онази сумрачна област между съня и пробуждането, тя вдигна ръка към приятната тежест и погали нечия копринена коса. Пръстите й потънаха в гъстата маса и кичурите се обвиха около тях.

Тя въздъхна с чувство на задоволство и леко се размърда, като установи, че тежестта се простираше по цялото й тяло чак до краката. Любопитството започна да надделява над съня, но въпреки това все още не можеше да се разсъни напълно. Не искаше да губи това толкова приятно усещане.

Нещо се размърда върху нея и плътта й отговори незабавно. Зърното й бързо набъбна и някаква тайнствена сила започна да се заражда в него, която плъзна до пръстите на краката й. Не беше изпитвала до този момент такова удоволствие. Съумя да свие коляно, но меко стенание я накара да застине.

Тя отвори очи. След миг затрепка бързо с ресници, вгледана в дългото тяло, разпростряло се върху нейното. Главата му почиваше върху едната й гърда, а голямата му ръка захлупваше другата. Похъркваше леко. Изпаренията от дъха му се бяха просмукали в нощницата и кожата под нея. Единият му крак, все още обут, се простираше напречно на фургона, а другият беше сгънат и лежеше върху бедрата й. Коляното й се опираше в слабините му.

Лидия се вгледа в собствената си ръка, която разрошваше косата му сякаш независимо от самата нея. Върна поглед отново върху него, потискайки импулса си да закрие тази голяма длан със собствената си ръка, да не я пуска, а да притисне още по-силно главата му към себе си.

Може би тогава той щеше да се пробуди и да я погледне, щеше да я целуне така, както я бе целунал само преди два дни? Може би щеше да плъзне езика си между устните й и тя отново щеше да усети кадифената му твърдост? Щеше да изпие вкуса му и да почувства твърдото му тяло до своето, мустаците му щяха да погъделичкат устните й.

Но в този миг пред погледа й изплува лицето му, с което я беше изгледал от коня си вечерта. Когато я бе унижил пред проститутките. Сигурно бе прекарал нощта в компанията им и се бе завърнал само преди минути. Не лъхаше ли от него на уиски? И на още нещо, толкова сладникаво, че й се повдигна от него. Какво беше то? Евтин одеколон?

Ръката му се размърда и той промърмори нещо насън. Лидия гледаше, несмееща да си поеме дъх, как пръстите му откриват напрегнатата й гръд. Отмести го с крайчето на пръстите си. Той замря, после пак се раздвижи, като нежно загали втвърденото късче плът. Повдигна глава и устните му затърсиха изворчето на насладата.

Нещо стегна в коравата си хватка гърлото на Лидия. Кръвта й зашумя в ушите й. Не го ли спреше в този момент, после щеше да бъде късно.

Вложи всичкия си гняв, трупан през нощта, самотата и смущението в удара, с който юмрукът й го блъсна по гърба и тласъкът, с който го отблъсна от себе си.

— Махай се от мен, пиян… вол такъв!

Стреснат в отровения си от алкохола сън, Рос се претърколи на гръб, успя да се подпре на лакът, при което главата му срещна един куфар със силен удар, и накрая успя да седне на пода, псувайки.

— Кучи син! — изсъска той злобно.

Стисна с две ръце главата си, по която сякаш маршируваше цялата федералистка армия. Болката в лакътя от сблъсъка с пода разпрати остри стрели по цялото му тяло.

— Проклятие — измърмори той, присвивайки очи от болката, която не искаше да отминава.

— Затваряй си мръсната уста — изсъска гневно Лидия.

Току-що се бе разсъмнало и тя не искаше съседите да станат свидетели на мръсните му псувни.

Той примигна с кървясали очи в напразен опит да събере в едно четирите й образа. Погледът му беше черен като наболата по бузите четина.

— Ти ли беше тая, дето ме събуди така? — изръмжа той.

— Не искаше да се махнеш от мен — изрече тя разгорещено, като се изправи да провери дали Лий все още спи. — Събудих се и помислих, че някакво дърво лежи върху мен.

Рос разтри пулсиращите си слепоочия. Спал е върху нея? Смътно си спомняше как се вмъкна във фургона и намери най-меката възглавница, на която някога му се бе случвало да спи. От месеци не бе спал толкова добре. Отново я изгледа и очите му обходиха гърдите й. Усети кръвта му да пламва и побърза да отклони погледа си, преди Лидия да е забелязала обекта на вниманието му.

Това дяволско долнопробно уиски го бе приспало като мъртвец. Почувства се като последния идиот. И което беше още по-лошо, съзнаваше че и видът му е такъв.

— Никога повече не ме блъскай така, Лидия — изрече той и размаха заканително показалец към нея в опита си да изглежда строг, макар че се съмняваше дали в това състояние лицето му беше способно на това.

— И ти никога повече не се тръшкай така върху мен. Особено след като се връщаш от компанията на никаквици, с които си прекарал цялата нощ. Щом толкова си искал да се проснеш върху някоя жена, защо не остана с тях?

Продължаваха да се карат шепнешком, но сигурно щеше да премине в поредния им голям скандал, който изглежда и двамата нямаха желание да избягнат. Рос успя да се изправи на крака въпреки ужасно размътената си глава. Тя стоеше бойко срещу него с опрени в хълбока юмруци и презрително вирната главичка.

— Защо не ме помоли да не ходя?

— Защото не давам пет пари къде ходиш.

— Не даваш пет пари? Че за какво си побесняла толкова тогава?

— Аз не давам пет пари, но останалите хора от кервана дават. Тревожех се само за това, че вършиш неща, в каквито обвиняваш мен. Изглежда, мериш с двоен аршин.

— Точно така. Аз съм мъж.

Лидия сви презрително устни и се врътна настрани. Обзета от гняв, тя извади нощницата си през главата и застана с гръб към него.

А той не можа да издържи на изкушението, подбутван от демона на алкохола зад очните му ябълки и се втренчи в нея, отбелязвайки колко овален, гладък и плавен беше задникът й и колко здрав и добре оформен — прасецът. Още зашеметен, тъкмо се канеше да протегне ръка и да провери дали и на допир кожата й е толкова гладка, колкото изглежда.

— Свали си ризата. Вони на одеколона на оня бардак. Не се понася.

— Не беше бардак. Бяха просто жени, изпаднали в затруднение и аз само им помогнах.

Тя с усилие навлече камизолата си и после се обърна с лице към него. Докато закопчее копчетата, не отдели злобен поглед от него.

— Колко мило от твоя страна! Ти беше готов да ме изриташ на секундата от фургона си, когато си помисли, че може да съм курва, макар че отчаяно се нуждаех от помощ. Защо тогава се прояви толкова благородно към тях?

Очите му се бяха заковали в гърдите й, докато тя събираше реверите и закопчаваше копчетата. Но дори и тогава гърдите й преливаха извън дантелената преграда. Съвсем ясно личаха тъмните кръгове на зърната посред тях. Остана като зашеметен, докато тя се отпусна на сламеника и започна да обува чорапите си, като при всяко движение гърдите й тежко се разклащаха.

Само внезапната му ерекция го измъкна от немия захлас.

— Направих го, защото се уча бързо. Помогнах им, за да не ми се качат на главата, както ти го направи.

Главата на Лидия застина и тя го прониза с бесен поглед. Той пръв не издържа и отмести очи, като почти съдра копчетата на ризата си докато я съблече през глава. Докато намери друга, превърна в хаос реда, който беше сложила Лидия в куфара с вещите му.

Тя се изправи след като обу чорапите си и обувките и посегна за фустанелата си.

— Аз останах тук снощи, за да обирам погледите на почтените хора от кервана, не ти.

Той се извърна и застина от гледката. Тя се опитваше да закопчее копчетата над гърдите си, но безуспешно. Изкашля се и му се прииска да можеше по същия лесен начин да облекчи мъжествеността си.

— Ако всеки път, когато получаваш забележка, ти се прииска да си отидеш, аз ще бъда последният, който ще те спре.

Тя го изгледа войнствено със закопчана най-после фустанела.

— Не искам да изглеждам като последната глупачка в хорските очи и да се връщам пияна като свиня и вмирисана на бардак.

Челюстта му се стегна:

— Казах ти, че не съм спал с никаква курва. Ако исках да го направя, нямаше нужда да ходя чак до града. Можех да остана тук.

Настъпилото мълчание беше осезаемо и плътно. Запълни до отказ дробовете на Лидия чак до задушаване. Рос вироглаво тръсна глава, сякаш вече бе направил победното движение.

И това доволно повдигане на мустаците му разби търпението й. Юмрукът й описа широка дъга и се стовари сочно върху бузата му.

Той застина неподвижен, докато отшумят вълните на терзаещата болка по тялото му. Примига няколко пъти, за да прогони настъпилия мрак. Сви ръцете си в юмруци, за да не пристъпи към нея.

— Не съм курва — изрече тя меко, като произнасяше всяка дума с подчертано натъртване. — И никога не съм била. Казах ти вече.

Той успя да надвие поредния пристъп на гадене и произнесе:

— Не беше женена, когато си заченала детето си, нали?

— Не — поклати тя глава, като се мъчеше да надвие сълзите готови да бликнат всеки миг в очите й.

Това изправи Рос пред най-трудната дилема в живота му. Чие дете беше родила тя? Кой мъж я бе притежавал, галил, ласкал? От тая мисъл направо не можеше да си намери място, ставаше луд. Трябваше да знае. Макар че се бе опитал да скрие ръцете си джобовете, те бяха изскочили сами и я разтърсваха с всичка сила за раменете. Придърпа я до себе си гръд и надзърна в очите й.

— Кой беше онзи мъж? Кой беше той, Лидия? По дяволите, ще ми отговориш ли?

— А кой си ти, Рос Коулман?

Всичко в него застина, макар че ръцете му не отслабиха хватката си й.

— Какво искаш да кажеш? — запита я той дрезгаво.

Тя се сви под ледения зелен блясък на очите му, но нямаше вече място за отстъпление.

— Ти водиш живот като всеки човек с жена и дете, вършиш всекидневната си работа като всеки човек, но не си такъв. Ти имаш очи и рефлекси на хищник, Рос Коулман. Ти съвсем не си като всички останали, макар че много се стараеш да приличаш на тях. Кой си ти?

Той я пусна, като леко я отблъсна от себе си, без да сваля очи си от нейните през цялото време. После се обърна без да пророни и дума. Дооблякоха се в тишина.

Лидия излезе навън в розовата утрин и се зае да разбърква жаравата от снощния огън, търсейки някой останал все още жив въглен. Вече сипваше кафето в кафеника, когато го чу да излиза от фургона и да започва да се бръсне.

Няколко минути по-късно се приближи към нея и посегна за кафето си. Тя ахна. Кожата му бе придобила зеленикав оттенък. Бузите му бяха дълбоко хлътнали, а очите, обхванати от дълбоки кръгове около тях. Мигновено забравила гнева си, Лидия протегна ръка и го докосна по ръката.

— Съжалявам, че те ударих. Знам, че не се чувстваш добре. В действителност, аз нямам никакво право да ти държа сметка. Ти си свободен да правиш какво искаш… Искам да кажа, че това не е истински брак. — Тя сведе очи. — И ако… ако искаш да знаеш, въпреки че вдигнах толкова шум, съвсем не ми беше неприятно… снощи…

— Лидия…

— Мис Лидия? — Мозес повтори името й. — О, добро утро, Рос — каза той, като пристъпи покрай фургона и ги завари до огъня. — Уинстън ме помоли да ви донеса тази книга, мис Лидия. Каза, че е мислил да я вземе снощи, когато ви е посетил, но е забравил.

Очите на Лидия се стрелнаха от чернокожия мъж върху Рос. Видя как устата му изведнъж се втвърди и очите му се вледениха. Нахлузи ядно ръкавиците си и тръгна без да каже и дума повече на Лидия, ограничавайки се само с късото «Здравей, Мозес» — на пратеника, подбрал толкова неудачно момента за посещението си.

— Рос — извика тя подир него, но той или не я чу, или се престори, че не я е чул.

Угарките от пурите в пепелника бяха със същия вкус като този на кафето. Въздухът в тесния офис беше задушаващ. Хауърд Мейджърс прекара длан през омазнените си коси и пое дълбоко дъх, разхлабвайки още едно копче върху куртката си. Беше уморен. Мъжът до прозореца не правеше изключение, но Ванс Джентри изразяваше умората си чрез непрестанно сноване из стаята.

— Навсякъде нищо. — Той чукна мръсния прозорец с уморен юмрук. — Къде, по дяволите, могат да бъдат?

Мейджърс разлисти докладите върху бюрото си.

— Един Господ знае — каза той уморено. — Няма и следа от бижутата, макар че сме ангажирали всичките си платени информатори да се разровят из заложните къщи. — Един от докладите привлече вниманието му. Първоначално го беше отминал като незначителен. — Ето тук един от нашите хора в Арканзас… Оуентаун, къде ли беше това, по дяволите. Аха, някакво градче с железопътна гара. Този от нашите агенти работи там под прикритие. Видял един мъж, който му се сторил познат, да играе покер в един салон. Агентът си помислил, че човекът го е забелязал, затова застанал с гръб към него за минута. Когато се обърнал, мъжът вече го нямало. Повъртял се наоколо, но от него нямало и следа.

Джентри вече енергично клатеше глава.

— Ако той се е опитвал да пласира украшенията, едва ли е щял да го стори на такова място. Че кой ще се осмели да ги купи в такова градче? Все още си мисля, че се върти около големите градове. А нищо чудно и да е напуснал страната.

Джентри започваше да се проявява все повече и повече като спънка, вместо помощ при разследването. Ако беше възможно изчезналата двойка да се открие, щяха да го сторят хората от агенцията Пинкертън, но без «помощта» на истеричния татко. Мейджърс се изправи и заобиколи бюрото си.

— Защо не се приберете за няколко седмици у дома, мистър Джентри? Ако нещо изскочи…

— Не. Не мога да се прибера без Виктория.

— Но те може да са се прибрали във ваше отсъствие. Или поне да заварите бележка от нея.

— Телеграфирах на адвоката си в Ноксвил да има предвид това. Той е ходил до фермата, но само слугите са били там. Нямало изобщо нищо откакто Кларк изчезнал с Виктория, или някаква препоръка накъде може да са тръгнали.

Мейджърс запали нова пура и загледа вглъбено рубиненочервения й край, преди да го запита:

— Не е ли възможно дъщеря ви да е взела със себе си скъпоценностите? Щом й се е наложило да напусне така спокойния живот, не е чудно да е взела някакво утешение и спомен със себе си.

Джентри гневно се нахвърли върху детектива.

— Вие изглежда и думичка не сте проумели от това, което ви казах. Тя не би могла да напусне дома си, мен, освен ако престъпник не я е принудил със сила да го стори. Познавам дъщеря си. Тя никога не би го сторила доброволно. — Той дръпна рязко палтото си и шапката от закачалката като тръгна към вратата. — Мисля, че пропиляхме достатъчно време…

Тъкмо протегна ръка към дръжката на вратата, когато тя се отвори и помощникът на Мейджърс се втурна в стаята.

— Извинете, че наруших разговора ви, мистър Мейджърс, но току-що получихме тази телеграма. Може да е важна и бях сигурен, че ще искате да я видите.

— Благодаря ти — каза Мейджърс, като пое протегнатата бланка.

Веднага щом помощникът му излезе, той заби очи в нея. Остави листа хартия върху масата и очите му се втренчиха безцелно в стената, преди да повдигне глава.

— От Балтимор е. Открили са тялото на млада жена.

— Тялото? — Джентри замръзна.

Мейджърс кимна.

— Била намерена в хотелска стая, в която живяла с мъж в продължение на няколко седмици. Била наръгана с нож. — Мейджърс, който си мислеше, че нищо не е в състояние да го разклати, с мъка издържа на ужаса, изкривил до неузнаваемост лицето на Джентри. Да, наистина, започваше да се размеква. Време му беше да излиза в пенсия. — Мъжът изчезнал. Описанието му съвпада с това на нашия човек. Разбира се, окончателната идентификация…

— Да. — Джентри с мъка се изкашля. — Кога тръгваме за Балтимор?